Саймън Бекет
Шепотът на мъртвите (10)

10

Постепенно картината започна да се изяснява. Ървинг живеел близо до Кейдс Коув — красиво място в полите на Смоуки Маунтинс. Всяка сутрин преди закуска извеждал кучето си, черен лабрадор, на разходка в гората зад дома си. Това било неизменна част от ежедневието му, за която той неведнъж споменавал в интервютата, които с удоволствие давал.

Както всяка сутрин, личната му асистентка отишла в къщата около девет часа и включила кафемашината, така че любимото му френско кафе да е готово в момента, в който се върне.

Само че тази сутрин той така и не се върнал. Личната му асистентка — третата за последните две години — позвънила на мобилния му телефон, но никой не се обадил. Когато наближил обяд, а него все още го нямало, тръгнала да го търси. На по-малко от километър от къщата видяла полицай, който разговарял с възрастна двойка, чийто териер яростно лаел и се дърпал на каишката си. Когато минала покрай тях, дочула как разказват на полицая за мъртвото куче, намерено от техния териер. Кучето било черен лабрадор.

В този момент разбрала, че шефът й може би няма да се прибере за обяд.

Претърсили района и до тялото на лабрадора открили метален прът с кървави следи по него, а по калната земята наоколо се виждали следи от борба. И въпреки че наблизо имало следи от обувки, нито една не била достатъчно ясна, за да се снеме отпечатък.

От самия Ървинг нямало и помен.

— Не знаем със сигурност какво се е случило с него — призна Гарднър. — Вероятно кръвта по металния прът е само от кучето, но не можем да сме сигурни, докато не получим лабораторните резултати.

Бяхме в сградата на моргата, в малък безличен кабинет без прозорци. Том бе извикал Гарднър, който този път бе дошъл с Джейкъбсън — студена и недостъпна както винаги. Беше облечена в тъмносив костюм с пола до коляното, който изглеждаше съвсем същия като синия, с който я бях видял предния път. Зачудих се дали гардеробът й е пълен с еднакви костюми, до един в тъмни, неутрални цветове.

Всички много добре знаехме истинската причина за събирането ни, макар никой да не я бе споменал. Неизказаното правеше атмосферата в кабинета изключително напрегната. Гарднър не бе никак доволен от присъствието ми, но не каза нищо, само ми хвърли неодобрителен поглед. Изглеждаше още по-изморен и загрижен отпреди, гънките по кафявия му костюм бяха толкова, колкото и бръчките по челото му, сякаш беше подложен на по-силно земно притегляне от всички нас.

— Вероятно имаш някаква теория за случилото се? — попита Том.

Той седеше на бюрото и слушаше замислено, но на мен ми беше съвсем ясно, че изчаква подходящия момент. Само той беше седнал. Пред бюрото имаше още един стол, но той бе празен, сякаш очакваше пристигането на някой закъснял посетител.

— Възможно е Ървинг да е станал жертва на обир или случайно нападение, но още е твърде рано да се каже. На този етап не можем да изключим абсолютно нищо — обясни Гарднър.

— В такъв случай къде е тялото? — Раздразнението на Том започваше да си личи.

— Все още претърсваме района. Може да е бил ранен и неадекватен и затова да се е отклонил от пътя. Намерили са кучето в една гориста местност на километър от най-близкия път. Разстоянието е доста голямо и би било много трудно да пренесеш на ръце мъж, но това е единственият начин похитителят да го транспортира. Досега открихме само следи от стъпки и от велосипедни гуми.

— Може да са го заплашили с нож или пистолет и така да са го принудили да се придвижи пеша.

Гарднър вирна брадичка.

— Посред бял ден? Малко вероятно. Но както вече казах, обмисляме всички възможности.

Том го изгледа внимателно.

— Откога се познаваме, Дан?

Агентът се почувства неудобно.

— Не знам. Може би от десет години.

— От дванайсет. И сега за първи път се опитваш да ме будалкаш.

— Не говори така! — каза остро Гарднър и лицето му потъмня. — Дойдохме тук от любезност…

— Стига, Гарднър, и двамата много добре знаем какво се е случило! Не е възможно наистина да вярваш, че Ървинг е изчезнал случайно само ден след приказките му за серийните убийци по телевизията.

— Не искам да си вадя прибързани заключения, без да разполагам с доказателства.

— Ами ако още някой от участващите в разследването изчезне? И тогава ли няма да си вадиш прибързани заключения? — Никога преди не бях виждал Том толкова ядосан. — По дяволите, Дан, вчера един човек се нарани, при това може би сериозно, а сега пък това! Аз нося отговорност за хората, които работят с мен. Имам право да знам, ако някой от тях е изложен на риск!

