Саймън Бекет
Шепотът на мъртвите (20)

20

Следващата нощ беше една от най-дългите в живота ми. Обадих се на Гарднър, а Пол продължаваше да звъни по останалите болници в района. Сигурно знаеше, че Сам не е в нито една от тях, но алтернативата бе твърде ужасяваща, за да я приеме. Докато съществуваше и най-малката надежда, той щеше да се държи за нея и да мисли, че е станала грешка и животът отново ще се върне в руслото си.

Но това нямаше да се случи.

Гарднър пристигна след по-малко от четирийсет и пет минути. В това време двама агенти вече бяха при нас. Дойдоха само няколко минути след обаждането, и двамата бяха облечени като строителни работници. Бързината, с която пристигнаха, говореше, че са били съвсем наблизо — явно бяха част от екипа, който ме наблюдаваше под прикритие. Не че от това имаше особена полза.

Гарднър и Джейкъбсън влязоха в къщата, без да почукат. Нейното лице беше олицетворение на самоконтрола, а неговото — свито и мрачно. Гарднър размени тихо няколко думи с един от агентите, а после се обърна към Пол:

— Разкажи ми какво се случи.

Гласът на Пол трепереше, докато му разказваше.

— Има ли следи от борба? Нещо разхвърляно ли е в къщата? — попита Гарднър.

Пол само поклати глава.

Гарднър погледна към чашите за кафе върху масата.

— Някой от вас пипал ли е нещо?

— Аз направих кафе — отвърнах аз.

По лицето му се изписа обвинение, но не му се удаде да го каже на глас.

— По дяволите кафето, кажи ми какво ще правиш! — избухна Пол. — Онова копеле е отвлякло жена ми, а ние седим тук и си говорим!

— Правим всичко, което е по силите ни — отговори Гарднър неочаквано търпеливо. — Изпратихме съобщение до всички полицейски участъци в източната част на Тенеси да издирят линейката.

— Изпратили сте съобщение! А защо, по дяволите, не сте блокирали пътищата?

— Не можем да спираме всяка линейка с надеждата, че Йорк може да е в нея. А блокирането на пътищата няма да ни помогне, щом той има няколко часа преднина. Вече може да е напуснал щата и да е в Северна Каролина.

Гневът на Пол мигновено изчезна и той се строполи с посивяло лице на едно кресло.

— Може да няма никаква връзка, но си мислех за линейката — обадих се аз, като внимателно подбирах думите си. — На снимките от охранителната камера не се ли виждаше една линейка? Близо до телефонната кабина, от която Йорк се е обадил на Том?

На преден план на снимката имаше бяло петно, което приличаше на линейка. При други обстоятелства едва ли щях да се сетя за него, а дори и сега не бях сигурен, че е важно. Но по-добре да кажа нещо не на място, отколкото да си премълча и после да съжалявам.

Гарднър обаче не беше съгласен.

— Нали е болница, естествено, че ще има линейки.

— Пред вратата на спешното отделение, да, но не и пред вратата на моргата. Поне не пред главния вход. Труповете не ги вкарват оттам.

Той замълча за мит, после нареди на Джейкъбсън:

— Кажи на Мегсън да огледа снимките и да ги изпрати тук.

Тя излезе забързано, а той се обърна към Пол:

— Добре, ще трябва да поговоря със съседката.

— И аз ще дойда — каза Пол и се надигна от креслото.

— Не е необходимо.

— Искам да чуя какво ще каже.

На Гарднър никак не му се искаше Пол да идва с него, но въпреки това кимна. Този жест го издигна в очите ми.

Останах сам в къщата. Тежеше ми мисълта, че Йорк ни изигра като истински глупаци. Благородният жест, който направих, съгласявайки се да изиграя ролята на примамка, сега ми се струваше глупав и самонадеян. Господи, за толкова важен ли се мислиш? Трябваше да се досетя, че Йорк не би се занимавал с мен, когато наоколо имаше такива примамливи жертви.

Като Сам, например.

Слънцето вече беше залязло и кухнята тънеше в полумрак. Запалих лампата. Новите кухненски уреди и прясно боядисаните стени сякаш ми се присмиваха със своя оптимизъм. И аз се бях оказвал в положението на Пол, но с една съществена разлика. Когато отвлякоха Джени, знаехме със сигурност, че похитителят държи жертвите си живи три дни. А тук нищо не подсказваше, че Йорк държи своите живи повече, отколкото му бе необходимо.

Може би Сам вече беше мъртва.

