Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Д-р Дейвид Хънтър (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Whispers of the Dead, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,9 (× 32 гласа)

Информация

Разпознаване, корекция и форматиране
maskara (2018)

Издание:

Автор: Саймън Бекет

Заглавие: Шепотът на мъртвите

Преводач: Милена Радева

Година на превод: 2012

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: Софтпрес ООД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2012

Тип: роман

Националност: английска

Печатница: ФолиАрт ООД

Главен редактор: Димитър Риков

Редактор: Росица Златанова

Коректор: Ива Колева

ISBN: 978-954-685-704-0

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/7709

История

  1. — Добавяне

21

На следващата сутрин откриха линейката. По-голямата част от нощта прекарах в едно кресло, като на моменти задрямвах. Струваше ми се, че времето е спряло. Всеки път, когато се събудех, поглеждах часовника си и установявах, че са минали само няколко минути. Когато погледнах през прозореца и видях как първите лъчи на слънцето озаряват небето, почувствах, че времето отново започва своя ход.

Погледнах към другото кресло и видях, че Пол е съвсем буден. Изглеждаше така, сякаш цяла нощ не е помръднал. Изправих се, целият бях схванат.

— Искаш ли кафе?

Той поклати глава. Раздвижих врата и раменете си и се отправих към кухнята. Кафето бе оставено да се топли цяла нощ и въздухът бе изпълнен с миризма на изгоряло. Излях старото в умивалника и направих ново. Загасих лампата и застанах до прозореца. Светът навън постепенно изплуваше от сутрешния здрач. Видях очертанията на езерото отвъд къщите, бялата мъгла, която се носеше над тъмната му повърхност. Гледката щеше да е прекрасна, ако не беше полицейската кола, паркирана отвън, която бе като зловещо напомняне на фона на ведрото утро.

Стоях до прозореца в кухнята и отпивах от кафето си. Навън зачурулика птичка. Скоро към самотния й глас се присъединиха и други и над къщите се понесе птичи хор. Спомних си за мрачното предвещание на Джейкъбсън. Ако вече не я е убил, ще го направи преди изгрев-слънце. И точно в този момент, като по сигнал първите слънчеви лъчи озариха езерото.

Утрото обещаваше да бъде красиво.

Към осем часа пристигнаха първите телевизионни екипи и репортери. Името на Сам още не беше известно на медиите, но, както можеше да се очаква, и тази информация щеше скоро да изтече. Униформените полицаи не позволяваха никой да влиза в границите на имота, но съвсем скоро целият път бе задръстен от колите на телевизионните екипи.

Пол сякаш не забелязваше нищо. На дневната светлина изглеждаше ужасно, лицето ме беше сиво и набраздено от бръчки. Все повече се затваряше в себе си, потъваше в страданието си. Оживяваше се само когато телефонът звъннеше. Всеки път го грабваше в напрегнато очакване, но после, когато се окажеше, че е някой приятел или настоятелен журналист, отново униваше. Казваше по няколко думи, после затваряше телефона и потъваше в летаргия. Съчувствах му, защото много добре разбирах какво преживява. Но не можех да направя нищо, за да му помогна.

Точно преди обяд обаче ситуацията се промени. Сандвичите съхнеха в чиниите пред нас. Моите бяха полуизядени, а тези на Пол — недокоснати. Мислех си, че може би е време да се върна в хотела. Тук не можех да помогна с нищо, а и родителите на Сам щяха да пристигнат след няколко часа. Телефонът иззвъня, Пол се спусна към него, но по начина, по който отпусна рамене, разбрах, че не е Гарднър.

— Здравей, Мери, не, не съм…

Той спря на средата на изречението и по държанието му разбрах, че нещо става.

— По кой канал?

Хвърли телефона и грабна дистанционното.

— Какво има? — попитах аз.

Не мисля, че изобщо ме чу. Прехвърляше бързо каналите, по екрана се появяваха и изчезваха различни образи, после изведнъж спря. Една млада жена с прекалено силно фиксирана коса и ярко начервени устни говореше разпалено пред камерата.

… водещите новини. Току-що получихме сведения, че в района на Гатлинбърг, близо до националния парк Смоуки Маунтинс, е открита изоставена линейка…

С осъзнаване на казаното лицето на Пол посърна.

