Саймън Бекет
Шепотът на мъртвите (16)

16

Къщата на Йорк имаше сюрреалистичен вид и напомняше на филмов декор. Лампите във всички стаи бяха запалени, отпред бяха паркирани няколко коли на Бюрото за разследване. Къщата се намираше на територията на „Стийпъл Хил“, но бе доста отдалечена от гробището, скрита зад един хълм, покрит с борова гора. Също като Дома на покойника, и тази постройка представляваше едноетажен правоъгълник от бетон и стъкло, твърде неуспешен опит да се пренесе калифорнийския модернизъм от 50-те години в дълбокия юг. Някога сградата може да е била впечатляваща, но сега, заобиколена от островърхите кули на боровите дървета, тя изглеждаше тъжна и западнала.

Към входната врата водеше пътека, покрита с неравни плочи, сред които растяха бурени. Полицейската лента, обграждаща къщата, й придаваше странен празничен вид, но тази илюзия бързо се стопяваше при вида на криминалистите, които я претърсваха, прилични на призраци в белите си гащеризони. В едната част на постройката, отвъд неокосената поляна, имаше алея, която водеше към гаража. Вратата му бе вдигната и вътре се виждаше изцапаният с масло под, но кола нямаше. Беше изчезнала заедно със собственика си.

По пътя насам Джейкъбсън ми разказа накратко какво мисли полицията.

— Не подозирахме Йорк в убийство, иначе отдавна да сме го арестували — каза тя, сякаш се защитаваше, защото се чувстваше лично отговорна за случилото се. — До голяма степен той отговаря на стандартния профил на сериен убиец — подходяща възраст, неженен, единак, а високото му самочувствие е характерен белег за човек, страдащ от нарцисизъм. Но няма полицейско досие, дори като младеж не е имал противообществени прояви. Нямаше нищо, за което да се хванем. Доказателствата са косвени, нищо не го свързва пряко с убийствата.

— Косвените доказателства ми се сториха доста убедителни — обадих се аз.

В колата беше тъмно и не видях дали се изчерви, но бях сигурен, че е така.

— Да, но само ако приемем, че той нарочно се е уличил, като е привлякъл вниманието ни към гробището. Има и такива случаи, но твърдението му, че е назначавал на работа случайни хора, се оказа вярно. Открихме още един бивш служител, който си спомня Дуайт Чеймбърс. В крайна сметка имахме основания да смятаме Чеймбърс за главния заподозрян.

— Тогава защо ще арестувате Йорк?

— Ако го задържим за нарушаване на закона, ще имаме по-голяма възможност да го разпитаме — каза Джейкъбсън с известно неудобство. — Освен това смятахме, че ще имаме полза ако… заемем по-активна позиция.

Просто да арестуват някого, макар и само за пред обществото. Политиката и пиарът бяха еднакви навсякъде по света.

Само че Йорк не бе стоял със скръстени ръце, в очакване да го арестуват. Когато агентите отишли да го приберат този следобед, от него нямало и следа — нито на гробището, нито в дома му. Колата също липсвала и когато агентите нахлули в къщата, всичко изглеждало така, сякаш набързо си е събрал багажа.

Освен това бяха намерили човешки останки.

— Щяхме да ги открием и по-рано, ако нямаше объркване с разрешителното — призна Джейкъбсън. — Първото разрешително за обиск се отнасяше само за погребалната агенция и прилежащите й площи, но не и за дома му.

— Откога са останките? — попитах аз.

— Изглеждат доста стари, но Дан би искал да ги видите лично.

Това ме шокира повече от новината за изчезването на Йорк. Изглежда, Пол не бе успял да отиде и да огледа останките. Сам не се чувствала добре, изглеждало сякаш родилните болки започват и макар че тревогата се оказала фалшива, Пол не искал да я остави сама през нощта.

Затова казал на Гарднър да извика мен.

Когато се обадих на Пол, по гласа му личеше, че е много уморен. Не се съмнявах в думите на Джейкъбсън, но не исках да предприемам нищо, преди да говоря с него.

— Казах на Гарднър, че мога да отида да ги погледна рано утре, но ако иска някой да ги огледа още тази нощ, да извика теб. Надявам се, че нямаш нищо против — бе добавил той.

Казах му, че нямам и просто съм изненадан, че Гарднър е приел предложението му. Пол се засмя кисело:

— Нямаше особен избор.

