Хайнер Ранк
Безсилието на всемогъщите (20)

20.

Йона се облегна изтощена на рамото на Асмо. Той я хвана за ръката, дръпна я към един стол и я притисна към седалката.

— Защо не бива да знаем къде се намира Асфенвидон?

Тя се облегна назад, затвори очи и изрече обидено.

— С какъв тон само ми говориш.

— Ти ни попречи умишлено, с добре обмислено намерение.

— Изморена съм, имам нужда от спокойствие.

Другите се бяха приближили, в очите им се четеше враждебност.

— По чие нареждане действуваш? — запита Зирто, изпълнен с недоверие.

Тонда се наведе и се втренчи в лицето й.

— Защо Зукинатал те нарече същество с двойнствена природа? Говори най-сетне. Кажи ни истината!

С несигурни ръце Йона прибра косите от челото си.

— Какво искате от мене?

— Ти знаеш къде се намира Асфенвидон! — каза Уско.

— Няма понятие. Не зная нищо повече от вас.

— Не играй на нищо неподозираща! — В очите на Асмо затрептя гняв. — Колко пъти вече се опита да ме заблудиш. С любов, с конюликс, с апел към съчувствието ми. А сега стигна дотам съвсем открито да пречиш на плановете ни.

Тя премигна.

— Въобразяваш си всичко това, Асмо. Винаги съм искала да ти помогна. За благодарност ти ми отвръщаш с ругатни.

— Защо ни излъга? Маатшапията само подготвителната работа ли трябваше да извърши? Да узрее до идеята да наруши КАПИНОМА? А други да пожънат плодовете? Може би кефалоидите?

Тя си запуши ушите.

— Спри, Асмо, не мога повече да слушам тази безсмислица. Защо изведнъж станахте подозрителни? Опитах се да науча от Зукинатал нещо за миналото си. Не можете ли да разберете?

— Лъжите ти са твърде несръчни — извика Уско. — Повече няма да им се хванем.

— Ти не издържа! Тези, които ти дават поръчките, ще те изоставят в беда — каза Лука презрително. — Жалък инструмент, който захвърлят, когато спре да функционира.

— Не! — хълцаше Йона. — Не! Как можеш да казваш такива ужасни неща, Лука, как можеш да си толкова жестока?

— Знаеш, че имам право. Кажи истината, тогава може би ще имаш някакъв шанс.

— Аз не искам шанс. Искам…

Асмо й отне думата.

— Прекъсни Зеко-връзката! Някой ти дава заповеди. Това ще престане!

— Не съм в никаква връзка. Повярвайте ми, на нула съм. Опитайте.

— Прекъсни връзката!

— Как да го направя?

— Добре — той се обърна към зерматите-медици. — Зу, набавете зъболекарски инструменти.

Йона скочи.

— Какво искаш да направиш? — извика тя, изпълнена с ужас.

— Търпението ми се изчерпа.

— Моля те, почакай! Трябва да ти кажа нещо.

— Тогава говори.

— Само насаме с тебе. Другите трябва да излязат.

Надигна се бурен протест.

— Ще останем!

— …отново само трик, за да се печели време!

— Искаме да чуем какво имаш да кажеш!

— Това засяга само Асмо и мене. Ако не излезете, няма да кажа нито дума.

— Елате! — каза Лука. — Оставете ги сами!

Тя напусна терасата. Членовете на Съвета я последваха неохотно. Скоро се скриха зад близката пясъчна дюна.

Йона отново зае мястото си.

— Имам да ти направя едно предложение — гласът й звучеше делово и овладяно. Целият страх, цялата несигурност се бяха изпарили от нея. — Какво мислиш по този въпрос?

Асмо я наблюдаваше внимателно.

— Мисля, че никога не трябва да се отказва на едно предложение, преди да си разбрал какво е то.

Тя кимна с доволна усмивка.

— Само след няколко часа ще притежаваш монокристала. Но той е без стойност, докато не узнаеш къде се намира Асфенвидон. Аз бих могла да ти помогна да научиш мястото.

— Интересно — Асмо се правеше на безразличен. — И как?

Тя го изгледа самоуверено.

— Преди всичко не бива да избързваме. Ти трябва да запазиш спокойствие и да не ме насилваш. Решението е в твои ръце. Без тебе КАПИНОМА никога не може да бъде променен.

— Но и Маатшапията трябва да каже думата си във връзка с решението.

