Саймън Бекет
Шепотът на мъртвите (12)

12

Мълчанието в колата не бе предпоставка за особено приятелска атмосфера, но и не ме караше да се чувствам неудобно. Не ми се говореше, но очевидно това не правеше никакво впечатление на Джейкъбсън. Макар гневът ми да бе поотминал, все още се чувствах засегнат.

Подръпнах яката на ризата си, беше ми горещо и некомфортно от престоя в запарената борова гора. Колата бе напечена от слънцето и вътре бе горещо като в пещ, но климатикът започваше да се усеща. Гледах разсеяно през прозореца безкрайната редица от магазини и ресторанти — стъкло, тухли и цимент на фона на зелените хълмове на планината. Всичко ми бе толкова непознато. Мястото ми не беше тук. А и определено никой не те иска тук.

Може би в крайна сметка трябваше да потърся някой по-скорошен полет.

— Може да не ви харесва, но доктор Хикс има известно право — гласът на Джейкъбсън ме откъсна от мислите ми. — Доктор Либерман е лицензиран консултант към Бюрото за разследване, а вие не сте.

— Знам много добре как се работи на местопрестъпление — отвърнах аз. Думите й ме засегнаха.

— Сигурна съм, че е така, но тук не става въпрос за вашата компетентност. Ако случаят стигне до съда, защитата може да претендира, че не сме спазили процедурата. — При тези думи тя се обърна към мен и ме изгледа прямо със сивите си очи. — Би трябвало да сте наясно с това.

Гневът, породен от засегнатото ми честолюбие, изчезна. На карта бе заложено нещо много по-важно от гордостта ми.

— Доктор Либерман е болен, нали?

Въпросът ме свари съвсем неподготвен.

— Защо мислите така?

Джейкъбсън не откъсваше поглед от пътя.

— Баща ми страдаше от сърце. Изглеждаше по съвсем същия начин.

— И какво стана с него? — попитах аз.

— Почина.

— Съжалявам.

— Беше преди много години — заяви тя с тон, който показваше, че въпросът е приключен.

Лицето й бе напълно безизразно, но явно съжаляваше, че е споделила нещо лично. Отново осъзнах колко привлекателна жена е тя. Разбира се, бях го забелязал и преди, но някак академично, така, както човек се възхищава на формите на прекрасна мраморна статуя.

Сега, в ограниченото пространство на колата, не можех да се абстрахирам от привлекателността й. Тя бе свалила сакото си и под късите ръкави на бялата й блуза се виждаха стегнатите й ръце. Пистолетът беше закачен на колана й и изглеждаше странно на фона на строгия й елегантен костюм. Чувах шумоленето на полата по краката й, докато тя натискаше педалите, усещах свежия мирис на кожата й. Беше прекалено лек, за да е от парфюм, затова предположих, че използва ароматизиран сапун.

Това усещане бе доста притеснително. Откъснах поглед от пълните й устни и погледнах напред, като се стараех да не откъсвам очи от пътя. Джейкъбсън сигурно щеше да ми счупи ръката, ако разбереше за какво си мисля в момента. Или да ме застреля.

— Има ли някакви новини за Ървинг? — попитах аз, за да си наложа да мисля за друго.

— Все още го издирваме.

С други думи — няма.

— Доктор Либерман каза, че останките в гората най-вероятно са на Уилис Декстър — каза тя съвсем делово.

— Така изглежда.

Описах й фрактурите по челната кост на черепа и обясних, че те съответстват на нараняванията, които е получил Декстър.

— Нещата започват да се навързват — продължих аз. — Някой подменя труповете и изхвърля Декстър в гората, където няма да бъде открит, освен ако нарочно не я претърсят.

— Но който и да го е направил, е знаел, че това ще стане веднага щом разберем, че трупът в гроба е бил подменен. Очевидно е искал да открием и тези останки.

Първо Лумис, после неидентифицираните останки в ковчега, а сега Декстър. Един труп водеше към друг.

— Трябва да е някой, който има достъп до „Стийпъл Хил“ — предположих аз. — Успяхте ли да научите нещо за Дуайт Чеймбърс, за когото Йорк твърди, че е работил там?

— Все още проучваме — Джейкъбсън намали и спря на червения светофар пред нас. — Сигурен ли сте, че зъбите са от прасе?

— Абсолютно.

— Защо смятате, че са били оставени там нарочно?

— Защото няма никаква друга причина да бъдат там. Бяха над гръдния кош, точно където е стояла главата, преди мършоядите да се заемат с тялото. По нито един от зъбите нямаше следи от увреждания. Ако по тях е имало остатъци от венечна тъкан, гризачите щяха да ги оглозгат. Което значи, че зъбите са били абсолютно чисти, когато са били поставени там.

