Хайнер Ранк
Безсилието на всемогъщите (14)

14.

Планината с форма на пръстен, над която бяха летели, се загуби в синята мъгла на далечината. Пред тях се откри хълмист парк с обширни езера, острови и лъкатушещи реки.

Лука отвори издадената врата и посочи надолу.

— Вилата — каза тя.

На брега на езеро се простираше разнообразно начупена сграда, чиито покриви и куполи блестяха в сребрист и меден цвят. Бе построена на стръмния бряг и разклоненията й се извисяваха далеч над морската повърхност. Пристанището за яхти, градините с езера и павилиони, площадките за игри с топки и огромният басейн на открито бяха препълнени с групи от играещи дафотили.

Когато забелязаха функрафта, те започнаха да го поздравяват с махане, пляскане с ръце и радостни викове, зарязаха всичко и затичаха към мястото за приземяване. Едва превозното средство бе докоснало земята, и те измъкнаха Асмо и с възгласи „браво“ го подхвърляха във въздуха. Прииждаха все нови и нови групи, блъскаха се напред, говореха му и го гледаха в лицето с неприкрито любопитство. Асмо трябваше да се здрависва и да поема многобройни дружески потупвания по раменете, които почти го смъкнаха на колене.

Скоро около него останаха само дамите. Те бяха умопомрачително красиви, правеха шеги, които той не разбираше, смееха се без задръжки. Той бе бурно прегръщан и целувките им далеч надминаваха досегашните му представи за приятелска симпатия. Ушите му бръмчаха от комплименти и намеци, които те сипеха с лекота и едва ли не неуморно.

Отначало възторгът бе му доставил удоволствие, той бе отговарял на целувките, но постепенно все по-неприкритата чувственост взе да му идва много. Трябваше да сложи край, в противен случай щяха да разкъсат дрехите от тялото му. Но съпротивата му не помагаше, явно го считаха за игра, а той не можеше да се реши да се съпротивлява с груба сила. Пречеше му и куфарчето-сейф, което не искаше да пусне.

Лука стоеше със скръстени ръце върху оградата на една градина. Изглежда, безкрайно я развеселяваше как Асмо напразно опитваше да се справи с атаката на почитателките си. Той й хвърли поглед, търсещ помощ.

— При най-добро желание не мога да направя нищо за вас — чу той нейния Зеко-глас. — Не биваше да ги целувате, това накара кръвта им да закипи.

— Какво трябва да направя сега?

— Работата е там, че един толкова известен мъж като вас се нуждае от телохранител — каза тя със смях. — Вземете пример от нашия шампинго.

— По-добре ми дайте разумен съвет.

— Викайте за помощ. Или счупете нещо. Това ще ги отрезви.

Глупости. Какво да счупи? Междувременно задръжките на дамите отпадаха все повече. Някои от тях започнаха да свалят дрехите си. Работата ставаше сериозна. Ако веднага не измислеше нещо, щеше да бъде късно. Може би Лука имаше право? В отчаянието си той издърпа кринолина на една блондинка от ръцете й и започна да го къса на парчета.

Вик на ужас. Дамите побягнаха. Той вдигна една ракета за тенис и я счупи в коляното си. Загубили ума и дума, те се вторачиха в него с отворени уста. Със заплашителни жестове Асмо се запъти към тях, направи с ръце рязко, отпъждащо движение. И те се разбягаха като кокошки.

Лука избухна в гръмък смях, скочи от стената и пое ръката му. Той вдигна куфара и те се отправиха към къщата. Зад тях някой отправи язвителен намек, Страхът премина в квичащ смях.

Незадявани от никого, те се изкачиха по стълбата, тежките релефни врати на къщата се разтвориха.

Асмо пое дълбоко въздух и съблече коженото си яке. Лука го пое и го хвърли на един зермат.

— Направихте го великолепно — каза тя. — Тази безмозъчна банда от сега нататък ще ви счита за божествено същество. Хващам се на бас, по време на вечерята с танци няма да можете да се спасите от предложения.

Отзад се разтвори врата и членовете на Съвета излязоха през нея с тържествени стъпки. Спряха пред Лука и Асмо и образуваха полукръг. Йона излезе напред и дълбоко се поклони.

