Дж. М. Кутси
Дневник на една лоша година (27)

27. За музиката

Преди едно-две десетилетия в чакалните на докторските кабинети досадата беше залъгвана с помощта на тиха фонова музика: сантиментални песни от Бродуей, популярна класика, като „Годишни времена“ на Вивалди. Сега обаче човек чува единствено думкащата механична музика, която младите предпочитат. Техните сплашени родители я понасят търпеливо: faute de mieux^[1], тя е станала и тяхна музика.

Разривът едва ли ще бъде преодолян. Лошото прогонва доброто: това, което те наричат „класическа“ музика, вече просто няма културна стойност. Не се котира. Има ли нещо интересно, което може да се каже за това развитие на нещата или пък човек трябва само да изсумти недоволно и толкоз?

 

 

Тоест _Meinungen, които съм поддържал вчера, не са задължително и Meinungen, които поддържам днес. За разлика от Ansichten, които са по-твърди, по-добре премислени мнения._

 

 

Чакай, нищо не разбирам. Как така той няма да разбере, след като парите му изведнъж ще изчезнат от банковата сметка и ще отидат на борсата?

Защото всички негови банкови извлечения и всичките му електронни съобщения ще минават през мен. И ще бъдат отклонявани. Ще направят просто един малък завой. Аз ще ги следя и натъкмявам, докато трае операцията.

 

 

Музиката изразява чувства, което ще рече, че дава форма и убежище на чувствата не в пространството, а във времето. Доколкото тази музика притежава история и тя е повече от историята на нейната формална еволюция, нашите чувства също трябва да имат история. Вероятно някои качества на чувствата, които са намерили израз в музиката от миналото и са били записани тогава, доколкото музиката е подлежала на запис чрез ноти върху хартия, са се отдалечили толкова, че ние вече не можем да ги разпознаем като чувства, а можем да ги усетим само след дълго обучение по история и философия на музиката, по философската история на музиката, тоест историята на музиката като история на емоционалната душа.

Човек може да продължи и оттук нататък да идентифицира качества на чувствата, които не са оцелели, за да стигнат до двайсет и първо столетие Господне. Едно подходящо място, от което би могло да се тръгне, би била музиката на деветнайсети век, тъй като за някои от нас, които сме още живи, вътрешният живот на човека от деветнайсети век не е съвсем мъртъв, още не.

 

 

При последната ни размяна на мисли той като че ли повече клонеше към избора на _Meinungen._

 

 

Ти си луд! Ами ако счетоводителят му се усъмни или ако той умре и имуществото му отиде при неговите адвокати, тогава следата ще води право към теб. Ще влезеш в затвора. Това ще бъде краят на кариерата ти.

 

 

Да вземем пеенето. През деветнайсети век певческото изкуство е много далеч по своята кинестезия от пеенето днес. Певицата от деветнайсети век е тренирана да пее от дълбините на гръдния си кош (от дробовете, от „сърцето“ си), да държи главата си изправена, за да може гласът й да звучи плътно, със заоблени тонове. Това е начин на пеене, който трябвало да издава нравствено благородство. По време на представленията, които, разбира се, били винаги на живо, присъстващите можели ясно да видят контраста между физическото тяло и гласа, който се издига над тялото, превъзхожда го, въпреки че излиза от него, извисява се над него и го оставя зад себе си.

По този начин песента се ражда от тялото като душа. И това раждане не става без болка, не става без мъки: именно на връзката между чувството и болката акцентират такива думи като passio, Leidenschaft^[2]. Самият звук, който възпроизвежда певицата — закръглен, проехтяващ — притежава качеството да провокира мисълта.

* * *

Шестима различни автори, шест различни личности, казва той: как може да съм сигурен, че всеки ще държи докрай на мнението си?

