Саймън Бекет
Шепотът на мъртвите (5)

5

В момента, в който ножът се насочи към мен, всичко започна да се движи съвсем бавно. Протегнах ръка, но закъснях. Стиснах ножа, но острието се изплъзна от ръката ми, разрязвайки дланта и пръстите ми до кокал. Усетих горещата кръв, която се стичаше по ръката ми, и коленете ми започнаха да се огъват. Ризата ми подгизна от кръв, върху черно-белия под се образува локва, аз се плъзнах надолу с гръб о стената.

Погледнах надолу и видях как дръжката на ножа безсрамно стърчи от корема ми. Понечих да извикам…

 

 

— Не!

Изправих се рязко, не можех да си поема дъх. Все още усещах кръвта по себе си, топла и мокра. Изритах чаршафите, наведох се като обезумял напред, за да видя корема си на лунната светлина. Нямаше нищо. Нито нож, нито кръв. Само лепкава, студена пот, която блестеше по кожата ми, и грозният червеникав белег точно под ребрата ми.

Господи! Осъзнах, че съм сам в познатата ми хотелска стая, и се отпуснах с облекчение.

Било е само сън.

Сърцето ми се върна към нормалния си ритъм, вече не чувах пулсирането му така силно в ушите си. Седнах на ръба на леглото, не спирах да треперя. Часовникът на нощното шкафче показваше пет и половина. Бях настроил будилника да звънне след час, но сметнах, че не си заслужава да се опитвам да заспя отново.

Изправих се вдървено и запалих лампата. Вече започвах да съжалявам, че се съгласих да помогна на Том с аутопсията. Първо душ, после закуска. Тогава всичко ще изглежда много по-добре.

В следващите петнайсет минути правих упражнения за укрепване на коремната мускулатура, след това влязох в банята и пуснах душа. Вдигнах лице към горещата струя, оставих водата да отмие и последния спомен от съня.

Когато излязох от банята, бях вече съвсем буден. В стаята имаше кафемашина, включих я, а през това време се облякох и отворих лаптопа си. В Англия беше късно сутринта. Докато пиех кафе, си проверих пощата. Нямаше нищо спешно, отговорих на някои от имейлите, а другите оставих за по-късно.

Ресторантът беше вече отворен, но аз бях единственият посетител. Подминах гофретите и палачинките и реших да закуся бъркани яйца и препечена филия. Отначало се чувствах гладен, но после едва изядох по-малко от половината порция. Стомахът ми се беше свил на топка, макар и да не знаех защо. Щях да помагам на Том да свърши нещо, което самият аз бях вършил безброй пъти, и то при много по-неприятни обстоятелства. Повторих си това няколко пъти, но без резултат.

Когато излязох, слънцето вече изгряваше. Паркингът все още беше в сянка, но небето изсветляваше и на хоризонта се появиха първите златни лъчи.

Дребните разлики в дизайна и автоматичната скоростна кутия на форда, който бях наел, ми напомняха, че не съм си у дома. Въпреки ранния час по пътищата имаше доста движение. Колкото и да беше застроен Ноксвил, тази част от Тенеси все още беше покрита с тучна зеленина. Пролетното слънце не носеше типичните за лятото жега и влага, от които ризата лепне по тялото ти. В този ранен час въздухът беше свеж и все още чист.

До Университетския медицински център се стигаше лесно, само за двайсет минути. Моргата се намираше в по-отдалечена част на кампуса, но вече бях ходил там, така че лесно намерих пътя.

Служителят на пропуска беше направо огромен и в сравнение с него бюрото, зад което седеше, приличаше на детска играчка. Плътта му бе така изобилна, че изглеждаше, сякаш няма кости. Каишката на часовника се бе впила в китката му като острие в тесто. Докато му обяснявах кой съм, чувах как гърдите му свирят.

— Зала за аутопсии номер пет. През тази врата и надолу по коридора.

Имаше необичайно писклив глас за такъв огромен ръст. Подаде ми електронната карта за достъп и ме дари с ангелска усмивка.

— Няма начин да не я намерите.

Доближих картата до вратата и влязох в моргата. Посрещна ме познатата смесица от миризми на формалдехид, белина и дезинфектанти. Том вече беше там, облечен в хирургически дрехи и гумена престилка. На близката маса бе поставен малък CD-плейър, от който се носеше непозната ритмична джаз мелодия. В залата имаше още един мъж, облечен като Том. Той отмиваше с маркуч насекомите и ларвите от трупа, който лежеше върху алуминиевата маса.

