Саймън Бекет
Шепотът на мъртвите (3)

3

Гарднър спря пред затворената врата. Беше оставил сакото си при кутиите с гащеризони и си бе сложил предпазни ръкавици и обувки. В последния момент постави на лицето си бяла хирургическа маска. Забелязах, че преди да влезем, дълбоко си пое въздух.

Виждал съм човешки тела в различни стадии на разложение. Знам колко отвратителна е миризмата на гниещите трупове, дори само по нея мога да определя степента на разложение. Виждал съм почти напълно обгорели тела, както и такива, превърнали се в подобна на сапун лигава маса след продължителен престой във вода. Нито една от тези гледки не е приятна, но това е неизбежна част от работата ми и мислех, че съм привикнал към нея.

Такова нещо обаче ми се случваше за пръв път. Смрадта беше толкова силна, че имах чувството, че мога да я пипна с пръсти. Сладникавата миризма на разлагаща се плът напомняше на развалено сирене и бе толкова концентрирана, че започна да ми се гади. Ментоловият вазелин, който бях намазал под носа си, изобщо не ми помагаше. Бунгалото беше пълно с мухи, които кръжаха около нас, но това бе нищо в сравнение с жегата. Все едно се намирахме в сауна.

— Мили Боже! — въздъхна Том и направи гримаса.

— Казах ти да се съблечеш по гащи — обади се Гарднър.

Стаята беше малка и мизерно обзаведена. Когато влязохме, някои от криминалистите спряха работа и извърнаха погледи към нас. Щорите бяха вдигнати и през прозорците от двете страни на вратата влизаше светлина. Подът бе застлан с дюшеме, боядисано в черно и покрито с протъркан килим. На едната стена имаше камина, над която висяха покрити с прах еленови рога, а на другата — зацапан умивалник, готварска печка и хладилник. Останалата част от мебелите — телевизор, диван и фотьойли — бяха избутани встрани. В средата стоеше маса за хранене.

Трупът лежеше върху нея.

Беше гол, с разперени ръце и крака, които висяха от масата. Тялото беше така раздуто от газовете, че приличаше на огромна препълнена торба, която не е издържала на напрежението и се е пръснала. Безбройните ларви буквално капеха по пода и приличаха на врящо мляко. До масата беше поставен електрически радиатор, включен на максимум. Докато наблюдавах гази гледка, една ларва падна върху радиатора, зацвъртя, превърна се в мазно петно и изчезна.

Картината се допълваше от един кухненски стол, поставен до главата на жертвата. Изглеждаше съвсем безобиден, докато човек не се замислеше защо е бил сложен там.

Някой се бе качил на него, за да може да се наслади на деянието си.

Стояхме на прага, никой не смееше да пристъпи. Дори Том изглеждаше смутен.

— Оставихме всичко така, както го намерихме — обясни Гарднър. — Решихме, че може би ще поискате сами да измерите температурата.

Веднага ми се издигна в очите. Температурата е изключително важен фактор за определяне на времето на настъпване на смъртта, но малко следователи биха се сетили да се съобразят с това. Въпреки това за момент ми се дощя да не бе свършил работата си толкова старателно. Комбинацията от смрадта и жегата беше непоносима.

Том кимна разсеяно, вниманието му бе изцяло съсредоточено върху трупа.

— Би ли се заел, Дейвид?

Поставих куфарчето на пода и го отворих. Том използваше същите инструменти и уреди, както при първото си посещение тук. Въпреки че бяха стари, всичките му принадлежности бяха внимателно подредени. Макар по природа да бе традиционалист, той не отричаше съвременните постижения на науката. Беше запазил стария си, изработен на ръка живачен термометър, истинско произведение на инженерната мисъл, но освен него носеше и съвсем нов, дигитален. Включих го и започнах да наблюдавам бързо променящите се цифри на дисплея.

— Още колко ще останат твоите хора? — попита Том и погледна облечените в бяло хора, които работеха в стаята.

— Още малко. Тук е прекалено топло и не може да се работи. Един от криминалистите вече припадна.

Том се надвеси над трупа, като внимаваше да не стъпи върху засъхналата по пода кръв, и намести очилата си.

— Измери ли температурата, Дейвид?

Погледнах дисплея на дигиталния термометър. Вече бях започнал да се потя.

— Четирийсет и три градуса и половина.

— Сега можем ли да изключим проклетия радиатор? — попита един от криминалистите. Беше едър мъж с шкембе, което изпъваше предната част на гащеризона. Лицето му беше потно и зачервено под хирургическата маска.

Погледнах към Том, който кимна в знак на съгласие.

