Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Die Ohnmacht der Allmächtigen, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 19 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Boman (2007)

Издание:

ХАЙНЕР РАНК

БЕЗСИЛИЕТО НА ВСЕМОГЪЩИТЕ

роман-утопия

 

Превод от немски НАСЯ КРАЛЕВСКА

Рецензенти ЛЮБЕН ДИЛОВ, ПАВЕЛ ПЕТКОВ

Редактор ХРИСТИНА СЛАВЯНСКА

Редактор на издателството АСЕН МИЛЧЕВ

Художник ВИКТОР ПАУНОВ

Художествен редактор БОРИС БРАНКОВ

Технически редактор ПЕТЪР БАЛАВЕСОВ

Коректор ИРИНА КЬОСЕВА

 

Индекс 11/95376 23531/6277-10-73

Немска. Първо издание. Дадена за печат на 10. VI. 1983. Подписана за печат на 20 XII. 1983. Излязла от печат на 15.1.1984. Формат 1/32/70/100. Изд. № 651. Изд. коли 15,55. Печатни коли 24, УИК 15,51 Цена 0,99 лв.

Държавно издателство „Отечество“, София, 1984

Държавна печатница „Балкан“ бул. „В. И. Ленин“, 11 София 1984 г.

 

с/о Jusautor, Sofia

 

Verlag Das Neue Berlin 1975 (1973)

История

  1. — Добавяне

8.

Функрафтът безшумно се плъзгаше през кехлибаренозлатна вода. Риби, коралови гори и колонии от гъби като жълти серни облаци преминаваха бързо покрай тях. Те се намираха на петнадесет метра под морската повърхност във вътрешността на подводен кратер. Дъното се накланяше, видимостта ставаше по-лоша и колкото повече се приближаваха към центъра на кратера, толкова по-често долу се забелязваха червеникави развалини.

Асмо гледаше внимателно навън. Изведнъж откри контурите на рухнали постройки, следи от улици и тръбопроводи. Под гъсто обраслото с морска трева дъно той разпознаваше силози и продълговати резервоари. Побутна Йона и посочи към развалините.

— Остатъци от селище на аслотите — каза тя.

Преди да намери време за други въпроси, пред тях изплува конусовидна маса, която ангажира вниманието му.

Зирто насочи функрафта към нея. Повърхността на грамадния конус бе от сребристосив материал. Люкове като огромни въздушни мехури се издигаха куполообразно. Откъм долната част на конуса се разтвори врата и те влязоха в една кабина. Зад тях се спусна водонепроницаема преграда, огря ги матовожълта светлина. Докато водата шумно излизаше, Зирто спусна колелата на функрафта, и включи уреда за видимост. Влязоха в мрачно помещение, където бяха паркирани стотици функрафти.

През стара шахта за асансьор, в която бе закрепена подвижна стълба, те се изкачиха до едно тъмно помещение. Голите стени бяха от неизмазан бетон. На една от тесните страни, осветена от прожектора, висеше картина в ярки цветове, колкото човешки ръст, на нея върху син фон две бели ръце се срещаха като покрив над златно кълбо.

Асмо не можеше повече да овладее любопитството си.

— Къде сме, Йона? Какво означава всичко това?

— Извини ни за момент — отвърна тя, — веднага ще се върнем.

Заедно с Лука и Зирто тя изчезна зад една ламаринена врата, която висеше накриво на пантите си.

Асмо се огледа, клатейки глава. Обстановката бе спартанска. Маса на три крака и стол на три крака — нищо повече. Мебелите изглеждаха така, като че ли любител ги бе сковал от отпадъци.

Вратата скръцна. Лука, Зирто и Йона застанаха в помещението. Те толкова се бяха променили, че Асмо от пръв поглед не можа да ги познае. Около раменете си носеха бели, стигащи до пода надиплени одежди, а на главите си имаха високи гугли от сини пера. Лицата и ръцете им бяха изписани с бели и сини орнаменти.

— Като триединна глава на идеята, на работата и на преобразуването — произнесе Зирто в церемониален припев — ви приветствуваме с „Добре дошъл“ от името на Маатшапията на Градивната ръка.

Картината със закрилящите ръце се отмести встрани и разкри кръгъл отвор.