Очевидно не бе простил на Гарднър, че взе страната на Хикс срещу Том. Пол беше истински професионалист и в никакъв случай не би позволил на личното си отношение да възпрепятства разследването, но това не пречеше да му скръцне със зъби.

Запитах се как ли се е почувствал Гарднър.

Джейкъбсън не остана в „Стийпъл Хил“. След като ме остави, тя отиде да провери дали криминалистите, изпратени да проверят уличния телефон, са открили нещо. Показаха ми един микробус, където се преоблякох, и след това се отправих към къщата.

Гарднър стоеше пред входната врата и разговаряше с една сивокоса жена, облечена в бял гащеризон. Той самият носеше предпазни обувки и ръкавици и въпреки че ме видя да се задавам, не прекъсна разговора си.

Зачаках на края на пътеката да приключи.

Гарднър даде някакво нареждане на жената и най-после се обърна към мен. Никой от нас не каза нищо. Очевидно присъствието ми не му беше никак приятно, но той предпочете да запази мислите си за себе си. Кимна ми отсечено и каза:

— Горе са.

Къщата имаше типичното за времето и стила си обърнато разположение, така че спалните се намираха на първия етаж, а на втория бяха холът, кухнята и столовата. Стените и таваните, които някога са били бели, сега бяха придобили мръсножълт нюанс от цигарения дим, на който бяха изложени от десетилетия. Същата жълтеникава мръсотия беше полепнала по вратите и мебелите и те изглеждаха като мазни. Освен тютюневия дим се усещаше и мирис на застояло, на стари килими и мръсни чаршафи.

Усещането за запуснатост и разруха се подсилваше от бъркотията, настъпила в резултат на претърсването. Криминалистите ровеха из всички чекмеджета и шкафове и вадеха на показ целия мръсен и мизерен живот на Йорк. Докато се качвахме на втория етаж, всички насочиха погледи към мен. Цареше атмосфера на очакване, която ми беше позната и от други обиски, когато се очаква да бъде открито нещо важно. Усещаше се обаче и чисто любопитство.

Явно се бе разчуло, че са ме върнали в разследването.

Гарднър ме водеше нагоре по стълбището, в чиито ъгли се бе натрупало огромно количество прах. Вторият етаж представляваше едно цяло помещение, в което бяха разположени кухнята, трапезарията и холът. Вградените мебели, изглежда, бяха на същата възраст като къщата — етажерките, които отделяха частите на помещението, и бюфетите с матови стъкла сякаш бяха извадени от реклама на мечтания американски дом от 50-те.

Останалите мебели бяха странна смесица от различни периоди. В кухнята шумно бръмчеше ръждясал хладилник, а над надрасканата маса в малката трапезария висеше претенциозен полилей, чиито крушки бяха с формата на свещи. В центъра на хола имаше огромно кресло, чиято сцепена кожена дамаска бе залепена с изолирбанд. Пред него беше поставен голям телевизор с плосък екран — единственият модерен предмет в помещението.

Тук също работеха няколко криминалисти. В цялата къща цареше страхотен безпорядък и не беше ясно дали причината за него е претърсването или начинът на живот на Йорк. Навсякъде имаше разхвърляни дрехи, от шкафовете бяха извадени кутии с боклуци и стари списания. Умивалникът и плотът бяха затрупани с мръсни чинии, наоколо се търкаляха и мухлясваха кутии от храна за вкъщи.

Някои от криминалистите спряха и се загледаха в нас с Гарднър. Разпознах едрото тяло на Джери, който бе застанал на четири крака на пода и ровеше в чекмеджетата на един очукан скрин. Той вдигна за поздрав облечената си в ръкавица ръка.

— Здрасти, докторе. — Дъвчеше дъвка и мускулите на челюстите му се движеха енергично под маската. — Прекрасно местенце, нали? Само да видиш колекцията от филми на тоя тип. Истински шедьоври на порнографията, и то подредени по азбучен ред. Трябва да излиза повече сред хора.

Гарднър бе спрял до една ниша, близо до умивалника.

— Като приключиш, гледай филмите да са си на мястото.

Последва кикотене, но аз не бях сигурен, че Гарднър се шегува.

— Ето тук е — каза той.