— Отворете и прозорците, за да влезе малко чист въздух.

— Господи, благодаря ти! — измърмори едрият мъж, изключи радиатора и отвори широко прозорците.

Свежият въздух навлезе в бунгалото и хората наоколо въздъхнаха облекчено.

Отидох при Том, който бе вперил поглед в трупа.

Гарднър не бе преувеличил, без съмнение тук ставаше въпрос за убийство. Крайниците на жертвата бяха привързани с тиксо към краката на масата. Кожата бе изпъната и потъмняла като стари обувки, макар че по нея не можеше да се съди за етноса на жертвата. След смъртта светлата кожа потъмнява, а тъмната много често изсветлява, затова не може да се определи какъв е бил естественият й цвят приживе. В случая много по-важни бяха многобройните прорези, които се виждаха по трупа. Когато тялото започне да се разлага и се подуе от образувалите се газове, кожата се нацепва. Но тези прорези не бяха следствие на естествените процеси. По масата около трупа имаше огромно количество съсирена кръв, килимът също беше почернял. Очевидно идваше от една или няколко отворени рани, което означаваше, че целостта на кожата е била нарушена още докато жертвата е била жива. Това обясняваше и наличието на толкова много ларви на мухата месарка.

Въпреки това никога преди не бях виждал толкова много насекоми в един труп. Приближих се и веднага ме удари миризмата на амоняк. Ларвите бяха навлезли в очите, носа, устата и гениталиите, така че полът на жертвата не личеше.

Погледът ми беше привлечен от голямата порезна рана в областта на стомаха, откъдето се изсипваха толкова много ларви, че кожата се движеше като жива. Неволно докоснах белега под ризата си.

— Добре ли си, Дейвид? — попита тихо Том.

Откъснах очи от масата.

— Добре съм — отвърнах и започнах да вадя едно по едно бурканчетата за проби.

Усещах, че продължава да ме гледа, но не каза нищо повече и се обърна към Гарднър:

— Какво знаем за жертвата?

— Не много — гласът на Гарднър звучеше приглушено изпод маската. — Извършителят е действал много методично. В кървавите петна не са оставени никакви отпечатъци от обувки, убиецът е внимавал къде стъпва. Бунгалото е било наето миналия четвъртък от човек, който се е представил като Тери Лумис. Не разполагаме с негово описание. Резервацията е направена по телефона, а плащането е извършено с кредитна карта. Гласът е бил мъжки, с местен акцент. Помолил е ключът да бъде оставен под изтривалката, защото щял да пристигне късно вечерта.

— Умно — изкоментира Том.

— Наистина умно. Управителят тук не се тревожи много-много за бюрократичните подробности, за него най-важното е да си получи парите. Бунгалото е било наето до тази сутрин и когато никой не се появил да върне ключа, той дошъл да провери дали всичко е наред и дали не липсва нещо. Все едно е пълно с ценни предмети… — добави Гарднър, оглеждайки мизерната обстановка.

Том не обърна внимание на опита му да се пошегува.

— Искаш да кажеш, че бунгалото е било наето миналия четвъртък! Сигурен ли си?

И в моята глава се въртеше същата мисъл. Трупът беше прекалено разложен за такъв кратък период. Меките тъкани вече бяха добили консистенцията на сирене, което е започнало да ферментира и да се разкапва, кожата се свличаше от тялото подобно на измачкан костюм. Включеният електрически радиатор бе ускорил донякъде процеса, но не обясняваше наличието на огромния брой ларви. Дори през горещото и влажно лято на Тенеси щяха да са необходими поне седем дни, за да се намножат толкова.

— Когато го открихте, вратите и прозорците на бунгалото затворени ли бяха? — попитах Гарднър, без да се замисля.

Нали беше решил да си мълчиш.

Той сви устни неодобрително, но въпреки това ми отговори:

— Всичко беше затворено и заключено, дори щорите бяха спуснати.

Махнах с ръка, за да отпъдя мухите от лицето си. Човек би помислил, че трябва вече да съм свикнал с тях, но не бях.

— Насекомите са прекалено много за затворена стая — споделих с Том.

Той кимна, взе една ларва от трупа с помощта на пинсетите и я вдигна на светлината.

— Какво мислиш за това?

Приближих се и я огледах внимателно. Ларвите на мухите минават през три фази, в които размерът им значително нараства.

— Трета фаза — определих аз.

Това означаваше, че ларвата е поне на шест дни, ако не и на повече.

Том отново кимна и пусна ларвата в бурканче с формалдехид.

— Някои вече са започнали да се превръщат в какавиди. Това означава, че смъртта е настъпила преди шест или седем дни.