Джейкъбсън леко се намръщи.

— Какъв е смисълът на всичко това?

— Не питайте мен. Може би този, който ги е оставил, отново е искал да се поперчи.

— Не разбирам. Защо ще се перчи, като оставя зъби от прасе?

— Предкътниците на прасето много приличат на човешките кътници. Ако не знаете какви са разликите, много лесно бихте ги объркали.

Джейкъбсън престана да се мръщи.

— Значи убиецът е искал да ни покаже, че е наясно дори с такива подробности. Също като пръстовите отпечатъци, оставени на мястото на престъплението. Той не само ни проверява, но и се хвали колко е умен.

Тя се стресна, когато един клаксон изсвири зад нас, за да й подскаже, че свети зелено. Потегли, но усетих, че леко се притесни. Извърнах глава към прозореца, за да не види усмивката ми.

— Това са тясно специализирани познания. Кой би могъл да има достъп до такава информация? — попита тя. Вече бе възвърнала увереността си.

— Това не е тайна. Всеки с… — започнах аз и спрях.

— С познания по съдебна медицина — завърши тя изречението вместо мен.

— Точно така — признах с неохота.

— Като например специалист по съдебномедицинска антропология?

— Или съдебномедицинска археология или патология. Или която и да е друга от десетината съдебномедицински специалности. Всеки, който си направи труда да прелисти учебниците, ще намери тази информация. Това не означава, че трябва да започнете да сочите с пръст хората, които работят в тази сфера.

— Никого не соча с пръст.

Настъпи неудобно мълчание. Чудех се как да го наруша, но при настроението на Джейкъбсън и дума не можеше да става за общи приказки. Загледах се през прозореца, чувствах се потиснат и уморен. Броните на минаващите покрай нас коли блестяха на силното следобедно слънце.

— Не вярвате особено много на психологията, нали? — попита неочаквано тя.

Щеше ми се да не бях казвал нищо по въпроса, но сега вече нямаше измъкване.

— Според мен понякога прекалено много се разчита на нея. Тя може да бъде наистина полезна, но не е безгрешна. Доказателство за това е профилът, който създаде Ървинг.

Тя вирна брадичка.

— Професор Ървинг се подведе от факта, че жертвите са мъже и освен това бяха голи.

— Значи, според вас това не е от значение?

— Не, фактът, че са мъже, не е от значение. Според мен вие с доктор Либерман много добре обяснихте причината телата да са голи.

Тези думи силно ме изненадаха, но бързо дойдох на себе си.

— Голото тяло се разлага по-бързо от облеченото — казах аз и се ядосах на себе си, че не се бях сетил по-рано за това.

Тя кимна. Като че ли и на нея й се искаше по-бързо да забравим за неудобната ситуация.

— И трупът на Тери Лумис, и останките, които ексхумирахме, бяха в по-напреднал стадий на разложение, отколкото може да се очаква. Съвсем логично е да се предположи, че причината за голотата е една и съща.

Още една възможност за убиеца да предизвика объркване и да демонстрира познанията си.

— Във всеки случай ексхумираният труп е трябвало да бъде съблечен, за да се поставят иглите — отбелязах аз. — А след като веднъж са били поставени, е било твърде рисковано да прави опит да го облече. Но това не променя факта, че всички жертви са мъже.

— Искате да кажете тези, които сме открили досега.

— Значи, според вас има и други, за които още не знаем?

В първия момент си помислих, че съм отишъл прекалено далече. Джейкъбсън не ми отговори и аз си казах, че не е длъжна да го прави. Вече не бях част от разследването. Свиквай с тази мисъл. Вече си просто турист.

Мислех да зарежа темата, когато тя взе решение.

— Това е чисто теоретично разсъждение. Съгласна съм с професор Ървинг, че до този момент сме открили само жертвите, които убиецът е искал да открием. Ако се съди по изключителната жестокост и самочувствие, които проявява, спокойно можем да предположим, че има и още. Никой не стига до такова високо ниво на… съвършенство — не се сещам за по-подходяща дума, — от първия път.

Тази мисъл не ми беше хрумвала досега. Трябва да призная, че тя доста ме разтревожи.

На един от завоите слънцето блесна право в очите й и тя свали сенника.

