Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Д-р Дейвид Хънтър (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Whispers of the Dead, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,9 (× 28 гласа)

Информация

Разпознаване, корекция и форматиране
maskara (2018)

Издание:

Автор: Саймън Бекет

Заглавие: Шепотът на мъртвите

Преводач: Милена Радева

Година на превод: 2012

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: Софтпрес ООД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2012

Тип: роман

Националност: английска

Печатница: ФолиАрт ООД

Главен редактор: Димитър Риков

Редактор: Росица Златанова

Коректор: Ива Колева

ISBN: 978-954-685-704-0

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/7709

История

  1. — Добавяне

4

Том ме закара до болницата, където бях оставил колата си. Уговорихме се утре рано сутринта да се срещнем в моргата, след което най-после се отправих към хотела си. Единственото, което ми се искаше, бе да си взема душ, да хапна и да опитам да поспя.

Откакто бях пристигнал тук, вечер не правех нищо друго.

Докато се качвах към стаята си, се сетих, че бях обещал да изляза тази вечер. Погледнах часовника си и установих, че имам по-малко от половин час, преди Пол да дойде да ме вземе.

Отпуснах се с въздишка на леглото. Никак не ми се излизаше. Бях загубил навика да общувам с други хора и последното, което исках, бе да водя любезни повърхностни разговори с непознати. Помислих дали да не се обадя на Пол и да скалъпя някакво извинение. Проблемът беше, че не се сещах за никакво оправдание. Освен това би било невъзпитано да откажа поканата в последния момент.

Хайде, Хънтър, стегни се. Може пък случайно да прекараш приятно. Неохотно се надигнах от леглото. Ако побързах, може би щях да имам достатъчно време да взема душ. Съблякох се, влязох в банята и пуснах душа докрай. Белегът на стомаха ми изглеждаше странен и чужд, все едно не беше част от моето тяло. Не обичах да го докосвам, въпреки че грозната розова ивица вече не беше болезнена. Предполагам, че с времето щях да свикна с тази гледка, но засега тя все още ме притесняваше.

Обърнах лице към горещата струя вода, вдишах дълбоко плажния въздух и се опитах да прогоня внезапно нахлулите в съзнанието ми образи. Дръжката на ножа стърчи между ребрата ми, горещата, лепкава кръв се стича около мен, докато лежа на черно-белите плочки… Разтърсих глава като куче, за да прогоня неканените спомени. Бях късметлия. Грейс Стракън беше една от най-красивите жени, които някога бях срещал, а също и от най-опасните: бе причинила смъртта на поне половин дузина души. Ако Джени не ме бе открила навреме, и аз щях да бъда прибавен към сметката й. Трябваше да съм благодарен, че съм жив, но въпреки това ми беше трудно да преодолея случилото се.

Особено като се има предвид, че Грейс все още бе на свобода.

От полицията ме увериха, че е въпрос на време да я открият и арестуват, че тя е твърде нестабилна психически и няма да остане дълго на свобода. Но Грейс беше богата и напълно обсебена от ирационалното желание за мъст. Нямаше да се предаде лесно. Освен това отмъщението й не беше насочено само към мен. Вече се бе опитала да убие една млада майка и малката й дъщеря, които бяха спасени с цената на живота на друг човек. Сега Елън и Ана Маклауд живееха под чужди имена, под полицейска закрила. Макар че бяха по-трудни за откриване от един антрополог, чието име фигурираше в телефонния указател, никой от нас нямаше да се чувства в безопасност, докато не заловяха Грейс.

Не беше никак лесно да се живее с тази мисъл; не и когато носех по тялото си белезите, които непрекъснато ми напомняха, че тя почти бе постигнала целта си.

Пуснах горещата вода докрай с надеждата тя да отмие мрачните ми мисли. След това се търках силно с хавлията, докато кожата ми пламна. Облякох се и бързо слязох във фоайето на хотела. Чувствах се доста по-добре след горещия душ, но все още нямах особено желание за излизане. Пол седеше на един диван и усърдно пишеше в тефтерчето си, докато ме чакаше.

— Извинявай, че закъснях, отдавна ли ме чакаш? — попитах аз.

Той се изправи и прибра бележника в задния джоб на панталона си.

— Току-що дойдох. Сам е в колата.

Беше паркирал точно срещу хотела. На предната седалка седеше хубава жена на около трийсет години, с дълга, светлоруса коса. Докато се намествах на задната седалка, тя се обърна да ме поздрави. Ръцете й лежаха върху издутия корем.