— Моля, последвайте ни в неприкосновената сфера. Тримата се изкачиха през дупката. Асмо се колебаеше. Йона му кимна поощрително и го дръпна след себе си. Обгърна ги полумрак. Нагоре водеше стръмна, олюляваща се стълба.

Асмо хвана Йона за китката.

— Какво означава това? Къде отиваме? — прошепна той.

— Ела по-нататък.

— Искам да ми се обясни.

— По-късно, скъпи. Сега няма време.

— Има достатъчно време.

Той не помръдна от мястото си.

— Обещахме ти изненада и ти се съгласи. Ще видиш, че ще бъде чудесно преживяване. Само не бъди вироглав. Всичко вече е приготвено.

Асмо въздъхна и с опипване се заизкачва по стълбата нагоре. Не знаеше какво да мисли. Всичко му изглеждаше едновременно и тягостно, и комично.

Достигнаха платформа, заобиколена от плоски перила. Йона и Лука заградиха Асмо и хванаха на кръст ръцете му. Над главите им се откри правоъгълник. Със силен тласък платформата се задвижи.

От дълбоката тъмнина горе, долу те се озоваха сред блестяща светлина. Заслепен, Асмо затвори очи. Чу се чуруликащо пеене, което се усили и премина в трио. Тонове, неземно нежни и все пак граничещи с непоносимото, като да се пръскаха камбанки от стъкло.

Асмо внимателно наблюдаваше през притворените си клепки. Установи, че се намира в помещение като притвор на църква, заобиколено от искрящ ореол златна светлина. Пред тях — кръгло помещение, препълнено от множество хора в бели одежди и сини гугли от пера.

Зирто вдигна ръка като за благословия. Стъклените звуци заглъхнаха, но екът им още няколко секунди трептеше в помещението, което имаше акустиката на катедрала. Тълпата застина неподвижна, като че не дишаше.

— Маатшапия на Градивните! — извика Зирто с глас като фанфар. — Светлината на нашата вяра ни показваше пътя в тъмните времена. Ние знаехме целта. И все пак често изпадахме в отчаяние, защото бедният ни разум отказваше да приеме като единствена надежда чудото, за което се молихме с цялото си усърдие. Вижте, днес това стана. Чудото се превърна в действителност. Всемогъществото доби образ и застана сред нас. Асмо се появи, за да възнагради горещите ни усилия, да премахне от нас мъчителния страх, да усили горещия ни копнеж — копнежа за спасение, който вика в нашите сърца. Копнежа да разкъсаме смъртоносните вериги, които задушават Астилот. Радвай се, Маатшапия, наближил е часът да увенчаем делото с успех!

Органът проехтя и заглъхна, след това се чу мелодия от флейти. Членовете на Маатшапията коленичиха, с озарени от духовно сияние лица и подеха песен, с гласове като на животни.

С учудване и растящо неприятно чувство Асмо бе изслушал проповедта. Свещеният маскарад, оптическите и акустичните ефекти, цялата мистична шумотевица го дразнеха до дъното на душата му и будеха у него желание да се противопостави. Той се огледа. Без съмнение Йона, Лука и Зирто, а и всички други, бяха искрено развълнувани. Искаше му се да се измъкне крадешком, но му се струваше невъзможно да го направи, без да накърни чувствата им. Следователно трябваше да изтърпи процедурата до самия й край.

От мозаичния под пред галерията се издигна четвъртито тяло, покрито с черна, поклащаща се тайнствено копринена кърпа. Отново се възцари тишина. Обвивката се смъкна и откри искрящ олтар. В разклонените полилеи сами се запалиха свещи, благоуханен тамян се носеше на вълни като гъста мъгла. В средата на олтара се издигаше златно кълбо, обвито в мрежа от вериги.

Зирто слезе от галерията и когато стигна до олтара, вдигна кълбото срещу Маатшапията. Веригите издрънчаха грозно.

Ръмжене, скимтене и свиркане бе отговорът. Зирто остави кълбото на мястото му. Започна ритмично тропане с крака и пляскане с ръце. Зирто обходи в тактова стъпка олтара, смъкна бялата си одежда и я захвърли на земята. Гол до кръста, той застана пред едно ковчеже, наведе се и взе грубо издялан чук от камък, който лежеше върху кадифена възглавница.

