Хайнер Ранк
Безсилието на всемогъщите (12)

12.

Дъхът на Асмо секна. Когато най-после успя да преодолее шока, той излезе от асансьора и се наведе над безжизнения труп.

Това бе дребосъчесто създание с червени очи, които го гледаха безизразно втренчени. Кръглата, напълно обезкосмена глава бе покрита с бяла като тебешир кожа без гънки. Носът представляваше нищожно възвишение с две дупки, които можеха да се затварят, ушните миди изобщо липсваха. На мястото на устата се виждаше извит хобот с дължина на палец. Ръцете и краката завършваха с пипала-смукачи. Все пак по телосложение, форма на лицето и разположение на сетивните органи съществото подчертано приличаше на хомо сапиенс.

С върха на пръстите си Асмо внимателно докосна тялото. То бе вцепенено, студено като лед, покрито с подобен на желатин слой, който вероятно го консервираше.

Бялото джудже бе високо около сто и петдесет сантиметра. Облечено бе в мишосиво трико, което стигаше под лактите и коленете. Върху гърдите, гърба и мишниците блестяха жълти символи, които наподобяваха отличителни знаци, определящи ранга му — два ъгъла върху три хоризонтални ивици.

Асмо дълго наблюдава странното същество. Значи така изглеждаха аслотите! Лука и Зирто имаха право, че дафотилите и аслотите са сродни, че произхождат от общ корен. Погрешна бе неговата теория за чужда култура на планетата Астилот. Но това не означаваше, че неговият спомен от Земята и от луната Япетус бе фантазия. В момента не знаеше как да реши това противоречие. Всичките му познания, цялата така трудно градена система от мисли заплашваше да се сгромоляса. Объркан, той се обърна отново към лежащото на пода създание.

На лявото му бедро забеляза метален уред, който се подаваше от джоба на трикото. В горния край той имаше вдлъбнатина. Извади го. Уредът представляваше късо, надебелено в средата тяло, което завършваше в отворен напред двоен конус от златистокафява сплав. Върху тялото бяха монтирани оптичен мерник и призматична цветна скала.

След като го разгледа подробно, Асмо реши, че държи в ръце плазмен емисионен излъчвател, с който можеше да се прави всичко. Той създаваше енергия, служеше като универсален инструмент и оръжие. Във вътрешната заобленост на вдлъбнатината откри регулатор. Няколко предпазливи опита потвърдиха предположението му. Обсегът на действие явно зависеше от мястото, което се докосваше, а енергията — от силата на натиска. Необходими бяха упражнения и усет, за да се борави с ератора, който не бе конструиран за употреба от човешка ръка.

Като начало направи видим емисионния лъч, добавяйки му окраска. Със светлозелен лъч той дълбаеше дупки в подобния на стъкло под, драскаше линии, кръгове и геометрични знаци, изрязваше стружки, правеше ги на топки и отново ги стопяваше върху повърхността на пода.

След тези опити реши да задържи ератора, въпреки че бе ясно — поема значителен риск, тъй като се намираше на чужда територия и притежанието на оръжие можеше да се схване от законните жители като заплаха и да предизвика превантивно нападение. От друга страна, допускаше, че го очакват още редица трудности и че един универсален инструмент може да му бъде от голяма полза. Взе решение, каквото и да се случи, да не използува ератора като оръжие.

През средата на помещението минаваше лъчева стена, която излъчваше рубиненочервена светлина. Зад нея на около двадесет метра се виждаше врата с тънки пластинки. Той се канеше да се отправи нататък, когато погледът му още един път спря на безжизненото тяло. Изпита колебание. Трябваше ли да отмине безразлично и да остави мъртвия на голия под? Искаше му се да потисне пристъпа на сантименталност, но странното чувство на привързаност, което призна сам на себе си, победи. В известен смисъл това бе нещо като брат, създание, излязло от праредиците на човечеството. Добре бе да намери място, където да го положи на спокойствие. Когато се огледа, откри стенна ниша, в която имаше няколко гнездовидни койки. Хвана мъртвия за рамото и го задърпа по стъкления под. Бе учудващо лек.