— Добро утро — поздрави ведро Том, когато вратата на залата се затвори зад гърба ми.

Посочих към CD-плейъра.

— Бъди Рич?

— Много си далече от истината. Това е Луи Белсън — заяви Том и се изправи от масата с трупа, над който се беше надвесил. — Подранил си.

— Не колкото теб.

— Исках да подготвя трупа за рентгенови снимки и след това да изпратя зъбните отпечатъци в Бюрото за разследване — каза той и посочи младия мъж, който продължаваше да мие трупа с маркуч. — Дейвид, това е Кайл, един от помощниците в моргата. Помолих го да ми помогне, докато дойдеш, но в никакъв случай не казвай на Хикс.

Помощниците в моргата бяха зачислени към Бюрото по съдебна медицина, което означаваше, че Хикс е шеф на Кайл. Съвсем бях забравил, че кабинетът на патолога са намира тук, а и никак не завиждах на подчинените му.

Това обаче, изглежда, никак не безпокоеше Кайл. Той беше висок, с едър кокал, здрав, но без да бъде пълен. Приятното му, кръгло като месечина лице грееше под разрошения перчем коса.

— Здрасти — каза той и вдигна за поздрав облечената си в ръкавица ръка.

— Една от студентките ми също ще дойде да помага — продължи Том. — Не че имам нужда от втори човек, но й обещах, че ще я извикам при следващия оглед.

— Ако нямаш нужда от мен…

— Има много работа за вършене, а така ще се справим по-бързо — усмивката на Том ми подсказа, че няма да успея да се измъкна толкова лесно. — Хирургическите дрехи и всичко останало е в съблекалнята надолу по коридора.

В помещението за преобличане нямаше никой. Сложих специалното облекло и гумена престилка и заключих собствените си дрехи в едно от шкафчетата. Предстоеше най-неприятната част от работата и определено най-мръсната. ДНК тестовете отнемаха до осем седмици, а пръстовите отпечатъци бяха от полза само ако вече фигурираха в базата данни на полицията. Понякога обаче, дори при силно разложени трупове като този, по скелета можеха да се определят самоличността на жертвата и причината за смъртта й. Но преди това от него трябваше да се отстрани и най-малкият остатък от мека тъкан. Беше неприятна работа.

Тръгнах обратно към залата за аутопсии и спрях пред вратата. Чувах шума на водата и гласа на Том, който си тананикаше на фона на музиката. Ами ако сбъркаш пак? Ако вече не можеш да вършиш тази работа?

Не можех да си позволя да мисля такива неща. Отворих вратата и влязох. Кайл беше приключил с миенето на тялото. От група се стичаше вода и той блестеше, сякаш беше лакиран.

Том беше застанал до масичката с хирургическите инструменти. Когато се приближих, той взе ножицата за разрязване на меки тъкани и нагласи подвижната лампа точно над трупа.

— Да започваме.

За първи път видях труп, когато бях студент. Беше на млада жена, на не повече от двайсет и пет-шест години, която бе загинала по време на пожар в дома си. Бе умряла от задушаване и тялото й не бе обгорено. Лежеше на студената маса, осветена от ярката неонова светлина в моргата. Клепачите й бяха полуотворени, през тънките процепи се виждаше бялото на очите й, а между посинелите й устни се показваше върхът на езика. Това, което ме порази най-много, бе абсолютната й неподвижност. Бе застинала и безжизнена като на снимка. Всичко, което бе постигнала до този момент, всичко, към което се бе стремила, бе свършило. Завинаги.

Тази мисъл ме порази толкова силно, сякаш бях понесъл физически удар. Тогава разбрах, че независимо какво правех и колко усилено учех, смъртта винаги щеше да си остане тайна, която нямаше да мога да разгадая. През последвалите години обаче бях твърдо решен да намеря ключа към други, по-конкретни загадки, които ми бяха по силите.

След това Кара и Алис, жена ми и шестгодишната ми дъщеря, загинаха в автомобилна катастрофа. Изведнъж смъртта вече не беше просто предмет на философско проучване.