— А не преди пет — добавих аз.

Отново докоснах неволно стомаха си, после отместих ръка. Хайде, съсредоточи се. Опитах се да концентрирам вниманието си върху това пред очите ми.

— Възможно е жертвата да е била убита някъде другаде и да е донесена тук.

Том се поколеба. Видях как двама от облечените в бяло мъже се спогледаха и веднага осъзнах грешката си. Усетих, че се изчервявам. Боже, ама че глупаво от моя страна…

— Ако е бил мъртъв, не е било нужно да му завързват ръцете и краката за масата — отбеляза едрият криминалист и ме изгледа странно.

— Може би труповете в Англия са по-пъргави от нашите — заяви Гарднър с абсолютно безизразна физиономия.

Думите му предизвикаха смях. Усетих, че лицето ми пламва, но нямаше какво да кажа, за да изляза от нелепата ситуация. Идиот. Какво ти става?

Том затвори капака на буркана и се обърна невъзмутимо към Гарднър:

— Какъв е този Лумис според вас — жертвата или убиецът?

— Кредитните карти и шофьорската книжка в портфейла са на името на Лумис. Имаше и около шейсет долара в брой. Проверката показа, че той е бил на трийсет и шест години, бял, работил е като застрахователен агент в Ноксвил. Не е женен, живее сам и от няколко дни не се е появявал на работа.

Вратата на бунгалото се отвори и вътре влезе Джейкъбсън. Също като Гарднър, и тя носеше предпазни ръкавици и обувки, но дори и така изглеждаше елегантна. Нямаше маска на лицето и когато застана до по-възрастния си колега, забелязах, че е пребледняла.

— Значи, освен ако убиецът не е наел бунгалото на свое име и не е оставил шофьорската си книжка нарочно, за да ни помогне, най-вероятно жертвата е или Лумис, или някакъв друг мъж, за когото не знаем нищо — обобщи Том.

— Общо взето — съгласи се Гарднър.

В този момент на вратата се появи още един агент.

— Сър, един човек иска да разговаря с вас.

— Връщам се след малко — обърна се Гарднър към Том и излезе.

Джейкъбсън остана в бунгалото. Лицето й бе все така бледо, бе скръстила ръце и ги бе притиснала към себе си, сякаш за да възпре слабостта си.

— Откъде знаете, че е мъж? — попита тя.

Погледът й се спря върху изобилието от ларви в областта на гениталиите, но бързо се отклони.

— Не виждам нищо, което да издава пола.

Акцентът й не беше особено изразен, но въпреки това можеше да се предположи, че е местна. Хвърлих поглед към Том, но той беше съсредоточил цялото си внимание върху трупа. Или поне се правеше, че е така.

— Ами освен ръста… — започнах аз.

— Не всички жени са дребни.

— Да, но много малко са толкова високи. И дори едрите жени имат по-деликатна костна структура, особено що се отнася до краниума. Това значи…

— Знам какво значи краниум — череп.

Ама че беше заядлива.

— Това значи, че обикновено полът може да се определи по черепа — довърших мисълта си аз.

Тя вирна инатливо брадичка, но не каза нищо повече. Том, който до този момент внимателно оглеждаше отворената уста натрупа, се изправи.

— Погледни това, Дейвид.

Отмести се встрани и аз се наведох над трупа. По-голямата част от меките тъкани на лицето бяха разложени, очните и носните кухини бяха пълни с ларви. Зъбите бяха почти напълно оголени и жълтеникавобелият дентин, останал на мястото на венците, беше леко оцветен в розово.

— Зъбите са розови — отбелязах аз.

— Виждал ли си такова нещо преди? — попита ме Том.

— Веднъж-два пъти.

Но не често и не в ситуации като тази.

Джейкъбсън внимателно слушаше разговора ни.

— Розови зъби ли? — попита тя.

— Да, получава се, когато хемоглобинът от кръвта нахлуе в дентина — обясних аз. — Тогава под емайла зъбите се оцветяват в розово. Наблюдава се при удавници, които са престояли доста време под водата. Във водата трупът обикновено плува с главата надолу.

— Нещо ме кара да си мисля, че тук не става въпрос за удавяне — заяви иронично Гарднър, който влезе с тежка стъпка в бунгалото.

С него имаше още един човек. Новодошлият също носеше предпазни обувки и ръкавици, но от пръв поглед ми стана ясно, че не е нито полицай, нито агент на БРТ. Беше четирийсет и няколко годишен, не точно пълен, но закръглен като човек, който се храни добре. Носеше памучни панталони, светлосиня риза и тънко велурено яке. Пълните му бузи бяха небръснати и почти можеше да се каже, че е с брада.

