Хайнер Ранк
Безсилието на всемогъщите (9)

9.

Асмо минаваше през тясна галерия, която високо горе обикаляше покрай стената на куполовидна зала. В черните води на кратера зад дебелите лещи на стъклата проблясваха фосфоресциращите морски дълбини.

Идваше от трапезарията на Маатшапия, където бе вечерял заедно с Градивните. Той бе отклонил с благодарност поканата за концерта, който щеше да се състои след това. Бе щастлив, че най-сетне е сам, и не желаеше нищо друго, освен да си легне колкото се може по-скоро. Главата му бучеше от многочасовите разговори, гърбът го болеше от твърдата пейка, а в устата си все още усещаше вкуса на пудинг, който му напомняше загорели банани.

Чувствуваше се изтощен и изчерпан. Разговорите в последните часове се бяха въртели все около една и съща тема. Събеседниците му упорито настояваха, че той е научен консерват и е роден като тях на Астилот. Неговото твърдение, че произхожда от чуждо небесно тяло, те считаха за абсурдно. Той почти изцяло бил загубил спомените си, затова искал да си създаде теория относно своя произход. Все пак притежавал склонност да компенсира липсата на информация, да създаде и логична връзка между независими едни от други факти и преживявания.

Асмо се питаше дали непрестанно спохождащите го съмнения не се дължат на психопатично упорство, още повече, че картините от спомените му с всеки изминат час ставаха все по-сходни със заобикалящата го действителност. Струваше му се, че по необясним път порнатото и непознатото се сливаха. Това бе едно объркано, кошмарно състояние, което го оплиташе във все по-дълбоки противоречия. В моменти на отчаяние той се страхуваше, че разумът му няма да издържи дълго на тази забъркана ситуация. Но тези пристъпи преминаваха, поне засега.

Когато бе стигнал края на галерията и зави в един коридор, който водеше към жилищната му „пчелна килийка“, го пресрещна Йона. Тя го бе чакала в една ниша.

— Трябва да говоря с тебе, скъпи — прошепна, — много е спешно.

— Къде беше целия следобед? — попита той. — Търсих те.

— Как така? — погледна го тя в недоумение. — Аз не съм била на нула.

Той се ядоса. Отново бе изходил от погрешно очакване. Личните връзки между дафотилите очевидно бяха много по-слаби, отколкото си представяше. Всеки си отиваше и идваше, когато намереше за добре, без да се чувствува длъжен да дава обяснение, да не говорим за извинение. Разбира се, той не се бе сетил за Зеко, чрез който по всяко време човек можеше да установи връзка.

Сложи ръка върху блестящия диск и кръглата врата се плъзна встрани.

Йона потъна в едно кресло, отвори бара и напълни две чаши.

— Ще пийнеш ли глътка и ти?

Той пое чашата и внимателно заизследва съдържанието й. То миришеше слабо на анасон и на валериан.

— Какво е това? — запита той електронната памет.

— Птичи полет от групата на феликсите — отговори кънтящият глас на Зем, — освежителна напитка, която предизвиква веселост.

Той отпи. Не беше по вкуса му. Твърде много му напомняше на витаминния концентрат, който трябваше да пие, когато бе простинал като дете.

Междувременно Йона изпразваше вече втората чаша. Тя каза замислено:

— Мисля, че не ме обичаш. Той бе поразен.

— Откъде ти хрумна? Разбира се, че те обичам.

Тя го погледна изпитателно.

— Защо в същност толкова бързаш да посетиш резервата на аслотите? И то тъкмо с Лука!

— Но, Йона! — изрече той раздразнено. — Нали ти сама одобри този план.

— Значи все пак така е. Знаех си, че тя ти направи впечатление.

— Глупости! Ти отказа да ме придружиш. А Лука познава донякъде околностите на резервата. Това е всичко.

— От двеста метра височина е видяла малко джунгла, това е всичко. Моля те, Асмо, откажи се от този глупав опит. Само ще си загубиш времето. Не искам да ставаш за смях.

— Вече е уговорено.

— Достатъчно е само да кажеш на Съвета, че си променил мнението си, и никой няма да те пита за причините.

Той седна. Защо искаше да го спре да види резервата? Наистина ли само от ревност, или зад нея се криеше друга причина?

— Е, какво? — попита тя хапливо. — Толкова ли ти е трудно да избереш между мене и милата ти приятелка Лука?

— Кажи ми какво в същност искаш? Да се караш с мене ли?

— Не се прави на толкова наивен, моля те. Наистина ли вярваш, че не съм видяла как те гледаше?

— Йона, моля те! — каза той нетърпеливо. — Та това е смешно.

Тя замълча.

— Цялото начинание няма да трае по-дълго от един ден — поде той по-предпазливо. — Защо не искаш да дойдеш и ти?

— Безсмислено е.

— Въпреки това аз трябва да го видя. Може би ще намеря начин за преодоляване на лъчеизпускащия купол.

— Няма да успееш.