… точното местоположение не се съобщава, а от полицията отказаха да потвърдят, че това е същата линейка, с която вчера е била похитена трийсет и две годишната бременна Саманта Ейвъри от окръг Блаунт. Засега не се съобщава нищо за местонахождението на изчезналата, но според непотвърдени източници е възможно линейката да е катастрофирала…

Докато водещата продължаваше да говори развълнувано, на екрана се появи снимка на Йорк, но Пол вече не гледаше. Беше грабнал телефона си, който иззвъня още преди приятелят ми да успее да набере номера. Гарднър, помислих си аз и изражението на Пол потвърди предположението ми.

— Открихте ли я? — почти изкрещя той.

Видях как надеждите му се сринаха. В тишината се чуваше далечният, неясен глас на агента. Пол слушаше с напрегнато, измъчено лице.

— И трябваше да чуя всичко това по телевизията! Господи, нали обещахте да ми се обадите веднага щом има някакви новини!… Не ме интересува, просто ми се обадете, разбрахте ли?!

Затвори телефона. Стоеше с гръб към мен и се опитваше да се овладее, преди да заговори.

— Преди около половин час открили линейката на едно място за пикник близо до магистрала 40. Според тях Йорк е изоставил линейката и е откраднал кола, преди да тръгне към междущатската магистрала. Сигурно вече е по средата на Северна Каролина. Освен ако не е тръгнал на запад. А може вече и да е на път за Ню Мексико. Господи, може да е навсякъде!

Запрати телефона в стената, където апаратът се разби и пластмасовите му части се посипаха по пода.

— Мили боже, не издържам повече! Какво да правя? Да седя тук и да чакам?

— Пол…

Но той вече бе тръгнал към вратата. Спуснах се след него и го настигнах, в антрето.

— Къде отиваш?

— Да видя линейката.

— Чакай малко. Гарднър…

— По дяволите Гарднър!

Той понечи да отвори вратата, но аз застанах пред него.

— Махни се от пътя ми, Дейвид!

— Спри за малко и ме изслушай. Ако излезеш сега, телевизионните екипи ще те преследват по целия път. Това ли искаш?

Думите ми го възпряха.

— Има ли някакъв път зад къщата? — продължих бързо, преди да е размислил.

— Пътят завива покрай къщата, но не мога…

— Ще взема моята кола. Репортерите няма да ме последват, само ще им отвлека вниманието. Ти излез през задната врата, мини през дворовете и ела до колата ми.

Разбра, че в думите ми има логика, и кимна неохотно.

— Дай ми няколко минути — казах аз и излязох, преди да е променил решението си.

Навън слънцето направо ме заслепи. Отправих се директно към колата, като се опитвах да не обръщам внимание на суматохата, която предизвика появата ми. Репортерите се спуснаха към мен с камери и микрофони, но вълнението им не трая дълго.

— Това не е Ейвъри — каза някой и всички се отдръпнаха.

Зададоха ми няколко вяли въпроса, но след като не им отговорих, интересът им съвсем се стопи. Отново насочиха вниманието си към къщата, а аз необезпокоявано се качих в колата и потеглих.

След няколко плавни завоя пътят обръщаше и извеждаше зад къщата на Сам и Пол. На улицата нямаше никой, освен Пол. Когато наближих, той изтича насреща ми. Отвори вратата на колата още преди да съм спрял.

— Върни се на главния път и тръгни към планината — нареди ми той запъхтяно.

Напуснахме жилищния комплекс без нито една от колите на репортерите да ни последва и излязохме на магистралата. Пътувахме мълчаливо, като изключим лаконичните напътствия на Пол. Огромните планини, които се извисяваха пред нас, бяха обвити в мъгла. Простираха се докъдето стига погледът и сякаш с необятността си отхвърляха възможността да бъдат претърсени.

Слънцето вече беше високо и печеше така, сякаш бе лято. След като изминахме няколко километра, трябваше да пусна чистачките, за да измия стъклото от мъртвите насекоми, полепнали по него. Напрежението в колата нарасна, когато наближихме полите на планината и минахме през Таунсенд. Недалеч от тук Йорк бе загубил контрол над колата и се бе ударил в едно дърво. На няколко километра от града видяхме висок дъб, ограден с полицейска лента. Минахме край него и забелязахме по кората белите следи, оставени от линейката, забила се в дървото. Пол впери мрачен поглед в дървото. Никой от двама ни не продума.