Този небрежен външен вид обаче изглеждаше твърде нагласен, сякаш подражаваше на моделите от рекламите по списанията. Дрехите му бяха скъпи и елегантни, а най-горното копче на гърдите бе разкопчано. Въпреки че наболата брада и косата му създаваха впечатление за небрежност, те бяха добре оформени и явно грижливо поддържани.

Държанието му беше самоуверено, леката усмивка не изчезна от устните му дори когато видя трупа, завързан за масата.

Гарднър беше махнал маската от лицето си, може би в знак на уважение към новодошлия, който също не носеше маска.

— Професор Ървинг, мисля, че с Том Либерман не се познавате.

Мъжът се усмихна на Том.

— Досега пътищата ни не са се срещали. Ще ме извините, че няма да ви подам ръка — заяви той и с театрален жест вдигна облечените си в ръкавици ръце.

— Професор Ървинг е специалист в създаването на профили на престъпници. Работили сме заедно по няколко разследвания — обясни Гарднър. — Искаме да разгледаме случая и от гледна точка на психологията.

Ървинг се усмихна, сякаш го надценяваха.

— Всъщност предпочитам да ме наричат „специалист по поведенческите науки“. Но ми се ще да издребнявам относно титлата си.

Ти вече го направи. Казах си, че не трябва да оставям лошото ми настроение да повлияе на преценката ми за него.

Том се усмихна изключително любезно и все пак някак хладно.

— Радвам се да се запознаем, професор Ървинг. Да ви представя моя приятел и колега доктор Хънтър — добави той, тъй като Гарднър бе пропуснал да го направи.

Ървинг ми кимна любезно, но бе съвсем ясно, че за него аз не бях от значение. Вече бе насочил вниманието си към Джейкъбсън и усмивката му стана по-широка.

— Извинявайте, не чух името ви.

— Даян Джейкъбсън.

Изглеждаше доста развълнувана, от предишното й хладно държание почти нямаше следа.

— За мен е чест да се запозная с вас, професор Ървинг. Чела съм много от трудовете ви.

По лицето му се разля още по-широка усмивка. Не можех да не забележа колко неестествено равни и бели са зъбите му.

— Надявам се прочетеното да ви е харесало. И моля, наричайте ме Алекс.

— Даян е специализирала психология, преди да започне да работи в Бюрото за разследване — обади се Гарднър.

Психологът вдигна вежди.

— Наистина ли? Значи трябва много да внимавам да не сбъркам нещо.

Оставаше само да я потупа по главата. После насочи поглед към трупа и усмивката изчезна от лицето му, а на нейно място се изписа неудоволствие.

— Май е имал и по-добри дни — заяви той и сбърчи нос. — Може ли да ми донесете още малко от ментоловия вазелин?

Молбата не бе насочена към конкретен човек, но един от криминалистите, жена, излезе неохотно, за да го донесе. Ървинг допря длани като за молитва и внимателно изслуша Гарднър, който му обясняваше какво знаят до момента. Когато му донесоха ментоловия вазелин, психологът го взе, без да благодари, нанесе дебел слой над горната си устна и върна бурканчето на жената.

Отначало тя го погледна учудено, после го взе.

— На вашите услуги.

Ървинг не даде с нищо да се разбере дали е доловил сарказма в думите й. Том ме погледна и се подсмихна, докато се навеждаше да извади нещо от куфарчето си, после отново насочи вниманието си към трупа.

— Ще ви помоля да изчакате, докато приключа — каза Ървинг, без да погледне към Том, като че ли се разбираше от само себе си, че всички трябва да се съобразяват с желанията му.

В погледа на Том проблесна раздразнение и си помислих, че ще отвърне нещо. Преди да успее обаче, по лицето му пробягна спазъм, който почти веднага изчезна. Ако не беше бледността му, щях да реша, че ми се е сторило.

— Ще изляза малко на чист въздух, тук е ужасно горещо.

Отправи се към вратата с несигурна стъпка. Понечих да тръгна след него, но той поклати глава и ме спря.

— Няма нужда да идваш. Можеш да започнеш да правиш снимки, след като професор Ървинг приключи. Ще отида да пийна малко вода.

Обзе ме тревога, докато го наблюдавах как се отдалечава, но беше съвсем ясно, че не иска да се суетят около него. Изглежда, никой друг не бе забелязал, че нещо не е наред, защото в онзи момент Том стоеше с лице към мен и Ървинг, а психологът не му обърна внимание.