— Защо се преструваш? Отдавна си стигнал до заключението, че тази шепа фантазьори изобщо няма никакво значение. Те не могат да ти помогнат. Не могат да дадат нито съвет, нито имат какво друго да ти предложат освен брътвеж. Със слабоумници ли искаш да делиш властта?

— Тогава какво ще предложат твоите партньори, Йона?

Тя го изгледа в недоумение.

— Кои партньори? Това, което ти предлагам, произлиза само от мене и аз го казвам в твой интерес. Не искам да направиш ужасна грешка. Ако после ми се оплачеш, че не съм те предупредила, ще бъде късно.

— А откъде ще набавиш информация относно Асфенвидон, след като няма кой да ти я даде? В същност каква е целта ти?

Тя се приведе напред и го погледна заклинателно в очите.

— Раздели се със Зирто и Маатшапията, Асмо. Нека вземем монокристала. Когато това стане, ще науча местонахождението на Асфенвидон.

— От кого?

Усмихвайки се, тя сви рамене.

— Не питай толкова много, просто имай доверие в мен.

Той се засмя.

— Доверие? Тъкмо доверие! Колко често вече си ме лъгала. Нима си въобразяваш, че с няколко обещания можеш да ме накараш да забравя всичко? За толкова глупав ли в същност ме мислиш? — той се надигна, хвана ръката й и я издърпа от стола. — Сега искам да знам какво ти е. И ще го разбера.

— Моля те, Асмо, пусни ръката ми — каза тя изплашено. — Причиняваш ми болка.

— Дръж си устата — той я повлече със себе си.

— Защо ме измъчваш? Обещавам ти никога вече да не те срещна. Нима забрави, че съм твоята Йохана, че някога се обичахме?

— Недей да намесваш любовта! — обърна се той грубо към нея. — Ти не си Йохана. Гняв ме обзема, само като помисля за това.

— Не, Асмо — стенеше тя. — Не е моя вината, че аз…

Асмо вече не отговаряше, от безсмислената кавга му бе дошло до гуша.

Те пресякоха гребена на първата пясъчна дюна и влязоха в помещение със свод от посивели от старост дялани камъни. След няколко крачки застанаха пред дървена врата. Асмо натисна дръжката.

В същия миг Йона се отскубна, блъсна го назад и се спусна надолу през витата стълба на шахтата. В подножието на стълбата той я догони, но тя се изскубна от ръцете му като котка и побягна в залата. На пейките покрай кръглите стени бяха насядали членовете на Съвета. Те скочиха и й препречиха пътя.

Тя спря рязко, завъртя се в кръг. Държанието й напомняше страха на животно, което открива, че е заобиколено от преследвачите си.

Асмо се запъти бавно към нея. Мислеше, че всяка секунда ще скочи към лицето му със смелостта на отчаянието.

Кискащ се смях се чу от нея, усили се в пронизителен кикот, язвителен и злорад.

Асмо спря. Другите не помръдваха. Уплашени, те се бяха втренчили в Йона. А тя се смееше, смееше, по лицето й се стичаха сълзи. Смехът като че ли я изчерпа, тя загуби сили, опря се на един стълб, все още разтърсвана от психопатична веселост.

Спря асансьор, вратата се плъзна встрани. В помещението влезе зермат-медик, последван от две сестри в черни работни престилки, по-високи с цяла глава от него. Те се запътиха към Йона и хванаха ръцете й. Смехът й замря. Тя не оказа съпротива, като дете се остави да я заведат до асансьора.

Асмо застана на пътя им.

— Какви са намеренията ви?

Сестрите гледаха покрай него и мълчаха. До него изникна зерматът-медик и каза усърдно:

— Мадам Йона е болна, минхер. Ние трябва да я отведем в психоотделението. Моля, освободете ни пътя.

— Аз имам други намерения за нея. Вие и сестрите ще ни придружите.

— Но, минхер, това е…

— Млъкнете! — каза Асмо. — Знаете ли къде е зъболекарското зеко-отделение?

Лекарят кимна.

— В розовото крило.

Лицето му бе неподвижно. Ако бе на друго мнение, то успяваше да го прикрие.

Асмо даде знак на членовете на Съвета да се качат в асансьора.

Когато достигнаха розовото крило, двете сестри оградиха Йона и минаха напред. Достигнаха до лекарския кабинет през липовозелената зала за конференции, в която Асмо води първия разговор с петимата небесносини психолози.

Зад тях вратата се затвори с всмукващ звук. В помещението нахлу наситен на кислород въздух, светещите стени избледняха, от тавана се спуснаха лампиони.

— Какво искаш да направиш? — попита Лука.

— Имам въпроси към нея.