За известно време се върнах към професията си на лекар. Мислех, че по този начин дори и да не успея да намеря отговори на въпросите си, поне ще имам мир и спокойствие. Грешах. За съжаление с Джени скоро установихме, че не мога да стоя далече от работата си. Не можех да се чувствам добре, ако не упражнявах професията си. Или поне така си мислех, докато не ми забиха ножа в корема.

Сега вече в нищо не бях сигурен.

Опитах се да изтрия от съзнанието си всички съмнения и се заех с работата по трупа. След като взех проби от тъканите и телесните течности и ги изпратих за анализ, започнах внимателно да отделям със скалпела мускулите, хрущялите и вътрешните органи, буквално оголвайки скелета от всичко човешко. Мъртвият определено е бил едър мъж. По-късно щяхме да направим по-прецизни изследвания на самия скелет, но сега със сигурност можеше да се каже, че е бил висок поне метър и осемдесет и пет и има доста едри кости.

Никак не е било лесно да се надвие такъв мъж.

Работехме мълчаливо, Том припяваше разсеяно на Дина Уошингтън, чийто глас се носеше от CD-плейъра, а Кайл беше зает е прибирането на маркуча и почистването на ваните, в които след измиването на трупа се бяха събрали насекоми и други органични останки. Бях изцяло погълнат от работата си, когато неочаквано двойната врата на аутопсионната зала се отвори.

Беше Хикс.

— Добро утро, Доналд — поздрави любезно Том. — На какво дължим тази чест?

Патологът дори не си направи труда да му отговори, само впери гневен поглед в Кайл. Плешивото му теме блестеше като мрамор на силната светлина.

— Какво, по дяволите, правиш тук, Уебстър? Търсих те навсякъде.

Кайл се изчерви.

— Аз тъкмо…

— Той тъкмо привършва — намеси се спокойно Том. — Помолих го да ни помогне. Обещах на Дан Гарднър да му дам предварителния доклад колкото е възможно по-бързо. Предполагам, че нямаш възражения?

Хикс едва ли би признал, дори и да имаше. Гневът му отново се насочи към Кайл.

— Имам аутопсия тази сутрин. Залата готова ли е?

— Ами не, но помолих Джейсън да…

— Наредих на теб да я подготвиш, а не на Джейсън. Сигурен съм, че доктор Либерман и помощникът му ще се справят и сами, а ти си върши работата, за която ти се плаща.

Отне ми известно време да осъзная, че под помощник имаше предвид мен. Том му се усмихна хладно.

— Разбира се, че можем да се справим.

Хикс изсумтя нещо, очевидно разочарован, че няма да се разрази скандал.

— Искам всичко да е готово до половин час. Хайде, по-бързо.

— Да, сър, съжалявам… — отвърна Кайл, но патологът вече си беше тръгнал.

Тежката врата се затвори зад гърба му.

Том наруши настъпилата тишина:

— Мисля, че няма да липсва на никой от нас… Съжалявам, Кайл, не исках да ти създам неприятности.

Младият мъж се усмихна, но бузите му все още горяха.

— Няма нищо. Но доктор Хикс е прав, наистина трябва да…

Преди още да успее да довърши, вратата шумно се отвори.

За момент реших, че Хикс се е върнал, но вместо патолога в залата се появи една забързана млада жена.

Предположих, че това е студентката, за която Том бе споменал, че ще дойде да ни помага. Беше на двайсет и една-две години и носеше избеляла розова фланелка и износени панталони с огромни джобове, доста поизпънати от едрата й фигура. Изрусената й коса беше прибрана с помощта на диадема на червени и бели точки, а кръглите очила придаваха на лицето й добродушно и малко стреснато изражение. Всичко това трябваше да е в пълен контраст с металните обици по ушите, носа и веждите й, но не беше. След като човек преодолееше първоначалната си изненада, установяваше, че всички тези украшения й отиват.

Тя заговори забързано, преди още да успее да затвори вратата:

— Господи, не мога да повярвам, че закъснях! Излязох много рано, за да имам време да се отбия във Фермата и да видя какво става с проекта, по който работя, и след това напълно загубих представа за времето. Наистина съжалявам, доктор Либерман.

— Е, важното е, че вече си тук — отвърна Том. — Самър, запознай се с Дейвид Хънтър. Той е англичанин, но вината за това не е негова. А това е Кайл. Той удържаше положението тук, докато дойдеш.

По лицето на Кайл се появи замечтана усмивка.

— Приятно ми е да се запознаем.

— Здрасти — усмихна се лъчезарно Самър и разкри металната шина на зъбите си.