Гарднър продължи да говори, а Ървинг подпря брадичката си с ръка и впери поглед в трупа на масата. Когато агентът приключи, той продължи да стои неподвижно и мълчаливо, в поза на дълбок размисъл. Ключовата дума тук определено бе поза. Все пак си казах, че не бива да го съдя прекалено строго.

— Нали си давате сметка, че става въпрос за сериен убиец? — проговори той най-после.

Изглежда, тези думи засегнаха Гарднър.

— Това още не е сигурно.

Ървинг се усмихна снизходително.

— Напротив, сигурно е. Вижте как е нагласено тялото, като на изложба. Убиецът е искал да го намерим точно така: гол, завързан и най-вероятно изтезаван, с лицето нагоре. Няма никакъв признак да е изпитвал срам или съжаление, не се е опитал да закрие очите му, нито го е обърнал с лицето надолу. Всичко това ясно показва, че деянието е било добре обмислено и е доставило удоволствие на извършителя. Той е бил доволен от себе си, искал е и вие да видите какво е направил.

Гарднър търпеливо изслуша Ървинг. Сигурно и той самият се бе сетил за всичко това.

— Значи според вас убиецът е мъж?

— Разбира се, че е мъж — засмя се Ървинг, все едно Гарднър се беше пошегувал. — Освен всичко друго убитият явно е бил едър мъж. Смятате ли, че една жена би била способна да се справи с него?

Ще се изненадаш, ако разбереш на какво са способни някои жени. Усетих как белегът започна да ме сърби.

— Тук имаме работа с изключително арогантен човек — продължи Ървинг. — Убиецът със сигурност е знаел, че трупът ще бъде открит веднага щом изтече периодът на наема. Дори е оставил портфейла на видно място, така че да можете веднага да идентифицирате трупа. Не, това не е случайна работа. Той тепърва ще се развихри.

Изглежда, тази перспектива му се струваше забавна.

— Може портфейлът да не принадлежи на убития — каза несигурно Гарднър.

— Разбира се, че е негов. Убиецът е действал много внимателно, надали е забравил собствения си портфейл. Бих се обзаложил, че сам се е обадил, за да резервира бунгалото. Не се е озовал тук неволно и не е убил случаен наемател. Всичко е било добре премислено и планирано. Направил е резервация на името на жертвата и след това я е довлякъл тук. Искал е мястото да е усамотено, за да може да си го измъчва на спокойствие.

— Какво ви кара да мислите, че жертвата е била измъчвана? — попита Джейкъбсън.

Проговори за първи път след снизходителното държание на Ървинг към нея. Професорът, изглежда, искрено се забавляваше.

— Иначе защо ще го завързва за масата? Той не просто го е обезвредил, а направо го е проснал тук като животно. Искал е да се забавлява колкото му сърце желае. Предполагам, че не е възможно да се установи наличие на сперма или следи от сексуално насилие?

Трябваше ми известно време, за да осъзная, че въпросът е насочен към мен.

— Не, трупът е прекалено разложен.

— Жалко — въздъхна той така разочаровано, сякаш бе пропуснал покана за вечеря. — Въпреки това, ако се съди по количеството кръв по пода, раните са били нанесени, докато жертвата е била още жива. А и нараняванията по гениталиите са твърде показателни.

— Не е задължително — отвърнах механично аз. — Мухите месарки снасят яйцата си във всички отверстия на тялото, включително и в гениталиите. Наличието им не означава непременно, че на това място е имало рана. За окончателно заключение е нужен цялостен преглед.

— Наистина ли? — усмивката на Ървинг застина на устните му. — Но нали ще признаете, че кръвта не се е появила просто така? Или смятате, че това под масата е разлято кафе?

— Исках да кажа, че… — започнах аз, но Ървинг вече не ме слушаше.

Затворих уста и млъкнах, а той насочи вниманието си към Гарднър и Джейкъбсън.

— Както казах преди малко, жертвата е била съблечена и завързана за масата, а и най-вероятно — измъчвана. Въпросът е дали раните са били нанесени вследствие на гняв след половия акт, или са резултат от сексуално безсилие. С други думи, дали травмите са резултат от това, че го е вдигнал, или от това, че не е успял?

Думите му бяха посрещнати с пълно мълчание. Дори криминалистите бяха прекратили работата си и го слушаха.

— Значи смятате, че мотивът за убийството е сексуален? — попита след малко Джейкъбсън.

Ървинг се престори на изненадан. Ставаше ми все по-неприятен.