Гарднър не отговори, само погледна многозначително към мен.

— Ще бъда в залата за аутопсии — казах аз и се отправих към вратата.

— Не, Дейвид, ти имаш право да присъстваш на този разговор не по-малко от мен — заяви Том.

— Том… — започна Гарднър.

— Аз го помолих да ни помогне, Дан. Ако и той като нас е изложен на риск, значи има пълното право да знае в какво се е забъркал — настоя Том и скръсти ръце на гърдите си. — Така или иначе ще му предам думите ти, така че по-добре да ги чуе от теб.

Известно време двамата се гледаха втренчено. Гарднър не ми приличаше на човек, който лесно ще се остави да бъде сплашен, но Том явно нямаше намерение да отстъпва. Погледнах към Джейкъбсън и видях, че се чувства толкова неудобно, колкото и аз. В този момент усети, че я наблюдавам, и от лицето й изчезна всякаква емоция.

Гарднър въздъхна примирено.

— Господи, Том. Добре, възможно е да има някаква връзка. Нещата обаче не са толкова прости. Някои от студентките на Алекс Ървинг са се оплаквали от поведението му. Ръководството на университета си е затваряло очите, защото той е известен учен, който може да си намери работа във всяко друго учебно заведение. След това една студентка го обвинила в сексуален тормоз и кълбото се разнищило. Полицията е била уведомена и от университета са се канели да го освободят, за да не ги засипят със съдебни дела.

Спомних си за нахалния начин, по който Ървинг флиртуваше със Самър, а дори и с Джейкъбсън, и то след като публично я беше унижил. Не се изненадах, че е имало и други. Очевидно не всяка жена е била подвластна на чара му.

— Значи смяташ, че е офейкал? — попита Том недоверчиво.

— Вече ти казах, обмисляме всички възможности. Делото за сексуален тормоз не е било единственият му проблем. Разследвали са го и за неплатени данъци върху приходите му от книги и телевизионни изяви. Очаквала го е глоба от около милион долара, а може би и затвор. Бил е на ръба на истинска професионална и финансова катастрофа. Това може да е бил идеалният начин да се измъкне.

Том се намръщи и започна да подръпва долната си устна.

— И все пак — да вземе да убие собственото си куче?

— Хората правят и по-лоши неща за далеч по-малко. Освен това намерихме съвсем ясни отпечатъци върху пръта, с който е било убито кучето на Ървинг. Проверихме ги в системата и се оказа, че са на един дребен крадец на име Ноа Харпър. През целия си живот се е занимавал с кражби на коли и неведнъж е лежал в затвора.

— Щом вече имате заподозрян, защо ми се струва, че не си особено доволен? — попита Том.

— Първо, защото Харпър се е занимавал с дребни престъпления. И второ, изчезнал е преди повече от седем месеца. Бил е пуснат под гаранция и не се е явил на срещата с полицая, който отговаря за него. Оттогава никой не го е виждал. Всичките му вещи си стоят в апартамента, а наемът е платен до края на месеца.

— Той чернокож ли е бил? — попитах аз. — Между петдесет и шейсетгодишен, накуцващ?

Не можах да не изпитам удоволствие при вида на изненадата, която се изписа по лицето на Гарднър.

— Откъде знаете?

— Мисля, че в момента той лежи в залата за аутопсии в другия край на коридора.

При тези думи по лицето на Гарднър се появиха нови бръчки.

— Започнал съм да оглупявам — каза той, отвратен от себе си.

Джейкъбсън поглеждаше колебливо ту към единия, ту към другия.

— Да не би да имате предвид трупа, който извадихме от гроба на Уилис Декстър? Това ли е Ноа Харпър?

— Моментът на изчезването съвпада — отвърна Гарднър. — Само че, ако Харпър е мъртъв, как отпечатъците му са се озовали върху пръта, с който е убито кучето на Ървинг?

— Може би по същия начин, по който отпечатъците на Уилис Декстър са се озовали в бунгалото — предположи Том.

Всички се замислихме и в залата настъпи тишина. Възможно бе в крайна сметка Уилис Декстър да не е инсценирал собствената си смърт, а убиецът да е сложил ръка не само на тялото, а и на отпечатъците му. В случая с Ървинг обаче това нямаше как да е станало.

— Да е липсвала някоя от ръцете на трупа от ковчега на Уилис Декстър? — попита Джейкъбсън.

— Не — отвърнах аз. — Пръстите също си бяха на мястото.