— Добре дошли във вилата на Маатшапия! — каза тя, разтвори ръце и нежно се усмихна на Асмо. Очевидно отдавна бе забравила, че се бяха разделили скарани.

— Много любов — извикаха другите в хор и коленичиха. Лицата им изразяваха отмерена сериозност, която предвещаваше умилителнопатетични речи и нескончаеми церемонии.

Асмо изпрати към купола на залата тиха въздишка.

— Още един свещен ритуал ли? — попита той Лука чрез Зеко. — Няма да мога да го издържа.

— Зирто има преувеличена склонност към представителност. Да си сменя десет пъти на ден дрехите, два пъти седмично — жилището, да има във всяка къща вариоарт, ден и нощ — гости — и мене с течение на времето това взе да ме изморява.

— Не може ли да се сложи край на този театър?

Лука кимна, хвана ръката му й се поклони пред Съвета.

— Много любов — произнесе тя с висок глас. Зирто и другите избухнаха в смях. Те затичаха към Лука и Асмо, прегръщаха ги, целуваха ги, отрупваха ги с хиляди въпроси.

От пода се издигнаха тапицирани пейки и маса с форма на пръстен. Докато заемаха местата си, в залата влязоха зермати и донесоха пенести напитки във високи чаши. Асмо отказа, като благодари.

Йона приседна до него, нежно сложи глава на рамото му и поднесе до устните му чаша. Първият му импулс бе да я отблъсне, но след това видя умолителния израз в очите й и не се реши да я засегне. Пое чашата и отпи.

Зирто стана и вдигна наздравица.

— Пием за твоя пример, мили Асмо. Целенасоченото действие е чудесно качество на характера, почти загубено за нас — дафотилите. На твоята решителност дължим новата надежда, която се събужда в сърцата ни. Изпълнен със страхопочитание, приех желанието ти да ни съобщиш подробности за резервата на аслотите. Събрани сме тук, за да чуем думите ти.

Асмо бе решил да говори първо за нечувствителността си към твърдото лъчение, а после за преживелиците си на Аслодон, смяташе да се спре на надвисналата заплаха и на плана си как да й се противопоставят. Но изведнъж усети в себе си познатото чувство на безгрижна веселост. Очевидно питието на Йона започваше да действува. Съмненията му се стопиха, на тяхно място изплува увереност, че ще се справи с проблема и без заобикалки. Та за какво ли в същност се бе тревожил? Нима от това, че членовете на Съвета могат да понесат истината само на порции? Глупости! Прекият път винаги е бил най-добрият. Той кимна с благодарност на Йона.

— Да започнем направо с най-главното — каза той. — Успях да проникна в резервата и намерих една постройка. Беше празна. Аслотите се намират в трансцендация. Резултатът: кефалоидите работят без контрол. Те нарушават КАПИНОМА.

Йона се дръпна от него като от призрак. Спокойствието бе нарушено. Членовете на Съвета си размениха недоумяващи погледи.

— Вие твърдите невероятни неща — избухна Уско. — Над резервата има лъчеизпускащ купол.

— Аз съм нечувствителен към болка от твърдо лъчение.

В отговор се чу гръмък смях. Асмо сложи на масата куфарчето-сейф, отвори го и вдигна високо биогенния формат.

— Ето! — каза той самоуверено. — Донесъл съм трансцентдирана аслотка. Може би това е доказателство, което ще приемете.

Като че ли избухна ураган. Членовете на Съвета наскачаха, закрещяха един през друг, започнаха да жестикулират. Уско и Тонда се покатериха на масата и затропаха с крака като луди. Преобърнаха се чаши. Те се смееха, буйствуваха, ревяха, крещяха и се надпреварваха в безсмислен, истеричен бяс.

Цяла минута Асмо застина в ужас и изненада. Какво бе сбъркал? В ума му проблесна мисъл. Не беше ли решил… не искаше ли нещо съвсем друго… Искрата угасна.

Настроението му изцяло се промени. Обзе го див гняв. Нима тези маймуни си въобразяваха, че могат да го правят на глупак! Той хвърли биогенния формат в куфарчето, тръшна капака му и трясна с юмрук по масата.

— Тишина! — изрева той. — Стига с тази глупост!

Моментално всичко утихна. Те се втренчиха в него, сякаш бе ударил гръм.

— Сядайте!