Не можех да си намеря място и излязох от кухнята. Криминалистите идваха насам, но никой не очакваше, че ще успеят да открият нещо важно. Въпреки това, когато влязох в хола, много внимавах да не докосна нещо. Стаята беше уютна, приветлива, с диван, няколко стола и ниска масичка, по която бяха разпръснати списания. Тя бе по-скоро отражение наличността на Сам, отколкото на Пол. Изискано обзаведена стая, но все пак удобна за живеене, а не просто будеща възхищение.

Точно щях да изляза, когато погледът ми попадна на една малка снимка, поставена в рамка върху матовото стъкло на секцията. Виждаха се някакви абстрактни бели и черни петна. Сякаш някой силно ме удари в корема.

Снимката бе от видеозона на Сам.

Затворих вратата на хола и отидох в антрето. Спрях и се опитах да си представя какво точно се бе случило. Някой е почукал на вратата. Сам е отворила и е видяла човек от Бърза помощ. Била е убедена, че е станала грешка. Вероятно се е усмихнала и се е опитала да му обясни. И после… какво? Пред входната врата имаше храсти, голямото кленово дърво в градината също я скриваше от погледа на съседите. Но Йорк не би рискувал някой да го види, затова я е подмамил или принудил със сила да влезе вътре, бързо я е надвил и я е завързал за инвалидния стол.

После най-безцеремонно го е избутал по пътеката и го е качил заедно със Сам в линейката.

Забелязах нещо на пода до перваза — някакви бели прашинки върху бежовия килим. Наведох се да ги огледам по-внимателно и подскочих, когато вратата неочаквано се отвори.

Джейкъбсън спря, като ме видя клекнал в антрето. Изправих се и й посочих белите прашинки.

— Изглежда, Йорк много е бързал. Не съм докоснал абсолютно нищо.

Тя огледа внимателно килима, а след това и перваза. Дървената повърхност беше издраскана.

— Боя. Сигурно е одрал перваза с инвалидния стол — предположи тя. — Досега се чудехме как е изнесъл Ървинг от гората. Най-близкият паркинг се намира на около километър. Трудно е да се пренесе на ръце възрастен мъж на такова разстояние, особено ако той е в безсъзнание.

— Значи смятате, че и тогава е използвал инвалиден стол?

— Това би обяснило много неща. — Тя поклати глава, недоволна от пропуска, който бяха допуснали. — Близо до мястото, където е изчезнал Ървинг, открихме отпечатъци, които приличаха на следи от велосипедни гуми. Там ходят много хора с велосипеди, затова решихме, че следите не са важни. Но инвалидните столове са с подобни гуми.

А дори и Йорк да е срещнал някого, докато е бутал стола с изпадналия в безсъзнание Ървинг, кой би му обърнал внимание? Хората биха си помислили, че просто е извел болния си роднина на чист въздух.

Отидохме в кухнята. Джейкъбсън погледна към полупълната кана с кафе. Налях й една чаша, без да я питам, и долях своята.

— Е, кажете какво мислите? — подканих я тихо и й подадох чашата.

— Твърде рано е да се каже… — започна тя и спря. — Честно ли искате да ви отговоря?

Не. Обаче кимнах.

— Мисля, че Йорк винаги е два хода пред нас. Успя да ни заблуди, че вие ще сте следващата му жертва, и дойде тук, докато вниманието ни беше насочено другаде. Сега Саманта Ейвъри плаща за нашите грешки.

— Според вас има ли някакъв шанс да я откриете навреме?

Тя погледна в чашата с кафе, като че ли се опитваше да прочете отговора в нея.

— Йорк няма да се бави да приключи с нея. Знае, че го търсим, затова ще е нетърпелив. Ако вече не я е убил, ще го направи преди изгрев-слънце.

Оставих чашата си. Усетих, че ми се гади.

— Защо Сам? — попитах аз, макар че се досещах за отговора.

— След провала си с доктор Либерман е имал нужда отново да повярва в себе си. Поне за това бяхме прави — отбеляза Джейкъбсън с горчивина. — Саманта Ейвъри отговаря на всичките му критерии — тя е съпругата на наследника на доктор Либерман и освен това е бременна в деветия месец. Това я прави двойно по-привлекателна мишена. Всички вестници ще го отразят на първа страница, а ако сме прави по отношение на снимките, тя напълно задоволява извратените изисквания на Йорк. Той е маниакално обсебен от идеята да улови момента на смъртта, защото вярва, че по този начин ще получи отговорите, които търси. Така че, от негова гледна точка, какъв по-добър обект от бременна жена, която буквално е изпълнена с живот?