— Възможно е някой да е запазил кутийката от филма и металния прът с отпечатъците от Декстър и Харпър върху тях — разсъждаваше на глас Том.

— За кутийката е възможно. Отпечатъците на Декстър бяха оставени върху бебешко олио. Няма как да знаем точно кога е станало — отговори Гарднър. — Но отпечатъците на Харпър са оставени в кръвта по пръта, и то само преди няколко часа.

— Тогава трупът в ковчега не е на Ноа Харпър. Абсолютно невъзможно е — настоя Джейкъбсън.

Всички замълчахме. Логиката подсказваше, че тя е права — наистина беше невъзможно, ако отпечатъците са били оставени тази сутрин. Съдейки обаче по изражението на всички присъстващи, никой не беше напълно убеден в това.

Том свали очилата си и започна да бърше стъклата им. Без тях имаше още по-изморен и болнав вид.

— Кажи им какво друго откри, Дейвид.

Гарднър и Джейкъбсън слушаха мълчаливо, докато им разказвах за незасегнатата подезична кост и розовите зъби на ексхумирания труп.

— Изглежда, Тери Лумис и другият, който извадихте от ковчега, са били убити по един и същи начин — заяви накрая Гарднър.

След това се обърна към Том:

— Значи, според теб розовите зъби са резултат на удушаване?

— По-вероятно е, отколкото удавяне — каза кротко Том, а аз се опитах да сдържа усмивката си.

Не спомена подигравката, която Гарднър си бе направил с мен в бунгалото, но очевидно не я беше забравил.

— Ако не бяха порезните рани по тялото на Лумис и огромното количество кръв по пода, нямаше да има почти никакво съмнение.

Гарднър започна да разтрива врата си.

— Петната от кръв в бунгалото изглеждаха съвсем автентични. Но няма как да сме сигурни, че кръвта е на Лумис, докато не получим резултатите от ДНК анализа.

— А това ще отнеме няколко седмици — вметна Том.

— На мен ли го казваш? В моменти като този ми се иска все още да работехме с кръвни групи. Тогава поне щяхме да знаем дали кръвта е от същата група като неговата. Това е то, научната революция… Ще се свържа с лабораторията. Предполага се, че обработват тези проби с приоритет, но ще се опитам да ускоря нещата още малко.

Въпреки това не изглеждаше обнадежден. В сравнение със стария метод ДНК тестовете даваха много по-точни резултати, но пък ставаха отчайващо бавно. Съвсем същото беше положението и от другата страна на Атлантическия океан; бях чул не един английски полицай да се оплаква, че в действителност лабораторните тестове изискват много повече време, отколкото по филмите.

Том огледа стъклата на очилата си и продължи да ги бърше.

— Ти така и не отговори на въпроса ми, Дан. Имаме ли причина да се безпокоим?

Гарднър вдигна ръце.

— Какво очакваш да ти кажа, Том? Не знам какво си мисли този човек, нямам представа какво планира. Но дори той наистина да е отговорен за изчезването на Ървинг, това не означава, че всички останали участници в разследването са в опасност. Наистина съжалявам за Ървинг, но ако трябва да бъдем честни, той всячески се мъчеше да привлече общественото внимание. Появата му по телевизията може да е предизвикала много психопати, не само убиеца.

— Това означава ли, че трябва да се държим, все едно нищо не се е случило?

— Да, стига да взимате елементарни предпазни мерки. Ако наистина смятах, че сте в опасност, щях да поставя двайсет и четири часова охрана за всеки от вас.

— „Елементарни предпазни мерки“ — повтори Том, който беше започнал да губи търпение. — Какво означава това? Да не приемаме бонбони от непознати ли?

— Означава да не разхождате кучето си сами в гората — ядоса се Гарднър. — Да не се движете сами по тъмни улички нощем. Хайде, Том, не е необходимо да ти обяснявам какво трябва и не трябва да правиш.

Наистина не е необходимо. Спомних си колко се бях стреснал при появата на охранителя миналата вечер. Може би в бъдеще трябваше да паркирам на по-оживено място.

— Така да бъде, ще взимаме елементарни предпазни мерки — съгласи се невесело Том. След това сложи очилата на носа си. — Според теб какъв е шансът да откриете Ървинг?

— Всичките ни налични сили са ангажирани с това — каза предпазливо Гарднър.

Том не настоя повече. Всички много добре знаехме какви са шансовете за оцеляване на Ървинг.

— Ще наемете ли друг психолог?

— Още не сме решили — заяви Гарднър. — Не сме отхвърлили профила, който Ървинг направи на убиеца, но бихме искали да чуем и нечие друго мнение. А и Даян има много интересна теория.