В нишата имаше нещо като килер, чиято врата бе отворена. Съдържанието му беше извадено и разпръснато по пода — кутии с очукани чаши и чинии, пластмасова кофа, сцепена от едната страна, счупена прахосмукачка. Един от криминалистите бе клекнал до кашон, пълен с остаряло фотографско оборудване — стар огледално-рефлексен фотоапарат, който бе видял и по-добри дни, подвижна светкавица, светломер и фотографски списания с пожълтели страници и подгънати краища.

На около метър от кашона, встрани от останалите вещи, върху прашния линолеум лежеше очукан куфар. Беше полуотворен, като че ли предметите вътре бяха прекалено големи и пречеха да се затвори капакът. Гарднър погледна към куфара, но не го доближи.

— Намерихме го в килера. След като видяхме какво има вътре, го оставихме тук за проверка на съдържанието му.

Куфарът изглеждаше прекалено малък, за да побере възрастен човек, но от опит знаех, че това не означава нищо. Преди няколко години попаднах на труп на мъж, натикан в торба, доста по-малка от този куфар. Крайниците бяха сгънати назад, костите бяха счупени и заели поза, недостижима и за най-гъвкавия акробат.

Клекнах до куфара. Кафявата кожа беше надраскана и протъркана, но по нея не се виждаха плесени и петна, каквито би имало, ако трупът е бил оставен да се разложи вътре. Този факт напълно съответстваше на думите на Джейкъбсън, че останките са стари.

— Мога ли да погледна? — попитах Гарднър.

— Нали затова си тук.

Не обърнах внимание на грубия му отговор и посегнах да отворя капака. Усещах, че всички ме гледат.

Куфарът бе пълен с кости. Един поглед беше достатъчен, за да се убедя, че са човешки. Имаше цял гръден кош, в който беше вмъкнат череп, чиято долна челюст си бе на мястото и така изглеждаше, сякаш черепът се хили.

Костите имаха същия цвят на тютюн като стените, макар че за това едва ли беше виновен цигареният дим. Бяха съвсем чисти, нямаше и следа от мека тъкан. Наведох се над тях и ги подуших, но усетих единствено миризмата на стара кожа, идваща от самия куфар.

Взех реброто, което лежеше най-отгоре. Беше извито като миниатюрен лък. На едно-две места се виждаха малки прозрачни люспи, които се белеха като люспи на риба.

— Научихте ли нещо ново за Йорк? — попитах аз, докато оглеждах реброто.

— Все още го издирваме.

— Значи, според вас е напуснал къщата по своя воля?

— Ако питаш дали е бил отвлечен като Ървинг, отговорът е не. Ървинг не си беше взел колата, нито пък си бе събрал багажа, преди да изчезне — отговори сухо Гарднър. — Какво можеш да ми кажеш за това тук?

Оставих реброто и вдигнах черепа. Костите се разместиха, удариха се една в друга и издадоха почти музикален звук.

— Костите са на жена — казах аз, докато го въртях, за да го огледам. — Костната структура е прекалено деликатна за мъж. Освен това жената е починала отдавна.

— Кажи ми нещо ново, това вече го знам.

— Добре — съгласих се аз. — Да започнем с това, че не е била убита.

Изгледа ме така, сякаш му бях заявил, че земята е плоска.

— Какво?

— Тези кости не са на човек, станал жертва на убийство — повторих аз. — Забележете колко са пожълтели — това е защото са много стари, поне отпреди петдесет години. Може и повече. Вижте, че са покрити с някакъв стабилизатор, който е започнал да се лющи. Почти съм сигурен, че това е шеллак, който не се използва от доста години. Погледнете това.

Показах му една съвсем малка дупка, пробита в темето на черепа.

— Тук е било поставено нещо, за което да се закача черепът. Най-вероятно скелетът е бил държан в някоя лаборатория или е принадлежал на студент по медицина. Сега се използват пластмасови модели, а не истински скелети, но от време на време човек може да попадне и на такива.

— Искаш да кажеш, че този скелет е бил използван за обучение? — попита Гарднър и го изгледа ядно. — Какво, за бога, прави тук?

Оставих черепа обратно в куфара.

— Йорк спомена, че баща му е основал „Стийпъл Хил“ през 50-те. Може би скелетът е принадлежал на него, защото определено е доста стар.

— По дяволите! — изруга Гарднър и издиша шумно. — Все пак ще помоля Пол Ейвъри да го погледне.

— Както искате.