Членовете на Маатшапията още по-силно затропаха с крака и запляскаха с ръце, ритъмът се ускори. Зирто размахваше чука в кръг. Той се опитваше да фиксира с очи кълбото, но очите му се плъзгаха встрани. Лицето му бе разкривено от напрежение, дъхът му — трескав.

Настъпи безмълвна тишина. Като че ли тълпата бе спряла да диша.

Зирто скочи напред, чукът с трясък профуча до кълбото върху олтара.

— Въздишка на разочарование премина през помещението. Зирто отново размаха чука, окуражен от тропота и пъхтенето на тълпата. Отново удари и отново само за милиметри не постигна целта, отклонен от непреодолима сила.

Възбудата на членовете на Маатшапията растеше.

Ад от стенания, вой, крясъци накараха въздуха да потрепери. Мускулите на Зирто се очертаваха от светлината, лицето му бе покрито с пот, очите му изскачаха от орбитите. Със свръхчовешко усилие той размахваше чука, мъчеше се да удари кълбото, но не успяваше да го улучи и да разруши веригите.

В първите минути Асмо се разкъсваше от неприятни чувства. Танцът на Зирто около олтара му се стори абсурден, смешен, ненормален. Но скоро бе заразен от това свръхсилно желание да се унищожат веригите, които обгръщаха кълбото. Той чувствуваше мъката от безсилието, започна да страда заедно със Зирто в безпомощен гняв. И изведнъж, като не можеше повече да гледа това, пусна Йона и Лука, скочи от галерията, отне от ръцете на Зирто чука и с два-три енергични удара разкъса мрежата от вериги, късовете паднаха със звън върху пода.

Чу се вик на освобождение, суматоха, ликуване. Фойерверк се издигна нагоре и при въртенето си започна да разпръсква в помещението многоцветни искри. Членовете на Маатшапията се събраха около Асмо с бурни аплодисменти, целуваха ръцете и коленете му, вдигнаха го на рамене, хвърляха го във въздуха под звуците на песен и ритмично пляскане с ръце.

— Достатъчно! — стенеше той. — Стига! Спрете!

Лука даде знак. Отново се чуха трептящите тонове на камбани. Постепенно радостното вълнение замря. Тълпата свали Асмо на земята и отстъпи назад, изпълнена със страхопочитание.

Дишайки тежко, той прокара ръка по челото си. Чувствуваше се зле, като да бе взел участие в оргия на магьосници. Сам не се разбираше. Как можа да се увлече и да се държи като жрец. Най-накрая откри Йона. Тя помагаше на Зирто да облече бялата одежда. Когато забеляза неговия поглед, се усмихна и леко бутна Зирто към него.

Зирто пристъпи към Асмо и го прегърна. Очите му бяха влажни.

— Аз съм недостоен пред твоето величие. Аз те моля, Асмо, приеми от моите ръце скиптъра на Маатшапия. Ти си Бащата на всички ни!

Тънък писък прозвуча пронизително, смес от блаженство и ужас.

Преди Асмо да разбере как стана това, сложиха каменния чук в ръката му. Обзе го яд. Време бе да преустанови тази глупост.

— Баща? — каза раздразнено той. — Как се стигна дотам да ви стана баща?

Огледа се. Обзе го съмнение, че всички вече не бяха с ума си, включително и той. Накъдето и да погледнеше — навсякъде вярващи очи, страхопочитателно обожание. Изглежда, действително го считаха за чудотворец.

Той притегли Йона към себе си.

— Няма ли най-сетне да ми обясниш — произнесе той тихо, — какво означава тази, тази… неразбория. За малко да каже лудост, но успя да се спре навреме.

— Та ти трябва да си почувствувал. Самият ти бе изпаднал в транс по време на свещеното откровение.

Гласът на Йона звучеше обидено.

— Вие наричате това свещено откровение? — Против волята си той се изсмя.

Зирто бързо му хвърли през главата надиплената си одежда.

— Заклинам те, Асмо! — прошепна той. — Не унищожавай плода на десетилетните ни усилия.

— Това пък какво е? — изръмжа гневно Асмо, като се мъчеше да се освободи от плата. — Не мога да играя роля на апостол на вашата секта, без да разбирам нищо.