— Здрасти, Дейвид, радвам се да те видя отново.

— Аз също — отвърнах съвсем искрено.

Има хора, с които мигновено се чувстваш комфортно, и Сам беше един от тях. Имах чувството, че я познавам от години.

— Как си?

— Ами гърбът ме боли, краката — също, а за останалото да не ти разправям. Но като изключим това, няма от какво да се оплача — каза тя и се усмихна искрено.

Сам беше щастливка, бременността не й създаваше никакви проблеми. Направо пращеше от здраве и беше ясно, че въпреки всички малки неудобства бременността я изпълва с радост.

— Бебето е доста палаво напоследък — обади се Пол, запали колата и се вля в движещия се трафик. — Непрекъснато повтарям на Сам, че това е сигурен признак, че ще е момиче, но тя не ми вярва.

И двамата с Пол не бяха пожелали да им кажат какъв е полът на бебето. Сам твърдеше, че иначе няма да е изненада.

— Момичетата не са така буйни. Сигурна съм, че ще е момче.

— Обзалагам се на каса бира, че грешиш.

— На каса бира? Нищо друго ли не ти дойде наум? — възкликна тя и се обърна към мен за подкрепа. — Кажи, Дейвид, може ли да се обзалага на такова нещо с една бременна жена?

— Много хитро от негова страна. Дори и да загуби, пак той ще изпие бирата.

— Очаквах от теб да ме подкрепиш — запротестира Пол.

— Дейвид е твърде умен за това — не му остана длъжна Сам.

Започнах да се отпускам, докато ги слушах да се заяждат шеговито един с друг. Чувствах се добре, като ги виждах толкова щастливи, но трябва да призная, че усетих и мъничко завист. Изпитах съжаление, когато Пол паркира колата и краткото ни пътуване завърши.

Намирахме се в Стария град, който някога е бил индустриалният център на Ноксвил. Все още се виждаха някои от старите фабрики и складове, но тази част от града бе претърпяла значителна промяна и промишлените сгради бяха отстъпили място на барове, ресторанти и жилищни кооперации. Пол паркира близо до ресторанта, където беше събирането. Заведението се помещаваше в стара тухлена постройка, чието огромно пространство сега беше запълнено с маси и жива музика. Вътре имаше доста хора и ние трудно си проправихме път към голямата маса до прозореца, където се бяха събрали всички поканени. Ако се съдеше по полупразните бирени чаши и веселото настроение, повечето бяха тук от доста време. За момент се почувствах неудобно и съжалих, че съм дошъл.

След това ми направиха място да седна и вече нямаше как да си тръгна. Представиха ми всички гости, но забравих имената им още в момента, в който ги чух. Единственият човек, когото познавах, освен Пол и Сам, беше Алана, съдебномедицински антрополог, която днес във Фермата ми бе казала къде е Том. До нея седеше тъмнокож мъж, за когото предположих, че е съпругът й, но всички останали студенти и служители на факултета ми бяха напълно непознати.

— Трябва да пробваш бирата, Дейвид — посъветва ме Пол. — Ресторантът има своя собствена пивоварна. Бирата е направо страхотна.

От месеци почти не бях пил алкохол, но сега почувствах, че имам нужда. Бирата, която ми сервираха, беше тъмна на цвят, студена и наистина превъзходна. Изпих половината чаша на един дъх, оставих я на масата и въздъхнах.

— Изглежда, имаше нужда от питие — обади се Алана от другия край на масата. — Да не би да си имал лош ден?

— Би могло да се каже — отвърнах аз.

— И на мен ми се е случвало.

Тя вдигна чашата си като за наздравица и се усмихна иронично. Отпих отново от бирата. Започвах да се чувствам доста по-добре. Атмосферата на масата беше приятелска и аз безпроблемно се включих в разговорите около мен. Когато ми сервираха храната, направо се нахвърлих върху нея. Бях си поръчал пържола и зелена салата и едва когато ми ги донесоха, усетих колко съм гладен.

— Нали се забавляваш?

Сам ми се усмихваше над чашата с минерална вода, която държеше в ръката си. Кимнах, докато преглъщах храната.

— Толкова ли ми личи?

— Ами да. За първи път те виждам отпуснат. Трябва да излизаш по-често.

— Не съм чак такъв сухар, нали? — засмях се аз.

