Ерик Л'Ом
Лицето на Сянката (33)

31.
Където отново се говори за рицари…

Шумовете от бойното поле не бяха убягнали от слуха на рицарите, затворени в йенибохорските подземия. Някои се покатериха на плещите на другарите си и се опитаха през отдушниците към улицата да разберат какво става.

— Нищо не се вижда — каза Амбор, когото командорът придържаше на раменете си.

— Като че ли шумът идва откъм входа на града — добави Кадехар в съседната килия, покатерил се на гърба на Уриен. — Според мен — продължи той с едва загатната надежда — това са подкрепления, които Жералд и Кадуан са довели от Ис!

Радостни възгласи отекнаха от единия до другия край на коридора, който разделяше двете редици килии.

— Ако учителят Кадехар е прав — заяви командорът със силния си глас, — трябва да сме готови: нашите братя по оръжие ще дойдат да ни освободят!

Ала препоръката на водача на Братството беше излишна: рицарите, тръпнещи от нетърпение, до един вече бяха на крак и очакваха спасителите си с възродена надежда и сила.

Скоро откъм залата с пазачите долетя силна врява, придружена от приглушени викове. Рицарите, които очакваха да видят други рицари, дошли от страната Ис, зяпнаха от изненада, когато в коридора се изсипаха мъже в странни виолетови доспехи и с шлемове, върху които имаше животински черепи. Изумлението им стигна връхната си точка, когато мъжете, които отвориха решетките на килиите с ключовете, отнети от стражите, ги заговориха на езика на Несигурния свят.

— Колко сте? — попита единият от освободителите.

— Сто и двайсет — отговори командорът, като излезе напред, за да го разпознаят. — Сто и двайсет рицари, от които около четиридесет леко ранени.

— Ако могат да държат оръжие, дори и ранените ще бъдат добре дошли — заяви ловецът. — Трябва да отидем на помощ на нещастниците, които се бият при входа на града. Орките са на път да ги изтребят.

— Нещастници ли?

— Разбойници и селяни, дошли от всички краища на Несигурния свят! Хора, които са свикнали да режат житни снопи, а не гърла, и да обират търговци, а не да се бият с кръвожадна сган!

— Чухте ли? — изръмжа командорът към хората си. — Ще оставим ли бедните хорица да бъдат убити — хора, които са имали кураж и сърце да се притекат на помощ на чуждоземци?

— Не! — ревнаха рицарите в един глас.

— Къде можем да намерим оръжие? — попита командорът, като се обърна към ловеца.

— В караулното има оркски мечове и бойни секири.

— Мисля, че ще свършат работа — широко се усмихна Амбор.

През това време хората от западните земи и разбойниците, притиснати между голямата врата и Влажната река, търпяха тежки загуби. Отчаяние се четеше по лицата на бойците, които отбиваха ударите и отвръщаха на атаките, загубили всякаква вяра.

Орките, напротив, грухтяха от задоволство, като виждаха как редовете на Армията от хълмовете оредяваха. Смятаха, че съвсем скоро ще смажат тази сбирщина!

Ала внезапно долетя шум от огромно препускащо множество, който накара орките непосредствено до моста да се обърнат. Очичките им се изцъклиха от ужас: откъм улицата на затвора цяла дружина рицари, размахали назъбени мечове и остри секири, се носеше към тях като ураган.

— Спасени сме! — изрева стрелецът.

— Рицарите от Ис! Това са рицарите от Ис! — викна лютиерът.

Обнадеждени от неочакваното подкрепление, разбойници и селяни се хвърлиха с удвоени сили в битката.

С приведени глави и вдигнати мечове, рицарите се врязаха право в средата на вцепенените орки и дадоха воля на яростта си — ярост, която се бе удесеторила от унизителния им престой зад решетките. Схватката придоби нов обрат и орките започнаха крачка по крачка да отстъпват.

Уриен и Кадехар, който продължаваше да носи очуканата ризница на горкия Валантен, излязоха последни от сградата на затвора. Гигантът се примоли на своя приятел да побърза — рицарите вече бяха далече, а по крясъците, които се чуваха чак тук, можеше да се съди, че първите вече бяха влезли в бой с орките. Но магьосникът гледаше в друга посока. Към зловещата кула, която стърчеше в центъра на града.

— Да ги оставим, те са достатъчно много! Имаме по-важна работа!

— По-важна от боя? — протестира Уриен. — Ама, Кадехар…

— Чуй ме, Уриен! — сухо се обърна към него магьосникът. — Не мислиш ли, че и бездруго направи доста грешки?

Исполинът наведе глава с жалък вид. Споменът за неговата вина за смъртта на Валантен болезнено го прониза. Раменете му се отпуснаха и по бузата му се стече сълза.