— Разковничето е магическото мислене. Всички други средства не действуват. Ние се борим за силата на разрушението. Думата от твоята уста, примерът на твоето дело ще предизвикат чудеса.

— Невъзможно! Няма да участвувам!

Лицето на Зирто замръзна в болка и разочарование.

— Отказваш се? — простена той. — Нима сме толкова недостойни за тебе? Тогава остани поне да те боготворим, на колене те моля!

Той се канеше да падне на колене. Асмо енергично го задържа.

— Добре — процеди той през зъби, — но след това край! Ще искам да узная какво се разиграва тук.

— Горещо благодаря — прошепна Зирто. — Веднага след поклонението ще свикам Съвета.

Той отметна назад одеждите си. Тълпата бе чакала този миг в неподвижно мълчание.

— Маатшапия! — извика Зирто и гласът му трептеше от вълнение. — Асмо, Баща на всички ни, гледа на нас благосклонно. Той благоволи да разреши поклонението.

Небесни звуци заляха помещението. С бързо движение Йона и Лука вдигнаха Асмо върху олтара. От мозайката на пода се заиздига пара. Тълпата падна ничком и жадно започна да я вдишва. През редиците премина въздишка на лудост.

Лъчи от светлина огряха Асмо и образуваха около главата му ореол на светец. Той стоеше неподвижен, с протегнати ръце, с устремен нагоре поглед. Сетивата му бяха упоени от еуфорични изпарения. Цветовете, звуците, екстазът отекваха в него в ухаеща, кадифена хармония. На ръце и на колене Градивните пропълзяха до олтара, ридаейки, целуваха чука от камък и краката на Асмо и изчезваха в мрака.

Асмо се носеше в облак от блаженство, откъснат от действителността, без чувство за време, докато олтарът потъна в пода. Отнякъде се появи Зирто, пое ръката му и го поведе през дълги замъглени коридори.

Отвори се врата. Заля го ярка светлина. Йона и Лука седяха в зелени работни костюми край маса с напитки и студени закуски. Когато влезе, те прекъснаха разговора си и му кимнаха усмихнати.

— Седни, скъпи — каза Йона. — Сигурно си гладен. Тя натрупа в чинията му пъстроцветни желирани кубчета.

Асмо поклати глава.

— Не виждаш ли, че се нуждае от промяна в настроението — каза Лука и му подаде чаша.

Гърлото му бе пресъхнало. Безмълвно пое чашата и я изпразни на една глътка.

Светлината загуби своята яркост, развяващите се була изчезнаха. Като в прозрачен балон той се плъзна през пластовете на своята душа, изпита любопитство, стеснение, неохота, яд, щастие. И се спря на веселостта. Преживяното не бе нищо повече от една комедия, от една приятна дреболия.

— Моите уважения — каза той. — Успяхте да ме изненадате. Каква атракция следва да ми предложите?

Те го изгледаха слисани. Очевидно не бяха очаквали такава реакция.

Зирто вдигна ръка, като да се защити.

— Моля те, Асмо, не ни разбирай погрешно. Свещеното откровение не е шега, то има…

Той се изсмя.

— Та откога сме на ти?

В продължение на секунда Зирто имаше безпомощен вид. След това се окопити.

— Разреши ми да остана на ти. Това не е липса на уважение, а тъкмо обратното. Би било крайно неподходящо да се обръщам към Божествения си баща на вие.

Асмо се хвана за главата. Нима цялата глупост продължаваше? Размисли за миг и реши, че е най-разумно да не възразява на луд.

— Да останем тогава на ти — каза той. Зирто се усмихна с благодарност.

— Ако нямаш други желания, бих предложил да се отправим към заседателната зала. Съветът е събран.

Асмо кимна.

Зирто дръпна завесата и отвори една врата. Тя бе поставена подчертано накриво, по всяка вероятност допълнително я бяха вградили в стената с неподходящи инструменти.

Стигнаха до едно голямо помещение. По стените — скеле и конструкции на стълби, навсякъде — безредни купчини от строителни материали.

