Ейми Тан
Дъщерята на лечителя (9)

Сърце

Ето нещата, които не трябва да забравям.

Отгледана съм в рода Лиу в скалистите Западни хълмове южно от Пекин. Най-старото записано име на нашето село е Безсмъртно сърце. Скъпата ми леля ме научи как да го пиша на малката ми дъска. Гледай сега, Кутре, нареди тя и изписа знака за „сърце“. Виждаш ли тази извита линия? Това е дъното на сърцето, където се събира и тече кръвта. А точките са двете вени и артерията, пренасящи кръвта навътре и навън. Докато преписвах йероглифа, тя попита: Чие ли мъртво сърце е дало форма на тази дума? Какво ли е било началото й, Кутре? Дали сърцето е било на жена? В момент на печал ли е изписана думата?

Веднъж видях сърцето на току-що заклано прасе. Беше червено и лъщящо. А вече бях виждала много пилешки сърца в купа, чакащи да бъдат сготвени. Приличаха на малки устни и имаха същия цвят като белезите на скъпата ми леля. Но как ли изглежда сърцето на една жена?

— Защо е нужно да знаем на кого е било сърцето? — попитах, изписвайки йероглифа.

А леля плесна бързо с ръце. Човек би трябвало да взима под внимание как започват нещата. Дадено начало води до даден край.

Помня, че често говореше за това, как започват нещата. Оттогава се интересувам за началото и края на много неща. Като село Безсмъртно сърце. И хората, живеещи в него, в това число и аз. По времето, когато съм се родила, Безсмъртно сърце вече го беше напуснал късметът. Заобиколено от хълмове, то лежеше в долина, спускаща се в дълбока варовикова клисура. Клисурата имаше формата на сърдечна камера, а трите потока, напоявали и оттичали се някога в пролома, бяха артерията и вените на сърцето. Но те бяха пресъхнали. Както и вълшебните извори. Нищо не беше останало от ручеите, освен напукани оврази и воня на пръдня.

Въпреки че в началото селото е било свещено място. Легендата разказва, че един император дошъл на посещение и самият той засадил бор в средата на долината. Дървото било в памет на мъртвата му майка, а почитта му към нея била толкова голяма, че той дал оброк дървото да живее вечно. Когато скъпата ми леля го видяла за първи път, борът вече бил на повече от три хиляди години.

И богати, и бедни идвали на поклонение в Безсмъртно сърце. Надявали се, че ще се заредят от жизнената енергия на бора. Поглаждали с ръка ствола, милвали листата между пръстите си, сетне се молели за мъжки рожби или големи богатства, цяр за смъртно болни, свършек на проклятия. Преди да си тръгнат, отчупвали парченца от кората, откъртвали клонки. Отнасяли ги като сувенири. Скъпата ми леля каза, че това е убило бора, прекаленото благоговение. Щом дървото умряло, сувенирите изгубили силата си. И понеже мъртвото дърво вече не било безсмъртно, то не било и славно повече, също и нашето село. Дървото дори не било древно, разправяха след това хората, може би само на двеста или триста години. А историята с императора, почел паметта на майка си? Това беше скалъпена феодална легенда, която да ни внушава, че покварените са искрени. Тези слухове плъзнаха същата година, когато падна старата династия Цин и бе създадена новата Република.

Лесно запомних прякора на нашето село: Четирийсет и шест километра от Моста на тръстиковия ров. Мостът на тръстиковия ров е всъщност мостът „Марко Поло“, който днес хората наричат разклонението за Пекин. Гаолин сигурно е забравила старото име, но аз не съм. Като бях малка, указанията за пътя до Безсмъртно сърце бяха следните: „Първо стигаш до Моста на тръстиковия ров, после се връщаш четирийсет и шест километра“.

Тази шега звучеше така, все едно живеехме в затънтено селце с двайсетина-трийсет човека. Не беше така. В детството ми в него имаше близо две хиляди жители. Беше многолюдно, натъпкано от единия край на долината до другия. Имахме тухлар, тъкач на чували и фабрика за бои. Двайсет и четири пазарни дни, шест храмови празника и основно училище, което посещавахме с Гаолин, когато не помагахме на семейството вкъщи. Имаше всякакви амбулантни търговци, които обикаляха от къща на къща и продаваха прясна бобена каша и симид, от който се носеше пара, вити кифли и шарени бонбони. И доста хора се намираха да си ги купят. Няколко медни монети, това ти трябваше, за да си угодиш на стомаха като богаташ.

