Саймън Бекет
Шепотът на мъртвите (14)

14

Когато пристигнах в моргата, на пропуска заварих огромния служител.

— Чухте ли какво се е случило с доктор Либерман? — попита той.

Високият му напевен глас никак не подхождаше на внушителното му телосложение. Разочаровах го, когато му казах, че вече знам за случилото се. Той замъка и заклати глава, при което двойната му и тройна брадичка се заклати като желе.

— Много неприятна работа. Дано се оправи.

Не отговорих нищо, само си показах картата и влязох.

Не си направих труда да се преобличам, защото не знаех колко дълго ще остана.

Намерих Пол в залата за аутопсии, в която преди работеше Том. Беше се съсредоточил върху съдържанието на една отворена папка, но когато влязох, вдигна глава.

— Как е той?

— Все така.

Пол посочи документите в папката. На ярката неонова светлина лицето му изглеждаше още по-уморено, а около очите му се бяха образували тъмни кръгове.

— Преглеждах бележките на Том. Знам горе-долу за какво става въпрос, но ако ми помогнеш, ще се ориентирам по-бързо.

Пол ме изслуша мълчаливо, докато му обяснявах, че тялото, открито в гроба, почти сигурно е на Уилис Декстър, а останките, ексхумирани от гроба на Декстър, най-вероятно са на дребен мошеник на име Ноа Харпър. Разказах му за розовите зъби, които забелязахме както при Харпър, така и при Тери Лумис, жертвата от планинското бунгало. Казах му още, че състоянието на тялото не отговаря на раните и кръвозагубата на Лумис. Новината, че подезичната кост и при двете жертви не е била засегната и не сме открили следи от нож върху костите, го накара само да се усмихне уморено.

— Вярно е или едното, или другото. Причината за смъртта може да е или удушаване, или наръгване с нож, но не и двете — каза той, докато ровеше в папката, после неочаквано попита:

— Имаш ли нещо против да продължиш разследването?

Точно това се бях надявал да чуя по-рано, но при сегашните обстоятелства предложението не ми донесе никакво удовлетворение.

— Да, но не искам да създавам повече неприятности. Нямали да е по-добре, ако някой друг поеме случая?

Пол затвори папката.

— Не те моля от любезност. Сега, когато Том е в болница, факултетът страда от остър недостиг на кадри. Ще помагам тук, доколкото ми е възможно, но следващите няколко дни ще бъдат много напрегнати. Честно казано, нуждаем се от помощта ти, а и ще бъде много глупаво от наша страна да не те използваме, след като от самото начало участваш в разследването.

— Ами Гарднър?

— Това тук е морга, а не местопрестъпление, така че не той решава. Дадох му съвсем ясно да разбере, че ако иска да работи с нас, или ще се довери на преценката ни, или ще си търси някой друг. А той няма да тръгне да търси друг, след като се налага да се лиши от услугите на Том толкова скоро след изчезването на Ървинг.

При тези думи изпитах известно чувство на вина. След инфаркта на Том почти напълно бях забравил за отвличането на психолога.

— А какво ще каже Хикс? — попитах аз.

— Хикс да върви по дяволите — отвърна Пол със сурово изражение на лицето.

Очевидно не беше в настроение да прави каквито и да било отстъпки. Гарднър и Хикс тепърва трябваше да свикват със стила му на работа, който бе доста по-различен от този на Том.

— Добре — отвърнах аз. — Да продължа ли с възстановяването на скелета на ексхумирания труп?

— Остави това засега. Гарднър иска потвърждение, че костите от гората са на Уилис Декстър. Самър започна да ги разопакова, така че в момента това е най-важната ни задача.

Отправих се към вратата, но в този момент се сетих за нещо друго.

— Мери ми спомена, че Том се е опитал да й каже нещо. Прозвучало й като „испанска“. Това говори ли ти нещо?

— „Испанска“? — Пол ме погледна неразбиращо. — Нищо не ми говори.

След това отидох да се преоблека. Пол трябваше да отиде на спешен факултетен съвет, но обеща, че ще се върне, веднага щом може. Самър беше в залата за аутопсии, където бяха донесли останките от „Стийпъл Хил“. В момента изваждаше последните улики от кутиите и торбите.