— Не, само си малко напрегнат — усмихна ми се тя топло. — Знам, че си дошъл тук, за да решиш някои проблеми, но това не означава, че нямаш право да се забавляваш от време на време. Нали знаеш, че тук си сред приятели?

Сведох поглед, думите й ме разчувстваха повече, отколкото исках да покажа.

— Знам, и ви благодаря за това.

Тя се размърда на стола, сложи ръка на корема си и направи гримаса.

— Всичко наред ли е? — попитах аз.

— Малко е неспокоен — отвърна тя, като се насили да се усмихне.

— Той?

— Да, той — повтори тя убедено и погледна крадешком към Пол. — Определено е момче.

Разчистиха чиниите и на тяхно място донесоха десерта и още питиета. Поръчах си кафе, защото знаех, че ако изпия още една бира, на сутринта щях да съжалявам. Отпуснах са на стола, чувствах се добре, главата ми беше леко замаяна.

И в този момент всичко около мен се сгромоляса.

Отнякъде до мен достигна едва доловимият аромат на мускус, примесен с още нещо. Не можех да сбъркам този мирис. След миг той изчезна, разтвори се сред миризмите на храна и бира, но бях сигурен, че не беше плод на въображението ми. Сякаш ток премина през тялото ми, когато го разпознах. В същия миг отново се намерих легнал на плочките в антрето на апартамента ми, а острата миризма на кръв се смесваше с по-нежното, чувствено ухание.

Парфюмът на Грейс Стракън.

Тя е тук. Станах рязко от стола и започнах да се оглеждам наоколо като обезумял. Ресторантът представляваше бъркотия от звуци и цветове. Започнах внимателно да оглеждам лицата на хората, търсейки отчаяно някаква издайническа черта, пропуск в дегизировката й. Трябва да е някъде тук. Къде е?

— Кафе?

Вперих невиждащ поглед в сервитьорката, която се бе появила пред мен. Беше леко пълно момиче, на осемнайсет-деветнайсет години. Сред миризмите в ресторанта усетих аромата на парфюма й — евтин мускус, тежък и лепкав. Отблизо нямаше нищо общо с финия скъп парфюм, който използваше Грейс Стракън.

Все пак напомняше на него и за момент успя да ме заблуди.

— Вие ли поръчахте кафе? — попита отново момичето и ме изгледа малко подозрително.

— Извинявайте. Да, аз, благодаря ви.

Тя остави кафето и си тръгна. Бях настръхнал, целият треперех от прилива на адреналин. Усетих, че съм свил до болка ръката си в юмрук. Идиот. Като че ли Грейс би тръгнала да те следи… Осъзнах, че дори в тази обстановка нервите ми са безкрайно опънати, и това ме накара да се почувствам още по-зле. Опитах се да се отпусна, но сърцето ми биеше като лудо. Сякаш не ми достигаше въздух. Шумът и миризмите бяха направо непоносими.

— Какво има, Дейвид? — Сам ме гледаше загрижено. — Блед си като платно.

— Нищо, просто съм малко уморен.

Трябваше да изляза навън. Започнах трескаво да вадя банкноти от портфейла си.

— Изчакай, ние ще те закараме.

— Не! — заявих твърдо и поставих ръката си върху нейната, за да не каже на Пол. — Моля те, недей, всичко е наред, наистина.

— Сигурен ли си?

Насилих се да се усмихна.

— Напълно.

Тя съвсем не беше убедена в това, но аз бутнах стола назад и оставих банкнотите на масата, без дори да знам дали са достатъчно. Пол разговаряше оживено с останалите и побързах да изляза, преди някой друг да забележи. Едва се сдържах да не се затичам, блъснах силно входната врата и се озовах на улицата. Вдишах дълбоко прохладния пролетен въздух, но не спрях, а продължих да вървя. Не знаех накъде отивам, но не ме беше грижа, исках просто да продължа да се движа.

Слязох от бордюра и веднага отскочих рязко назад, защото вляво от себе си чух клаксон. Препънах се в тротоара, а трамваят премина шумно само на няколко сантиметра от мен, прозорците му светеха като ярки петна в тъмнината. Веднага щом отмина, пресякох улицата и без да се замислям, завих по разни малки улички. От години не бях идвал в Ноксвил и нямах никаква представа къде се намирам, а още по-малко накъде отивам. Не ме интересуваше.