Няколко километра по-нататък Пол ми посочи една отбивка. Отклонихме се от магистралата и започнахме да се изкачваме в планината. Хълмовете се издигаха около нас, пътят лъкатушеше и ту влизаше, ту излизаше от сянката им. Срещнахме няколко коли, но ваканционният сезон още не бе започнал и движението не беше натоварено. Поляните бяха покрити с диви цветя — сини, жълти и бели цветове изпъстряха свежата млада трева. По всяко друго време красотата на Апалачите щеше да бъде поразителна, но сега имах чувството, че красивата картина жестоко ни се подиграва.

— Завий надясно — каза ми Пол.

Поех по един тесен, покрит с чакъл път, каквито бяха повечето черни пътища и пътеки в планината. Беше толкова стръмен, че затрудняваше автоматичната предавка на колата. След около километър теренът стана равен. Завихме и видяхме, че пътят пред нас е блокиран от патрулка. На заден план се виждаха дървени масички за пикник и няколко полицейски коли. Зад тях се издигаше непроницаема завеса от дървета.

Един униформен полицай се доближи до колата и аз свалих прозореца. Приличаше на младеж, но походката му бе уверена като на възрастен. Изгледа ме под широката периферия на шапката си, с ръка, отпусната върху кобура на пистолета.

— Назад. Не можете да минете оттук.

— Бихте ли съобщили на Дан Гарднър, че доктор Хънтър и… — започнах аз, но в това време чух вратата на колата да се отваря. Обърнах се и видях Пол да слиза. О, Господи!

Младежът му препречи пътя.

— Спри на място! По дяволите, казах да спреш!

Излязох бързо от колата и хванах Пол, а полицаят застана срещу нас и извади пистолета си. В този момент осъзнах колко много мразех оръжията.

— Добре, добре, всичко е наред — повтарях аз, докато дърпах Пол назад. — Хайде, спокойно.

— Обратно в колата! Веднага! — изкрещя полицаят.

Стисна пистолета с две ръце и го насочи в земята между нас двамата.

Пол нямаше никакво намерение да си тръгва. На ярката слънчева светлина погледът му изглеждаше нефокусиран. Не можеше да се добере до Йорк, но бе обзет от непреодолимото желание да се спречка с някого. Не знам какво щеше да се случи, ако в този момент не се разнесе познат глас.

— Какво, по дяволите, става тук?

Никога не бях мислел, че ще дойде момент, когато ще се радвам да видя Гарднър. Агентът вървеше по пътеката към нас с плътно стиснати устни. Полицаят хвърли яден поглед към Пол, но не наведе пистолета.

— Казах им, че не могат да минат оттук, сър, но те…

— Всичко е наред — каза Гарднър без всякакъв ентусиазъм.

Костюмът му бе по-измачкан от когато и да било. Изгледа ме студено и едва тогава се обърна към Пол:

— Какво правиш тук?

— Искам да видя линейката.

Каза го спокойно, като човек, който вече е взел решение. Гарднър го изгледа за момент, след това въздъхна.

— Насам.

Последвахме го по пътеката. Мястото за пикник се намираше на поляна сред гората, откъдето се разкриваше гледка към подножието на планината. Над нас се простираше огромно пространство от обрасли с гори върхове и падини, приличащи на замръзнал зелен океан. Тук, високо в планината, въздухът бе по-хладен, но все пак топъл, напоен със свежия аромат на бор и смърч. В едната част на поляната се бяха струпали няколко полицейски коли, а зад тях бяха спрели други без обозначителни знаци.

Малко встрани от тях, оградена с полицейска лента, се намираше линейката.

Дори отдалеч се виждаха пораженията от катастрофата. От едната страна имаше две дълбоки успоредни линии, а левият калник беше смачкан от удара в дървото, като че ли бе от тънко метално фолио. Нищо чудно, че Йорк я беше изоставил; имал е късмет, че въобще е успял да стигне дотук.