Подчиниха му се, объркани, с виновни лица, като деца, хванати на местопрестъплението. Повечето отвърнаха поглед, някои започнаха да хлипат.

— Нима всички си загубихте ума? Какво означават идиотските ви крясъци?

Неловко мълчание. Накрая някой проплака.

— Престъпление е да се краде от депото биогенен формат.

— По този начин никой няма право да нарушава КАПИНОМА! — изстена Уско.

— Вие изобщо не сте били в резервата на аслотите!

Отделните възгласи станаха по-смели.

— Това са безсмислици!

— Ние познаваме КАПИНОМА по-добре от вас.

— Точно така, това са лъжи. Той иска да ни изпита!

— Но ние не сме чак толкова глупави!

Възбудата нарасна, те започнаха отново да буйствуват. Асмо скочи.

— Престанете! — изкрещя той внезапно във фалцет. — Няма да участвувам повече в това безумие! Като дойдете на себе си, ще ме намерите в стаята ми.

С разтреперани ръце той взе куфарчето-сейф и се обърна, за да тръгне. Зад себе си чу плач и неудържимо хлипане.

Зирто го настигна.

— Много те моля за извинение — каза той с наведена глава. — Нашето избухване може да ти се вижда необяснимо. Ho това, което ни каза, е така нечувано, така ужасно, че просто не успяхме да се овладеем. Трябваше да дадем воля на страха, на отчаянието си.

Страх? Отчаяние? Асмо огледа лицата им. Членовете на Съвета наистина изглеждаха уплашени, засегнати, унизени. Ядът му се изпари. Стана му неловко. Дали не бе постъпил безогледно с тях? При най-добро желание сега не можеше да разбере как бе изпаднал в такава ярост, как така бързо бе успял да премине от едно настроение в друго.

— Ще ви бъде ли удобно — попита Лука, — ако се съберем отново след половин час? Дотогава всички ще свикнат с новото положение.

Асмо кимна.

— Ще ви придружа до стаята ви — тя го хвана под ръка. — Моля, елате.

Йона я избута:

— Не си прави труд, мила — каза тя с принудена усмивка. — Ще се справя сама. Ние имаме общ апартамент.

Лука само сви устни, обърна се и махна с ръка на един зермат. Пое от него чаша и бързо я изпи. Както изглежда, с това за нея инцидентът приключи.

Асмо се поколеба за миг, но тъй като му обърнаха гръб, той последва Йона, която го хвана за ръката и го поведе към една ниша.

Йона щракна с пръсти, панелът се плъзна, влязоха в сферична камера.

Асмо усети насочено нагоре ускорение като в асансьор. След това движението премина в хоризонтално.

Сферата плавно спря. Прел тях се откри обширно пространство, разделено с клони и цъфнаки живи плетове. От едната страна се разкриваше гледка към естествена природна панорама. Асмо имаше чувството, че стои на хълм и гледа надолу към широка равнина. По реката се плъзгаха кораби и лодки с гребла, по полето работеха селяни, а отряд войници яздеше към град, над чиито кули се развяваха пъстроцветни знамена. Илюзията бе съвършена. Неспокойните картини го погълнаха, възбудата му стихна.

Потънал в отминалия, така близък му свят, той откриваше все нови и нови подробности.

Йона го наблюдаваше.

— Харесва ли ти? — попита тя. — Вариоартът има предимството, че пространствата се променят сами.

Той се обърна и с леко съжаление почувствува, че замайващото въздействие отслабва.

Йона се бе настанила удобно на един диван.

— Ела, ще ти обясня. Разпределението на пространството, вътрешното обзавеждане, панорамата, въздушният и електрическият климат, акустичните ефекти, благоуханията — всичко се сменя. Понякога след часове, понякога след дни, според това кога апаратурата е открила нова хармония. И ако нещо не ти харесва, разбира се, можеш да се намесиш и да измениш нещата по собствен вкус.

Тя се наведе встрани, доближи до себе си команден пулт и докосна с върха на пръстите си светещ в червено диск, голям колкото чиния.

— Това е клавишът за играта. Нужно е само ля съобщиш желанията си и те веднага се превръщат в действителност.