С ератора отряза парче от драперията, положи джуджето-албинос в една гнездовидна койка и го покри с фолиото.

След това пресече лъчевата стена и се приближи към вратата. Тънките пластинки се разтвориха. Пред него се откри ниска зала, в която в дълги редици бяха инсталирани електронни апаратури. Оглушително шушукане, свистене и бръмчене го удари насреща. Навсякъде между редиците, в плъзгащите се столове и по пода, лежеше мъртъв обслужващият персонал. Това бяха албиноси, същите като този, който Асмо току-що бе положил в гнездовидната койка. Те си приличаха помежду си като яйца, носеха сиви трика и можеха да бъдат различени само по жълтите ивици и по нашивките във формата на ъгъл.

Върху огромен телевизионен екран, който закриваше цялата челна стена на залата, трептяха светлинни сигнали — те изпълваха залата с призрачна светлина: синьо-зелено-синьо зелено… лилаво-жълто-оранжево…

Асмо минаваше бързо покрай редиците. Върху измервателните скали и телевизионните екрани в пълен безпорядък трептяха вълнообразни линии. Прегорели и стопени системи за включване и изключване, изскубнати от електронните блокове, покриваха безразборно пода. Върху плоски транспортни колички стояха приготвени техни заместители, но изглежда не бе останало време да се поставят. Обслужващата група вероятно бе отгатнала приближаващата катастрофа, опитала се бе да я предотврати, но не бе успяла да го направи.

По преценка на Асмо мъртвите бяха около петдесет. Някои от тях имаха леки рани от изгаряне. Но каква бе причината за тяхната смърт? Климатичната инсталация работеше безупречно. Липсваха белези от ударна или топлинна вълна, никой от албиносите не показваше следи на страх или болка. Като че ли всички по едно и също време, насред трескава дейност бяха изненадани от смъртта.

Внезапно го обзе чувството, че повече не може да понася шума и блестящата трепкаща светлина, че всеки момент черепът му ще се пръсне. Обърна се и се запъти към изхода. Когато вратата с тънките пластинки се затвори след него и настъпи тишина, той си отдъхна, спря за секунда и разтърка туптящите си слепоочия. След това седна на една издатина на стената, за да размисли.

Какво се бе случило вътре? Дали бяха станали жертва на случайност, или зад катастрофата се криеше някаква цел, а това ще рече, че някой ги бе нападнал? Ако се съдеше по вида и по конструкцията на апаратурата, това бе контролна или командна централа. В случай, че предположението му отговаряше на истината, допустимо бе централа от този вид да е специално защитена. Едва ли нападателят би останал незабелязан.

Но никъде не бе намерил и най-малки следи от борба. И дори да се приемеше, че изпеченият противник е успял да се прикрие и да мине без борба, то къде бе останал той? Логично бе да предприеме някакви действия, едва ли бе имал за цел единствено да убие обслужващия персонал и след това да изчезне завинаги. Не, в това нямаше смисъл.

Следователно по-вероятно бе предположението, че причината за катастрофата бе случайна. Но и това обяснение според Асмо не бе достатъчно. Аслотите без съмнение щяха да поправят техническите инсталации и да заменят мъртвия персонал с нов. От това следваше, че по време на катастрофата всички аслоти освен групата в централата са били напуснали зданието. Тази мисъл му се стори най-убедителна.

Състоянието на етажите, които бе видял досега, подкрепяше предположението му. Зданието имаше вид, че е изпразнено от обитателите си, но не е окончателно изоставено. Вероятно се поддържаше в готовност за завръщането им. Или катастрофата в централата щеше да направи невъзможно това завръщане. Както и да е, сега бе сигурен, че трябва да се откаже от надеждата да срещне в някой ъгъл на този лабиринт жив аслот. Най-доброто бе да започне отстъпление и да възстанови връзката с Лука.

Как ли се е почувствувала тя междувременно? В същност откога връзката бе прекъсната? Вълненията и постоянно напрегнатото му внимание бяха причина да загуби представата си за време, а тъй като не съществуваше Зеко контакт, и Зем не можеше да му помогне. Със съжаление си спомни за добрия си стар часовник с календар, на който винаги можеше да се разчита.