Погледна към трупа по-скоро с интерес, отколкото с отвращение. За повечето хора това би било ужасна гледка, но работата във Фермата подготвя студентите за жестоката действителност.

— Изпуснах ли нещо?

— Не, той си е все така мъртъв — успокои я Том. — Знаеш къде е съблекалнята, възползвай се, ако искаш.

— Разбира се. — Самър се обърна, при което без да иска закачи с чантата си поставката с инструментите. — Извинявайте — каза тя и успя да я задържи, преди да е паднала на земята, след което изчезна през вратата.

В залата за аутопсии отново настъпи тишина.

— Самър е нашата специализантка. Същинска фурия е — отбеляза Том с лека усмивка.

— Забелязах — отвърнах аз.

Кайл все още стоеше вперил поглед във вратата, сякаш го бе поразил гръм. Том ме погледна многозначително и се прокашля:

— Пробите, Кайл.

— Какво? — стресна се помощникът. Явно съвсем беше забравил за присъствието ни.

— Щеше да ги опаковаш и да ги изпратиш в лабораторията.

— Да, разбира се, няма проблем.

Кайл хвърли още един, изпълнен с надежда поглед към вратата, взе пробите и излезе.

— Мисля, че нашата Самър си намери нов обожател — подхвърли иронично Том.

Обърна се отново към масата и изведнъж лицето му се сгърчи от болка. Постави ръка върху гърдите си, като че ли не му достигаше въздух.

— Добре ли си? — попитах аз.

— Нищо ми няма. Хикс може да докара киселини на всеки.

Цветът на лицето му обаче никак не ми хареса.

Протегна се към поставката с инструменти и изпъшка от болка.

— Том…

— По дяволите, добре съм! — вдигна ръка, сякаш искаше да ме възпре да не се доближа до него, после добави извинително: — Добре съм, наистина.

Изобщо не му повярвах.

— На крак си от рано сутринта. Защо не си починеш малко?

— Защото нямам време — отвърна той е раздразнение. — Обещах на Дан да му дам предварителния доклад възможно най-бързо.

— Той ще си получи доклада. Със Самър ще отстраним докрай меките тъкани.

Том кимна неохотно.

— Добре, само за няколко минути…

Наблюдавах го, докато излизаше от залата, изненадан от немощния му вид. По принцип не беше особено едър, но сега като че ли съвсем се беше стопил. Остарява. Просто житейско правило, което въпреки това не ми беше лесно да приема.

Дискът в CD-плейъра отдавна се бе извъртял и в залата цареше тишина. Някъде отвън чух да звъни телефон. Никой не го вдигна и накрая той спря.

Отново насочих вниманието си към човешките останки. Скелетът бе почти изцяло изчистен от меките тъкани, а каквото оставаше, трябваше да се махне чрез сваряване в специален препарат. Тъй като не беше особено практично да се накисва целият скелет във ваната, трябваше да извърша още една зловеща процедура.

Разчленяването.

Черепът, тазът и костите на ръцете и краката трябваше да бъдат отделени, което изискваше едновременно деликатност и физическа сила. Ако по време на процедурата се получеше някакво увреждане, то трябваше да бъде описано, за да не се сбърка с травма, нанесена преди настъпването на смъртта. Тъкмо отделях черепа, като внимателно прорязвах хрущяла между втория и третия шиен прешлен, когато Самър се появи отново.

В хирургическото облекло тя вече не изглеждаше не на място в залата; изключение правеха само обиците по ушите и носа й. Изрусената й коса бе скрита под кърпа.

— Къде е доктор Либерман?

— Излезе за малко — отвърнах аз, без да навлизам в подробности. Том не би искал някой от студентите му да знае за заболяването му.

Самър прие отговора ми без коментар.

— Да започна ли с препарата?

Не бях много сигурен каква задача би й възложил Том, но предложението й ми се стори разумно. Започнахме да пълним металните вани с разтвор, а после ги сложихме да се загряват на газовите котлони. Въпреки че огромните камини над котлоните поемаха по-голямата част от изпаренията, комбинацията от миризмата на белина и вряща мека тъкан ужасно напомняше на нещо средно между пералня и евтин ресторант.

— Значи си англичанин? — попита ме Самър, без да прекъсва работата си.

— Да.

— И как се озова тук?

— В командировка съм. Работя по един научен проект.