— Съжалявам, но предположих, че това е съвсем ясно, поради факта че жертвата е съблечена и оставена гола. Ето защо нанесените рани са толкова важни. Тук имаме работа с човек, който или отрича сексуалната си ориентация, или не може да се примири с нея и насочва гнева, който изпитва към себе си, към жертвата. Във всеки случай, става въпрос за прикрит хомосексуалист. Възможно е да е женен и да е важна фигура в обществото. Вероятно е мъж, който обича да се хвали със завоеванията си сред нежния пол. Това престъпление е извършено от човек, който мрази себе си и е превърнал тази омраза в насилие срещу жертвите си.

Лицето на Джейкъбсън беше съвсем безизразно.

— Вие казахте, че убиецът се гордее с постъпката си. Че по нищо не личи да изпитва срам или съжаление.

— Да, това е така по отношение на самия акт на убийство. Той се бие по гърдите и се опитва да убеди всички, включително и себе си, че е голяма работа. Но причината, поради която е извършил убийството, е съвсем друга. Именно от нея се срамува той.

— Може да има и други причини да е съблякъл жертвата — заяви Джейкъбсън. — Може да го е направил, за да я унижи, или за да упражни контрол върху нея.

— За каквото и да става въпрос, контролът най-често е свързан със сексуален акт — каза Ървинг, продължавайки да се усмихва, но като че ли вече насила. — Хомосексуални серийни убийци се срещат рядко, но въпреки това съществуват. И от видяното тук стигам до извода, че имаме работа с точно такъв човек.

Джейкъбсън нямаше намерение да се предава лесно.

— Не знаем достатъчно за мотивите за убийството, за да…

— Извинявайте, вие имате ли опит в разследването на серийни убийства? — Усмивката на Ървинг беше станала ледена.

— Не, но…

— Тогава предлагам да не ни занимавате повече с научнопопулярна психология.

Вече дори не се преструваше, че се усмихва. Джейкъбсън не реагира, но червените петна, които избиха по бузите й, я издаваха. Стана ми жал за нея. Не заслужаваше това въпреки дръзкото си държание.

Настъпи неловко мълчание.

— А какво ще кажете за жертвата? — наруши го Гарднър. — Смятате ли, че се е познавала с убиеца?

— Може да са се познавали, а може и да не.

Изглежда, Ървинг вече беше загубил интерес към случая. Започна да подръпва яката на ризата си, пълното му лице беше зачервено, а по челото му бе избила пот. След отварянето на прозорците вътре бе станало малко по-хладно, но въпреки това жегата беше непоносима.

— Приключих тук. Ще ми трябват копия от съдебномедицинските доклади, снимки и всякаква друга информация, която откриете за жертвата.

При тези думи той се обърна към Джейкъбсън и я дари с усмивка, която според неговите представи беше очарователна.

— Съжалявам за различията ни по въпроса. Може някой път да излезем да пийнем нещо и да ги обсъдим по-подробно.

Джейкъбсън не отговори, но по погледа й личеше, че Ървинг не трябва да храни особени надежди. Опитът му да я очарова беше чиста загуба на време.

След като Ървинг си тръгна, атмосферата в малкото бунгало стана много по-спокойна. Наведох се да извадя фотоапарата от куфарчето на Том. Имахме желязно правило да правим наши собствени снимки на трупа, а да не разчитаме на тези от криминалистите. Тъкмо щях да започна, когато един от тях извика:

— Мисля, че открих нещо.

Беше едрият мъж, с когото бяхме разговаряли по-рано. Бе коленичил пред дивана и се опитваше да достигне нещо под него. Извади някакъв малък сив цилиндър и го задържа необичайно нежно в покритата си в ръкавица ръка.

— Какво е това? — попита Гарднър и отиде при него.

— Прилича ми на кутийка от филм — отвърна той, задъхан от физическото усилие. — За 35-милиметров фотоапарат. Сигурно се е изтърколила.

Погледнах фотоапарата, който държах в ръката си: беше дигитален, какъвто използват повечето криминалисти в наши ДНИ.

— Още ли има хора, които използват филми? — попита жената, която бе донесла вазелина на Ървинг.

— Само най-заклетите маниаци — отвърна едрият мъж. — Имам един братовчед, който е луд по тях.

— Да не би и той да си пада по еротична фотография като теб, Джери?

Всички избухнаха в смях. Само Гарднър остана напълно сериозен.

— Има ли нещо вътре?

Едрият мъж отвори капачето.

— Нищо, само въздух. Я, чакайте малко…

Повдигна блестящия цилиндър към светлината и примижа.

— Е, какво има? — не издържа Гарднър.

Видях, че Джери се усмихва, въпреки че носеше маска на лицето си. Той леко разклати цилиндърчето.