Зирто вървеше напред. Изкачиха се по тесни стълби и клатещи се мостчета. Околовръст в стените като пчелните килийки в кошер бяха подредени полуотворени помещения. Минавайки покрай тях, Асмо погледна вътре. Мъже и жени в светлозелени работни костюми обслужваха раздрънкани машини. Произвеждаха инструменти, мебели, странни по форма съдове и зелени работни комбинизони, с каквито бяха облечени. После минаха покрай кухненска зала. Градивните влачеха кани с гореща вода, режеха плодове и месо, бъркаха сосове. Димът излизаше от неуплътнените тръби. Те работеха сред пара и жега с казани и тигани, поставени върху пропукани огнища. Изглежда, работата им доставяше неизразимо удоволствие. Погълнати от нея, в пламенно усърдие, те пееха, разговаряха, питаха се за съвет и се заливаха в смях, когато не успяваха да свършат нещо поради несръчността си. Като че ли изпитваха откраднатото удоволствие на деца, които в отсъствие на родителите си играеха със забранени неща.

— Какво в същност правят тези хора? — попита Асмо.

— Ние произвеждаме — отвърна гордо Йона, — Маатшапията преди всичко се стреми да събуди у дафотилите радостта от работата. Всичко, което виждаш, сме произвели сами.

Асмо само поклати глава. Предпочете да запази за себе си това, което помисли.

Най-накрая влязоха в огромно, оскъдно осветено помещение, в чийто център на пет метра височина се люлееше черно кълбо. От един отвор се спусна оръфана плетена стълба.

Зирто започна да се изкачва.

— Моля, по един — каза той, — не издържа повече. Когато той изчезна през отвора, Асмо го последва. В края на стълбата той пропълзя през полегата шахта, оттам достигна до нещо като въздухоотводна тръба и накрая — до стъклена платформа. Изтупа праха от коленете си и се огледа. В средата стоеше демонтиран команден пулт, обграден от нещо като кресла. Откъм вътрешността на кълбото имаше много галерии с кръгли вдлъбнатини, които, както му се стори, подхождаха чудесно за съхраняване на гигантски яйца.

Две дами и трима господа в зелени работни комбинезони пристъпиха към него с тържествена сериозност, коленичиха ниско и докоснаха пода с чела.

— Членовете на Съвета — каза Зирто. — Зиса, Хилко, Тонда, Майно и Уско.

— Оставете това — каза Асмо. — Моля, станете. Междувременно Йона и Лука се бяха изкачили на платформата. Йона предложи един от столовете на Асмо. Когато той седна, и другите заеха местата си. Тонда разпери ръце и извика с пеещ глас:

— В присъствие на Божествения ни Баща откривам четири хиляди седемстотин тридесет и осмото събрание. Има думата председателят Зирто.

— Ако позволите, ще спестя дългите предисловия — започна Зирто. — Ние сме длъжни да изясним на Асмо…

— На нашия Божествен Баща — вметна Йона.

Всички скочиха и се поклониха.

— …да изясним на нашия Божествен Баща смисъла и целта на Маатшапия. И така чуй: Обществото на дафотилите е обречено на гибел. Проклет да е КАПИНОМА!

— Проклет да е! — извикаха всички в хор.

— Проклето да е изобилието! Проклета да е стагнацията.

— Проклети да са, проклети да са!

— Проклета да е администрацията на кефалоидите! Проклет да е разумът на икономиката! Проклето да е безсилието ни да разрушим КАПИНОМА!

— Проклети да са, проклети да са, проклети да са! — викаха всички и свиркаха възхитени, в знак, че одобряват.

— Защо искате да разрушите КАПИНОМА? — запита Асмо. — Та той закриля вашите привилегии.

— Ние не искаме привилегии. Ние искаме свобода на инстинктите. Искаме правото да бъдем неразумни! — отвърна бурно Йона.

— Та вие го имате.

— Но остава без последствия. Проклетите кефалоиди заличават всяка грешка. Те трябва да бъдат премахнати.

— Без администрацията обществото на дафотилите ще потъне в хаос. Вие не сте в състояние сами да се грижите за съществуването си.

— Затова те молим за помощ, Асмо, само ти можеш да ни спасиш — извика Уско.

Йона скочи.

— Благословен да е нашият Божествен Баща!

— Благословен да е! — извикаха всички и се поклониха.

На Асмо му дойде до гуша.

— Аз не съм ваш Божествен Баща! Спрете най-сетне с тази безсмислица! — извика той гневно. — Наричайте ме Асмо и край.