Изправи се и тръгна към червеникавата лъчева бариера, зад която се намираше асансьорът. Още след първите крачки го обзе чувство за предстояща опасност. Спря се и се огледа недоверчиво. Нещо се бе променило. Бавно се завъртя около себе си, извади ератора от колана и го скри във вътрешния джоб на якето си.

И тогава видя, че фолиото, с което бе покрил мъртвия албинос, лежеше на земята.

Предпазливо пристъпи нататък. Гнездовидните койки в стенната ниша попадаха в зрителния му ъгъл. Очите му се разшириха от недоверчиво учудване. Съществото бе изчезнало, гнездовидната койка бе празна. Пулсът му заби в ушите. Какво, по дяволите, се бе случило тук? Не бе ли той единственото живо същество в тази странна постройка?

Върху тъмнозелената стена до гнездовидните койки се очертаваше светла плоскост във форма на полукръг. Ясно си спомни, че по време на първия си престой в залата, нея я нямаше. Нима отговорът на загадката се криеше зад тази плоскост? Ако се съдеше по формата, тя би могла да бъде единствено врата.

Решително тръгна нататък. Плоскостта се вдигна нагоре, той застана пред входа на нисък тунел, в чието дъно мъждукаше слаба синкава светлина. Не се чуваше нищо.

Приведен, влезе вътре, пипнешком се запридвижва напред. Зад себе си чу грозен шум като от мляскане. Обърна се. Входният капак се бе затворил. Пое дълбоко въздух, след това продължи внимателно пътя си, очакващ всеки миг нова изненада.

Въздухът бе горещ и сух, той почувствува как от него се стичаше пот. След безкрайно дълги минути достигна края на тунела и погледът му спря върху зала с кръгла форма.

От средата на куполовидния таван висеше дебел сноп кабели. Те водеха до прозрачни съдове, които, подредени нагъсто, изпълваха цялата зала. Загледан внимателно, Асмо се движеше по тесните ходници. Съдовете съдържаха флуоресцираща в синьо течност, в която закачени на пъпна връв, плуваха ембрионни същества. Голите бели телца конвулсивно се свиваха и движеха и колкото Асмо влизаше по-навътре, толкова по-големи ставаха. В последните редици вече не бяха ембриони, а оформени джуджета-албиноси. Допрели четирите си пипала-смукачи в стъклата, с кръгли глави, обърнати надолу, те висяха в съдовете и очевидно с копнеж очакваха излюпването. Но нямаше никой, който да им помогне да излязат на бял свят.

Асмо почувствува как по гърба му полазват тръпки на ужас. Албиносите не бяха естествени, а изкуствени същества, живи инструменти. Всичко излишно в тях бе зачеркнато с червен молив: уши, нос, коса, пигмент на кожата, отличителни полови белези, индивидуалност. Сигурно не можеха и да говорят. Хоботът не издаваше, че е пригоден да оформя звуци. Това, което висеше в съдовете — спазматично свитите крайници, разкривените шаблонни лица, — бе изкуствен живот, сведен до голата функция на техническата изгода. Това не бяха аслоти, а само техни изделия. Асмо бе ужасен от ледената пресметливост на една култура, която си позволяваше да създава щампи на биомашини от генетична материя. На тази неморална сила, която даваше такива плодове, трябваше да се сложи край, в противен случай вярата за достойно човешко съществувание бе загубена.

В средата на залата се намираше командният пулт във форма на подкова, от чийто център се издигаше гнездовидна койка. Всичко бе тихо, нищо не говореше за непосредствена опасност. Асмо се изкачи по цокъла и се отпусна в гнездото.

Почти в същия миг синкавият полумрак избледня, куполът на залата заблестя в светлозелена светлина. Командният пулт се извъртя към него, измервателните уреди се съживиха, засветиха цветни светлинни сигнали. Върху вдлъбнат екран се появи изображението на коридорите и инкубаторите.