— Не мога да ви предложа снимки, но какво ще кажете за един чудесен пръстов отпечатък?

Слънцето вече залязваше, когато двамата с Том поехме обратно към Ноксвил. Пътят се виеше между стръмните, покрити с гори хълмове, които спираха светлината и затъмняваха наоколо, макар че небето над нас все още синееше. После нощта ни обгърна и Том включи фаровете.

— Мълчалив си — отбеляза той след известно време.

— Просто се замислих.

— И аз така предположих.

С облекчение забелязах, че когато се върна в бунгалото, Том изглеждаше много по-добре. Снимахме и скицирахме позицията, в която бе открит трупът, след което взехме тъканни проби. След като анализираме аминокиселините и летливите мастни киселини, освободени при разлагането на клетките, щяхме да определим времето на смъртта с точност до дванайсет часа. В момента всички данни сочеха, че жертвата е била убита преди шест или дори седем дни. Въпреки това според информацията, която имахме от Гарднър, бунгалото е било наето само преди пет дни. Нещо не беше наред и въпреки че бях загубил голяма част от самоувереността си, едно нещо знаех със сигурност.

Природата никога не лъже.

Усетих, че Том очаква от мен някакъв отговор.

— Май не блеснах с професионализъм в бунгалото, нали?

— Не бъди прекалено строг към себе си. Всеки прави грешки.

— Не и такива като моята. Изглеждах като някой новак. Не мислех трезво.

— Стига, Дейвид, нищо страшно не се е случило. Освен това, в крайна сметка може да се окажеш прав. Нещо не е наред с времето на смъртта. Може би жертвата е била убита преди това и после е била закарана в бунгалото. Възможно е тялото да е било завързано за масата, за да си помислим, че убийството е било извършено там.

Много ми се искаше да вярвам в това, но ми се струваше твърде невероятно.

— Това означава, че всичко в бунгалото е постановка, включително и кръвта под масата. Ако убиецът е достатъчно умен, за да инсценира нещата така убедително, значи е наясно, че няма да успее да ни заблуди задълго. Тогава какъв е смисълът от всичко това?

Том нямаше отговор. Пътят се виеше сред смълчаните гори, фаровете осветяваха голите клони на дърветата.

— Какво мислиш за теорията на Ървинг? — попита ме той след малко.

— За това, че убийството е извършено от сериен убиец, или че мотивът е сексуален?

— И за двете.

— Може да е прав, че си имаме работа със сериен убиец — отвърнах аз. Повечето убийци се опитват да прикрият извършеното от тях, като скрият трупа, а не го оставят на показ. Това, което видяхме, говореше за съвсем различен тип убиец, със съвсем други намерения.

— А какво ще кажеш за останалото?

— Не знам. Сигурен съм, че Ървинг си разбира от работата, но… — Свих рамене. — Струва ми се, че някои от заключенията му бяха прибързани. Като че ли виждаше това, което му се искаше, а не онова, което реално бе пред очите му.

— Хората, които не разбират от нашата работа, биха казали същото и за нас.

— Нашата работа се основава на неоспорими доказателства. А според мен заключенията на Ървинг се основаваха на предположения.

— Да не искаш да кажеш, че ти никога не се осланяш на интуицията си?

— Не, но не оставям интуицията да вземе връх над фактите. Ти също не би го направил.

Том се усмихна.

— Защо ми се струва, че с теб вече сме водили подобен разговор? Разбира се, не твърдя, че трябва да разчитаме прекалено много на интуицията си, но ако я използваме разумно, тя би ни била от голяма полза. Мозъкът е много странен орган, който понякога прави връзки, които не можем съзнателно да проследим. Ти имаш силна интуиция, Дейвид. Трябва повече да й се осланяш.

След грешката, която бях допуснал в бунгалото, това беше последното нещо, което смятах да направя. Не ми се искаше обаче аз да ставам предмет на разговора.

— Целият подход на Ървинг беше субективен. Като че ли много му се искаше убиецът да се окаже прикрит хомосексуалист — би се получила екстра сензация. Имах чувството, че вече подготвя следващата си статия.

Том се засмя.

— По-скоро следващата си книга. Преди няколко години една от книгите му стана бестселър и оттогава той се появява във всички телевизионни програми, които могат да си позволят да му платят хонорара. Непрекъснато се бута под светлините на прожекторите, но трябва да му се признае, че някои от резултатите му са много добри.

— И предполагам, че широката общественост е чула само за тях.

Том извърна глава към мен, светлината от фаровете се отрази в стъклата на очилата му.

— Говориш като истински циник.

— Просто съм уморен. Не ми обръщай внимание.

