Ерик Л'Ом
Лицето на Сянката (42)

40.
Мечтания

Гиймо се обърна с въздишка в леглото. Вече цял месец не беше излязъл от тази стая в болницата на Даштиказар! Стаята беше приятна, не ще и дума, само за него, боядисана в синьо и бяло, с прозорец към ландите и още един към морето, и пълна с цветя, които медицинските сестри, полагащи майчински грижи за него, сменяха всеки ден. Ала отново започваше да се чувства като в затвора!

Когато учителят Кадехар, Йорван и Жералд го бяха намерили на покрива на храма, той беше в такова състояние на крайна отпадналост, че лекарите не бързаха да се произнесат за състоянието му. После, благодарение на грижите и вниманието на всеки един, той постепенно се възстанови и сега вече го държаха в болницата повече като предпазна мярка. За щастие можеше да си прекарва дните в броене на посетителите, които бяха толкова много, че главният лекар трябваше да се намеси и да поиска от превото да направи списък с лицата, на които е позволено да го посещават.

— Ама… тате! — възкликна Гиймо, когато видя, че Кадехар тихо се е промъкнал в стаята.

— Здравей, синчето ми — отвърна магьосникът с широка усмивка. — Е, как е днес нашият герой?

Всички разговори в страната Ис се въртяха около епопеята с похода на рицарите и обсадата на Йенибохор от Армията от хълмовете. Колкото до двубоя между Гиймо и Шарфалак, той се бе превърнал в легенда! Чиракът магьосник, когото вече не смятаха за чирак, заемаше особено място в сърцата на жителите на Ис още от времето, когато спаси Агата от ноктите на чудовищата от Несигурния свят. Днес той се бе превърнал в национална гордост и бе придобил статута на митичен герой! Още в първите дни цели групи негови почитатели се тъпчеха в приемната на болницата, за да му благодарят за това, че ги е освободил от заплахата на Сянката. Благодарността им беше мила, но доста изморителна. Дотолкова, че Гиймо усещаше неизмерима нужда от спокойствие и усамотение, за да размисли над всички онези събития, които за толкова кратко време бяха преобърнали живота му.

— Не ме наричай герой… никак не е смешно! — каза Гиймо.

— Не се подигравам — приближи се Кадехар и нежно погали бузата на Гиймо, който бе седнал в леглото си. — Напротив, гордея се с теб! Колкото и майка ти, повярвай ми! Имам предвид Алисия.

Разбира се, първият шок беше потвърждението, че майка му не е негова рождена майка.

Това бе много болезнено за Алисия, която дълго хлипа и го притиска към сърцето си, като му повтаряше, че той винаги ще си остане неин син. Спомни си как я гледаше с неизмерима нежност и как й каза, че за него нищо не се променя, че животът му ще си остане същият — при нея, в Трой. А не мисли ли за истинската си майка, бе го попитала тя, дълбоко развълнувана. Истинската му майка…

Значи истинската му майка бе онази зеленоока жена, която бе превърнала Амбър в ужасна хаминджа, която живееше сред дивите зверове в една мрачна гора на Несигурния свят и която командваше мъжете от едно тайно братство! Не точно така Гиймо си представяше една майка. Бе казал това на Алисия, както срамежливо го бе признал и на Кушумай, която един ден бе дошла да го види в болницата.

Кушумай се бе усмихнала, бе погалила косите му и му бе отговорила, че съжалява, задето нещата са се случили точно така. Че съжалява, задето го е изоставила, за да го защити, в един свят далече от жреците на Йенибохор, но нейните отговорности били толкова големи и за толкова много хора, че не можела да си позволи да се отдаде на чувствата си. Че е разочарована, но разбира и приема решението му да си остане в Ис с Алисия. Че може да идва при нея винаги, когато пожелае. Гиймо бе отговорил, че ще го направи на всяка цена. Беше й обещал да се възползва от тази възможност и да придружава Алисия винаги, когато тя отива да види своя Кайл в Несигурния свят.

Защото истинският син на Алисия беше Кайл, детето, което Кушумай бе отвлякла и оставила в Хищната пустиня. Това бе детето, което Алисия бе родила от Йорван. Сянката не бе излъгала, когато му бе разкрила тази истина, за да го подтикне да напусне Джагател. Но тогава на нея не й бе известно, че децата са били разменени. И размяната обясняваше защо повелителят Ша не бе могъл да разпознае Гиймо в подземията на манастира Гифду. Днес Йорван отново бе намерил Алисия, неговата отколешна любима, и сина, когото търсеше! Единственото нещо, което помрачаваше картината, бе това, че Кайл упорито отказваше да дойде да живее в Ис. Неговият живот беше в Хищната пустиня, между Пясъчните хора. Йорван, който познаваше и уважаваше пустинните племена, прие решението му. Пък и комуникацията между двата свята беше лесна! Много по-тежко беше за Алисия, която плака дълго, но накрая прие аргументите на бащата и на сина. И понеже въпреки всичко Кайл беше много щастлив, че е намерил родителите си, те се разбраха да се виждат често в Несигурния свят по време на лятното и зимното слънцестоене, а в страната Ис — по време на равноденствията.

— Обзалагам се, че ще ми кажеш, че само минаваш да ме целунеш, без обаче да ме целунеш! И че имаш много работа и не можеш да останеш.

— Не ми се сърди — въздъхна магьосникът. — Точно в този момент всички питат къде съм, сякаш изведнъж съм станал незаменим! Обещавам, че ще наваксаме загубеното време по-късно, когато излезеш.

— Не се притеснявай, не се сърдя — успокои го Гиймо и взе ръката му. — Само се шегувам!