Кланът Лиу беше живял в Безсмъртно сърце от шест века. През цялото това време потомството е добивало туш и го е продавало на пътниците. Живеели в същата къща с двора, към която пристроявали стаи, а по-късно крила, когато преди четиристотин години една жена от рода се сдобила с осем синове, по един на година. Семейният дом прераснал от проста къща с три колони отпред в семеен комплекс с крила, опиращи се на по пет колони всяко. При по-късните поколения броят на наследниците намалял, а допълнителните стаи се захабили и били отдадени под наем на наематели кавгаджии. Независимо дали тези хора се хилеха на вулгарни вицове или пищяха от болка, без значение, звуците бяха едни и същи, противни за ухото.

Общо взето, в семейството ни цареше благополучие, но не чак в такава степен, че да пораждаме силна завист. Почти на всяко ядене на масата имаше месна или бобена каша. Всяка зима бяхме с нови ватенки, без дупки. Давахме пари на храма, операта и панаира. Но мъжете в семейството имаха и амбиции. Все търсеха нещо допълнително. Казаха, че в Пекин повече хора пишат важни документи. Тези важни документи изискваха повече добро мастило. По-голямата част от големите пари беше в Пекин. Около 1920 г. татко, чичовците ми и техните синове отидоха да продават мастилото в града. Оттогава насетне почти през цялата година живееха там, в задната стаичка на един магазин в стария грънчарски квартал.

У дома жените правеха мастилото. Стояхме си вкъщи. Всички работехме — аз, Гаолин, лелите и братовчедките ми, всички. Дори най-малките и Прабаба имаха задача да чистят от камъчета изсушеното просо, което варяхме за закуска. Всяка сутрин се събирахме в мастилената работилница. Прабаба разказваше, че изпърво работилницата била сайвант, който се простирал по протежение на лицевата стена на къщата. През годините мъжете от едно поколение иззидали тухлени стени и сложили керемиден покрив. Други заздравили носещите греди и удължили помещението с два стълба. Следващото поколение настлало пода с плочи и изкопало ями за съхранение на суровините. Сетне други мъже в рода направили изба, където блокчетата туш да се запазват от топлина и студ.

— И вижте я сега — често се хвалеше Прабаба. — Нашата работилница е мастилен дворец.

Тъй като мастилото ни беше с най-добро качество, трябваше да пазим чисти масите и подовете през цялата година. С прашните жълти ветрове от Гоби това не беше лесна работа. Налагаше се да слагаме на прозоречните отвори и стъкла, и мукава. През лятото на вратите поставяхме мрежи против насекоми. През зимата окачвахме овчи кожи да ни пазят от снега.

Лятото беше най-лошият сезон за производството на мастило. Ужасни горещини. Изпаренията изгаряха очите и ноздрите и белите ни дробове. Като видяхме скъпата ми леля да си увива шал около обезобразеното лице, дойде ни наум да си сложим мокра кърпа на устата. Още усещам мириса на съставките на нашето мастило. Имаше няколко вида ароматни сажди: бор, канела, камфор и дървен материал от отсеченото Безсмъртно дърво. Татко довлече вкъщи няколко големи цепеници, след като мълния разцепи мъртвото дърво точно по средата, оголвайки сърцето му, което беше почти кухо, защото го бяха прояли бръмбари. Имаше и туткал от лепкава паста, смесена с различни масла — камфор, терпентин, тунгово дърво. После добавяхме сладък отровен цветен прах, с чиято помощ се борехме с насекомите и плъховете. Ето колко специално беше нашето мастило, всички онези трайни аромати.