На най-външния край на картината той откри една фигура. Нима това бе албиносът от залата? Разбира се, на гърба му блестяха две нашивки във формата на ъгъл и три ленти. Леко приведен напред, той стоеше неподвижен пред голямо вертикално гнездо от сребърни жички. Изглеждаше съсредоточен, като да се бе задълбочил в молитва.

Асмо скочи и затича в посоката, където трябваше да се намира албиносът. Когато го видя, застана зад един инкубатор, извади ератора и определи измервателния обсег. Действително албиносът предаваше електромагнитни импулси! Ако се съдеше по характеристиката на трептенето, изписана върху цветната скала на ератора, това бяха микровълни.

Албиносът прекъсна за малко.

Тогава дойде отговорът — електромагнити вълни с друга честота. Албиносът водеше диалог!

Кой беше партньорът му? Къде се намираше? Смисълът на сигналите не можеше да се установи чрез ератора. Разбираше се само, че се касае за ритмични честоти.

Асмо излезе от прикритието на инкубатора и внимателно се приближи. Никаква реакция. Застана по-близо. Албиносът сигурно го виждаше и чуваше, но не помръдваше. Асмо се изкашля така, че да се чуе. Албиносът не обърна ни най-малко внимание на присъствието му, изглежда, го интересуваше единствено кореспонденцията с микровълните.

След няколко мига Асмо загуби търпение. Той изрече високо:

— Хей, ти! Какво предаваш? С кого си във връзка?

Албиносът обърна към него лице като маска и за секунда го изгледа с червените си очи без клепачи. След това рязко обърна глава в предишното си положение и отново започна да изпраща импулси. Вероятно същество като Асмо за него нямаше значение нито в добрия, нито в лошия смисъл.

Асмо реши да направи един опит. Бавно се запъти към него и леко го допря с края на дръжката на ератора.

Албиносът веднага направи две крачки назад. Асмо го докосна втори път. Той отново отстъпи. При третия опит престана да предава и внимателно погледна Асмо, като че ли искаше да проучи загадъчното му държане.

— Как се казваш? Имаш ли име? Можеш ли да говориш? — Асмо посочи устата си и взе да прави говорни движения. — Лалала! Ла-ла-ла!

Албиносът се пулеше втренчено. Хоботът и гръклянът му конвулсивно потрепваха, но от тях не излизаше звук.

— Разбирам! Ням си, приятелю, лишили са те и от глас. Тогава ще намерим друга възможност, за да разговаряме. Искаш ли да опитаме със Зеко? Може би той работи в обсега на микровълните.

Той мина на Зеко и тъй като знаеше, че няма да има успех с артикулирани звуци, започна със сигнален ритъм:

— Лалала, ла-ла-ла, лаа-лаа-лаа!

Албиносът още не се поддаваше на въздействие. Само се пулеше.

— Добре — въздъхна Асмо, — тогава ще ме придружиш, приятелче. В тебе се съдържа информация, от която спешно се нуждаем. С малко време и разсъждаване, ще стигнем до нея. Съвсем не мисля, че си толкова глупав, колкото изглеждаш. И така, напред, да вървим.

Той протегна ръка към рамото на албиноса.

— Хей, ти! Лалала! — чу се изведнъж глас зад него. Той звучеше смачкан и кух, като че ли излизаше от консервна кутия.

Асмо се обърна уплашено. Притежаваше достатъчно присъствие на духа, за да скрие веднага ератора в якето си. Не се виждаше никой. Светлозеленото сияние от купола постепенно бе избледняло, отново цареше полумрак.

— Кой говори там? — попита той. Гласът му леко трепереше, толкова силно го бе изплашило призрачното обаждане. — Има ли някой?

Мълчание.

— Защо не говорите? Обадете се, по дяволите, още един път!

— Връзка! — каза тенекиеният глас. Той идваше от разклонителното гнездо, в чиято среда висеше златно блестящо кълбо с диаметър около пет сантиметра.

— Искате ли да влезете във връзка с мен? — попита Асмо.

— Име! — каза гласът.

— Името ми е Асмо.

— Името е Асмо? А не лалала?

— Не — не е лалала. Асмо.

— Разбирам. Асмо.

— А вие кой сте?

— Говор.

— Как да го разбирам? Говор ли се наричате?