— Нямате ли си лаборатории в Англия?

— Имаме, но не като вашите.

— Да, Фермата е страхотно място — заяви тя и ме огледа внимателно през очилата си. — Какво е да си съдебномедицински антрополог в Англия?

— Студено и мокро.

Тя се засмя.

— Като оставим това настрана, работата ви по-различна ли е от тази на антрополозите тук?

Никак не ми се говореше точно на тази тема, но тя не бе виновна за това, просто се държеше приятелски.

— В основни линии нещата са същите, но все пак има малки различия. Нямаме толкова правоохранителни институции като вас.

За външен човек огромният брой автономни шерифи и полицейски управления, да не говорим за щатските и федерални агенции, изглеждаше доста объркващ.

— Но основната разлика е в климата. При нас труповете не изсъхват така, както тук, освен ако не се случи горещо лято. Разлагането става в много по-влажни условия, затова много по-често се наблюдават плесени и слуз.

Самър изкриви лице.

— Ама че гадост! Някога мислил ли си да се преместиш?

Без да искам, се разсмях.

— Искаш да кажеш да дойда да работя тук, в някой от южните щати? Не, не съм обмислял подобно нещо. — Вече бях говорил достатъчно за себе си, затова смених темата. — Ами ти? Какви са твоите планове?

Самър започна оживено да разказва за живота си, за амбициите си за бъдещето, как работи в един бар в Ноксвил, за да събере достатъчно пари да си купи кола. Мълчах си, а тя продължаваше да говори. Това не й пречеше да работи, а и потокът от думи ми подейства успокояващо. Когато Том се върна, с изненада установих, че са минали почти два часа.

— Виждам, че напредвате — каза той с одобрение и се приближи до масата.

— Върви доста лесно.

Не исках да го питам пред Самър как е, но беше очевидно, че се чувства по-добре. Той я изчака да отиде до ваните е врящата течности ме дръпна настрани.

— Извинявай, че се забавих толкова, но разговарях с Дан Гарднър. Нещата се развиват доста интересно. Полицията не разполага с пръстови отпечатъци на Тери Лумис, мъжа, чийто портфейл открихме в бунгалото, затова не могат да бъдат сигурни дали това наистина е той — посочи с ръка останките на масата. — Но са идентифицирали отпечатъка върху кутийката от филм. Той е на някой си Уилис Декстър, трийсет и шест годишен механик от Севиървил.

Севиървил беше градче недалече от Гатлинбърг, на около трийсет километра от мястото, където беше открит трупът.

— Това е добра новина.

— Да, така би си помислил всеки — съгласи се Том. — В бунгалото откриха и други отпечатъци от Декстър, един от тях — върху касова бележка в портфейла на Лумис. Бележката е отпреди седмица.

Всичко това показваше, че жертвата е Тери Лумис, а убиецът — Уилис Декстър. Но нещо в държанието на Том ми подсказваше, че нещата не са толкова прости.

— Арестували ли са го вече?

Том свали очилата си и започна да бърше стъклата им, а по устните му играеше лукава усмивка.

— Работата е там, че Уилис Декстър е загинал в автомобилна катастрофа преди шест месеца.

— Не може да бъде — възкликнах аз.

Или пръстовите отпечатъци не са били негови, или името в смъртния акт е било сгрешено.

— Така е, не може — отвърна Том и сложи очилата на носа си. — Затова утре рано сутринта отиваме да ексхумираме трупа му.

 

 

На девет години за първи път виждаш труп. Носиш най-хубавите си дрехи. Влизаш в една голяма стая, пълна с дървени столове, подредени с лице към масата, върху която е поставен лъскав ковчег. Застлана е с износена покривка от черно кадифе, обточена с кървавочервен ширит, който в ъгъла се е разшил и виси. Вниманието ти е привлечено от почти перфектната осмица, която образува, затова се сещаш да погледнеш в ковчега едва когато заставаш съвсем близо до него.

В него лежи дядо ти. Изглежда… различен. Лицето му е някак восъчно, а бузите му са хлътнали, все едно е забравил да си сложи изкуствените зъби. Очите му са затворени, но въпреки това изглеждат различни.

Застиваш и усещаш познатото стягане в гърдите. Една ръка те побутва по гърба и те кара да пристъпиш напред.

— Върви сега и погледни.