— Но ти си благословен, ти си…

— Не искам повече да чувам това! Искам да знам имате ли цел? Ако имате, то каква е? С какви средства искате да я постигнете? Факти! А не мистични празнословия! Ясно ли ви е?

Няколко секунди цареше смут и мълчание. След това Лука поде:

— Основателят на Маатшапията е Зирто. Негова е заслугата пръв да схване опасността и причините за стагнацията. Той разви идеята, че обществото на дафотилите трябва само да извършва продуктивна дейност, за да можем един ден да живеем без чужда помощ, без КАПИНОМА и кефалоиди. Най-сетне чрез изпадане в екстаз трябва да усвоим способността как да употребяваме сила, за да можем да унищожим кефалоидите. Съвсем съзнателно използуваме свещените ритуали, които освобождават от задръжки. Това е единственият начин да се разчупи блокадата на инстинктите, която ни е наложена чрез евгенистична намеса.

Асмо кимна.

— Методът е необикновен, но все пак разбираем. Но колкото и да ми е мъчно, не можете да разчитате на мене. Аз не се чувствувам в състояние да играя ролята на Божествен Баща.

Още не се бе изказал, когато се надигна жален вопъл. Няколко от присъствуващите скочиха, запушиха си ушите и отчаяно затропаха с крака.

Тонда и Зирто трябваше да положат доста усилия, за да успокоят развълнуваните и да ги накарат отново да заемат местата си. Когато суматохата постепенно затихна, Лука пристъпи към него. Тя дишаше развълнувано, очите й святкаха.

— Защо ни отблъсквате? Защо не желаете да ни помогнете? Само за себе си ли мислите? Нямате ли сърце, нямате ли чувства? Не разбирате ли, че се нуждаем от помощта ви? Дафотилите са невинни като пеперудите. Те пърхат от едно удоволствие, от една щастлива омая към друга. Въобразяват си, че имат всичко и че могат всичко. КАПИНОМА, кефалоидите, зерматите, в техните очи всичко е създадено, само за да ги глези тях — всемогъщите. Те са така заслепени от несериозното си, безсмислено съществуване, че дори и не подозират заплашващата ги гибел. Помогнете ни, Асмо! Научете ни на силата на разрушението!

Лука се обърна и изтощена се отпусна в едно кресло.

Асмо бе слушал, изпълнен с учудване. След всичко, случило се досега, той не бе очаквал от нея такова страстно застъпничество. От сърце се зарадва, че бе сбъркал. Очевидно тя виждаше цел, за която си струва да се бориш, дори и когато методът обещава слаб успех. Но по този въпрос можеше да се говори.

Йона стана, хвърли се в прегръдките му и го целуна.

— Само си помисли — прошепна тя — какво ти се предлага. Никак ли не си амбициозен? Като Божествен Баща ти ще владееш цялата планета. Всички дафотили ще лежат в краката ни.

Той махна ръцете й от раменете си.

— Ако ще ви помагам — каза той, — то ще бъде по мой начин. Не мога да си служа с фокусничество. Моят път е пътят на разума. Известно ли ви е в същност кой е измислил КАПИНОМА?

— Аслотите.

— Не е ли възможно да научим нещо повече за тях?

— Ние дори не знаем дали те още живеят.

— Как са изглеждали?

— Като нас. Във всеки случай не много различно.

— Има ли някакво доказателство за правилността на това предположение?

— Ние произхождаме от тях, логично е да им приличаме. Най-доброто доказателство за това си самият ти, Асмо. Едва ли съществува някакво съмнение относно…

— Притежавате ли някакви изображения или археологични находки?

— Съществуват само остатъци от сгради. Никъде не са намирани аслоти. Впрочем досега никой не ги е и търсил.

— Постройката, в която се намираме сега, е изградена от тях, нали?

— Да. Случайно я открихме по време на едно подводно пътуване.

— Не ви ли е правило впечатление, че е построена много странно? Няма врати, трябвало е вие допълнително да ги вграждате в стените. Няма и стълбища. Ние се намираме в кълбо, което виси от тавана на тънка дръжка. Как ли са изглеждали живите същества, които са били в състояние да достигнат кълбото. Те едва ли са използували въжена стълба.

Зирто кимна.