Господи, колко откачено! Но най-лошото беше, че във всичко това имаше някаква извратена логика. Безсмислена и гнусна, но все пак логика.

— И после какво? Няма да намери отговора, който търси, като убие Сам.

Лицето на Джейкъбсън беше мрачно; никога не я бях виждал такава.

— Ще си каже, че в крайна сметка тя не е била правилният избор, и ще продължи да убива. Ще знае, че времето работи срещу него, въпреки че от гордост няма да си го признае, и ще започне да действа отчаяно. Може би следващия път ще отвлече друга бременна жена или дори дете. Във всеки случай няма да спре.

Спомних си измъчените лица от снимките и изведнъж си представих, че в момента Сам е подложена на същото изтезание. Разтърках очи, за да прогоня образа от съзнанието си.

— И какво ще правим сега?

Джейкъбсън се загледа през прозореца в падащия мрак.

— Надяваме се да я открием преди сутринта.

През следващия час от вечерния покой не остана и помен. Агентите на Бюрото за разследване се разпръснаха из спокойния квартал и започнаха да чукат на всяка врата с надеждата да открият още свидетели. Много хора си спомниха, че са видели линейка този следобед, но никой не бе забелязал нещо по-особено. Линейката си е линейка. Появата й може да предизвика нечие нездраво любопитство, но малко хора биха се зачудили защо е дошла. Съседите на Сам и Пол не бяха сред тези малцина.

Гарднър не бе успял да научи нищо повече от Кенди. Тя беше сигурна само в това, че мъжът е бил на неопределена възраст и е носел униформа на лекар от Бърза помощ. Поне приличаше на униформа, добавила тя, — тъмен панталон, синя риза с някакви значки по нея. На главата си носел шапка, която скривала по-голямата част от лицето му. Мъжът бил доста едър, уточнила тя след известно колебание. Бял. А може и латиноамериканец. Във всеки случай не бил чернокож. Или поне така си мислела…

Дори не й се сторило странно, че в линейката има само един медик, а информацията, която дала за самата линейка, била дори още по-оскъдна. Разбира се, че не си записала номера й. Защо да го прави? Та това било линейка.

— Не е видяла да е вързана, което означава, че Саманта Ейвъри е била зашеметена или в безсъзнание — обясни Гарднър, докато Пол разговаряше по телефона с майката на Сам. — Възможно е да е използвал някакъв газ, но според мен целта на кислородната маска е била да възпре съседите, ако някой реши да разговаря с нея. Използването на газ е доста рисковано, особено ако жертвата се съпротивлява, а Йорк е искал да я приведе в безпомощно състояние колкото е възможно по-бързо.

— Той не би използвал груба сила — допълни Джейкъбсън. — Ако удариш някого силно по главата, можеш да предизвикаш мозъчно сътресение или мозъчно увреждане, а Йорк не би искал това. Жертвите му трябва да са в пълно съзнание, когато ги убива. Затова не би ги ударил с нещо тежко по главата.

— Но е ударил кучето на Ървинг — припомни Гарднър.

— Това с кучето е било случайно. Мишената е бил стопанинът му, а не то.

Гарднър леко стисна основата на носа си. Изглеждаше уморен.

— Както и да е. Важното е, че по някакъв начин е зашеметил Саманта Ейвъри. Но ако я е изчакал да дойде на себе си, може би имаме малко повече време.

Никак не ми се искаше да разсея тази последна надежда.

— Не непременно. Жертвите му трябва да са в безсъзнание само докато успее да ги качи в линейката. След това няма никакво значение. Ако са били в безсъзнание само няколко минути, ще се свестят доста бързо.

— Не знаех, че си такъв експерт — отбеляза Гарднър язвително.

Можех да му отговоря, че навремето работех като общопрактикуващ лекар и че и на мен ми се е случвало да ме упоят. Но какъв беше смисълът… Всички бяхме под напрежение и най-вече Гарднър. До този момент никой от полицията не се беше представил убедително, но за разследването отговаряше той, така че цялата отговорност падаше на неговите плещи. Не исках да му създавам още неприятности.

Не и когато животът на Сам беше заложен на карта.