— Каквито и да са плановете на убиеца, според мен физическите особености на жертвата не играят никаква роля — продължи тя. — Дотук имаме един трийсет и шест годишен бял застрахователен агент, чернокож мъж на петдесет и няколко години и най-вероятно четирийсет и четири годишен психолог, като между тях не съществува никаква връзка. Това говори, че си имаме работа с човек, който подбира жертвите си на случаен принцип. Не мисля, че за него полът има значение.

— Ами Ървинг? Той не е бил подбран случайно, а съвсем целенасочено.

— Професор Ървинг беше изключение. Според мен той не е влизал в плановете на убиеца, докато не се появи по телевизията. Тогава убиецът действа почти мигновено, което ни показва още нещо много важно.

— Освен че е побъркан и много опасен?

По устните й пробягна лека усмивка.

— Освен това. Всичко дотук говори, че това е човек, който много внимателно обмисля и планира действията си. Забил е иглите в трупа шест месеца, преди да остави отпечатъците на Декстър в бунгалото. Това показва подреден и методичен ум. Но случилото се с професор Ървинг говори, че убиецът има и друга страна. Понякога е импулсивен и неуравновесен. Засегнеш ли егото му, той престава да се контролира.

Направи ми впечатление, че вече съвсем откровено говори за Ървинг като за жертва.

— Това добре ли е или зле?

— Зависи. Това означава, че е непредсказуем, което го прави още по-опасен. Но ако действа импулсивно, рано или късно ще допусне грешка — Слънцето се отрази в бронята на колата пред нас и Джейкъбсън отново присви очи. — Очилата ми са в джоба на сакото. Бихте ли ми ги подали?

Сакото й бе внимателно сгънато на задната седалка. Извърнах се и го взех, при което усетих лекия аромат, който се излъчваше от него. Бръкнах в джоба и този жест ми се стори необичайно интимен. Открих големи слънчеви очила и й ги подадох. Когато тя ги взе, за миг пръстите ни се докоснаха. Кожата й беше суха и хладна, но се усещаше, че е гореща под повърхността.

— Благодаря — каза тя и си сложи очилата.

— Преди малко говорехте за плановете му — припомних й аз. — По-рано споменахте, че той с цялото си същество се стреми към признание, че страда от… как го нарекохте? Болезнен нарцисизъм? Това обяснява ли поведението му?

Джейкъбсън леко наклони глава. Сега очите й не се виждаха и тя изглеждаше по-непроницаема от когато и да било.

— Това обяснява крайностите, до които е готов да стигне, но не и първопричината за убийствата. Изглежда, това, което върши, му носи удовлетворение, задоволява някаква негова патологична нужда. И ако тя не е сексуална, тогава каква е?

— Може би му доставя удоволствие да причинява болка? — предположих аз.

Тя поклати глава. На челото й, над слънчевите очила, се появи лека бръчка.

— Не е така. Може би му доставя удоволствие усещането за власт, но има и нещо друго, по-важно. Нещо, което го кара да убива. Обаче все още не знаем какво е то.

Един черен пикап се изравни с нас и закри слънцето. Беше огромен в сравнение с колата, истинско бензиново чудовище със затъмнени прозорци. Бързо ни задмина, засече ни най-неочаквано и навлезе в нашата лента. Инстинктивно направих движение с крак, като че ли натискам спирачка, и се подготвих за сблъсък. Но Джейкъбсън докосна съвсем леко спирачката и сви в съседната лента толкова плавно, като че ли го бе репетирала.

Това беше истинска демонстрация на майсторско шофиране, но по-изненадващото беше, че този инцидент сякаш не й направи никакво впечатление. Само хвърли гневен поглед към пикапа, който ускори и отмина, и не каза нищо.

Въпреки това тази случка ни развали настроението. Тя отново стана мълчалива, дали защото се замисли върху разговора ни, или защото бе започнала да съжалява, че се е разприказвала. Във всеки случай вече нямахме много време за приказки, защото наближавахме центъра на Ноксвил. Настроението ми се сриваше с всяка изминала минута. Джейкъбсън ме остави пред хотела, студена и непроницаема като стена. Очилата скриваха очите й, тя ми кимна едва забележимо и потегли, оставяйки ме на тротоара. Мускулите ме боляха от придвижването приведен през боровата гора.

Нямах никаква идея какво да правя оттук нататък. Не знаех дали ми е позволено да работя в моргата, а и не исках да звъня на Том да го питам. Никак не ми се ходеше във Фермата, поне докато не станеше ясно какво ще правя по-нататък.

И докато стоях, огрян от яркото пролетно слънце, а хората се движеха забързано покрай мен, най-после осъзнах докрай какво се беше случило. Докато бях с Джейкъбсън, нямах възможност да разсъждавам по въпроса, но сега трябваше да се изправя пред суровата действителност.