— Разбира се, че сме мислили вече по този въпрос. Но първо, не знаем дали сградата изобщо е била предвидена за живи същества. Може би е служила като вид хранилище. Второ, възможно е те да са разполагали с антигравитационни генератори и да не им са били необходими стълбища. Но както и да е, ние считаме въпроса за второстепенен. Аслотите са били нашите прадеди, по този въпрос не съществува съмнение.

— Не е ли странно — каза Асмо, — че всички те са изчезнали така неочаквано и безследно?

— На североизток от алкадния район съществува един резерват. Той е защитен от лъчеизпускащ купол. Ние предполагаме, че там се намира град на аслотите, където са се оттеглили последните оживели от тях.

— Виждате ли? Отначало се твърдеше, че са измрели!

— Нищо не знаем със сигурност. Но това подозрение е правдоподобно — обади се Уско.

— Ако не са измрели — каза Асмо, — тогава по какви причини са предоставили планетата на дафотилите и са избягали в това убежище?

— Нямаме понятие. От много години напразно се мъчим да се свържем с тях. Убедени сме, че само ако пожелаят, те биха били в състояние да променят КАПИНОМА. Но те не реагират на опитите ни за създаване на контакт.

— Опитали ли сте се някога да проникнете в резервата?

Изумени, всички се втренчиха в него.

— Но… но това е невъзможно — изрече със запъване Лука. — Вие знаете, Асмо, че ние не сме в състояние да употребим насилие — нито срещу другите, а още по-малко срещу самите себе си. Само мисълта умишлено да си причиня болка, предизвиква у мен непоносимо отвращение.

Тя се потърси в погнуса и изкриви лицето си. Другите също изглеждаха отвратени.

— Чудесно — каза Асмо. — Значи достатъчно е да ви се каже, че от това или онова действие ще изпитате телесни болки, и вие не сте в състояние да го извършите.

— Не е така просто, Асмо. Първо, трябва да сме сигурни, че показанието отговаря на истината. А що се отнася до резервата на аслотите, това е вярно. Лъчеизпускащият купол съществува. И ако по някакъв начин успеем да го изключим, това автоматично би предизвикало задействуване на психогазове. Срещу тази отрова няма защита. Всички живи същества, които влязат в съприкосновение с нея, получават психическо разстройство.

— Откъде знаете тези подробности?

— От електронната памет.

— А проверили ли сте дали са верни?

— Защо? — попита Лука, изпълнена с почуда. — Досега електронната памет не е грешила.

— Не става дума за грешка. Странно е, че знае за психогазовете и за последиците от съприкосновението с тях, но нищо — за самите аслоти. Ами ако просто лъже?

Загубили ума и дума, всички замлъкнаха. Те бавно се надигнаха от седалките и погледнаха Асмо с разширени от страх очи.

Зирто притисна длани към слепоочията си, гърдите му се надигнаха и спускаха.

— Това е чисто безумие — извика той. — Повече не би съществувала никаква сигурност, никакво доверие, никаква истина. Не, аз отказвам да възприема тази мисъл. Не искам и да знам за това, не искам да попадна в психопатичната секция.

Членовете на Съвета бяха обхванати от нервно напрежение, жестикулираха, шептяха, тичаха напред-назад, трепереха като в треска и правеха впечатление на хора, които очакват всеки миг да ги сполети катастрофа.

Асмо не можеше да отгатне какво ги бе обезпокоило така силно. Той бе изказал само една логична мисъл, която бе изцяло в обсега на възможностите. Стана му ясно, че трябва да натрупа още много опит, за да е в състояние да разбира начина на мислене на дафотилите.

Тъй като никой не се готвеше да поднови разговора, той се надигна и каза.

— Имам нужда от защитен костюм и противогаз. Можете ли да ми ги осигурите?

— Защо са ви нужни? — попита Лука.

Тази голяма наивност го накара да побеснее.

— Искам да надникна и да видя какво става в този тайнствен резерват!

Зирто пръв овладя объркването си. Той забърза към Асмо и каза заклинателно.

— Не трябва да действуваме прибързано, това е идея, изпълнена със смелост. Но не би ли било по-добре най-напред спокойно…

Асмо го прекъсна.

— Вие искате да промените КАПИНОМА. Да ви помогна или не?