— Аз създавам говор.

— За кого го създавате?

— Аз предлагам възможност да се установи връзка.

Постепенно гласът бе загубил тенекиения си звук и Асмо с учудване забеляза, че притежава отлична годност за акустична адаптация. Нагодил се бе по интонация, тембър и модулация към дадения от Асмо образец, така че го обзе чувството, че разговаря със собственото си ехо.

— Сега схващам — каза той. — Ти си сигнален трансформатор. Можеш ли да ме свържеш с това същество?

Той посочи албиноса, тъй като предполагаше, че сигналният трансформатор притежава не само акустична, но и оптическа годност за приемане.

— Говори селективната мозъчна матрица на разположение на аслотите по кефалоидната програма — отговори изведнъж бързо и без запъване сигналният трансформаторен глас на Асмо. — Вие искате сведения за двойния жълт ъгъл с трите ленти?

— Момент, моля. Само по-бавно.

Най-накрая партньор, с когото може да се води разумен разговор, помисли Асмо зарадван. Значи все пак си заслужаваше усилията. Сега трябваше само да внимава да не се скъса отново връзката, защото от това зависеше да разбере колкото се може повече неща от този партньор.

— Ти трансформатор на сигнали ли си? — попита той.

— Не. Ние сме свързани през универсалния синкодер Янтар, когото сполучливо отъждествихте със сигнален трансформатор.

— Това е жълтото кълбо в разклонителното гнездо, нали?

— Да.

— Аха — каза Асмо. — А сега за албиноса. Аз го намерих навън в залата пред асансьора. Той бе мъртъв. Кой го върна отново към живот?

— Той не беше мъртъв. Албиносите-зермати от типа на жълтата нашивка имат пределна норма на минимум и максимум. Когато не са достатъчно натоварени или когато са претоварени, те изпадат в състояние на вцепенение, подобно на зимния сън при някои сродни на жълтоъгълния тип бозайници. Обмяната на веществата спада до стойност, близка до нулата. Чрез топлинен удар по всяко време отново могат да бъдат пуснати в движение.

— Тогава аз самият го пуснах в движение, когато го положих в койката-гнездо?

— Правилно.

— Как може човек да се разбере с него?

— Жълтоъгълният вид притежава биологичен орган за предаване и приемане в обсега на високите честоти.

— Няма ли глас?

— Не.

— Каква е причината?

— Техническата информация се съобщава по-прецизно чрез електромагнитни сигнали, отколкото чрез акустични.

— И с кого беше във връзка?

— С мене, селективната мозъчна матрица.

— Какво искаше?

— Инсталацията за контролиране на програмата на кефалоидите е повредена. Молеше за помощ, за да се възстанови функционирането й.

— Какво се е случило там?

— Регистрирано бе отклонение от програмата на „кеф“. Групата от зермати не бе в състояние да го регулира със собствени сили.

Асмо се запъна за няколко секунди.

— Отклонение от програмата? Значи ли, че администрацията на „кеф“ е подвластна на КАПИНОМА?

— Да, тя е подвластна на КАПИНОМА.

— Следователно отклонение от програмата е невъзможно. Трябва да има грешка.

— Няма грешка. Стойностите са еднозначни. Всички измервателни уреди работят безпогрешно.

Поразен, Асмо замълча. Администрацията на „кеф“ нарушаваше КАПИНОМА! Прониза го чудовищно съмнение. Трябваше ли да търси сред кефалоидите своите противници? Те ли бяха решили да завземат властта? Вероятно положението бе много по-сериозно, отколкото Маатшапията и той мислеха досега.

Обърна се отново към мозъчната матрица.

— В какво се състои отклонението от програмата на „кеф“?

Гласът мълчеше. Чуваше се само бръмченето на апаратурите.

— Настоявам за отговор. Как и кога кефалоидите са нарушили КАПИНОМА?

— Обсегът на вътрешната мъдрост е запечатан в мълчание. Аз не съм компетентен да давам сведения.

Асмо веднага улови добрия случай:

— Тогава трябва да говоря с аслотите — каза той. — Създай контакт.