Пол като че ли беше преминал отвъд страха и паниката и бе изпаднал в състояние на пълна апатия. След като говори с родителите на Сам, той седеше мълчаливо, замаян от невъобразимия кошмар, в който се бе превърнал животът му. Родителите й щяха да долетят от Мемфис на следващия ден, но той не си направи труда да се обади на никой друг. Единственият човек, с когото искаше да бъде в момента, беше Сам. Другите нямаха никакво значение.

Разкъсвах се от колебание какво да правя. Тук нямаха нужда от мен, но не можех просто да оставя Пол и да се върна в хотела. Затова стоях в хола, докато дъхащите на кафе полицаи си вършеха работата. Последните часове и минути на деня неумолимо изтичаха.

Малко след единайсет часа в хола влезе Джейкъбсън. Пол бързо вдигна поглед, но надеждата в очите му угасна, когато тя бързо поклати глава.

— Още нямаме новини. Искам само да задам няколко въпроса на доктор Хънтър за онова, което каза преди.

Пол отново изпадна в пълна апатия, а аз тръгнах с нея. Забелязах, че носи някаква папка, но едва когато влязохме в кухнята, я отвори.

— Не искам да тревожа доктор Ейвъри, но мисля, че вие трябва да знаете. Проверихме отново снимките, направени от охранителната камера по времето, когато Йорк се е обадил на доктор Либерман от уличния телефон. Бяхте прав за линейката.

Извади една черно-бяла снимка от папката и ми я подаде. Бях я виждал и преди — неясната фигура на Йорк, която прекосява улицата към телефона. В левия ъгъл се виждаше задната част на паркирана линейка. Трудно можеше да се определи дали Йорк вървеше към нея.

— Линейката е пристигнала десет минути преди Йорк да се обади от уличния телефон и е заминала седем минути след това — обясни Джейкъбсън. — Не се вижда кой е шофьорът, но времето съвпада.

— Защо е изчакал десет минути преди да се обади?

— Може би е искал да се убеди, че наоколо няма никой, или просто се е наслаждавал на момента. Или е събирал смелост. Във всеки случай, в десет и петнайсет се е обадил по телефона, след това се е върнал и е зачакал. Предполагал е, че доктор Либерман ще се разбърза и само след няколко минути ще е навън. Когато не се е появил, Йорк е изчакал още няколко минути, разбрал е, че нещо не е наред, и си е тръгнал.

Прехвърлих сцената в ума си — Йорк поглежда нервно към часовника, жертвата не се появява и увереността му се стопява. Още една минута, само още една… След това бесен отпрашва нанякъде и започва да планира следващия си ход.

Джейкъбсън извади от папката друга снимка, на която се виждаше част от болницата, която не можах да разпозная. Образът на линейката в средата беше размазан, защото бе заснета в движение.

— Тук се вижда друга част от пътя. Тази снимка е направена няколко минути преди линейката да спре пред моргата — обясни тя. — Проследихме пътя й по снимките от охранителните камери. Без съмнение е едно и също превозно средство. Това е най-добрата снимка, с която разполагаме.

На нея не се виждаше особено много. Беше увеличена толкова, колкото е възможно, без качеството да се развали прекалено, но като всяка снимка, свалена от видео, не беше на фокус. Ъгълът на заснемане не показваше кой е вътре в линейката, а и доколкото виждах, тя нямаше особени белези — бял четвъртит микробус с отличителния червен знак на Бързата помощ на щата Тенеси.

— Как можем да сме сигурни, че това е линейката, която е използвал Йорк? — попитах аз.

— Можем, защото това не е истинска линейка. Отличителните знаци изглеждат автентични, но не и ако ги сравните с истинските. Освен това този модел е отпреди почти петнайсет години. Прекалено стар е, за да е все още в употреба.

Огледах снимката по-внимателно. Сега, след това, което спомена Джейкъбсън, забелязах, че линейката наистина е твърде стара, но със сигурност можеше да заблуди много хора, дори и в болницата. Кой би си направил труда да огледа внимателно една линейка?

Върнах й снимката.

— Изглежда правдоподобно.

— Има компании, специализирани в продажба на линейки втора употреба. Йорк би могъл да си купи някой стар модел за съвсем скромна сума и след това да я пребоядиса, така че да добие съвсем автентичен вид.

— Можете ли да проследите откъде я е купил?

— Можем, но не виждам каква е ползата. Йорк сигурно е използвал кредитната карта на някоя от жертвите си, а дори и да не е, много се съмнявам, че това ще ни помогне да го открием. Той е прекалено умен, за да допусне такава елементарна грешка.

— А регистрационният номер? — сетих се аз.