— Как смяташ, че ще научиш нещо, когато тя не отговаря?

Членовете на Съвета кимнаха и го загледаха с очакване.

— Ще отстраним нейния Зеко.

— Как? Със сила?

— Предлагаш ли нещо по-добро?

Зерматът-медик изчезна безшумно от кабинета.

Когато Асмо забеляза това, бе вече твърде късно.

Групата на Съвета мълчеше смутена. Никой досега не бе стигнал до тази мисъл. Намерението на Асмо им се струваше чудовищно посегателство върху автономността на волята.

Йона почувствува, че Съветът изпитва колебание.

— Той не бива да прави това — каза тя умолително. — Моля ви, трябва да го спрете.

— Защо да не бива? — попита Асмо.

— Защото… е нарушение спрямо КАПИНОМА. Защото…

— Когато не остава нищо друго… — отвърна той гневно, — а и моето присъствие на Астилот вече твърде много нарушава КАПИНОМА.

Лука му дойде на помощ.

— Ние знаем, тебе те манипулират, Йона. Докато притежаваш твоя Зеко, няма да кажеш истината.

Йона се готвеше да отговори. След това се поколеба и се огледа, търсейки помощ, но всички мълчаха. Очевидно и струваше много да издаде мислите си.

— Аз не мога да отстраня моя Зеко — каза накрая тя. — Ако контактът се прекъсне, ще се разпадне блокадата за нулевия сигнал.

— Та това означава… — Зирто се задъха. Изглежда, не можеше още да го схване.

— Край на биофункциите? — запита Лука невярваща.

— Невъзможно! — извика Хилко. — Та ти не си… — Думата заседна в гърлото му.

— Вие искахте да чуете истината. Да, аз съм зермат. В продължение на секунди владееше мъртва тишина.

Те стояха като вкаменени. Изведнъж Хилко издаде произителен болезнен звук, обви глава в наметката си и се свлече на пода. Това подействува като сигнал. Сега и другите се отдадоха на своята уплаха. Те ридаеха, хленчеха, хвърляха се със стеналия един връз друг и оплакваха заплашващата ги гибел. Асмо, вече свикнал с такива пристъпи, бе принуден да запази спокойствие. Той наблюдаваше Йона, която с отсъствуващо лице гледаше към тавана и чакаше истерията да затихне.

Първа се съвзе Лука. Тя разтърси Уско, който бе най-близко до нея.

— Ела на себе си! — викаше тя. — Трябва да вземем решение! Все още не всичко е загубено.

Уско си скубеше брадата.

— Всичко е загубено. Тя е зермат! Нима не разбираш? Може и ти да си. Вече не съществува сигурност!

— Какво да правим? — вайкаше се Тонда. — Ние сме безсилни! Никога няма да разберем истината. Вижте го, чудовището мълчи! А ако й отстраним Зеко, тя ще бъде унищожена!

Лука се обърна към Зирто, сграбчи раменете му.

— Кажи ти нещо! Накарай ги да млъкнат! Или и ти си загубил разсъдъка си?

Зирто отпусна ръцете си, с които бе закрил лице, и се огледа объркан. Когато видя Лука и Асмо, които го гледаха спокойно, той възвърна самообладанието си.

— Мисля, че лъже — каза той несигурно. — Тя не може да бъде зермат. Иска само да събуди съчувствието ни. Измисли го, за да я пощадим.

В стаята бързо си пробиха път група зермати-медици. Това беше светлосинята петорка на кураториума на Психагоген.

— Много любов — задъхано изрекоха те и бегло се поклониха.

Асмо тръгна към тях.

— Добре е, че идвате. Имаме задача за вас.

— Ние слушаме — поде припряно говорителят им. — Имали сте намерение да отделите Зеко от мадам Йона. По всяка вероятност става дума за недоразумение.

— Съвсем не.

— Не ли? Извинете, минхер, но не съществува каквото и да било основание за едно такова необичайно намерение.

— Нейният Зеко е направляван, вследствие на това й се оказва влияние по незаконен начин.

Петимата дишаха бурно и го гледаха с колебание, но не се решаваха да му противоречат. Йона пристъпи усмихната към тях.

— Абсурдно твърдение, не го слушайте.

— Нима не призна сама, че си зермат? — обърна се грубо към нея Лука. — И така, остави лъжите и прави каквото ти се каже!

— Болна съм, не желая нищо друго освен спокойствие.