 

 

Следата няма да води към мен. Точно обратното, следата ще води към фондация в Швейцария, която управлява група от неврологични клиники и раздава стипендии за изследвания в областта на паркинсонизма; а пък ако решат да проследят дирята и по-нататък, тя ще ги отведе в Цюрих до холдинг, регистриран на Каймановите острови, и тук вече ще бъдат принудени да се откажат, тъй като ние нямаме договор с Каймановите острови. Аз ще остана съвършено невидим от началото до края. Като Бог. Както и ти.

 

 

Каква картезианска глупост е това, да се гледа на птичата песен като на предварително програмирани звуци, издавани от птиците, за да съобщят за присъствието си на противоположния пол и така нататък! Всеки птичи звук представлява чистосърдечна изява на Аза, пуснат да се рее в пространството придружен от такава радост, каквато ние трудно можем да проумеем. Аз! — казва всяко изчуруликване. — Аз! Какво чудо! Пеенето освобождава гласа, дава му възможност да литне, а на душата — да ликува. От друга страна, по време на военни тренировки обучават войниците да използват гласа си по един отсечен, бърз, плосък и механичен начин, без никаква пауза за участие на мисълта. Каква ли вреда нанася това на душата — да трябва да се подчинява на войнишкия глас, да го въплъти като свой собствен!

Спомням си един епизод, който се случи преди много години в библиотеката на университета „Джонс Хопкинс“ в Балтимор. Отидох при библиотекарката да я попитам нещо, но на всеки мой въпрос получавах бърз, едносричен отговор, което остави у мен неприятното усещане, че разговарям не с подобно на мен човешко същество, а с машина. И наистина, младата жена изглежда се гордееше със своята машинна идентичност, както и със своята самонадеяност. Тя не искаше нищо от мен в замяна и аз нямаше какво да й дам, нито дори един спасителен миг на взаимно разпознаване, в който две мравки, например, се поздравяват като потъркват пипалцата си при среща.

 

 

Най-добре да оставим въпроса открит. И без това читателят се интересува предимно от качеството на самите мнения — тяхното многообразие, силата им да разтърсват, да тревожат, както и от начина, по който отговарят или не на репутацията на техните автори.

 

 

Швейцария ли? Паркинсонизъм? Искаш да кажеш болестта паркинсон, така ли?

Да, Паркинсонова болест. Това го тревожи най-много твоя човек, сеньор К. Затова му е нужна млада секретарка със сръчни пръсти. Затова толкова бърза да приключи книгата си. Неговите мнения. Неговото сбогуване със света. Така че, що се отнася до спънките, за които спомена, дори той да реши да пукне по-рано, сметките му ще бъдат в изрядно състояние. Данните ще покажат, че парите му са дарени за медицински изследвания. Съчинил съм цялата кореспонденция по имейла с различни дати назад през годините — между него и чиновниците от швейцарската фондация, която може да бъде вкарана в компютъра му за нула време.

 

 

Голяма част от грозния говор, който чуваме по улиците на Америка, идва от враждебното отношение към песента, от потискането на импулса да пееш и от ограничаването на душата. Вместо това в образованието на младите в Америка се налага използването на механичен, войнишки начин на говорене. Думата налагам, inculcate, идва от calx/calcis, пета, копито. Тоест да налагаш, като стъпкваш.

Разбира се, човек чува груба, механична реч по целия свят. Но да се гордее с машинната си реч — това го прави само Америка. Защото в Америка моделът на Аза като дух, населяващ машина, не подлежи на никакво съмнение, поне на масово ниво. Тялото, така както на него се гледа в Америка, тоест американското тяло, е комплексна машина, включваща вокален модул, сексуален модул и още няколко други, дори психичен модул. Вътре в тялото-машина духът на Аза проверява данните и натиска различни бутони, като по този начин дава команди, на които тялото се подчинява.

 

 

Как успя да вкараш това шпиониращо устройство в неговия компютър?

Беше на един от дисковете, които ти му носиш.

Значи си ме използвал.