По иначе безизразното лице на Джейкъбсън се разля руменина. Рефлексът за изчервяване трудно се поддава на контрол, което трябва да е много неприятно за човек, който непрекъснато се стреми да се владее.

— При цялото ми уважение към професор Ървинг мисля, че мотивът за убийствата не е сексуален, и не смятам, че убиецът непременно е хомосексуалист — каза тя. — Според мен професор Ървинг се е подвел от факта, че и двете жертви са мъже, при това голи.

Тя бе изказала това мнение, когато психологът бе дошъл да огледа трупа на Тери Лумис в бунгалото, но тогава той я постави на мястото й за това, че се осмели да му противоречи. За доброто на Ървинг искрено се надявах тя да се окаже права.

— Какво е вашето обяснение тогава? — попита Том.

— Все още нямам обяснение, но действията на убиеца подсказват, че не се ръководи от сексуален мотив. — Сдържаността й беше изчезнала и сега разговаряше с Том като с равен. — Имаме две местопрестъпления и два пръстови отпечатъка от хора, които най-вероятно ще се окажат жертви. Да не забравяме и иглите в трупа, заровен в гроба на Уилис Декстър нарочно, за да го ексхумираме. Убиецът се перчи, кара ни да се въртим в кръг, за да ни покаже кой командва парада. За него убийството не е достатъчно, той търси признание. Съгласна съм с професор Ървинг, че става дума за патологичен нарцисизъм, но според мен нещата са по-дълбоки. Тук вече навлизаме в полето на психиатрията, но по мое мнение убиецът демонстрира всички признаци на болезнен нарцисизъм.

Том изглеждаше объркан.

— Извинете, но изобщо не разбирам за какво говорите.

Джейкъбсън се бе разпалила и думите на Том ни най-малко не я смутиха.

— Хората, които страдат от нарцисизъм, са влюбени в себе си и това се проявява най-силно при онези, които страдат от болезнен нарцисизъм. Те имат патологично високо самочувствие, може да се каже, че страдат от мегаломания и непрекъснато търсят вниманието и възхищението на околните. Смятат, че са нещо повече от другите, и искат и хората около тях да ги признаят за такива. Най-важното е, че те са садисти, които не изпитват никакви угризения на съвестта. Не получават непременно удоволствие от болката, която причиняват, но се наслаждават на усещането за власт, която тя им дава. Освен това са безразлични към страданието, което причиняват.

— Значи, става въпрос за психопат — обадих се аз.

Джейкъбсън извърна сивите си очи към мен.

— Не точно, въпреки че има някои общи черти. Страдащите от болезнен нарцисизъм са способни на извънредна жестокост, но, от друга страна, изпитват възхищение и дори уважение към хората, които притежават „подходящите“ черти — обикновено власт и успех. Според Кернбърг…

— Мисля, че не е необходимо да навлизаш в подробности, Даян — прекъсна я Гарднър.

Джейкъбсън го погледна смутено, но продължи:

— Това, което искам да кажа, е, че според мен имаме работа с човек, който изпитва нужда да демонстрира превъзходството си както пред нас, така и пред себе си. Той непрекъснато се сравнява с останалите и има усещането, че не е оценен по достойнство. Това обяснява прекаленото му старание с постановката на труповете, както и реакцията му на казаното от професор Ървинг по телевизията. Бил е бесен не само защото действията му са били публично омаловажени, а и защото друг е заел мястото му под прожекторите.

— Това важи само ако отвличането на Ървинг е дело на същия човек — намеси се Гарднър и я погледна предупредително.

— Говориш като проклет адвокат, Дан — обади се Том, но в гласа му нямаше гняв.

Той бе вперил поглед в пространството и разсеяно почукваше брадичката си с пръст.

— Ами хората, които работят в погребалната агенция? Те имат ли алиби за времето, когато Ървинг е изчезнал?

— Проверяваме ги в момента, но честно казано, не виждам как някой от тях може да е замесен. Открихме само двама души, които са работили там по времето на погребението на Уилис Декстър, и двамата са над седемдесетгодишни.

— Ами Йорк?

— Твърди, че е бил на работа от пет часа тази сутрин, при това съвсем сам. И за да изпреваря въпроса ти, твърдението му не може да бъде потвърдено — заяви Гарднър с вид на човек, притиснат в ъгъла.

— Каква изненада — измърмори Том. — А някакви доказателства за съществуването на тайнствения работник, който уж бил наел?

— Дуайт Чеймбърс ли? Все още проучваме въпроса.

— Тоест, няма доказателства.

Гарднър въздъхна.