Асмо се обърна към зерматите. По сините им лица блестеше пот. Той знаеше, че щяха да бъдат виновни, намираха се в положение на насилие, от което за тях нямаше изход. Каквото и да направеха, все щеше да бъде погрешно. Но той не можеше да се съобразява с това.

— Ще бъде най-добре — каза той, — ако следвате моите разпореждания. Ако откажете, сам ще отстраня Зеко.

— Невъзможно, минхер! Вие нямате медицинско образование.

— За целта имам достатъчно — той се отправи към говорещия и извади тръбичката за упойки от джоба на гърдите му.

— Това е престъпление! — извика Йона и изпълнена с ужас отстъпи назад към стената.

Асмо я хвана за ръката и притисна тръбичката за упойка върху горната част на китката й. Тя изстена и се олюля, но той успя да я хване, миг преди да изпадне в безсъзнание.

Двама от психогозите забързаха към него и я взеха от ръцете му.

— Не можем да допуснем това, минхер. Пациентката не бива да понася телесни повреди, които с наша помощ биха могли да бъдат избегнати.

Подът в средата на стаята се разтвори, блестящият стол за операции изплува от дълбините. Върху платформата до него стояха две сестри с розова кожа, облечени в зелени работни дрехи с качулки. Хилко се надигна.

— Спрете! — изрече той със запъване и с несигурни крачки се насочи към зерматите. — Спрете веднага! Без Зеко тя ще умре.

Асмо и Лука го хванаха, завъртяха го и го заведоха до креслото му. Той се опита да окаже съпротива, но когато Асмо притисна мишницата му, се отказа.

Сестрите отвориха устата на Йона, един от лекарите се зае с работата. След няколко минути извади Зеко, неправилен по форма, голям колкото грахово зърно, който блестеше на светлината на рефлекторите.

През тялото на Йона преминаха тръпки, главата й падна встрани, дъхът й секна. Върху черната кожена облицовка на креслото лицето й изглеждаше бледо и прозрачно като восъчна маска.

Членовете на Съвета се доближиха и се втренчиха в нея със смес от тревога и любопитство. Наистина ли бе зермат! Мъртва ли беше вече? Или щеше да оживее отново?

Доближилата се сестра докосна Йона с тръбичката за упойка.

Устните й се разтвориха, гърдите й се повдигнаха. Дишайки дълбоко, тя напълни дробовете си с въздух, кръвта се възвърна в лицето й. Изправи се, опипа с върха на пръстите слепоочията си и с празен поглед се огледа наоколо.

Въздишка на успокоение премина през групата на Съвета.

— Какво има? — попита Йона. — Гласът й бе променен. Тя изглеждаше по-млада, почти като дете. — Защо сте се втренчили така в мене? Кои сте вие?

— Не ни ли познаваш, Йона?

Тя прехвърли краката си на пода и стана.

— Махайте се от пътя ми.

— Седни. Имаш нужда от спокойствие.

— Но аз не искам да седна.

— Как се чувствуваш без Зеко?

— Зеко? Какво е това?

Асмо посочи към табличката с инструменти. Тя взе топчето със златен цвят, заподхвърля го от ръка на ръка, като да бе играчка, и тръгна към изхода. Асмо я хвана за ръката.

— Имаме към тебе още един въпрос. Къде се намира Асфенвидон?

— Когато не знаеш нещо, трябва да попиташ електронната си памет — каза тя като дете, което говори като възрастен.

— Помисли! Важно е!

Тя хвърли Зеко във въздуха. Той блестеше на светлината. По лицето й се изписа щастлива усмивка.

— Йона! — каза Асмо предупредително. — Къде се намира Асфенвидон?

— Погрешно и неприлично е да се досажда на един дафотил с желания. За целта има зермати.

Асмо отиде с нея в залата за конференции, натика я в един тапициран стол.

— Кога се срещнахме за първи път?

Тя опря глава на облегалката и се замисли. Изведнъж ококори очи и го изгледа изплашено.

— Изобщо ти кой си? Защо ми задаваш толкова много въпроси?

— Трябва да ме познаваш. Аз съм Асмо.

Тя поклати глава.

— Спомняш ли си, че преди беше Йохана?

— Не зная. Всички ме наричат Йона.

— Защо ми разказа, че познаваш луната Япетус?

Тя го погледна с недоумение.

— Сигурно си имала причина.

— Доставяше ми удоволствие.

— А сега вече не ти ли доставя?

Тя разтърси енергично глава в знак на отрицание.

— Следователно давали са ти заповеди! Кой ти ги даваше?

— Не зная за никакви заповеди — каза тя нетърпеливо. — Винаги правя само това, което ми е приятно.