Мисля, че Гарднър не си даде сметка колко обидно бяха прозвучали думите му. Погледна отвратено куфара още веднъж и се отправи към стълбите. Затворих капака и го последвах.

— Довиждане, докторе — обади се Джери, докато продължаваше да дъвче дъвка. — Отново си загуби времето, а?

Минах покрай една етажерка и спрях, за да разгледам подредените на нея семейни снимки в рамки. Те представяха целия живот на Йорк. Имаше няколко портрета, както и снимки от семейни ваканции. Цветовете, които някога са били ярки и живи, бяха съвсем избледнели. На повечето снимки се виждаше самият Йорк — усмихнато малко момче по шорти, седнало в лодка, после един доста стеснителен тийнейджър. На някои от снимките беше с приятна по-възрастна жена, която вероятно бе майка му. На някои до двамата стоеше висок мургав мъж, с вид на бизнесмен, за когото предположих, че е баща му. Но тези снимки не бяха много, така че сигурно той е бил фотографът.

Почти всички последни снимки обаче бяха на майката на Йорк. На тях се виждаше как жената постепенно остарява, смалява се и се прегърбва. На най-скорошната от тях тя стоеше на брега на езеро, а до нея бе Йорк, доста по-млад отсега. Изглеждаше немощна, с посивели коси, но въпреки това се усмихваше. Това бяха последните снимки.

Настигнах Гарднър по стълбите. До този момент не бе споменал нищо за обаждането, което Том бе получил предната вечер. Не бях много сигурен дали е защото смяташе, че е нещо маловажно, или защото не искаше да признае, че и аз съм допринесъл с нещо за разследването. Аз обаче нямах никакво намерение да си тръгвам, преди да обсъдим въпроса.

— Джейкъбсън каза ли ви за телефонната кабина? — попитах аз, докато вървяхме по коридора.

— Каза ми. Работим по въпроса.

— Ами Том? Ако обаждането е целяло да го подмами навън, значи той може още да е в опасност.

— Високо оценявам загрижеността ти — каза той студено и саркастично. — Ще имам това предвид.

Бе късно и бях уморен — беше ми дошло до гуша.

— Виж какво, не знам какъв ти е проблемът, но ти ме повика да дойда. Можеш поне да се опиташ да се държиш любезно.

Гарднър спря и се извърна към мен, лицето му потъмня.

— Извиках те да дойдеш, защото нямах друг избор. Том те въвлече в това разследване, не аз. Извинявай, ако държанието ми не е особено изискано, но ако не си забелязал, опитвам се да заловя сериен убиец!

— Не аз съм серийният ти убиец! — не му останах длъжен.

Изгледахме се гневно един друг. През входната врата видях, че криминалистите са оставили работата си и ни гледат.

Гарднър пое дълбоко въздух и заби очи в пода. След малко, с видимо усилие погледна към мен.

— За твое сведение веднага сложих охрана на Том — каза той, като с мъка контролираше гласа си. — Това не е нищо повече от предпазна мярка. Дори и да си прав за телефонното обаждане, много се съмнявам някой да предприеме нещо, докато Том е в болницата. Все пак предпочитам да не поемам рискове.

Не беше точно извинение, но спокойно можех да мина и без такова. Важното беше Том да е в безопасност.

— Благодаря — промълвих аз.

— Няма защо — не можах да преценя дали го каза с подигравка или не. — Ако няма друго, доктор Хънтър, ще наредя да те закарат в хотела.

— Трябва да видите това, сър.

От вратата в дъното на коридора се бе появил един криминалист, облечен в мръсен гащеризон, покрит с масло. Гарднър ми хвърли бегъл поглед, по който разбрах какво си мисли.

— Не си тръгвай още.

Поколебах се за миг, после го последвах. Нямах никакво намерение да стоя като ученик пред кабинета на директора и да чакам Гарднър да реши дали му трябвам.

Една врата водеше от къщата към гаража. Вътре миришеше на масло и влага. На тавана мъждукаше гола крушка, но прожекторите на криминалистите осветяваха всичко. В гаража цареше същата бъркотия, както и в къщата. Около празното, покрито с бетон пространство, където Йорк паркираше колата си, бяха натрупани препълнени кашони, мухлясало оборудване за къмпинг и ръждясали градинарски инструменти.

Гарднър и криминалистът стояха до метален шкаф с множество чекмеджета. Едно от тях беше отворено.