Защото вторият шок, който изпита Гиймо, след като се събуди, бе да научи, че баща му — онзи баща, за когото смяташе, че е избягал завинаги в истинския свят, и когото така силно желаеше, този баща не беше никой друг, а… учителят Кадехар! Дори му бяха казали, че Кадехар бил не по-малко изненадан от самия него, когато научил това! Кушумай никога не му разкрила, че чака дете, и понеже двамата скоро тръгнали всеки по своя път, магьосникът нямало как и да го разбере.

Отношенията между Кадехар и Гиймо сега бяха напълно различни. Кадехар вече можеше свободно да покаже силната си привързаност към своя чирак, а поведението на учителя към ученика бързо бе заменено от това на баща към син. Тази промяна се бе улеснила и от обстоятелството, че Гиймо — и това бе третият шок, който трябваше да преживее — не можеше повече да бъде чирак магьосник.

Защото в действителност той бе загубил цялата си магическа дарба. Магьосническите му умения бяха потънали в звездите, когато бе предизвикал прекъсване на ритуала.

Трудно му беше да приеме, че никога повече нито една графема нямаше да се отзове на повикването му. Чувстваше се точно както повелителя Ша в Сигурния свят, най-обикновен човек.

— Донесох ти нещо за четене — обяви Кадехар и остави на нощното му шкафче няколко приключенски романа. — Само дето тези истории сега може да ти се сторят малко блудкави!

— Лъжеш се! Много е приятно да си лежиш на топло в леглото и да четеш за невероятни приключения, които се случват на други хора!

— Възстановявай бързо силите си! — каза магьосникът, докато се сбогуваше с някогашния си чирак. — Нямам търпение да подновим разходките си из ландите!

Гиймо го изгледа с огромни, умоляващи очи. Кадехар неумело се усмихна, после внезапно се реши: наведе се и целуна сина си по челото. Момчето не беше на себе си от радост.

— И да слушаш! — подхвърли му магьосникът на излизане.

— Ти също!

Гиймо тъгуваше, че Кадехар не идва по-често да го вижда. Колкото обичаше да се смее и да се гушка в Алисия, толкова обичаше и да си говори с часове със своя баща магьосник. Но той беше избран за Велик маг на мястото на Шарфалак и имаше страшно много работа, поради което много рядко напускаше Гифду. Откакто смятаната за опасна част от Книгата на звездите се бе изтрила през онази незабравима нощ на покрива на храма в Ядигар, отношенията между Гилдията и Братството на Рицарите на вятъра се бяха разведрили. Кадехар се стараеше да установи истински отношения на приятелство и доверие между магьосници и рицари. Работеше също и върху проект за основаване на манастири в Несигурния свят. Впрочем говореше се, че и той ходел там от време на време и хората се чудеха дали първият манастир нямаше да отвори врати някъде във Виолетовия Иртиш.

Гиймо погледна будилника върху нощното шкафче. Скоро щеше да дойде Алисия. Тя идваше всеки ден по обяд, самичка. Обядваха заедно, всеки с една табличка на коленете си. Никога Гиймо не я беше чувствал толкова близка. Досещаше се, че тя тъгува, задето не му е съвсем истинска майка, и същевременно почти се срамува от радостта, която изпитваше за това, че е открила мъжа, когото никога не бе спирала да обича, мъжа, заминал като крадец и завърнал се като герой. Държеше да убеди Гиймо, че Кайл никога няма да заеме неговото място в сърцето й. Гиймо от своя страна се опитваше да я накара да разбере, че тя няма никаква вина за всички тези бъркотии в миналото и няма за какво да се упреква, защото той с нищо не е ощетен. Нима не беше най-щастливото момче? Кушумай бе отворила сърцето си за него, оставяйки го свободен. Той уважаваше и се възхищаваше от Йорван, Алисия го обичаше така, както се обича собствен син, а баща му — всъщност бе получил баща си обратно.

Той остави мислите си да блуждаят още известно време. В спомените му се появи образът на Сянката, отначало тревожен, после ужасяващ, докато не прие чертите на Великия маг, хихикащ, уморен и застинал от ужас в мига, когато магията, която поддържаше живота му, излетя към звездите. Веднага след това се появи лицето на друг старец, Йозеб Гри, който го бе отвлякъл, след като бе приел външността на Бертрам. Кадехар му бе казал, че магът Гри бе избягал най-вероятно в Несигурния свят. Но веднага го бе успокоил: нямаше дълго да остане скрит от хората на Кушумай! Братството на мечката бе подело мащабна операция за откриването на командир Тунку и неговия съветник — един опасен жрец на име Ломго — изчезнали по време на обсадата на Йенибохор.

Кушумай… Гиймо още си спомняше гримасата на Амбър, когато по време на едно посещение му разказа за разговора между двете. Ловджийката дълго й обяснявала колко неочаквана се оказала възможността, предоставена й от Амбър, да я използва за защитата на Гиймо, и то без нейно знание, като хаминджа, тоест като омагьосана и зомбирана. Кушумай й поднесла искрените си извинения, но Амбър усетила, че тя не съжалява за нищо и ако трябвало да го направи отново, щяла да го повтори, без да държи сметка за болката, която тя може да изпита, нито за рисковете за физическото и душевното й здраве. Тази способност да пожертва без угризение на съвестта неща, които смята за дребни, за да опази големите, бе засилила възхищението на приятелката му към тази жена, която решително излизаше от всякакви рамки, отвъд доброто и злото, каквато беше и самата природа, за чиято дъщеря се смяташе. Ала тя бе породила у Амбър също и неизкоренимо недоверие и мисълта, че Кушумай е истинската майка на Гиймо, не й беше твърде приятна. „Добре че Кадехар ти е баща — каза му присмехулно един ден тя, като му намигна. — Така равновесието се възстановява!“