Асмо не слушаше. Думите на Йона бяха само шум. Не искаше ли да прави нещо, което не търпи отлагане? Той затвори очи, за да се концентрира. Вярно, бе действувал обратно на намерението си, започнал бе от края, вместо да започне от началото. Това повече нямаше да му се случи.

Йона продължаваше да говори.

— Вариоартът е най-добрият метод да се изпълни постоянното желание за разнообразие. Не е нужно нищо повече от малко фантазия, ползува се винаги същият материал, без отпадъци, без транспорт, без вехтории. Хайде, опитай сам. С това човек чудесно може да си запълва времето.

Веселостта на Йона бе принудена. Това, че Асмо не отговаряше, явно я объркваше.

Той седна на една маса, извади хартия и цветен молив от джоба си и започна да записва. Искаше да набележи най-същественото, което имаше да съобщи на членовете на Съвета. Методът да ползува за целта електронната си памет все още бе твърде необичаен за него.

Йона стана, доближи се до зид, в чиито ниши цъфтяха орхидеи. Ръката й се плъзна по ръба, отвори се капак, който откри бутилки и чаши.

— Трябва да пийна нещо. А ти?

— Благодаря, засега ми стига. Кажи ми, що за гадост ми наля преди малко в залата?

— Нима не ти беше вкусно?

— Питам какво е въздействието му?

— Отпуска — каза тя, като се смееше. — Освобождава от физически задръжки.

Тя взе бутилка, напълни чашата си, изпи я и я пусна на земята. Като издрънча, бутилката отскочи нагоре, Йона я пое, без да погледне.

— Какви грижи имаш, скъпи? Освен, че Лука не е близко до теб…

Против волята си, Асмо се засмя.

— Бих желал един път и ти да имаш в главата си разумна мисъл.

— Какво разбираш под разумна? — Тя се приближи, като тупаше чашата с дрънчене по пода.

— Може би би могла да ме оставиш няколко минути на спокойствие, за да размисля.

Йона отново се засмя, седна на облегалката на креслото му, погледна през раменете му.

— Какво правиш?

— Пиша. Нали виждаш.

— Какъв е смисълът?

— Отбелязвам мислите си.

— С каква цел?

— Да ги обсъдя по-късно със Съвета.

Като гумена топка тя подхвърляше чашата нагоре надолу. Всеки път се чуваше остър шум.

— Искаш ли да научиш какво аз считам за разумно?

— С удоволствие. Но престани с дрънченето. Лази ми по нервите.

Тя го погледна учудено.

— Извинявай, не можех да предположа, че си толкова чувствителен — Йона сложи чашата с преувеличено внимание на пода. — Разумно би било да не пускаш в ход веднага всичките си козове.

— Трябва да се изразяваш по-ясно, ако искаш да те разбера.

— Искам да кажа, че с удоволствие бих разговаряла с тебе на четири очи преди Съвета. Може би тогава много неща щяха да изглеждат другояче.

— На четири очи, това пък защо?

— Зирто те използува като инструмент, за да получи ключа за програмиране на кефалоидите. Той иска да се въздигне във владетел на Астилот.

Асмо пусна писалката и погледна нагоре.

— Той говорил ли е с тебе за това? Или само предполагаш?

— Зная плановете му. Всеки дафотил трябва да бъде принуден да извършва през седмицата двадесет часа „продуктивна работа“. Той иска да постави под дажбен режим дражетата за настроение. Само този, който може да покаже синя ръка, да има право на тях. Но ръката става синя едва когато редовно си се трудил в къщите за работа. И това не е всичко. Той иска дори да унищожи части от автоматичните производствени инсталации, за да ни „принуди към смислена работа“. Аз считам това за удар срещу достойнството и свободата на обществото, за връщане към варварската дълбока древност. Зирто обаче го нарича „историческа логика“ и „необходима предпоставка за цивилизацията“ — гласът й стана пронизителен. — Само мисълта ме погнусява.

Йона ритна чашата така, че тя с дрънчене профуча от стена до стена, докато накрая остана в един отдалечен ъгъл.

Асмо се принуди да запази спокойствие, въпреки че пръстите му го сърбяха.

— А аз мислех, че си на мнение, че едва работата прави от човека човек.

— Но не и когато е по принуда! Като дафотил аз трябва да съм в правото си да решавам действията си свободно, в противен случай се превръщам в зермат. Автономността на волята ми е единствената разлика между мене и биологичния инструмент.