— Опитай да си спомниш, Йона! Кой ти даваше заповедите?

Тя изкриви лицето си с безпомощни очи.

— Твоят информатор ли? Или кефалоидите?

— Скучен си, Асмо. Аз искам да си играя с малките делфини. Те са толкова весели. Могат да танцуват на опашките си и да прескачат обръчи.

— Нищо не може да се направи — той въздъхна. — Тя няма собствена личност. Явно досега е била направлявана от чужда воля. Мисля да я върнем обратно в отделението за младежи и тя ще започне отново Собствения си живот.

— Това би било грешка, Асмо — каза Зирто. — Дори самото й съществуване нарушава КАПИНОМА. Тя само играе на нищо неподозиращо дете. Ако я пратим в отделението за младежи, един ден ще получи нов Зеко.

— Тогава какво предлагаш?

— Зермати, които се отклоняват от програмирането, трябва да бъдат ликвидирани.

— Тя не е зермат, в противен случай щеше вече да е мъртва. Ние нямаме право да унищожим живота й.

— Не е зермат ли? — възрази Лука. — Не зная. Във всеки случай мястото й е в психоотделението. Лекарите правилно познаха. Само я погледнете.

Йона стоеше пред малкия пускателен пулт, безразборно натискаше бутоните, пляскаше с ръце и се радваше на цветните светлинни ефекти, които се появяваха на екрана. По всяка вероятност чуваше какво говореха за нея, но не проявяваше интерес към това. Изглежда, не разбираше, че Асмо и Съветът възнамеряваха да решат съдбата й.

— Изпитвам ужас от нея — каза Лука. — Защо искаш да я пощадиш, Асмо? Помисли само какво ти причини.

— Именно за това мисля. Тя е част от моето минало. На нея дължа, че не загубих разсъдъка си. За мене тя беше Йохана, видимото доказателство, че не съм роден на Астилот, а на планетата Земя. Не, няма да допусна да й се случи нещо!

— Дори и съществуването й да означава риск? — запита Зирто.

— Тя бе само инструмент. Би било безсмислено и жестоко да я наказваме за това.

— Нека я прегледат — предложи Лука, — тогава ще се разбере, как стоят нещата с нея.

Асмо се колебаеше.

— Йона! — извика той. — Моля те, ела тук.

Тя натисна още няколко бутона, след това се откъсна от пулта и изпълнена с очакване, тръгна към него.

— Кажи къде искаш да отидеш сега? Какво искаш да правиш?

— Не зная. Вие бихте могли да поиграете с мене.

— Нямаш ли никакво друго желание? Йона плесна с ръце.

— О, да, та нали искахме да погледаме делфините!

— Съгласен съм с прегледа — каза Асмо.

Лука кимна към един зермат-медик да се приближи. Те се бяха оттеглили няколко крачки назад и внимателно, но без вълнение следяха разговора.

— Кога ще тръгнем? — попита Йона.

— Момент само — зерматът-медик пое ръката й и я поведе към едно кресло.

Сестрата му подаде енцефалограф.

— Погледни какво имам тук — каза той и й показа уреда. — С него ще направим един опит. Моля, облегни се и затвори очи.

Йона кимна и без колебание последва напътствията му.

Той внимателно опря уреда до челото й. Енцефалографът разпери електродите си и върху скалата започнаха да се отразяват светлинните трептения на измерваните стойности. Останалите психогози се приближиха и критично наблюдаваха осцилиращите криви. Само след секунда те погледнаха нагоре и се разбраха с едно кимване.

— Какво й е? — попита нетърпеливо Асмо.

— Здрава е, минхер, но е напълно инфантилна. Не може да остане член на обществото — каза зерматът. — Но не се безпокойте, за развитието й ще се направи всичко необходимо.

— Бихте ли могли да се изразите по-точно? Какво ще стане с нея?

Вратата се плъзна встрани. Същество в широки до коленете панталони в зелен цвят поклащайки се влезе в стаята. От корсажа му изскочиха розови на цвят гърди. Дебелото му бебешко лице бе изпълнено с невинна веселост, от шапката му се развяваха дълги цветни ленти, а на пояса, увит около хълбоците му, висяха много играчки. То дрънкаше с дайре, чу се приятен звън на камбанки.

Йона трепна и се обърна. По лицето й премина лъчезарна усмивка.

— Мамо! — извика тя и политна ликуваща в прегръдките на дебелото същество-клоун.

Те се завъртяха в кръг, изпяха в такта на дайрето песничка и си тръгнаха щастливи.