— Прости ми, Кадехар — помоли Уриен със слаб глас. — Аз съм само един нещастен глупак.

— Съжаленията са безполезни. Трябва да отидем в тази кула! Сигурен съм, че Гиймо е затворен тъкмо там.

Без да продума повече, Кадехар се обърна и забърза към злокобната сграда, повличайки господаря на Трой със себе си.

* * *

— Какъв е планът? — попита Кайл приятелите си, когато всички се скриха в кулата.

— Откриваме Гиймо и се махаме оттук! — отвърна Бертрам.

— Идеално казано в резюме! — одобри Гонтран.

Помещението, в което се бяха озовали, приличаше на кухня. Вероятно бяха влезли през входа за обслужващия персонал! За щастие помещението беше пусто, може би набързо опразнено, което личеше по прекатурените столове и зейналата врата. В противоположната посока имаше изход към вито стълбище, което водеше надолу към подземията и нагоре към етажите.

Тъкмо когато щяха да тръгнат по него, се дочуха стъпки и те бързо се дръпнаха назад.

— Идва някой! — тихо възкликна Корали.

— Трябва да се скрием! — каза Ромарик.

— Къде? — Приятелката му отчаяно се огледа.

— Ето там! В шкафа! — предложи Кайл.

Шестимата се втурнаха към огромен шкаф, разположен по цялата дължина на стената, и се натъпкаха вътре. За щастие този долап, служещ вероятно за съхранение на продукти, беше съвършено празен. Те дръпнаха вратата след себе си, като все пак я оставиха леко открехната.

В този момент в кухнята нахлуха петдесетина орки. Много по-страховити от онези, които младежите бяха виждали досега, те бяха предвождани от един огромен мъж с черна броня и святкащи от гняв очи. Следваха ги трима жреци е обичайните си бръснати черепи и неподражаемите си бели туники.

Групичката, скрита в дървения шкаф, потръпна от ужас.

— Тунку! — прошепна Корали.

— Шт! — ококори очи Амбър.

Орките и техният водач, който беше самият командир Тунку, излязоха от кулата. Жреците старателно затвориха главната врата, направиха бързо една магия, за да я блокират, и мълчаливо се оттеглиха.

Младежите, чиито сърца биеха до пръсване, постояха доста, преди да се осмелят да напуснат скривалището си.

* * *

— Мътните го взели! Това пък какво е? — учуди се Уриен, когато се натъкна на преградата от черни пламъци, препречваща достъпа до кулата.

— Магическа бариера, която сигурно е издигната от жреците — обясни Кадехар, като разглеждаше внимателно огнената стена. — Здрава бариера, която няма да успея да разруша сам! — Той стисна юмруци в безсилен гняв. — Това е глупаво! — изруга магьосникът. — Гиймо е на няколко крачки оттук, а аз съм безпомощен! Аз, най-добрият магьосник в Гилдията! Това е смешно.

— Не може да не се изфукаме, а?

Кадехар рязко се обърна. Пред него стоеше Жералд. Придружаваше го удивително разнородна дружина.

— Не се безпокой — продължи Жералд, докато Кадехар развълнувано го прегръщаше. — Вече не си сам. Обещавам, че ще измъкнем чирака ти оттук.

Жералд се отскубна от прегръдката на Кадехар и представи спътниците си:

— До Йорван и Кадуан е Тофан с неговите степни воини. Без тези храбреци, сега никой от нас нямаше да е между живите!

Погледът на Уриен светна при вида на гордите бойци.

— А това е Кор Озик, пратеник на Кор Мехтар, кралят на кориганите от Ис, заедно с великите магьосници на Малкия народ — продължи Жералд, който се стараеше да представи другарите си по всички правила на етикецията.

— За мен е чест голяма

да съм тук пред вас,

могъщи коригани!

Покланям ви се аз.

Каза Кадехар на коригански, като направи почтителен поклон, който предизвика одобрителни шушукания сред кориганските магьосници.

— Зад нас, въоръжени с пушки и все така скромни и дискретни, са Пясъчните хора. Колкото до тази млада жена, която се крие зад Йорван, тя командва нашата армия и в по-общ смисъл е водачът на Братството на мечката, за което ще ти разкажа по-късно.

Кушумай пристъпи напред и впи поглед в очите на Кадехар. Зелените очи срещнаха сивите. Първите блестяха от вълнение, а вторите бяха ококорени от изненада.

— Ти?! — възкликна магьосникът изумен.

— Здравей, Аздар, или Кадехар, както, изглежда, е истинското ти име. Много се радвам да те видя отново. Мина толкова време.