Забавих ход едва когато видях голямата тъмна ивица отвъд уличните лампи. Усетих близостта на реката още преди да я видя и влагата ме накара да дойда на себе си. Облегнах се на перилата, плувнал в пот. Мостовете, които свързваха обраслите с растителност брегове на реката, в тъмното приличаха на извити скелети, по които блестяха множество светлинки. Под тях бавно се влачеше река Тенеси, както бе правила от хиляди години и както щеше да продължи още хиляди години.

Какво, по дяволите, ти става? Уплаши се до смърт от миризмата на един евтин парфюм! Бях толкова изтощен, че не можах дори да се засрамя от себе си. Почувствах се ужасно самотен, затова извадих телефона си и започнах да прехвърлям имената в указателя. На екрана се появи името и телефонният номер на Джени. Поставих пръста си върху бутона за набиране. Ужасно ми се искаше да го натисна и отново да чуя гласа й, да поговоря с нея, но се сетих, че сега в Англия е рано сутринта, а дори и да й се обадех, какво щях да й кажа? Вече си бяхме казали всичко.

— Знаеш ли колко е часът?

Стреснах се, когато чух гласа до себе си. Намирах се на едно тъмно място, където светлината на уличните лампи не достигаше, и единственото, което виждах от мъжа срещу мен, беше горящият връх на цигарата му. Твърде късно осъзнах, че улицата беше напълно пуста. Глупак. Измина толкова път, за да вземат накрая да те ограбят.

— Десет и половина — отговорих аз и напрегнах мускулите си в очакване на нападението.

Но мъжът само кимна в знак на благодарност, продължи нататък и изчезна в тъмнината. Потреперих, но не само заради хладния влажен повей откъм реката.

С облекчение забелязах жълтите светлини на таксито, което се зададе по безлюдната улица. Махнах му да спре и то ме откара в хотела.

 

 

Най-ранният ти спомен е котката.

Сигурно е имало и други преди това, но този е най-яркият и ти често се връщаш към него, отново и отново. Толкова е жив, че и досега чувстваш топлината на слънцето по гърба си, виждаш сянката си по земята, докато се навеждаш.

Почвата е мека и се копае лесно. Ровиш в земята с парче от оградата. Боядисаното в бяло дърво е меко, защото е започнало да гние. Спираш за малко, за да усетиш миризмата на влажната пръст, изпитваш безпокойство, но и все по-силна възбуда. Знаеш, че не трябва да правиш това, но любопитството ти надделява. Дори и тогава в главата ти се въртяха въпроси, толкова много въпроси, на които нямаше отговор.

Съвсем скоро дървото се удря в нещо, заровено в земята. Махаш последните бучки пръст и усещаш, че миризмата се засилва. Най-накрая я виждаш — картонената кутия, която е започнала да се разлага.

Когато се опитваш да я вземеш, мокра и натежала, тя буквално се разпада в ръцете ти. Бързо я връщаш на мястото й. Попиташ неуверено капака и усещаш стягане в гърдите. Страх те е, но вълнението е по-силно.

Много бавно отваряш кутията за обувки.

Котката се е превърнала в мръсна рижава топка. Притворените й очи са бледи и безжизнени и приличат на спаднали балони след купон. В козината й пълзят насекоми, а бръмбарите се разбягват от светлината. Гледаш в захлас как един дебел червей се измъква от ухото й. Взимаш пръчка и побутваш с нея котката. Нищо не се случва. Мушкаш я още веднъж, този път по-силно. Отново нищо. В съзнанието ти изплува дума, която си чувал и преди, но досега не си разбирал истинското й значение.

Смърт.

Спомняш си котката такава, каквато беше преди — дебел мъжки с големи нокти и лош нрав. А сега е… нищо. Как е възможно онова пъргаво животно да се превърне в кълбо разлагаща се козина? Въпросът изпълва цялото ти съзнание, разбираш, че е прекалено сложен за теб. Навеждаш се към котката с чувството, че ако се взираш в нея достатъчно дълго, ще откриеш отговора…

Изведнъж някой те дръпва назад. Лицето на съседа е изкривено от гняв, но на него е изписано и още нещо, което не можеш да определиш. Доста години по-късно разбираш, че е било погнуса.

Какво, за бога, правиш? Извратено малко копеле!

По-късно в къщата продължават да ти викат. Не се опитваш да обясниш стореното, защото не го разбираш. Но нито гневните думи, нито наказанието могат да изтрият от съзнанието ти онова, което видя и почувства и все още чувстваш ниско долу в стомаха. Непреодолимо чувство на почуда и изгарящо, неутолимо любопитство.

Тогава си на пет години. Така започва всичко.