Том отново насочи вниманието си към пътя. Досетих се какъв въпрос ще последва.

— Знам, че не е моя работа, но какво стана с момичето, с което излизаше? Май се казваше Джени. Не ми се искаше да я споменавам по-рано, но…

— Всичко свърши.

Думите ми прозвучаха така, сякаш ставаше дума за нещо безвъзвратно, което не беше съвсем вярно.

— Заради това, което се случи с теб ли?

— Отчасти.

Заради това, но и заради други неща. Защото ти винаги поставяше работата си на първо място. Защото за малко щяха да те убият. Защото тя вече не искаше да стои вкъщи и да се чуди дали това няма да се случи отново.

— Съжалявам — каза Том.

Кимнах, вперил поглед право пред себе си. Аз също.

Том подаде мигач и зави. Пътят, по който поехме, беше дори по-тъмен от предишния.

— Откога имаш проблеми със сърцето? — започнах аз.

Том замълча за миг, след това изсумтя.

— Все забравям, че си лекар по образование.

— Каква е диагнозата? Ангина пекторис^[1] ли?

— Така казват лекарите. Но не е нещо сериозно, добре съм.

Днес следобед ми се стори, че състоянието му е доста сериозно. Спомних си, че на няколко пъти му се бе наложило да спре, за да си поеме въздух. Трябваше да се досетя по-рано. И може би щях, ако не бях така вглъбен в собствените си проблеми.

— Не трябва да се натоварваш и да се катериш по баирите — казах му аз.

— Няма да започна да се държа като инвалид — отвърна той троснато. — Взимам си лекарствата, така че всичко е под контрол.

Не му вярвах, но усетих, че трябва да отстъпя. Известно време пътувахме мълчаливо, като и двамата бяхме наясно колко много неща оставаха неизказани. Зад нас се приближи кола, чиито силни фарове осветиха вътрешността на нашата.

— Ще ми помогнеш ли при прегледа утре? — попита Том.

Утре тялото щеше да бъде откарано в моргата на Университетския медицински център в Ноксвил. Центърът по съдебномедицинска антропология разполага със свои собствени лаборатории, които, колкото и да е странно, се намират в сградата на стадион „Нейланд“ в Ноксвил, но се използват повече за научноизследователска работа, отколкото за полицейски разследвания. БРТ също има своята лаборатория в Нешвил, но в случая най-удобно беше да се използва моргата на Медицинския център. При други обстоятелства бих подскочил от радост, ако ми се удаде възможност да помагам на Том, но този път се поколебах.

— Не съм сигурен, че ще се справя.

— Глупости — гласът на Том прозвуча необичайно рязко. — Виж какво, Дейвид, знам, че напоследък доста неща ти се струпаха на главата, но ти дойде тук, за да се помъчиш да си стъпиш на краката. А най-добрият начин за това е да се заловиш за работа.

— А какво ще каже Гарднър? — попитах несигурно аз.

— Понякога Дан е малко по-остър с хората, които не познава, но цени високо добре свършената работа. Освен това не ми е необходимо позволението му, за да извикам някой да ми помага. Обикновено викам някой от студентите си, но сега бих предпочел да работя с теб. Освен ако, разбира се, ти не искаш да работиш с мен…

Аз самият не знаех какво искам, но не можех да му откажа.

— Добре, щом си сигурен, че няма да има проблеми.

Доволен от отговора ми, Том насочи цялото си внимание към пътя. Изведнъж колата зад нас почти се залепи за нашата и Том замижа, заслепен от отражението на светлините в огледалото. Беше само на около метър зад нашата и по високо разположените фарове можеше да се предположи, че е пикап или малък камион.

— Какво, по дяволите, прави този идиот? — ядоса се Том.

Той намали и се дръпна плътно вдясно, за да даде възможност на другия да го задмине. Онзи обаче също намали и продължи да се движи плътно зад гърба ни.

— Добре, изпусна си шанса — измърмори Том и отново натисна газта.

Другата кола продължи да ни следва. Обърнах се и се опитах да разбера какво е това, което ни преследва, но силната светлина ме заслепи и не успях да видя нищо през задното стъкло.

Чу се изсвирване на гуми и фаровете на колата зад нас изведнъж се насочиха встрани. Успях да зърна само черните прозорци на пикапа, който ни задмина със силно ръмжане. Колата ни леко се залюля от въздушното течение, после видяхме червените светлини на автомобила, който бързо се отдалечи в мрака.

— Тъп селянин! — изруга Том.

Включи CD-плейъра и през оставащия път към града ни съпровождаше мекият глас на Чет Бейкър.