 

 

Спортистите по цял свят са възприели американския модел за Аза и тялото, както може да се предположи поради влиянието на американската спортна психология (която „дава резултати“). Спортистите говорят открито за себе си като за машини от биологичен вид, които трябва да приемат определени храни в определени количества на точно определени интервали през деня, и това, в съчетание с тренировките, препоръчвани от техните надзиратели, позволявало постигането на оптимални резултати.

И тогава не е трудно да си представиш как тези спортисти се любят: енергични движения, последвани от експлозията на оргазма, приеман като награда за добрите показатели на физическия механизъм, последван от период на кратко отпускане, по време на който невидимият надзирател потвърждава, че изпълнението е било на ниво.

* * *

Възрастните хора все още питат с нескривано раздразнение защо музиката не може да продължи традицията на големите симфоници от деветнайсети век. Отговорът е прост: правилата, вдъхновявали тази музика, са мъртви и не могат да бъдат съживени. Човек не може да напише симфония в духа на деветнайсети век, без тя на мига да се превърне в музеен експонат.

 

 

Не съм съгласен. _Ansichten е думата, на която аз държа, казвам, Harte Ansichten, ако така може да се каже на немски. Feste Ansichten, поправя ме Бруно._

 

 

Ако не бях използвал теб, щях да намеря друг начин. Аня, това не е игра. Тук говорим за сериозна сума пари. Не ultimo сериозна, но все пак сериозна. И преди аз да се намеся, тя е била сериозно пропилявана.

 

 

Брамс, Чайковски, Брукнер, Малер, Елгар, Сибелиус в рамките на симфоническата форма са композирали една музика за героичното прераждане и/или преобразяване. Вагнер и Щраус са правели същото с формите на тяхното въображение. От една страна тяхната музика разчита на паралелите между хармонични и подбуждащи към размисъл преливания, а от друга — на духовните преобразявания. Напредъкът, и това е много типично, се осъществява по пътя на мрачната борба, която води до просветление — оттук и онези неизбежни тонове на триумф, с които повечето симфонични пиеси от този период завършват.

Странното е — като се има предвид колко различен е станал идеалът за духовно преобразяване, — че тази музика до голяма степен е запазила способността си да ни разчувства и да предизвиква у нас приповдигнатост и въодушевление — едно толкова рядко чувство в наше време.

Да се установят първоизточниците на вдъхновение в наше време е по-трудно. Но със сигурност можем да кажем, че копнежът, еротичният идеализъм, така широко разпространени в ранната музика на Романтизма, са напълно изчезнали, по всяка вероятност завинаги, както са изчезнали героичната борба и стремежът към духовно съвършенство.

 

 

Нека си помисля още малко. Нека се консултирам и с другите сътрудници.

 

 

Не е игра, ми вика Алан. Напълно съм съгласна с него. Сериозна сума. Нещо истинско. Алан никога не е крил от мен, че не вярва в черно-бялото. Всичко е континуум, обяснява ми той, всичко е оттенъци на сивото, от по-тъмни нюанси в единия край до по-светли в другия. А той? Той е специалист по тези в средата, така твърди, по разновидностите на сивото, които не са нито тъмни, нито светли. Но в случая със сеньор К., поне на мен така ми се струва, той като че ли е прекрачил от сивото в черното, навътре в най-най-черното.

 

 

В популярната музика на двайсети век отново се забелязва вторачване в живота на тялото. Като обърнем поглед назад, от позицията вече на двайсет и първи век, с изненада установяваме колко бедни в ритмично отношение са били изискванията към музиката за танци, отначало в аристократичните дворове на Европа и по-късно — в салоните на средната класа. Дворцовите танци на Рамо, Бах, Моцарт, да не говорим за Бетовен, звучат съвсем сковано в сравнение с днешните ни представи. Дори в края на осемнайсети век музикантите вече се вълнуват от това положение на нещата и започват да търсят вносни източници на вдъхновение, които да им подскажат по-предизвикателни ритми. Отново и отново те черпят от музиката на селяните и на циганите в Европа, от музиката на Балканите, на Турция и Централна Азия, за да освежат и обогатят ритмите на европейската салонна музика. Кулминация на тази практика се явява привидният примитивизъм на „Пролетно тайнство“ от Стравински.