— Това е невъзможно! Всички членове на Великото семейство на аслотите се намират в трансцендация.

— Означава ли това, че вече няма жив аслот?

— Те се намират в трансцендация — повтори гласът с равнодушна интонация.

— Кога се очаква завръщането им?

— Следващият срок за ретрансцендация е след двеста двадесет и три години. Касае се до…

— Какво моля? След двеста двадесет и три… А кой дотогава ни гарантира неприкосновеността на КАПИНОМА?

— Динамичната контролна и предпазната апаратури.

— Хайде де! — поде саркастично Асмо. — Наистина ли? Та отклоненията са вече толкова големи, че контролната апаратура отказва да действува! А аслотите за столетия офейкват, без да се безпокоят какво ще стане с дафотилите, които са предоставени на КАПИНОМА и на произвола на апаратурата. Или те имат намерение да дадат на кефалоидите възможност да заграбят властта?

— Привилегията на аслотите е абсолютната свобода. Извън тяхната воля не съществува никакъв закон. Аз им служа и не си присвоявам правото да гадая мотивите на техните постъпки — отговори мозъчната матрица с арогантността на лакей, чиято гордост се състои в това да служи на нещо, което не разбира.

— Една култура, която отрича способността да се правят преценки, е най-глупавото нещо, което може да си представи човек — каза Асмо ядосано.

— Оценките не са предмет на културата, в случай че тя държи да бъде научно обоснована. Възможността за обективно познание е изложена на опасност, когато се подчини на практически насочено мислене.

Гняв обзе Асмо. Непоносимо му бе да слуша толкова много тесногръдо невежество, изречено със собствения му глас. Претенцията за абсолютна свобода означаваше да прекратиш всички връзки с околната среда. Да нямаш нито цел, нито задача, нито отговорност. Да предоставиш властта на случайността, със студено безразличие да се издигнеш над правдата и неправдата, над живота и смъртта. Ако и аслотите разсъждаваха така, от тях не можеше да се очаква нищо добро. Без друго при тези обстоятелства едва ли можеше да се разчита на помощта им. Не, той и Маатшапията трябваше сами да се справят със застрашителното положение.

— Какви възможности съществуват да се пусне отново в действие контролната инсталация? — попита той. — Отклонението от програмата трябва да бъде коригирано.

— Отклонението ще бъде поправено, щом аслотът Зукинатал се върне от трансцендацията.

— Не мога да чакам двеста години. Трябва сега да стане това.

— Невъзможно е.

— Ние ще намерим начин да спрем кефалоидите, които нарушават правата.

— Ако се констатира престъпно отклонение от КАПИНОМА, аслотът Зукинатал след завръщането си ще накаже както подобава администрацията на кефалоидите. Правата са нарушени, когато чужда култура си присвои обсег на власт, която е в компетентност само на членовете на Великото семейство на аслотите.

— Бъдещето на дафотилите не може да се предаде изцяло във властта на апаратури.

— Волята на аслотите стои недосегаема над всички интереси.

Асмо силно въздъхна.

— Изглежда, няма смисъл — каза той — да се спори с мозъчна матрица по въпроси на морала и отговорността. Какво фактически отличава аслотите от дафотилите? На какво се основават привилегиите им?

— Не съм компетентен да отговоря на този въпрос.

— Защо са се оттеглили в резерват? Има ли общо това с Еманципацията на дафотилите?

— Не съм компетентен да отговоря на този въпрос.

— Как изглеждаха аслотите?

— Въпросът е неразбираем.

— Искам описание на външността им.

— Не съм компетентен да давам сведения по въпроса. Аслотите желаят дистанция с всички видове от животински произход. Те мразят натрапничеството.

— Аз пък мразя непокорството! — каза Асмо гневно. — Настоявам да ми се опише образът им. Това е заповед!

— Техният образ… техният образ се състои… не, аз… аз… аз не мога да разчупя печата на мълчанието.

Асмо размисли за миг. Как да се добере до аслотите? След ретрансцендацията ли?

— Добре, нещо друго. Но този път очаквам точна информация. Ретрансцендацията на Зукинатал в това здание ли ще се състои?