— Как можеш да си сигурна? Та ти още никога не си била там.

— Добре, опитай се. Сам ще видиш, че нищо няма да излезе.

— Ще се опитам.

Йона прехапа долната си устна. Тя се стараеше да се овладее, но в очите й искреше гняв. Стана, изсипа в чаша димяща течност и я изпразни на една глътка. След това се обърна към него с решително движение.

— Да се махнем от тук, Асмо. Можем да си позволим няколко дена спокойствие. Искам да бъда сама с теб, където никой няма да ни безпокои.

— Защо тъкмо сега?

— Не зная. Мисля, че Маатшапията и нейният брътвеж съвсем ми омръзнаха.

Странно защо, но той не бе изненадан. Очакваше нещо подобно, почувствувал го бе още при първите думи на Йона, но не можеше да си обясни причината за странното й държане. Той не бе в състояние да проучи на какво се дължаха промените в настроението й, камо ли да отгатне нейния характер. Дали тя бе изключение, или нейната непоследователност отговаряше на нормалното държане в Астилот? Във всеки случай дафотилите, които досега бе опознал, създаваха противоречиво впечатление. Благодарение на електронната памет те разполагаха с учудващи познания в областта на техниката и науката и все пак им бе трудно да произвеждат и най-простите неща. Те не се грижеха нито за миналото, нито за бъдещето, преминаваха от една крайност в друга, говореха за смъртоносната заплаха, надвиснала над живота им, като се мотивираха логично и точно, а в следващия момент изричаха най-голямата детинщина, забравили сякаш всичко казано преди.

Склонност към лъжа ли бе това? Или неспособност да разграничават действителността от илюзията? А може би просто отбягваха истината, когато им ставаше неудобно? Беше ли за тях животът вечна игра, непрестанно самозалъгване? Изобщо знаеха ли що е любов, приятелство, дадена дума? Или за тях това бяха само фрази?

Може би поради тази несигурност и този непоследователен начин на държане Йона му бе станала по-чужда, по-малко близка, отколкото през първите часове на срещата им.

Докато разсъждаваше, тя не го изпускаше от очи.

— Аз мислих за нас, Асмо — каза внезапно тя. — И се сетих за нещо, за една незначителна дреболия от нашето минало.

Той я погледна недоверчиво.

— От нашето минало?

— До станцията на Япетус имаше база за приземяване. Там стоеше космически сал, наречен Фоебус.

Асмо се облегна назад и затвори очи. Видя кълбо в сребристоматов цвят, обиколено от венеца от перки на слънчевите клетки, пружиниращо сред система от щанги, които омекотяваха приземяването. Той се опитваше да си спомни подробности за станцията, имената и лицата на членовете на екипажа. Напразно. Картината на Фоебус остана само фрагмент.

— Говори по-нататък — произнесе той тихо. Йона мълчеше.

— Какво още виждаш?

Никакъв отговор.

За малко щеше да го обхване яд, но осъзна, че Йона бе тази, която си бе спомнила за Фоебус. Значи тя беше Йохана! Значи миналото им бе общо! КАПИНОМА, космическото табу не важеха за тях.

Обзе го чувство на щастие. Най-накрая те бяха разчупили изолацията! Йона му принадлежеше, земното минало бе реалност. Сега Зирто и другите можеха да твърдят каквото си искат, нямаше да успеят да го убедят, че споменът за планета с име Земя е плод само на крайно разпалената му фантазия.

Той погледна Йона с нови очи. Тя живееше от много години на Астилот, изложена на влиянието на дафотилите и на странния им начин на мислене. Не бе чудно, че се бе променила, че реакциите й бяха неразбираеми за него.

На лицето й бе изписана отсъствуваща усмивка, очите й бяха отправени в далечината.

— Йона! Спомняш ли си?

Тя трепна:

— Сега ти ме прекъсна. Аз бях вече на пътя към миналото.

Въздъхна и посегна към чашата си.

— Свърши.

— Опитай още един път, съсредоточи се!

— Повече няма смисъл. Това бе едно особено настроение, едно странно чувство на безтегловност, каквото досега не бях изпитвала. Не може да се повтори по заповед. Просто трябва да чакаме.

— Да чакаме! — каза той. — Това няма да ни помогне, времето напира. Защо сме на Астилот? Трябва да намерим отговора, преди да е станало късно. А отговорът е в нашето минало, в заличените времена преди Еманципацията.

— Да имахме няколко дена за нас, сами, освободени от чужди влияния, бихме си спомнили. Съвсем съм сигурна.

По всяка вероятност имаше право. В края на краищата няколко дни не бяха така важни. Резерватът нямаше да им убегне. И кой можеше да знае какви събития щяха да се развият, ако успееше да проникне в него. Може би щеше да се натъкне на живи аслоти. Тогава би било само от полза да познава по-добре историческите връзки. Всяка, дори и най-незначителната информация, можеше да бъде от решаващо значение. А и Йона възнамеряваше да си спомни. Колко глупаво, че я бе стреснал. Ядоса се сам на себе си.