Изобщо не се учудих, когато видях Кайл да й помага.

Двамата бяха потънали в разговор и въобще не усетиха, че влизам.

— Здравейте — поздравих ги аз.

Самър се стресна, нададе лек вик и се извърна толкова рязко, че едва не изпусна торбата, която държеше.

— Боже мили! — възкликна тя, но като видя, че съм аз, на лицето й се изписа облекчение.

— Извинявай, не исках да те стресна.

Тя се усмихна малко накриво. Лицето й беше подпухнало, личеше си, че бе плакала.

— Няма нищо, просто не ви чух. Кайл дойде да ми помага.

Помощникът изглеждаше смутен, но доволен от себе си.

— Как си, Кайл?

— Ами добре съм — отговори той и размаха облечената си с ръкавица ръка, която бе набол на иглата. — Заздравява добре.

Ако иглата е била инфектирана, нямаше никакво значение дали раната е заздравяла или не. Но той самият много добре знаеше това. Все пак ако искаше да се прави на смел, нямах никакво намерение да му преча.

— Самър точно ми разказваше за случилото се с доктор Либерман — продължи Кайл. — Как е той?

— Състоянието му е стабилно.

Това звучеше по-добре, отколкото да кажа, че няма промяна.

— Ще ми се да можех да помогна по някакъв начин.

Имах чувството, че Самър отново е на ръба да се разплаче.

— Справила си се чудесно — увери я Кайл, кръглото му лице бе съвсем искрено. — Сигурен съм, че ще се оправи.

Самър му се усмихна боязливо. Той отвърна на усмивката й, след това се сети, че и аз съм в стаята.

— Ами аз да вървя да си гледам работата. Ще се видим по-късно, Самър.

Тя се усмихна по-широко и по бузите й се появиха трапчинки.

— Чао, Кайл.

Я гледай ти! Може би в крайна сметка щеше да излезе нещо хубаво от цялата работа.

Стори ми се, че след като той си отиде, Самър стана някак апатична, не така оживена, както обикновено. Продължи разсеяно да разопакова останките.

— Кайл е прав. Том е имал късмет, че си била тук предишната вечер — казах й аз.

Тя поклати глава, обиците й проблеснаха на светлината на лампата.

— Нищо не успях да направя. Все си мисля, че можех да направя нещо повече. Изкуствено дишане, например.

— Извикала си Бърза помощ. Това е най-важното.

— Надявам се. Знаете ли, той изглеждаше съвсем добре. Може би малко уморен, но нищо повече. Шегуваше се, че ще ме почерпи пица, защото ме е задържал до късно — по устните й пробягна лека усмивка. — В десет часа ми каза да си отивам вкъщи. Щял да провери още нещо и след това да си тръгне и той.

Любопитството ми се събуди.

— Каза ли ти какво ще провери?

— Не, но останах с впечатлението, че е свързано с тялото от бунгалото. Преоблякох се и точно си тръгвах, когато чух, че мобилният му звъни. Нали знаете онази смешна стара мелодия на телефона му?

Том сигурно щеше добре да я подреди, ако чуеше да нарича мелодията на Дейв Брубек „стара“ и „смешна“. Но аз само кимнах.

— Не обърнах особено внимание на това, но изведнъж откъм залата се чу трясък. Изтичах там и го открих на пода — тя подсмръкна и бързо избърса очите си. — После се обадих на 911, държах ръката му и му говорех, докато пристигна линейката. Повтарях му, че ще се оправи. Не бях сигурна дали ме чува, но нали така се прави в такива случаи?

— Справила си се отлично — опитах се да я успокоя аз. — Той в съзнание ли беше?

— Не съвсем, но и не беше съвсем неадекватен. Непрекъснато повтаряше името на жена си, сякаш се безпокоеше за нея. Помислих си, че може би не иска тя да се тревожи, когато разбере какво му се е случило, затова му обещах да й се обадя. Реших, че е по-добре да й съобщя аз, отколкото някой служител от болницата.

— Сигурен съм, че Мери е оценила това — казах аз, макар че такава новина никога не е добре дошла, независимо кой я съобщава.