— Йорк все още е заподозрян. Но който и да стои зад убийствата, е прекалено умен, за да привлече вниманието върху себе си. В момента тече пълна проверка на „Стийпъл Хил“ и утре по това време цялата преса ще бъде там. Каквото и да стане, смятай, че с бизнеса на Йорк е свършено.

— Той така или иначе нямаше да просъществува още дълго. — Том се изправи и светлината се отрази в стъклата на очилата му. — А може би предпочита да се оттегли с гръм и трясък.

А може би той също е жертва, казах си аз, но запазих тази мисъл за себе си.

Вече мръкваше, когато паркирах на тихата уличка, където живееха Том и Мери. Щях да остана да работя до късно, ако не бе поканата за вечеря. Беше ми неприятно да изоставя работата си, особено след като няколко пъти ме прекъсваха. Но щом излязох от моргата и видях прекрасната слънчева вечер, усетих как напрежението, което стискаше врата ми като с железни пръсти, намаля. До този момент не осъзнавах колко съм напрегнат, но явно изчезването на Ървинг ден след случката с Кайл ме беше разтърсило по-силно, отколкото си мислех. Сега перспективата да хапна и пийна с приятели ми изглеждаше особено тонизираща.

Уютната къща на семейство Либерман бе цялата облицована с дърво, боядисано в бяло, и се намираше на прилично разстояние от пътя. Сякаш нищо не се бе променило от първия път, когато я видях, с изключение на величествения дъб, който растеше в центъра на поляната пред къщата. При последното ми посещение той беше в разцвета на силите си, а сега вехнеше, половината от провисналите му клони бяха сухи и голи.

Мери ме посрещна на вратата.

— Дейвид! Толкова се радвам да те видя! — каза тя и се вдигна на пръсти, за да ме целуне по бузата.

Тя бе остаряла по-елегантно от съпруга си. Русата й коса бе изсветляла, но бе запазила естествения си цвят, а лицето й, въпреки бръчките, сияеше от здраве. Не са много жените, които на шейсетгодишна възраст могат да си позволят да носят дънки, но Мери беше една от тях.

— Благодаря ти, много мило от твоя страна — каза тя и взе бутилката вино, която бях донесъл. — Хайде, заповядай във всекидневната. Сам и Пол още не са пристигнали, а Том говори по телефона с Робърт.

Робърт беше единственият им син. Занимаваше се със застраховане и живееше в Ню Йорк. Никога не го бях виждал, а и Том не говореше много за него, но бях останал с впечатлението, че отношенията им са доста обтегнати.

— Изглеждаш добре — каза Мери и ме поведе към всекидневната. — Много по-добре от миналата седмица.

Вечерях с тях още първия ден, когато пристигнах. Сега ми се струваше, че това е било преди безкрайно много време.

— Сигурно е от слънцето — отвърнах аз.

— Не знам от какво е, но ти се е отразило добре.

Тя отвори вратата към всекидневната, която всъщност беше стара зимна градина, пълна с добре поддържани растения и ратанови мебели с възглавници по тях. Настани ме на едно кресло, даде ми бира, извини се, че трябва да погледне яденето, и излезе.

Прозорците на зимната градина гледаха към задния двор. В тъмнината едва различавах високите силуети на дърветата, очертани на фона на светлините на съседната къща. Кварталът беше много приятен. Том ми беше разказвал, че през 70-те двамата с Мери дали всичките си пари, за да купят тази полуразрушена къща, но никога след това не съжалили за решението си.

Отпивах от студената бира и усещах как напрежението постепенно ме напуска. Отпуснах глава назад и се замислих над случилото се. Беше изминал още един объркан ден: първо новината за изчезването на Ървинг, а после и посещението на Гарднър и Джейкъбсън ме бяха отклонили от същинската ми работа. След това пък, в късния следобед, пристигнаха резултатите от анализа на летливите мастни киселини и аминокиселините от тъканните проби на Тери Лумис. Том беше дошъл при мен в залата, където работех върху останките, открити в ковчега.

— Е, сбъркахме — заяви той без никакво предисловие. — Според изчисленията ми моментът на смъртта напълно съответства на онова, което каза управителят на бунгалата. Лумис е починал преди пет дни, а не както ние си мислихме — преди седем. Виж това и ми кажи какво мислиш.

Том ми подаде лист, изписан с цифри. Хвърлих бърз поглед и установих, че е прав, но пък той никога не грешеше в тези неща.

— Всичко ми изглежда наред — казах аз и му върнах листа. — И все пак не мога да си обясня как е възможно.