Разпознаваш гласа на леля си. Не се нуждаеш от подканяне, за да се приближиш. Започваш да подсмърчаш и някой леко те плясва по главата.

— Вземи си носната кърпа — изсъсква леля ти.

За първи път не ти е необходима кърпа, за да избършеш непрекъснато течащия си нос. Просто се опитваш да доловиш миризмите, замаскирани от парфюма и ароматните свещи.

— Защо очите му са затворени? — питаш ти.

— Защото сега е при Бог — отвръща леля ти. — Виж колко спокоен изглежда. Съвсем като заспал.

Но на теб не ти изглежда заспал. Струва ти се, че това, което е в ковчега, никога не е било живо. Стоиш там с вперени в него очи и се опитваш да разбереш какво в тялото е различно. После някой те дръпва строго настрана.

През следващите няколко години споменът за трупа на дядо ти продължава да буди у теб същата почуда, съпроводена от стягане в гърдите. Това е един от основополагащите спомени в живота ти. Но едва на седемнайсет години ставаш свидетел на събитието, което променя всичко.

По време на обедната почивка седиш на една пейка и четеш. Книгата, която си откраднал от библиотеката, е превод на „Сума на теологията“ от Тома Аквински. Макар да се чете трудно, текстът е доста наивен, но има и някои интересни неща. „Съществуването на дадено нещо и неговата същност са две различни неща“. Тази мисъл ти допада почти толкова, колкото и твърдението на Киркегор, че „Смъртта хвърля светлина върху всички силни страсти, добри или лоши, и ги разкрива“. Всички теолози и философи си противоречат и нито един, чиито произведения си чел, не дава истински отговори. Но все пак те са по-близо до истината от незрели позьори като Камю и Сартр, които крият невежеството си зад маската на художествената литература. Вече надрасна техните трудове, а съвсем скоро ще надраснеш и писанията на Тома Аквински и тези като него. Всъщност вече започваш да си мислиш, че няма да намериш отговора в нито една книга. Но пък с какво друго разполагаш?

Напоследък вкъщи се шушука, че няма откъде да намерят пари, за да учиш в университет. Това ни най-малко не те тревожи. Парите все ще се намерят. От години знаеш, че си необикновен човек, че съдбата те е предопределила за велики неща.

Така и ще стане.

Докато четеш, дъвчеш и преглъщаш храната съвсем механично, без да усещаш вкуса й. Единствената й роля е да те зареди с енергия. Последната операция най-после сложи край на вечно течащия ти нос, който вгорчаваше детството ти, но това облекчение ти струва доста скъпо. Сега почти нямаш обоняние и вкусът на всяка храна, освен на най-лютата, ти се струва един и същи, все едно предъвкваш памук.

Дояждаш безвкусния сандвич и оставяш книгата. Точно когато се надигаш от пейката, чуваш изскърцването на спирачки, последвано от тъп удар. Вдигаш поглед и виждаш как една жена лети във въздуха. За миг сякаш увисва в пространството, после тежко се стоварва в краката ти. Тялото й лежи сгърчено по гръб, лицето й е обърнато към небето. За момент погледите ви се срещат, очите й са широко отворени, сепнати. В тях няма нито страх, нито болка, само изненада. Изненада и още нещо.

Осъзнаване.

След това очите й помътняват и ти инстинктивно разбираш, че силата, която им е вдъхвала живот, ги е напуснала завинаги. Това, което лежи пред теб сега, не е нищо повече от купчина месо и счупени кости.

Стоиш замаяно, докато около тялото започват да се трупат хора, избутват те и скриват жената от погледа ти. Но това няма значение. Вече видя онова, което трябваше.

През следващата нощ лежиш и се опитваш да си припомниш всеки детайл. Преживяването те разтърси и разбираш, че си на прага на нещо голямо. Съзнаваш, че успя да зърнеш нещо изключително важно, нещо, което бе едновременно банално и проникновено. Само че по някаква причина образът на жената, очите й, впити в твоите, ти убягват и това те влудява. Искаш, не, непременно трябва да видиш този момент отново; може би тогава ще разбереш какво точно се бе случило. Но споменът не ти върши никаква работа, както и в случая, когато гледаше втренчено ковчега на дядо си. Споменът е прекалено субективен, на него не може да се разчита. Нещо толкова важно изисква научен подход.

По-дълготраен.

На следващия ден изтегляш от банката всичките си спестявания за университета и купуваш първия си фотоапарат.