 

 

Това, което беше започнало да се променя откакто влязох в орбитата на Аня, не бяха толкова моите мнения, колкото моето мнение за моите мнения. Докато изчитах онова, което само преди броени часове е свалила от записа и изписала с кегел 14 пункта, аз изживявах кратки колебливи мигове, в които виждах тези категорични мои мнения през нейните очи, осъзнавайки колко чуждо и старомодно могат да изглеждат на една съвършено съвременна Мили — като костите на отдавна изчезнал звяр — полуптица, полувлечуго — преди окончателно да се е превърнал във вкаменелост.

 

 

Алан, обмислил ли си това както трябва? питам го. Обмислил ли си го от началото до края и сигурен ли си, че искаш да продължиш? Защото, честно казано, аз никак не знам дали ще застана до теб.

 

 

Но истински голямото обогатяване на популярната музика става в Новия свят чрез музиката на робите, които не са изгубили африканските си корени. От Северна и Южна Америка африканските ритми се разпространяват из целия Запад. Няма да е пресилено да се каже, че посредством африканската музика на Запад започват да живеят във и чрез тялото по един нов начин. Така колонизаторите се оказват колонизирани. Дори един толкова сръчен и игрив в ритмично отношение композитор, като Бах, би се почувствал чужд, като попаднал на непознат континент, ако трябваше да се роди днес.

Музиката на Романтизма търси начини да възроди едно забравено състояние на екстаз (което не е същото като възторг), състояние на въодушевление и превъзбуда, в което човек се отърсва от бренната си черупка и се превръща в чисто естество или чист дух. Оттук и непрестанния стремеж в музиката на Романтизма, която винаги се опитва да разшири границите, да постигне повече (нямаше ли Менделсон една пиеса, озаглавена „На крилете на песента“, в която прикованият за земята поет копнее да полети?).

 

 

Сладурче, аз не искам да заставаш до мен. Мога перфектно да се справя и сам. Ако това, което правя, не ти харесва, тогава просто забрави, че този разговор някога се е водил. Продължавай си по старому. Преписвай му каквото трябва. Приказвай си с него. Дръж се приятно. Дръж се приятелски. Аз ще се погрижа за останалото.

 

 

Човек започва да разбира причината за този романтичен ентусиазъм към Бах. Характерно за него е това, че успява да ни покаже как във всяко зрънце музика, във всеки музикален кълн, независимо колко обикновен, се крият безкрайни възможности за развитие. Контрастът в сравнение с по-популярните композитори от неговото време, е повече, от очевиден: у Телеман например една музикална пиеса звучи по-скоро като прилагане на шаблон, отколкото като изследване на съществуващи възможности.

Преувеличено ли ще е, ако кажем, че музиката, която сега наричаме романтична, има своите корени в еротичното вдъхновение — че тя непрекъснато търси нови хоризонти, опитва се да накара слушателя да изостави тялото, да поеме към селенията на опиянението и екстаза (сякаш заслушан в птича песен, в божествена музика) и да се превърне в жива душа? Ако това е така, тогава еротиката в музиката на Романтизма не би трябвало да е по-различна от еротиката на днешния ден. Но у младите влюбени днес човек не долавя дори мъждукаща искрица от онзи стар метафизически глад, чиято кодова дума е копнеж (Sehnsucht).

 

 

Жалби. Вопли, гръмки думи. Ругатни.

 

 

Забрави този разговор. Триста хиляди на година, по всяка вероятност недекларирани, които полека-лека, капка по капка ще се вливат в една или друга банкова сметка на Алан. А когато старецът умре, парите му като с вълшебна пръчка ще се появят отново в собствената му банкова сметка, до последния цент, истинските пари, истинските числа, не фиктивните, с които Алан ги е захранвал от седалището си в апартамент 2514, докато в същото това време фондацията, митическата швейцарска фондация, ще се оттегли сред мъглите на Алпите.