Дж. М. Кутси
Дневник на една лоша година (43)

12. Класиците

Връщам се мислено назад към новата художествена литература, която съм изчел през последните дванайсет месеца, правя опит да се сетя поне за една книга, която наистина ме е докоснала, но не откривам нищо. Когато искам нещо да докосне сърцето ми, да ме разчувства, аз се връщам към класиците, към епизоди, които в едно отдавна отминало време щяха да се наричат пробен камък — камък, който човек докосва, за да възроди вярата си в човечността, в смисъла и продължението на човешкия род: Приам, който целува ръцете на Ахил, за да измоли от него тялото на сина си; Петя Ростов, който трепери от вълнение преди да яхне коня си в утрото, в което ще умре.

Дори при първи прочит, човек предчувства, че в това мъгливо есенно утро нещо ще се случи с младия Петя. Нюансите на предчувствието, които създават настроението, могат лесно да бъдат нахвърляни, след като са ни научили как се постига този ефект, но въпреки всичко изпод перото на Толстой това нещо изниква всеки път с чудодейна свежест.

Тя се отдръпна бавно, после ме изгледа продължително и умислено. Сбърчи чело. А една прегръдка, попита. И когато не й отговорих, тя каза: тъй като заминавам и може повече да не се видим, би ли ме прегърнал? Така по-лесно ще ме помниш след това. И почти протегна ръце към мен, леко ги повдигна встрани, така че трябваше само да пристъпя напред, за да се озова в обятията й.

Тя ти вика сеньор К., продължи Алан. Сеньор К., сеньор Гражданин. Това е нейното гальовно име за теб. А ти, ти имаш ли такова гальовно име за нея? Не? Или няма да ми го кажеш?

Петя Ростов — казва моят читател, неговото/нейното лице не ми е познато и такова ще си остане, — не си спомням Петя Ростов. Отива до лавицата, сваля оттам „Война и мир“ и започва да търси смъртта на Петя. Друго едно от значенията на думата „класик“: да бъдеш на лавицата и да чакаш някой да те вземе оттам за хиляден път, за милионен път. Класиците: безсмъртните. Нищо чудно, че издателите непрекъснато гледат как да издействат статус на класик за авторите си!

Известно време останахме така, без да помръдваме. Виж ти, кой може да предвиди делата Божии_, помислих си. Някъде в ума ми изникна стих от Йейтс, но не бях в състояние да възпроизведа думите, само музиката ме осени. Направих необходимата крачка напред и я прегърнах; в продължение на цяла минута останахме така — съсухреният старец и земното превъплъщение на божествената красота, а бихме могли да изкараме така и втора минута, тя щеше да ми разреши, тъй като е великодушна по природа, но аз си рекох Достатъчно, да не прекалявам, и я пуснах._

Аня ми сподели, че е малко разочарована от това, което в крайна сметка се е получило от твоята книга. Но ми го каза под секрет. Надявам се, че нямаш нищо против.