За първи път в кариерата ми ме бяха изхвърлили от разследване.

Взех душ и се преоблякох, след това изядох един сандвич за обяд, докато стоях край реката и наблюдавах туристите, които се разхождаха с водни колела по нея. Във водата имаше нещо особено първично, което ми действаше успокояващо. Тя като че ли докосва нещо дълбоко скрито в подсъзнанието ни и ни напомня за майчината утроба. Поемах дълбоко влажния въздух с лек мирис на блато, наблюдавах полета на гъските, отправили се нагоре по течението, и се опитвах да се убедя, че не съм отегчен. Знаех, че не трябва да приемам случилото се на гробището толкова лично. Бях станал жертва на нападките на Хикс, които не бяха нищо друго, освен борба за професионално надмощие, която изобщо не ме касаеше. За сетен път си казах, че не съм направил нещо, от което да се срамувам.

Това обаче не ми помогна да се почувствам по-добре.

След обяда тръгнах да се разхождам безцелно из улиците, чакайки телефонът да звънне. Отдавна не бях идвал в Ноксвил и градът се беше променил. Трамваите обаче си бяха същите, както и златната огледална топка на Слънчевата сфера, която все така се извисяваше на фона на градския пейзаж.

Не бях в настроение да обикалям забележителностите на града. Телефонът ми упорито мълчеше, усещах тежестта му в джоба си. Изкушавах се да се обадя на Том, но знаех, че е безсмислено. Той щеше да ми позвъни при първа възможност.

Беше вече късен следобед, когато най-накрая ми се обади. Гласът му звучеше уморено, когато започна да ми се извинява за случилото се тази сутрин.

— Просто Хикс се опитва да създава проблеми. Още утре сутринта ще говоря с Дан. Сигурен съм, че когато нещата се поуталожат, ще промени решението си. Не виждам причина да не продължиш да работиш с мен поне в моргата.

— Какво ще правиш ти междувременно? — попитах аз. — Не можеш да се справиш сам. Защо не оставиш Пол да ти помогне?

— Днес Пол не е в града. Но съм сигурен, че Самър ще дойде пак да ми помогне.

— Не трябва да се претоварваш. Ходи ли на лекар?

— Не се безпокой за това.

Тонът му показваше, че няма смисъл да си губя времето да го увещавам.

— Наистина съжалявам за тази сутрин, Дейвид, но обещавам, че ще оправя нещата. Засега стой и мирувай.

Така или иначе нямах какво друго да правя. Твърдо реших да се опитам да прекарам приятно остатъка от вечерта. Малко почивка няма да ти навреди. Баровете и кафенетата започваха да се пълнят, след работа хората се отбиваха в тях на път към къщи. Гласовете и смехът ме привлякоха в едно заведение, чиято дървена тераса гледаше към реката. Седнах на една маса точно до перилата и си поръчах бира. Наслаждавах са на късното следобедно слънце и наблюдавах бавните води на река Тенеси, които се влачеха край мен. Невидимите течения оформяха вълнички и водовъртежи в студената вода.

Постепенно започнах да се отпускам. Преди да довърша бирата, си казах, че в крайна сметка не бързам за никъде, и поисках да ми донесат менюто. Поръчах си спагети с морски дарове и чаша червено калифорнийско вино. Само една, обещах си аз, напомняйки си, че утре ще трябва да стана рано независимо дали ще помагам на Том или не. Докато довърша обилната вечеря, силно подправена с чесън, дори този довод не ми се виждаше толкова убедителен.

Поръчах си още една чаша вино. Слънцето се скри зад дърветата, но дори след падането на мрака бе още топло. Светлината на електрическите лампи започна да привлича първите нощни пеперуди. Те се въртяха и блъскаха в стъклото, черни силуети на фона на белите глобуси. Опитах се да си спомня дали, когато за първи път дойдох в Ноксвил преди много години съм идвал край тази част на реката. Нямах такъв спомен, но сигурно съм бил тук и преди. Тогава бях наел малък сутеренен апартамент. Беше в друга, по-евтина част на града, която граничеше със старите изискани квартали. Тогава посещавах предимно близките барове и рядко ходех в скъпите заведения на брега на реката.

После в съзнанието ми нахлуха и други спомени. Пред мен се появи образът на едно момиче, с което излизах известно време. Казваше се Бет и бе медицинска сестра в болницата. Не се бях сещал за нея от години. Усмихнах се, запитах се къде ли е тя сега и какво прави. Дали от време на време се сеща за студента по съдебна медицина, с когото бе излизала някога.