— Да, в Аслодон. Етаж ултрамарин. Впрочем Зукинатал е от женски род. Официалната й титла е Превъзходната водна майка.

— Аха! А как се извършва ретрансцендацията? Чрез апаратура?

— Биологичният часовник предизвиква процеса, като разпорежда да се пренесе тържествено биогенният формат във виталинициатора.

— Под виталинициатор нещичко мога да си представя. Но какво означава биогенен формат?

— Генетична информационна памет за синтез на една биологична система.

Асмо размишляваше. Идеята му добиваше образ. Но в тази сграда рискът бе твърде голям. Дали не можеше да я осъществи в Психодом?

— Трансцендацията на дафотилите на същия принцип ли е?

— Дафотилите никога не разполагат с автономна техника. Те дължат на аслотите живота си и условията си на съществуване.

— Не разбрах съвсем. Същият принцип валиден ли е, или не?

— Положително, току-що казах.

— Депото за биогенните формати обезопасено ли е от чуждо посегателство?

— Абсолютно. Със защитна зона от твърдо лъчение. Освен това съществува възможност да бъде предпазено от проникване на биологични системи чрез смъртоносно действуващи на нервите отрови.

— И кой решава дали са налице условията за употреба на действуващите на нервната система отрови?

— Контролната инсталация на жълтоъгълните.

— Така. Тя обаче не функционира!

— До отстраняване на повредата от Зукинатал зоната на твърдото лъчение осигурява достатъчна защита.

— Чудесно. Сега си тръгвам, но искам да остана във връзка със селективната мозъчна матрица. Как е възможно това?

— Използувайте синкодера Янтар. Той е подвижен. Откачете го.

Асмо посегна към кехлибареножълтото кълбо. Трябваше да преодолее съпротивление, за да го откачи от висящото му положение в центъра на гнездото. Той го премери на ръка. То бе тежко като олово. Повърхността му бе хладна и гладка и се състоеше от подредени в редици люспи, като кожата на гущер.

Асмо чу шум и се обърна назад. Неговият албинос, който по време на разговора му с мозъчната матрица бе чакал без да помръдне, се обърна и замарширува целеустремено между инкубаторите към една стена.

— Къде отива?

— Той получи заповед да се върне при контролната апаратура.

— Може ли да премине през лъчевата бариера в залата?

— Не. Той ще използува еднопосочния тунел.

В това време албиносът бе достигнал до полирана черна ивица, която водеше по стената на залата около пет метра нагоре. Той прилепи четирите си пипала-смукачи към нея и се заизкачва без усилие перпендикулярно нагоре, издавайки тихи мляскащи звуци. Когато стигна края й, парче от блестящата черна повърхност се разтвори, албиносът изчезна в стената и похлупакът се затвори.

— Как да достигна до етажа ултрамарин? — попита Асмо.

— Тръгнете към светлозелената люлееща се врата, след това преминете през белия тунел, който води до преддверието. Качете се с лифта до пурпурната кръгла зала, ползувайте инсталацията за изкачване ултрамарин.

Асмо сложи синкодера Янтар в джоба си и последва предписанията. В пурпурната кръгла зала откри тръбата с ултрамаринов цвят и се плъзна в отвора й. Силен вакуум го понесе нагоре. След около десет секунди го пресрещна спиращото течение и той стигна до кръглата ултрамариненосиня зала.

Ясно му бе, че е заложил всичко на една карта. Ако успее, щеше да има в джоба си трансцендиран аслот, който би им съобщил най-необходимата информация. Ако опитът пропадне… Заповяда си да не мисли за това.

— Къде се намира депото за биогенни формати? — попита той.

— Входът за депото се намира надясно от вас. Асмо тръгна към вратата, металните тънки пластинки се разтвориха. Пред него се разкри къс коридор, осветен от силно смарагденозелено лъчение. Извади ератора от джоба си. Цветната скала регистрира значителна радиоактивност, но Асмо знаеше, че тя не може силно да го увреди, ако е изложен на нея само за кратко време. Така че продължи пътя си.