Пол спря до полицейската лента и се загледа в задната част на линейката. Вратите й зееха и вътре се виждаха две мърляви легла и някакви шкафчета. От едно от леглата висяха каиши, като че ли някой набързо ги бе развързал. Един криминалист изследваше вътрешността.

Някой застана до мен Джейкъбсън. Тя ме изгледа мрачно. Под очите й имаше черни кръгове. Явно не само ние с Пол бяхме прекарали безсънна нощ.

— Какво открихте? — попита Пол съвсем безизразно.

Изглежда, въобще не забеляза колебанието на Гарднър.

— По едно от леглата имаше руси косми. Ще трябва да ги сравним с други от жена ти, но почти няма съмнение, че са нейни. Изглежда, Йорк е пострадал доста сериозно при катастрофата.

Заведе ни до предната част на линейката. Шофьорската врата висеше и през нея се виждаше мръсното мизерно оборудване в задната част на линейката. Воланът беше огънат и леко изкривен от едната страна.

— Най-вероятно самият Йорк доста е пострадал, щом воланът е огънат така — заяви Гарднър. — Трябва да си е счупил поне едно-две ребра.

За първи път по лицето на Пол се появи надежда.

— Значи е ранен. Това добре ли е?

— Вероятно — отвърна Гарднър уклончиво.

В гласа не се усещаше никакъв ентусиазъм, но Пол бе твърде зает с мислите си, за да забележи.

— Искам да остана малко тук.

— Пет минути, после трябва да се прибираш вкъщи.

Оставих Пол и тръгнах с Гарднър и Джейкъбсън. Изчаках да се отдалечим достатъчно, за да не може да ни чуе.

— Има и друго, нали?

Гарднър сви устни, но не успя да каже нищо, защото един от криминалистите го извика.

— Най-добре му кажи — обърна се той към Джейкъбсън и се отдалечи с обичайната си твърда стъпка.

Сенките под очите на Джейкъбсън й придаваха още по-мрачен израз.

— В линейката има кървави петна. По леглото и по пода.

Представих си Сам така, както я бях видял за последен път.

Господи!

— Не смятате ли, че Пол има право да знае?

— В крайна сметка ще разбере. Не всички петна са пресни, а и не знаем със сигурност дали кръвта е от жена му. — Тя хвърли бърз поглед към Пол, който стоеше безмълвно до линейката. — Дан смята, че сега няма полза да му казваме.

Съгласих се неохотно. Не исках да крия от Пол, но във въображението си той и без това сигурно виждаше ужасни неща.

— Как намерихте линейката? — попитах аз.

Тя отметна един кичур коса от лицето си.

— Съобщиха ни за открадната кола — син джип „Крайслер“. На около половин километър оттук има бунгала под наем, но до тях няма път. Наемателите оставят колите си на паркинга и отиват дотам пеша. Сигурно затова Йорк е избрал мястото — дори толкова рано през сезона има едно-две наети бунгала. Всеки, който познава района, знае, че тук паркират коли.

Погледнах към катастрофиралата линейка. Беше оставено на видно място, само на няколко метра от гъсти лаврови храсти.

— Йорк не е положил особени усилия да прикрие следите си.

— Не му се е налагало. Колите остават тук дни наред, докато собствениците им бродят из планината. Йорк е разчитал, че никой няма да потърси колата си поне до тази сутрин. Истински късмет е, че собственикът е открил липсата й толкова скоро.

Късмет. Досега не можехме да се похвалим с особен късмет.

— Можел е поне да я паркира така, че да не се вижда, че е блъсната.

Джейкъбсън сви уморено рамене.

— Вероятно е имал по-големи грижи. Трябвало е да вкара Саманта Ейвъри в колата, а това не е било никак лесно, ако е бил ранен. Линейката е била най-малкият му проблем.

Предполагам, че в това имаше логика. Единственото важно нещо за Йорк беше линейката да не бъде открита, преди да успее да стигне там, закъдето бе тръгнал. След това нямаше никакво значение дали ще я намерят.

— Смятате ли, че е се е насочил към междущатската магистрала? — попитах аз.

— Поне така изглежда. Тя е само на няколко километра оттук, а щом излезе на нея, може да навлезе по-дълбоко в планината, да завие на запад или да се отправи към друг щат.