Скоро след това се върнах в Англия и няколко седмици по-късно се запознах с бъдещата си съпруга Кара. При мисълта за нея и за дъщеря ни изпитах познатото усещане за пропадане, но вече бях свикнал с него и не се оставих да ме погълне. Какво се пееше в онази песен на Джон Ленън? Животът е това, което се случва, докато ние си правим планове.

И така можеше да се каже.

Взех мобилния си телефон от масата и влязох в указателя. Пред очите ми изскочиха името и номера на Джени. Прехвърлих различните опции, докато стигнах до Изтриване. Задържах пръста си на бутона. След това, без да го натисна, затворих телефона и го прибрах в джоба си.

Довърших си виното и се опитах да мисля за нещо друго. Представих си Джейкъбсън — как седи в колата, загорелите й стегнати ръце под късите ръкави на бялата й блуза. Не знаех абсолютно нищо за нея. Не знаех на колко години е, къде живее, не можех дори да си спомня малкото й име.

Но бях забелязал, че не носи халка на лявата си ръка.

О, стига вече. Въпреки това не можех да сдържа усмивката си и си поръчах още една чаша вино.

 

 

Навън се смрачава. Това е любимата ти част от денонощието. Преходът между двете крайности — ден и нощ. Рай и ад. Земята е в такава фаза на въртенето си, че не е настъпило нито едното, нито другото, така че в момента и двете са възможни.

Де да беше толкова просто.

Внимателно изчеткваш обектива на фотоапарата, след това нежно го забърсваш с мека като масло кърпа, докато прецизно шлифованото стъкло светва като огледало. Накланяш обектива така, че да отрази светлината, и го оглеждаш внимателно за някоя прашинка, която да зацапа идеалната повърхност. Няма нищо, но ти продължаваш да го бършеш, просто така, за всеки случай.

Фотоапаратът е най-ценната вещ, която притежаваш. Откакто го купи преди много години, старата „Лайка“ е непрекъснато в употреба и нито веднъж не те разочарова. Черно-белите образи, които създава, са винаги кристалночисти, толкова ясни, че направо можеш да се слееш с тях.

Фотоапаратът не е виновен, че онова, което търсиш, все още ти убягва.

Казваш си, че тази вечер нещата няма да са по-различни от друг път, но знаеш, че не е така. Досега винаги действаше под прикритие и делата ти оставаха ненаказани, защото никой не знаеше, че съществуваш. Сега всичко се промени. И въпреки че решението беше твое, именно ти избра светлината на прожекторите, знаеш, че вече нищо няма да е както преди.

За добро или зло, решението вече е взето. Няма връщане назад.

Вярно, че ти подготви всичко много добре. Нямаше да се захванеш с това, без да имаш стратегия как да се измъкнеш. Когато моментът настъпи, ти отново ще потънеш в сенките, точно както преди. Но първо трябва да доведеш започнатото докрай. Наградата е голяма, но рискът — също.

Не можеш да си позволиш грешка.

Опитваш да си повярваш, че това, което ще се случи тази вечер, няма абсолютно никакво значение на фона на цялото и ти ще продължиш работата си въпреки всичко. Но това не ти звучи убедително. Истината е, че сега залогът е много голям. Макар и да не искаш да признаеш, ти си напълно наясно, че всичките ти грешки са имали последствия. Ти наистина имаш нужда от това, трябва ти потвърждение, че всички тези години не са отишли напразно.

Целият ти живот.

Приключваш с почистването на обектива и си наливаш чаша мляко, което да неутрализира киселината в стомаха ти, но той така се е свил на топка, че не можеш да хапнеш и залък. Млякото беше отворено от няколко дни и най-вероятно е развалено, защото по повърхността му плуват парцали. Но ето че има полза от това да не можеш да вкусиш или помиришеш нищо. Изпиваш го наведнъж, с поглед, вперен в силуетите на дърветата, които се виждат през прозореца. Оставяш празната чаша върху кухненската маса, зацапаното стъкло призрачно заблестява в падащия мрак.

Призрачно стъкло — идеята ти харесва.

Но доброто ти настроение скоро изчезва. Тази част ти е най-омразната — чакането. И все пак няма да чакаш още дълго. Поглеждаш към другия край на стаята, където, закачена на вратата, виси униформата. Вече едва се вижда в сумрака. Ако някой я огледаше щателно, щеше да види разликата, но повечето хора не се заглеждат особено. В първите секунди виждат само, че е униформа.

На теб това ти стига.

Наливаш си още една чаша мляко и продължаваш да гледаш през прозореца, докато не угасва и последната светлина в небето.