— Нито пък аз — отвърна той и загледа намръщено цифрите, като че ли им се сърдеше. — Никога не съм виждал труп, който да се е разложил до такава степен само за пет дни, дори като се вземе предвид включеният радиатор. За бога, та ларвите там почти се бяха превърнали в какавиди!

На ларвите на мухата месарка са им необходими шест до седем дни, за да се превърнат в какавиди. Дори ако и двамата с Том бяхме сбъркали по отношение на времето на смъртта, на тях им трябваха поне още един-два дни, за да достигнат тази фаза на развитие.

— Има само един начин да са се появили там — заключих аз.

Том се усмихна.

— Виждам, че и ти си разсъждавал по въпроса. Казвай.

— Някой нарочно е поставил личинки по трупа.

Това беше единственото обяснение за състоянието на тялото на Тери Лумис. Ако ларвите вече са се били излюпили, те са могли да се захванат веднага за работа.

— Това би ускорило развитието на процеса с най-много дванайсет до двайсет и четири часа. Въпреки това, предвид многото открити рани по тялото, сигурно е било достатъчно.

Той кимна.

— Особено с включения радиатор и високата температура вътре. Освен това ларвите по тялото бяха прекалено много, като се има предвид, че прозорците и вратите на бунгалото бяха затворени. Някой явно е решил да помогне на природата. Умно, но не мога да разбера какво е целял, освен да затрудни работата ни и да ни забави с ден-два.

Същите мисли се въртяха и в моята глава.

— Може би е искал точно това. Спомняш ли си какво каза Даян Джейкъбсън? Човекът, който стои зад всичко това, се опитва да докаже нещо. Може би за него това е поредната възможност да ни демонстрира колко е умен.

— Възможно е — каза Том и се усмихна замислено. — Въпреки това започвам да се питам откъде знае толкова много неща.

Тази мисъл тревожеше и мен.

Все още разсъждавах по въпроса, когато Том влезе в зимната градина. Беше се преоблякъл и обръснал, а след горещия душ, който бе взел, зачервените бузи му придаваха измамно здрав вид.

— Извинявай, че те оставих да ме чакаш. Трябваше да проведа задължителния месечен разговор със сина си — каза той.

Учуди ме горчивината в гласа му. Той се усмихна, сякаш за да потвърди впечатлението ми, въздъхна дълбоко и се отпусна в едно кресло.

— Мери донесе ли ти нещо за пиене?

Кимнах, но той сякаш не ми обърна внимание.

— Всичко наред ли е? — попитах аз.

— Разбира се — отвърна той и започна нервно да подръпва нещо по ратановото кресло. — Просто се ядосвам на Робърт. Беше обещал да си дойде след няколко седмици. Сега излиза, че нямал време. Аз не държа особено на това, но Мери с нетърпение очакваше да го види. Какво друго да очаква човек от децата.

Опита се да изрече последните думи съвсем безгрижно, но не се получи. Не че беше казал кой знае какво, но изпита видимо облекчение, когато звънецът звънна и Сам и Пол се появиха на вратата.

— Извинявайте, че закъсняхме — започна Пол, докато Мери ги въвеждаше в зимната градина. — Спуках гума на път към къщи и ми отне сума време да почистя маслото от ръцете си.

— Е, нали вече сте тук. Саманта, ти направо сияеш — каза Том и стана да я целуне. — Как си?

Сам седна на един твърд стол с висока облегалка и се опита да намести големия си корем. Косата й бе вързана на опашка, лицето й бе свежо и изобщо изглеждаше в добро здраве.

— Нетърпелива. Ако синчето ни не побърза, скоро ще трябва да си поприказвам с него много сериозно.

— Няма да усетиш кога ще дойде време да го караш на училище — засмя се Том.

С пристигането им настроението му се пооправи, атмосферата на масата беше приятелска и спокойна. Вечерята бе съвсем обикновена — печена сьомга с картофи и салата, но Мери готвеше толкова добре, че яденето изглеждаше наистина специално. Докато сервираше десерта — топъл пай с праскови и сладолед — Сам се наведе към мен през масата:

— Как си? Не ми изглеждаш така напрегнат, както последния път — каза тя съвсем тихо, така че никой друг да не я чуе.

Последната ни среща беше в ресторанта, когато ми се стори, че долавям парфюма на Грейс Стракън. Имах чувството, че това беше станало преди седмици, а оттогава бяха минали само няколко дни. Междувременно обаче се бяха случили толкова много неща.

— Така е — усмихнах се аз. — Честно казано, чувствам се много добре.

Тя впери изпитателен поглед в мен.

— Личи си.