— … на дъното, под старите списания — каза друг криминалист. — В началото реших, че са просто някакви снимки, но след това ги разгледах по-внимателно.

Гарднър стоеше, вперил поглед в тях.

— Мили Боже!

По гласа му личеше, че е шокиран. Криминалистът каза още нещо, на което не обърнах внимание. Вече бях успял да видя какво са намерили.

Гледаха плоска кутия като тези за фотографска хартия. Беше отворена и криминалистът бе подредил като ветрило половин дузина снимки, които беше намерил вътре. Всички бяха черно-бели и представляваха портрети на мъжки и женски лица, снимани в едър план, от брадата до челото. Снимките бяха почти в естествен размер, перфектно фокусирани, така че всяка черта, всяка пора на кожата, всяко петънце се виждаха идеално. Всяка частица от секундата бе уловена с невероятна точност. Всички лица бяха тъмни и изкривени; на пръв поглед израженията им бяха почти комични, като че ли се канеха да кихнат. Това впечатление обаче изчезваше в момента, в който човек погледнеше очите им.

В тези снимки нямаше нищо смешно.

Отдавна подозирахме, че убитите са много повече от тези, за които вече знаехме. Снимките го потвърждаваха. На Йорк не му е било достатъчно да измъчва жертвите си до смърт.

Беше ги фотографирал в момента на смъртта им.

В този момент Гарднър забеляза присъствието ми. Изгледа ме остро, но не ме порица, както очаквах. Предположих, че още е твърде зашеметен.

— Вече можете да си тръгвате, доктор Хънтър.

Преоблякох се и един мълчалив полицай ме закара до хотела. Но докато се движехме по тъмните улици на града, изкривените лица продължаваха да ме преследват. Тези образи бяха потресаващи по начин, който ми бе трудно да опиша. Не само заради това, което се виждаше на снимката. Достатъчно често се бях сблъсквал със смъртта. Бях работил по случаи, при които убийците бяха взели трофеи от жертвите си — кичур коса, парче дреха и други извратени сувенири от онзи, чийто живот бяха отнели.

Но това бе различно. Йорк не беше побъркан убиец, обсебен от някаква идея. От самото начало бе манипулирал разследването и ни бе правил на глупаци. Дори моментът на изчезването му беше идеално избран. А снимките не бяха обикновени трофеи. Бяха направени много внимателно, което говореше, че е действал хладно и решително, с хирургическа точност. Говореше за контрол. А това ги правеше още по-ужасяващи.

Нямаше нужда да се къпя още веднъж, когато се прибрах в хотела, но все пак го направих. Посещението в къщата на Йорк ме караше да се чувствам мръсен, и то не само във физическия смисъл на думата. Символично или не, горещият душ ми помогна, и то до такава степен, че съм заспал в момента, в който загасих нощната лампа.

Малко преди шест часа се събудих от упорит звън. В полусънно състояние се опитах да спра алармата на часовника и едва тогава разбрах, че звукът идва от телефона ми.

— Ало — измърморих аз.

В момента, в който чух гласа на Пол, изчезнаха и последните следи от съня.

— Имам лоши новини, Дейвид — каза той. — Том е починал тази нощ.

 

 

Всичко се получи чудесно. Знаеше, че агентите скоро ще пристигнат в къщата, но отлагаше до последния възможен момент. Ако всичко бе станало прекалено рано, голяма част от ефекта щеше да се загуби. Ако пък беше прекалено късно… Тогава всичко щеше да се провали.

Жалко, че нямаше повече време. Мразиш да действаш, прибързано, въпреки че в повечето случаи не можеш да го избегнеш. През цялото време знаеше, че ще се стигне дотук. Домът на покойника бе изиграл ролята си. Всичко беше планирано предварително — какво да вземеш и какво да оставиш след себе си. За това бе необходима много точна преценка и не малко дисциплина, но това не ти пречеше.

Човек трябва да прави жертви.

Почти всичко вече е готово за следващата фаза. Нужно е само търпение. Няма да чакаш още дълго. Трябва да се потрудиш още малко и всичко ще си дойде на мястото. И тогава край на чакането.

Вярно, че нервите ти, малко се опънаха, но това е добре. Самодоволството може да ти навреди. Трябва да имаш готовност да действаш при първата добра възможност. Не можеш да си позволиш да пилееш шансовете си, знаеш го по-добре от всеки друг.

Животът е твърде кратък.