— Значи в момента може да е навсякъде.

— Общо взето, да. — Тя погледна към Пол. — Трябва да го закарате обратно вкъщи. Така не помага на никого.

— Не трябваше да разбира за станалото от телевизията.

Тя кимна в знак, че приема деликатния ми упрек.

— Дан щеше да му се обади при първа възможност. Ако открием нещо, ще му съобщим веднага.

Направи ми впечатление, че каза ако, а не когато. Колкото повече време минаваше, толкова повече намаляваха шансовете да открием Сам.

Освен ако Йорк не пожелаеше да я открием.

Приближих до Пол, а Джейкъбсън се запъти към Гарднър. Пол стоеше самотен и отчаян до линейката, вперил поглед в нея, като че ли тя можеше да му каже къде се намира жена му.

— Трябва да тръгваме — казах му тихо.

Цялото желание за борба го беше напуснало. Той остана до линейката още секунда-две, после се обърна и тръгна с мен към колата.

Младият полицай го изгледа злобно, когато минахме край него, но Пол изобщо не го забеляза. Когато поехме обратно, той изцяло се затвори в себе си. Изминахме няколко километра и чак тогава проговори:

— Загубих я, нали?

Чудех се какво да му отговоря.

— Няма как да си сигурен.

— Напротив, сигурен съм. Ти също. — Думите се заизливаха: — Все се мъча да си спомня какво й казах, когато я видях за последен път. Но не мога. Непрекъснато се ровя в ума си, но не се сещам за нищо. Знам, че не за това трябва да се тревожа в момента, и все пак. Не мога да повярвам, че последния път, когато сме разговаряли, не сме си казали нищо важно. Как е възможно да не съм разбрал, че повече няма да я видя?

Винаги става така. Но не му го казах.

Той отново потъна в мълчание. Вперих поглед в пътя, бях като вцепенен. Мили боже, не позволявай това да се случи. Но то вече се бе случило и мълчаливите гори не предлагаха утеха.

Насекомите изскачаха пред очите ми, осветени от слънчевите лъчи, които бяха успели да преминат през короните на дърветата. Буболечките изглеждаха като малки точици в сравнение с огромните дъбове и борове, които са били на това място много преди да се родя. Малък водопад се спускаше през един процеп в отсрещния хълм и хвърляше бяла пяна над тъмните скали. Минахме покрай повалени стволове на дървета, покрити с мъх, покрай други, плътно покрити с увивни растения. Въпреки цялата красота всичко живо наоколо не спираше да се бори за оцеляването си. И не всяко успяваше.

Не мога да определя в кой момент почувствах, че нещо не е наред. Усещането се появи съвсем неочаквано. Първо настръхна кожата по ръцете ми, после почувствах същото и по врата. Като че ли безпокойството ми чакаше само това, защото изведнъж прерасна в трескаво очакване. Какво става? Какво не е наред? Нямах никаква представа. Пол мрачно мълчеше. Пътят пред нас бе съвсем пуст, изпъстрен със слънчеви петна и сенки от дърветата. Погледнах в огледалото — зад нас нямаше никой. Отвсякъде ни заобикаляше гора. Странното усещане обаче не си отиваше. Погледнах отново в огледалото и подскочих, когато нещо се блъсна в стъклото пред мен.

Едно огромно насекомо се бе размазало там, със сплетени крака и крила. Вперих поглед в него, а очакването ми непрекъснато нарастваше. Без да се замисля, набих спирачки.

Пол протегна ръце към таблото на колата, но коланът му го задържа. Изгледа ме недоумяващо, когато спирачките изсвириха и колата спря.

— Господи, Дейвид!

Огледа се и се опита да разбере защо спряхме.

— Какво става?

Не му отговорих. Стисках волана, а сърцето ми се блъскаше в гърдите. Все още не можех да откъсна поглед от предното стъкло. Водното конче беше много голямо, почти колкото пръста ми. Беше доста смачкано, но ясно личаха тигровите шарки по гръдната му част. А очите просто не можеха да се сбъркат, както бе казал Джош Талбот.

Електриково сините очи на Epiaeschna heros.

Блатното водно конче.