Дж. М. Кутси
Дневник на една лоша година (7)

07. За Ал Кайда

Снощи в един телевизионен филм на БиБиСи се твърдеше, че по някакви си нейни съображения администрацията на САЩ предпочитала да поддържа мита за Ал Кайда като за мощна тайна терористична организация с клетки по целия свят, докато истината е, че Ал Кайда е малко или много унищожена и че това, което виждаме днес, са само терористични атаки на автономни групи от мюсюлмански радикали.

Лично аз нямам никакво съмнение, че основните претенции и послания на документалния филм са съвършено верни, а именно, че „ислямският тероризъм“ не представлява централно контролирана и координирана конспирация и че администрацията на САЩ, по всяка вероятност съвсем умишлено, преувеличава опасностите, пред които е изправено обществото. Ако наистина съществуваше такава сатанинска организация с агенти по целия свят, решени да деморализират западните народи и да унищожат западната цивилизация, досега тя със сигурност щеше да отрови водата на водоснабдителните системи в тези страни или да започне да сваля търговските им самолети, или да причини масова зараза със смъртоносен вирус — все терористични актове, които могат лесно да бъдат доведени до успешен край.

Тъй като не очаквам да разчете почерка ми — това би било прекалено от моя страна, всеки ден записвам съчиненото от мен на диктофон и й давам както лентата, така и ръкописа, за да си служи и с двете. Това е метод, който съм използвал преди, затова очаквах да проработи и сега, въпреки че — няма да отрека — почеркът ми става все по-нечетлив. Май моторният ми апарат дава фира. Това е част от състоянието ми. Това е част от това, което се случва с мен. Има дни, в които присвивам очи пред току-що написания текст и самият аз не мога да го дешифрирам.

Научила съм го от патиците, така си мисля: поклащане на опашката толкова бързо, че прилича на потрепване. Так-так, насам-натам. Защо трябва да се правим на толкова важни, че да не можем да се учим от патиците?

Откъде си, поиска да узнае още първия ден в общата пералня, където започна всичко. Как откъде, от горния етаж, любезни ми господине, така му казах. Не, нямам предвид това, продължава той, къде си родена? Защо ти трябва да знаеш, отвърнах му. Нито очите ми са достатъчно руси, нито косата ми — достатъчно синя за твоя вкус, нали?

В телевизионното предаване беше включена и историята на четирима млади американци мюсюлмани, изправени на съд заради планирана атака срещу Дисниленд. По време на процеса обвинението представи като доказателство срещу тях едно домашно видео, открито в апартамента им. Видеото представляваше съвършено любителско начинание. Включваше продължително заснемане на една боклукчийска кофа, както и ходилата на фотографа, докато крачи наоколо. Обвинението твърдеше, че това аматьорство е фиктивно, че това, което виждаме, е един от техните разузнавателни инструменти: кофата за боклук била потенциално скривалище за бомбата, а крачещите ходила са измервали разстоянието от точка А до точка Б.

Обосновката на обвинението за това налудничаво тълкуване се състоеше в това, че самото дилетантство на видеото е вече основание за подозрение, тъй като, щом става дума за Ал Кайда, нищо не е това, което изглежда.

Така че продължаваме по този осеян с грешки път. „Добивайки италическа идентичност.“ Ама тя какво си мисли, аз да не съм Еней? „Град ски.“ Значи цял един град се разхожда наоколо надянал ски. Сюрреалистични образи. Може би това си въобразява за писателя: че говори екзалтирано пред микрофона, разпалено казва първото нещо, което му мине през ума, след това предава този мишмаш на бедното момиче или на някакъв алеаторен уред и чака да види какво те ще успеят да направят от него.

Като казах горния етаж, нямах предвид кой знае какво, а само това, че имаме апартамент на двайсет и петия етаж, тоест двайсет и пет нива над него, със слънчева веранда, от която, ако присвиеш очи, се вижда пристанището. Така че двамата сме нещо като съседи, далечни съседи, Сеньорът и Сегретарията.

Като се стъмни, трябва да си спускаш щорите, предупредих го аз, разни хора могат да видят какво къташ. Какво толкова кътам, че да представлява интерес за непознати, вика той. Не знам, отговарям му, хората се интересуват от какво ли не. Ами, продължава той, скоро ще им омръзне да ме гледат, аз съм човешко същество, което по нищо не се различава от тях. Глупости, прекъснах го, ние всички сме различни по неуловим начин, не сме мравки, нито овце. Затова надничаме когато няма щори на прозорците: да видим неуловимото. Съвсем естествено е.

Откъде тези обвинители се бяха научили да разсъждават по този начин? Отговорът: от часовете по литература в САЩ през осемдесетте и деветдесетте години на миналия век, където са им втълпявали, че в критиката проявата на подозрителност е най-ценното качество и че критикът не бива да приема нищо за чиста монета. Изложени на това влияние на литературната теория, тези не много умни висшисти, възпитаници на заведения с преподаване на хуманитарни науки в тяхната фаза на постмодернизъм, излизат въоръжени с набор инструменти за анализ, които смътно усещат, че могат да използват и извън класната стая, както и с една интуиция, че способността да доказват, че нищо не е каквото изглежда, може да им послужи при намирането на работа. Предоставянето на този инструментариум в ръцете им представлява trahison des clercs^[1] на нашето време. „Вие ме научихте на език и моята полза от това е, че знам как да псувам.“

Питам я, колкото е възможно по-небрежно, какво е работила досега, какви „услуги“ и „човешки ресурси“ всъщност има предвид. Това ли ти е начинът да разбереш дали имам диплома за машинописка, отвръща ми тя. Последното нещо, което ме интересува, са дипломите, казвам й, просто се опитвам да си допълня картината за теб самата. Вършила съм какво ли не, продължава тя, едно, второ, трето, не съм си водила дневник. Но какво означават тези едно, второ, трето, не отстъпвам аз. Добре тогава, отвръща ми — ето, как ти се струва това: през юни и юли работих на една рецепция. Временно. В коткарник^[2]. Зяпвам от изненада. Най-обикновен коткарник, повтаря ми, без лицето й да трепне: нали ги знаеш, където събират уличните котки.

Куросава. „Седемте самураи“. Джон Хауард и Либералите се явяват като седемте самураи отново и отново. Кой ще повярва? Спомням си как гледах „Седемте самураи“ в Тайван на японски, със субтитри на китайски. Почти през цялото време изобщо не разбирах какво става. Единственият образ, който се запечата в ума ми, бяха дългите голи бедра на лудия с пера на главата.

Прасци, покрити с броня, голи бедра, голи задници: каква мода в онези дни! Биха могли да подлудят всяко момиче.