— Автономността на твоята воля е фикция! Това ли наричаш свобода — когато искаш да работиш, но не можеш да го направиш? Разделението на обществото на група консуматори с привидно свободна воля и на безропотни производители трябва да бъде премахнато.

— Е, това вече ми идва множко. Да не би да искаш да сложиш на едно стъпало дафотилите и зерматите?

— Защо не? Тази мисъл заслужава да се обсъди.

Йона се изсмя.

— За щастие това е невъзможно. Зерматите никога не биха били в състояние да се превърнат в дафотили. Само да ги лишиш от контрол и те загиват.

— Знаем. Но във всеки случай трябва да се престане с производството на биологични машини, които осъждат човека на бездействие, като му отнемат всяка работа, а с това и всяка отговорност. Който допуска това, доброволно се оттегля от живота.

Тя равнодушно сви рамене.

— Не е време да се решава този въпрос. Сега трябва да решиш на кого искаш да се доверяваш. На мене или на Зирто.

— Всички членове на Съвета ли мислят като него?

— Няма какво да се осланяш на тези глупаци. Те се оставят да ги водят настроенията им. Та ти сам видя как се държаха.

— Не се ли държа и ти като тях?

— Само защото бях разочарована. Аз се надявах, че ще постъпиш по-умно и няма да им хвърляш веднага цялата истина в лицето.

Асмо размишляваше.

— И аз нямах такова намерение — каза той. — Това, че се държах другояче, се дължи сигурно на пенестото питие.

Смаяна, Йона го погледна.

— Наистина съжалявам. Но не можех да предвидя, че ще реагираш на него така неестествено.

Той я изгледа изпитателно. Искрено ли го мислеше? Или имаше намерение да подкопае доверието между него и Съвета?

— Говорила ли си някога със Зирто или с другите за твоите възгледи?

— Не. И не смятам да го правя.

Асмо стана, за да скрие вълнението си.

— Нямаш ли намерение да останеш членка на Маатшапията?

Тя го погледна с недоумение.

— Защо да нямам?

— Тогава ще информираш Съвета за нашия разговор?

— Защо трябва да предупреждавам Зирто?

Асмо се отпусна тежко в креслото си.

— Знаеш ли как се нарича едно такова поведение?

Йона тръсна ядосано глава.

— Не можеш да го разглеждаш така, Асмо. Считам го за ограничено и непрактично.

Той дишаше тежко.

— А аз го считам за предателство. Тя скочи и го хвана за раменете.

— Та не можеш ли да разбереш, че правя всичко само заради тебе. Обичам те. Не искам да допуснеш грешка. Какво мога да направя, като си ми по-важен и от Зирто, и от Лука, и от цялата Маатшапия?

Тя обгърна главата му с ръце и го погледна в очите.

— В твои ръце е бъдещето, животът или смъртта на дафотилите. А за да извърши това, което е правилно, при толкова голяма отговорност, на човека е нужен не само морал.

Асмо мълчеше и се опитваше да овладее объркването си. Това ли бе Йохана, която познаваше? Която нищо не ненавиждаше повече от извъртанията? Въпреки цялата външна прилика, по-силно от всякога го мъчеше съмнението, че тя наистина не бе Йохана. Може би зад познатия му вид се криеше чуждо същество с неизвестни намерения?

От нея не се излъчваха флуиди, струваше му се, че страстта й бе безлична, по необясним начин стерилна. Или имаше и нещо друго? Той не можеше да намери точната дума и когато взе да я търси, го завладяха нови съмнения. Откъде можеше да знае какво става вътре в нея, какво бе преживяла? Необходимо бе да изчака. Не искаше да бъде несправедлив, но достатъчно ли бе само да изчаква и да наблюдава поведението й?

Асмо освободи раменете си от ръцете й и стана.

— Моля те, прости ми — прошепна тя. — Развалих ти настроението.

Йона стоеше плътно пред него. Един едва забележим жест — роклята се плъзна от раменете й и се свлече шумолейки на пода.

— Обичаш ли ме? — пошепна тя.

— Защо премълчаваш пред Съвета, че не си дафотилка? Че си спомняш за нашето минало?

Очите й се разшириха. Бавно се отдръпна. Страх разкриви хубавото й лице.