— Моля те, не ме разбирай погрешно — каза тя несигурно. — Не искам да те принуждавам да вземеш решение, не се притеснявай. Ключът към КАПИНОМА е в твои ръце. Само ако пожелаеш, скоро ще притежаваш неограничена власт над Астилот.

Той не я разбра, отново не я разбра.

— Та аз никак не държа на това.

— Но, Асмо! Един трябва да поеме отговорността, един трябва да зададе нова програма на кефалоидите. Това можеш да бъдеш само ти!

— Съвсем не съм в състояние да го извърша сам. Изобщо имаш ли представа, че ако не искаме да рискуваме да стане катастрофа, колко много неща трябва да се вземат под внимание, преди КАПИНОМА да бъде изменен?

— Нямам пред вид това. Така ще отстраним администрацията на кефалоидите само за няколко часа.

Става дума да вземеш решения, в които да си сигурен.

— Какво да разбирам под това? Искаш да ме провъзгласиш за император на Астилот?

— Защо пък не? Или считаш за по-разумно да предоставиш водачеството на куп импотентни дърдорковци?

Той се изсмя.

— Що за глупости говориш, Йона! Развитието на обществото се подчинява на обективни закони. Щастието на дафотилите не може да се извоюва само с моето всемогъщество, дори и да бях гениален.

— Ти просто нямаш смелост да поемеш отговорността върху себе си. Тогава другите ще заграбят властта.

— Другите? Кого имаш предвид?

— Та само помисли…

— Страх ме е, че фантазираш.

Тя скочи.

— Аз пък се страхувам, че ти си идиот!

Той се надигна и тръгна към нея. С широко отворени очи тя отстъпи назад.

— Кой ще заграби властта? — попита той остро. Тя не отговори, само го гледаше. Когато почти я докосна, тя изведнъж се обърна, свлече се на пода и зарида.

Измина минута, нищо не се случваше. Тъй като той нито я заговаряше, нито я докосваше, тя вдигна бавно глава. С облекчение установи, че не бе ядосан и че около устата му играеше замислена усмивка.

— Сбърках — каза тя през сълзи, — моля те, прости ми. Знаеш ли, изобщо не искам да се карам с тебе, много съм глупава, но просто не можах да се въздържа.

Тя се надигна и го прегърна.

— Обичам те — промълви тя тихо.

За малко да я отблъсне. Звучеше така просто. Може би твърде просто, за да бъде наивно? Проклета глупост, помисли той. Искаше най-после да сложи край на съмненията си. Не можеше да няма доверие в жена, която току-що му бе казала, че го обича.

Йона се изскубна от ръцете му и наля чаша. Отпи малко от нея и му я подаде.

Смениха ли се цветовете в помещението? Или пък светлината? Всичко изглеждаше омекотено, материята, от която бяха мебелите, килимът, стените, засияха в меки пастелни тонове.

Йона отиде към дивана и сложи краката си на седалката, светлинни отражения затрептяха по почернелите й колена. Тя се усмихваше. Подканяше ли го да се приближи?

Той седна до нея, искаше да я вземе в прегръдките си, но като е ли някой ги бе урочасал! Отново го възпря необяснимо чувство. Трябваше да се насили, за да посегне към ръката й, която лежеше близо до него на възглавницата.

Не изпитваше ли предишните чувства? Не я ли обичаше вече? Или причината бе в питието, с което се бе налял и с което не бе свикнал? Може би ензимите му бяха съобразени с усещанията на дафотилите, а при него — неевгенизирания, те водеха до погрешни реакции.

Йона нежно прокара върха на пръстите си по бузата му.

— Все още мисля, че не ме обичаш — каза тя. — От половин час сме сами, а ти не си направил опит да ме целунеш.

Той обви ръце около врата й и я целуна по челото.

Мирисът на косата й го накара да забрави това, което до преди малко бе така важно. Тя се притисна към него и затърси устните му. След една дълга целувка сложи брадичка на рамото му и прошепна:

— Ти ще обмислиш всичко още веднъж, нали?

— Какво трябва да обмисля?

— Не би ли било чудесно един път да можем да забравим всички грижи? Само за няколко дни? За глупавия резерват има още време, а и Лука може сама…

Отново ли започваше! Вълна от озлобление се надигна в него. Той я пусна и се изправи.

— Сбърках ли нещо? — попита тя с детски глас.

— Да — каза той. — Освен това съм уморен.

— С това искаш да кажеш… Предпочиташ да си отида ли?

Той мълчеше. Настана напрегнато, изпълнено с растяща враждебност мълчание. Изведнъж тя вдигна глава, скочи и изтича към вратата.

— Почакай, Йона! Недей скарани да се…

Без да се обърне, тя напусна стаята и стъпките й отекнаха в коридора. Безшумно вратата се плъзна пред кръглия отвор.

Връхлетя го парализираща умора. Отиде в банята, взе душ и като мъртъв падна в леглото.