Когато обсегът на лъчението остана назад, пред него се изпречи метална решетъчна преграда, която не се разтвори, когато се приближи. Ераторът показа силно магнитно поле. Очевидно по решетката минаваше ток с високо напрежение и той се побоя да я докосне. Извади синкодера и забеляза как се разтвори пръстен от люспи и разкри кръг от съвсем ситни фасетни лещи.

— Как да премина по-нататък? — попита той.

— Трябва да използувате кодовия сигнал.

— Е, и? Защо не го получавам?

— Ще предам на главната мозъчна матрица. Мълчание.

Накрая дойде отговорът:

— Главната мозъчна матрица отказва да съобщи кодовия сигнал.

Така, значи отказва! Тогава ще премахна преградата със сила. Главната мозъчна матрица ще отговаря за последствията.

Той насочи ератора към бариерата и отправи лек енергиен лъч.

— Без насилие! — изкрещя гласът от синкодера. — Почакайте за момент.

— Е, и? — Той спусна ератора надолу.

— Главната мозъчна матрица си позволява един въпрос. Дали Асмо е член на Великата фамилия на аслотите в хоспитална форма на съществуване?

— Не подхожда на мозъчна матрица да задава въпроси — отвърна Асмо остро. Не трябваше да показва и най-малката несигурност. — Ти трябва само да следваш нарежданията ми.

Изведнъж синкодерът започна да предава серия от цветни светлинни импулси. Решетъчната преграда се издигна нагоре, пътят бе открит.

Черен отвор зееше пред него. Той изпрати вътре с ератора светлинен лъч. Като отговор в тъмнината проблесна синкава светлина. Още няколко крачки и той стигна до помещение с кръгла форма, чийто таван постепенно излъчваше все по-светло сияние. Около стените на няколко етажа имаше подредени прозрачни съдове, в които бяха наредени продълговати капсули с големина колкото става на пръст.

— Къде е биогенният формат Зукинатал?

— На третия ред отдолу нагоре. На поляризирана светлина той се отличава с цветовете синьо-лилаво-синьо-зелено.

Асмо подаде с ератора поляризирана светлина, която премина по третия ред отдолу нагоре. Капсулите светваха в различни цветове. Скоро откри биогенния формат на Зукинатал.

— Какво трябва да се направи, за да се извади биогенният формат от съда?

— Невъзможно! Невъзможно! Невъзможно! — закрещя синкодерът. — Само мисълта за това е престъпление.

— Трябва ми и ще го взема.

— Волята на Зукинатал е неприкосновена! Никоя сила освен самата Зукинатал няма право да разполага със свещеното й съществувание — крещеше матрицата.

Асмо не отговори. Със слаб енергиен лъч той отряза внимателно отвор, голям колкото ръка. От него със свистене започна да излиза бяла пара.

— Спрете! — стенеше матрицата. — Който и да сте, спрете!

От стената на съда на земята падна кръгло парче, белият дим се разпръсна. Леден студ повя в помещението. Асмо свали якето си, обви ръката си, бързо я вмъкна в съда и извади биогенния формат.

Синкодерът, който бе оставил на пода, изведнъж започна да издава свирещи и пукащи звуци, които преминаха в пронизително, разкъсващо нервите квичене. Светещите стени заискриха, сигнални цветове засвяткаха, разнесе се звучно бръмчене, което бързо достигна застрашителни височини.

Асмо грижливо скри биогенния формат в джоба при гърдите си, сграбчи синкодера и ератора и се втурна колкото можа най-бързо навън от помещението.

— Какво се случи? — попита той, когато достигна синята зала и дишайки тежко, спря. Синкодерът мълчеше. Вероятно мозъчната матрица бе получила припадък.

Мощен вакуум го изтръгна нагоре. След безкрайни секунди бесен полет през тъмна тръба той видя над себе си светлото сияние на дневната светлина. Тромбообразно уширение на тръбата го бе издухалонавън на чист въздух. Преобърна се няколко пъти и падна меко на плоския покрив с оранжев цвят, по който сега на широки вълни трептяха цветни светлинни сигнали. Изтъркаля се до края на покрива, свлече се по перваза и оттам скочи долу. Отворите по перваза се бяха затворили.