Стисна леко ръката ми и отново се включи в общия разговор.

След като привършихме с яденето, Мери и Сам отидоха в кухнята да правят кафе, като отхвърлиха категорично предложението ни за помощ.

— Много добре знам, че искате да си говорите по работа, а ние със Сам имаме по-интересни теми за обсъждане.

— Да се обзаложим ли, че ще си говорят за бебета? — засмя се Том, след като те излязоха от стаята, и потърка ръце. — Е, тази вечер ще пийна малко бърбън. Ще се присъедините ли към мен? Имам бутилка „Блантънс“ и само си търся повод да я отворя.

— На мен сипи съвсем малко — обади се Пол.

— А ти, Дейвид? Имам и шотландско уиски, ако предпочиташ.

— Не, благодаря, ще пия бърбън.

Том отиде до шкафа, извади чаши и една много интересна бутилка с миниатюрен кон и жокей върху капачката.

— Има лед, но ако отида в кухнята, Мери ще започне да ми чете конско, че не трябва да пия. Дейвид, хайде и ти да ми спестиш неодобрението си, ако обичаш.

Нямах намерение да му казвам каквото и да било. Понякога въздържанието носеше повече вреда, отколкото полза. Том ни подаде по една чаша, после вдигна своята.

— За ваше здраве, господа.

Бърбънът беше мек и имаше привкус на прегорял карамел. Отпивахме мълчаливо и с удоволствие. Том се изкашля.

— Използвам случая, че и двамата сте тук, за да ви съобщя нещо. То не те засяга особено, Дейвид, но е добре да го чуеш.

С Пол се спогледахме. Том впери замислен поглед в чашата си.

— И двамата знаете, че възнамерявах да се пенсионирам в края на лятото. Е, реших да не чакам толкова дълго.

Пол остави чашата си на масата.

— Сигурно се шегуваш.

— Време е — отвърна просто Том. — Съжалявам, че ви го казвам така неочаквано, но… Не е тайна, че напоследък не съм добре със здравето. Освен това трябва да мисля и за Мери. Според мен най-подходящият момент е краят на другия месец. Това е само с няколко седмици по-рано от предвиденото, а освен това Центърът няма да спре да работи без мен. Мисля, че следващият директор ще се справи много добре.

Тези думи бяха насочени към Пол, но той не им обърна никакво внимание.

— Някой друг знае ли за това?

— Не, само Мери. Следващата седмица има факултетен съвет. Възнамерявам да съобщя решението си тогава, но исках вие да го чуете първи.

Пол все още изглеждаше изненадан.

— Господи, Том! Не знам какво да кажа.

— Можеш да кажеш „Честито пенсиониране“ — засмя се Том. — Това не е краят на света. Може да продължа да поработвам от време на време като консултант. Да вдигнем още един тост.

Той се протегна към бутилката с бърбън и доля чашите ни. Усещах, че в гърлото ми е заседнала бучка, но Том в никакъв случай не би искал да ни види размекнати. Вдигнах чаша.

— За новото начало.

Той чукна чашата си в моята.

— Да пием за това!

Тази новина придаде сладко-горчив привкус на цялата ни вечер. Мери сияеше, когато двете със Сам се върнаха в стаята, но очите й бяха пълни със сълзи. Сам не направи никакъв опит да скрие своите и прегърна Том толкова силно, че той трябваше да се приведе над големия й корем.

— Радвам се за теб — заяви тя и избърса очите си.

Том се усмихна широко и ни разказа за плановете им с Мери, като през цялото време я държеше за ръка. Но въпреки това в атмосферата се усещаше тъга, която нищо не можеше да прикрие. Том не просто се оттегляше от работа.

Той поставяше края на цяла една епоха.

Сега бях по-доволен от всякога, че приех поканата да му помогна в разследването. Беше ми казал, че това е последният ни шанс да работим заедно, но тогава не знаех, че това е последният случай, по който той щеше да работи. Питах се дали не го е знаел още тогава.

Върнах се в хотела малко след полунощ, упреквайки се, че не съм оценил подобаващо предоставената ми възможност. Твърдо реших да не се колебая повече и да се отдам изцяло на съвместната работа с Том. Още ден-два и всичко щеше да свърши.

Поне така си мислех. Трябваше да бъда по-прозорлив.

На следващия ден откриха още един труп.

 

 

Образите се появяват бавно, като призраци върху белия лист хартия. Лампата хвърля кървавочервени отблясъци в малката стая, докато ти стоиш там в очакване на подходящия момент, след това вадиш негатива от ваничката с проявителя, топваш я в оцетна киселина и я поставяш във фиксатора.