— Работим по въпроса. Табелата се вижда на някои от снимките, но е доста зацапана. Може да е нарочно, но колата е опръскана с кал и отстрани, така че явно наскоро е минала през някакво кално място.

Припомних си думите на Джош Талбот, когато разпозна ларвата на водното конче, открита в ковчега. Блатното водно конче е разпространено не в бързотечащите потоци и реки, а в гористите местности, където има застояли води или езера.

— Сега поне имаме по-ясна представа какво търсим — продължи Джейкъбсън и прибра снимката в папката. — Дори без да знаем регистрационния номер, можем да разпратим описание на превозното средство. Ако не друго, поне ще стесним кръга на издирване.

Но не достатъчно. Йорк бе имал предостатъчно време, за да стигне там, накъдето се бе отправил. Дори ида не бе напуснал щата, имаше стотици квадратни километри планини и гори, в които лесно можеше да потъне.

Заедно със Сам.

Погледнах към Джейкъбсън и в очите й прочетох същата мисъл. Никой от двама ни не продума, но всеки знаеше какво мисли другият. Прекалено късно е. Колкото и да беше неуместно, внезапно си дадох сметка за близостта й, усетих мириса на тялото й под лекия парфюм. Неловкото мълчание ми подсказа, че в този момент и тя се чувства по същия начин.

— По-добре да отида при Пол — казах аз и се отдръпнах.

Тя кимна, но преди някой от нас да успее да каже каквото и да било, вратата на кухнята се отвори и влезе Гарднър. Трябваше само да погледна измъченото му лице, за да разбера, че нещо се е случило.

— Къде е доктор Ейвъри? — попита той Джейкъбсън, все едно аз изобщо не бях там.

— В хола.

Той излезе, без да каже и дума повече. Джейкъбсън го последва, заличавайки от лицето си всяка емоция. Когато ги тръгнах след тях, въздухът сякаш бе станал студен.

Пол стоеше така, както го бях оставил. Седеше прегърбен в креслото, а чашата с изстиналото кафе на масичката до него бе недокосната. Когато видя Гарднър, като че ли се стегна, като човек, който се готви да посрещне физически удар.

— Открихте ли я?

Гарднър бързо поклати глава.

— Още не. Но получихме сведения за катастрофа с линейка на магистрала 321, на няколко десетина километра източно от Таунсенд.

Името ми беше познато — малко, китно градче в подножието на планината.

Гарднър се поколеба.

— Информацията още не е потвърдена, но смятаме, че е Йорк.

— Катастрофа? Каква катастрофа?

— Линейката се е сблъскала с друга кола. Шофьорът й казва, че взела завоя с висока скорост и навлязла в неговото платно. И двете коли се завъртели, след което линейката се ударила в едно дърво.

— О, Господи!

— След това е потеглила отново, но според шофьора на лекия автомобил предната броня и поне един от фаровете са били смачкани. По звука, който е издавала, може да се предположи, че повредите са били сериозни.

— Видял ли е номера й? — попитах аз.

— Не, но е много по-лесно да се открие линейка със смачкана броня. Освен това поне знаем в каква посока е тръгнал Йорк.

Пол бе скочил от креслото си.

— Значи вече можете да блокирате пътищата?

Гарднър го погледна притеснено.

— Не е толкова просто.

— Защо да не е? За бога, толкова ли е трудно да се открие смачкана линейка, когато знаете в каква посока се движи?

— Да, защото катастрофата е станала преди пет часа.

Докато осмисляхме думите му, настъпи тишина.

— Шофьорът не е съобщил за инцидента веднага — продължи Гарднър. — Решил е, че линейката е истинска, и се е притеснил, че може да си навлече неприятности. Обадил се в полицията едва когато жена му го убедила да си потърси парите от застрахователя.

Пол бе вперил поглед в празното пространство.

— Преди пет часа?

Отпусна се обратно в креслото, сякаш краката му не го държаха.

— Все пак това е важна следа — настоя Гарднър, но Пол не го слушаше.

— Изчезнал е, така ли? — гласът на Пол бе равен и унил. — Вече може да е навсякъде. Сам може вече да е мъртва.

Никой не се опита да му противоречи. Погледна Гарднър така втренчено, че агентът сякаш потръпна.

— Обещайте ми, че ще го заловите. Не позволявайте на това копеле да му се размине. Обещайте ми поне това.

Гарднър гледаше, сякаш бе попаднал в капан.

— Ще направя всичко, което мога.

Докато изговаряше думите обаче, не посмя да погледне Пол в очите.