Самър подсмръкна още веднъж и избърса носа си. Един кичур от изрусената й коса се бе измъкнал от лентата на главата й и така тя изглеждаше по-млада.

— Оставих очилата и мобилния му телефон в шкафа във вашата зала за аутопсии. Надявам се, че съм постъпила правилно. Бяха на пода и не знаех какво да правя с тях.

Точно щях да й отговоря, че ще ги предам на Мери, когато осъзнах значението на думите й.

— Искаш да кажеш, че са били на пода в моята зала, така ли?

— Да. Не го ли споменах по-рано? Там припадна доктор Либерман.

— Какво правеше в онази зала?

Бях приел за даденост, че Том е бил в своята зала, когато е получил инфаркта.

— Не знам. Има ли някакво значение? — разтревожи се тя.

Казах й, че няма, за да я успокоя, но всъщност бях доста озадачен. Том възстановяваше скелета на Тери Лумис. Защо е прекъснал работата си и е отишъл да провери нещо при ексхумирания труп?

Въпросът продължи да се върти натрапчиво в главата ми, докато носехме черепа и останалите кости от гробището за рентгенови снимки, но измина цял час преди да намеря време за него. Оставих Самър да започне с почистването на останките и отидох да видя къде точно е припаднал Том.

Залата изглеждаше точно така, както я бях оставил. Единствено черепът и големите кости бяха подредени върху масата, останалите все още бяха в пластмасови кутии и очакваха реда си. Останах известно време в залата, опитвайки се да разбера дали нещо е било преместено или променено. Не открих нищо.

Отидох до шкафа, където Самър беше оставила очилата и телефона на Том. Очилата изглеждаха едновременно познати и тъжни без собственика си. Или може би им приписвах собствените си чувства.

Пуснах ги в джоба на ризата си и се канех да прибера и телефона, когато ми дойде една идея. Задържах за момент телефона, чудейки се дали с това, което възнамерявах да направя, не нарушавам личното пространство на Том.

Зависи какво ще намериш.

Телефонът стоеше там от снощи, но батерията му все още не бе изтощена. Не ми отне много време да открия входящите разговори. Последният бе от 22:03 часа предишната вечер, точно както беше казала Самър.

Това беше часът, в който Том бе получил инфаркт.

Казах си, че може да е чисто съвпадение и между двете събития да няма никаква връзка. Имаше само един начин да разбера.

Кодът беше на Ноксвил, значи позвъняването е било направено от стационарен телефон. Вкарах номера в собствения си телефон. И без това се чувствах виновен, така че не исках да използвам телефона на Том. Колебаех се. Пробвай и виж какво ще стане. И без това стигна прекалено далече.

Набрах номера.

Последва мълчание, след това телефонът даде заето.

Малко разочарован, затворих телефона и изчаках малко, преди отново да набера номера. Този път даваше свободно. Пулсът ми се ускори в очакване някой да отговори.

Но това не стана. Телефонът продължи да звъни, давайки същия сигнал. Накрая се отказах и затворих.

Имаше безброй причини телефонът да дава заето, а в следващия момент — свободно. Човекът можеше да е излязъл или да е решил да не отговаря на непознат номер. Нямаше смисъл да разсъждавам повече по въпроса.

И въпреки това, докато отивах към другата зала, знаех, че няма да намеря мир, докато не разбера.

През останалата част от деня бях прекалено зает, така че изобщо не се сетих да набера номера отново. Останките от „Стийпъл Хил“ трябваше да бъдат почистени, но това бе относително проста работа. Мършоядите и насекомите бяха премахнали всички меки тъкани, така че сега трябваше само да ги поставя в разтвор за обезмасляване.

Точно ги бях накиснал във ваните, когато донесоха медицинските картони на Ноа Харпър и Уилис Декстър. Знаех, че Гарднър ще иска потвърждение на самоличността им колкото е възможно по-скоро, затова веднага се заех със задачата и оставих Самър да почисти и подсуши другите кости.

От двата случая този на Декстър се оказа по-лесен. На рентгеновите снимки, направени на черепа тази сутрин, се виждаха счупвания, идентични на снимките, направени след смъртта на механика. Оказа се точно така, както предполагахме — Уилис Декстър не беше убиецът и сега имахме неоспорими доказателства за това. Той бе загинал в автомобилна катастрофа преди шест месеца.