Точно така. Идеално. От време на време си даваш сметка, че си тананикаш едва чуто. Обичаш да стоиш в тъмната стаичка, независимо че е претъпкана. Напомня ти на монашеска килия, тишината и спокойствието й те подтикват към размисъл; тя е отделен, затворен свят. Насред карминовата светлина ти си далеч от всичко останало, можеш да се съсредоточиш върху това търпеливо и с любов да съживиш образите, запечатани върху лъскавата фотографска хартия.

И точно така трябва да бъде. Играта, която играеш, кара агентите от Бюрото за разследване и техните така наречени експерти да се въртят в кръг. Какво облекчение и колко ласкателно за егото ти. Господ ти е свидетел, че заслужаваш да си доставиш удоволствие след всички жертви, които направи. Но не трябва и за миг да забравяш, че го правиш само за разнообразие. Основното нещо, истинската цел можеш да постигнеш в тази малка стая.

Няма нищо по-важно от това.

Трябваха ти години, за да стигнеш до този етап, учейки се от грешките си. Първия си фотоапарат купи от една заложна къща, беше 126-милиметров „Кодак“ и поради неопитността си не знаеше, че не е никак подходящ за нуждите ти. Той улавяше момента, но не даваше достатъчно подробности. Беше прекалено бавен, снимките бяха замъглени и като цяло не беше надежден. Не ти гарантираше достатъчно прецизност, достатъчно контрол, за да постигнеш онова, което искаш.

Оттогава изпробва много други фотоапарати. За известно време се запали по дигиталните, но въпреки че са удобни за ползване, на образите им липсва — усмихваш се на себе си — липсва им душата на образите, отпечатани на филм. Пикселите нямат дълбочината, нямат резонанса, който ти търсиш. Без значение колко висока е резолюцията, колко естествени са цветовете, те дават само импресионистично подобие на истинския обект. Докато филмът улавя същността, нещо, което далече надхвърля химическите процеси. Истинската снимка се създава от светлината, от обикновената чиста светлина. От четката на фотоните, които оставят следата си по платното на филма. Между фотографа и неговия обект съществува физическа връзка, която изисква много точна преценка и умение. Ако оставиш филма да престои в химикалите прекалено дълго, образът се превръща в черно петно. Ако го извадиш прекалено рано, се получават само бледи сенки, чийто потенциал е останал нереализиран. Да, работата с филм несъмнено е много по-трудна, изисква много по-големи усилия.

Но пък кой е казал, че откривателският процес е лесен.

Защото именно това си ти, откривател. Търсиш своя собствен свещен Граал, само че от самото начало знаеш, че онова, което търсиш, наистина съществува. Виждал си го. А това, което може да се види веднъж, може да се види още много пъти.

Обхваща те обичайната нервност, когато вадиш мокрия негатив от ваничката с фиксатора, много внимателно, защото един път течността те пръсна в очите и трябваше да ги плакнеш със студена вода. Настъпва моментът на истината. Когато се върна, мъжът бе съвсем готов, страхът и очакването, както винаги, бяха напрегнали всичките му сетива. Въпреки че всеки път се стараеш да нямаш прекалено големи очаквания, усещаш неизбежния трепет, докато оглеждаш лъскавата повърхност, за да видиш резултата. Но щом се вглеждаш, в миниатюрните образи, вълнението ти постепенно изчезва и ти ги отмяташ един по един.

Замъглени. Не. Не.

Безполезни!

Изведнъж те обзема ярост, скъсваш лентата на две и я хвърляш встрани. Блъсваш ваничките с проявителите на земята и химикалите се разливат по пода. Стоиш в центъра на тъмната стаичка, с ръце, свити в юмруци, гърдите ти се надигат тежко от усилието да се възпреш.

Острата миризма от разлетия проявител изпълва малката стая. Внезапно обзелият те гняв изчезва и ти оставаш на място, с поглед, вперен в бъркотията. После събираш апатично някои от предметите по земята, но скоро решаваш, че усилието не си струва. Може да почака. Изпаренията на химикалите те задушават, а част от течността се разля върху голата ти ръка. Вече започва да щипе, а от опит знаеш, че ако не я отмиеш, ще изгори кожата ти.

На излизане от тъмната стаичка те обхваща спокойствие, разочарованието вече се е стопило. Това не е нещо ново за теб, а и нямаш време да се занимаваш повече. Имаш прекалено много работа за вършене, прекалено много неща за подготвяне. Ускоряваш крачка. Неуспехът винаги дразни и разочарова, но ти трябва да гледаш напред.

Винаги има следващ път.