Оставаше въпросът чие тяло е било погребано в гроба му.

Почти нямаше съмнение, че е било това на Ноа Харпър, но съвпадението по възраст и расова принадлежност не бе доказателство. За разлика от случая на Декстър тук не разполагахме с рентгенови снимки, направени след смъртта, нито със стоматологичния му картон. И макар че износените стави на бедрата и глезените обясняваха характерното му накуцване, в медицинския му картон нямаше рентгенови снимки, които да потвърдят това. Очевидно здравната осигуровка и стоматологичното обслужване са били лукс, който дребният мошеник не е могъл да си позволи.

В крайна сметка идентифицирахме трупа на Харпър по счупванията на бедрената и раменната кост, получени още в детска възраст. Макар че скелетът на възрастния мъж много се беше променил, на рентгеновите снимки белезите от зарастванията ясно личаха по костите.

Когато най-после привърших с идентифицирането на останките, вече беше късно вечерта. Самър си беше тръгнала преди няколко часа, а Пол се бе обадил, за да каже, че съветът се е проточил прекалено дълго и няма да може да се отбие в моргата. Правилно бе определил приоритетите си — да се прибере при бременната си жена, вместо да работи до късно. Разумен човек.

Искаше ми се да продължа да работя, но денят беше изтощителен както физически, така и емоционално. Освен това не бях хапвал нищо от закуска. Колкото и да ми се искаше да наваксам загубеното време, нямаше да постигна нищо, ако ми прилошееше от глад.

Преоблякох се и позвъних на Мери, за да попитам как е Том. Телефонът й бе изключен, което най-вероятно означаваше, че още е при него. Обадих се в интензивното отделение и една любезна сестра ми каза, че състоянието му е стабилно, което означаваше, че промяна няма. Точно се канех да прибера телефона си, когато се сетих за номера, който по-рано бях взел от апарата на Том.

Съвсем бях забравил за него. Набрах го, докато излизах от моргата, като междувременно казах довиждане на възрастния мъж, който дежуреше на пропуска.

Номерът даваше заето.

Това поне показваше, че човекът си е вкъщи. Бутнах тежката стъклена врата и излязох. Над болничните сгради се спускаше здрач и вечерта блестеше меко в леки златисти тонове. Избрах отново номера и забавих крачка в очакване някой да отговори. Хайде, вдигни слушалката.

Никой не отговори. Ядосах се и затворих, но точно тогава до мен достигна звук, който приличаше на далечно ехо.

Наблизо звънеше телефон.

Звънът спря, преди да успея да определя точно откъде идваше. Изчаках, но единственото, което се чуваше, беше песента на птиците и далечният грохот на трафика. Съзнавах, че реагирах прекалено емоционално, защото можеше да става дума за чисто съвпадение, но въпреки това отново набрах номера.

Вечерната тишина бе нарушена от телефонен звън.

На около трийсетина метра, полускрит в храстите, имаше уличен телефон. В момента никой не говореше по него. Не можах да повярвам на щастливата случайност и затворих мобилния си. Звънът спря.

Отправих се натам и пак набрах номера. Уличният телефон отново започна да звъни. Звукът стана по-силен, когато наближих, като леко изоставаше от сигнала, който чувах в мобилния си телефон. Този път застанах само на няколко метра и едва тогава прекъснах връзката.

Настъпи тишина.

Телефонът бе в открита кабина, която приличаше на мидена черупка. Около него растяха храсти, чиито клони почти напълно го скриваха. Сега разбрах защо е давал ту заето, ту свободно. Уличните телефони край болниците все още се използваха, защото посетителите звъняха на близките си или си поръчваха такси. Въпреки това никой не би вдигнал слушалката, ако телефонът звъннеше.

Приближих се до апарата, без да го докосвам. Без съмнение предишната вечер някой бе използвал този телефон, за да се обади на Том, но нямах никаква представа защо. Погледнах към пътеката, по която току-що бях дошъл, и разбрах. През провисналите клони на храстите се виждаше идеално входът на моргата.

Както и всеки, който излиза оттам.