Правехме по малко мастило периодично. Ако избухнеше пожар, както преди няколкостотин години, нямаше да се изгубят наведнъж всички суровини и запаси. А ако дадена партида беше прекалено лепкава или прекалено влажна или мека или недостатъчно черна, беше по-лесно да се разбере чия е вината. На всеки от нас се падаше поне по едно задължение от дългия списък с дейности. Първо горенето и стриването, премерването и наливането. После идваше разбъркването и формоването, сушенето и надписването с калиграфски знаци. И накрая опаковането и броенето, подреждането на куп и складирането. Един сезон опаковах, само това правех. Умът ми се рееше, но в същото време пръстите ми се движеха като машинки. Друг сезон трябваше да използвам много фини пинсети, за да отскубвам буболечките, паднали върху блокчетата. Когато Гаолин вършеше тази работа, оставяше много вдлъбнатини. Задачата на скъпата ми леля беше да седи на дълга маса и да пресова черната смес в каменни калъпи. Затова върховете на пръстите й бяха постоянно черни. Щом мастилото изсъхнеше, с дълъг остър инструмент тя изрязваше в блокчетата туш думите и рисунките за късмет. Дори превъзхождаше Татко в калиграфията.

Работата беше досадна, но ние се гордеехме с тайната си семейна рецепта. С нея постигахме идеален цвят и твърдост. Едно блокче туш от нашите имаше трайност над десет години. Не изсъхваше и не се ронеше, нито пък се просмукваше с влага. А ако тушът се съхраняваше на хладно в дълбока изба, каквато беше нашата, той можеше да престоява продължителни периоди от време. Онези, които използваха нашето мастило, го потвърждаваха. Без значение колко топлина или влага, или мръсотия от пръстите е попил листът, думите оставаха, черни и неизличими.

Майка твърдеше, че заради мастилото не се променя гарвановочерният цвят на косите ни. Беше по-безвредно за косата, отколкото да пием чай от черни сусамени семена. „Работиш здраво през деня, забърквайки мастило, нощем младееш, докато спиш.“ Така се шегувахме, а Прабаба често се фукаше:

— Моята коса е черна като препечена черупка на див кестен, а лицето ми е сбръчкано и бяло като вътрешната част на месото му — на Прабаба й сечеше умът. Веднъж добави: — По-добре, отколкото да имаш бяла коса и препечено лице — и всички се разсмяхме, макар и скъпата ми леля да беше в стаята.

В по-късните години обаче Прабаба вече не беше така остра на език и бързорека. Често питаше, тревожно смръщила вежди:

— Виждала ли си Ху Сен? — можеше да отвърнеш с „да“, можеше и с „не“ и в следващия момент изчуруликваше като птичка: — Ху Сен? Ху Сен? — непрестанно търсейки покойния си внук, много тъжно звучеше.

Към края на живота й мислите на Прабаба приличаха на рухващи стени, камъни без хоросан. Един доктор каза, че вътрешният й вятър е студен и че пулсът й е бавен, плитко поточе, което е почти замръзнало. Докторът даде съвет да яде по-люто. Но Прабаба още повече се влоши. Скъпата ми леля предположи, че в главата й е скокнала бълха и се угощава с мозъка й. Сърбеж при объркване бе името на болестта, поясни тя. Затова хората често се чешат по главата, когато не могат да се сетят за нещо. Баща й на леля бил доктор и тя е виждала много пациенти със същия проблем. Вчера, когато не можах да си спомня името на скъпата ми леля, се зачудих дали в ухото ми не скача бълха! Но сега, след като пиша за толкова много неща, съм сигурна, че нямам болестта на Прабаба. Мога да възстановя и най-малките подробности, при все че са се случили отдавна и далеч оттук.

Къщата, в която живеехме и работехме — изплува в паметта ми, сякаш сега стоя пред портата. Намираше се на улица „Свинска глава“. Улицата започваше от изток, близо до пазарния площад, където продаваха свински глави. От площада завиваше на север и минаваше покрай мястото, на което беше расло известното някога Безсмъртно дърво. После се стесняваше в извита пътека, по чието протежение къщите се опираха една о друга. Краят на улица „Свинска глава“ представляваше тесен издатък земя, надвиснал над най-дълбоката част на ждрелото. Леля ми разказа, че тази издатина била оформена преди хиляди години от някакъв военачалник. Той сънувал, че вътрешността на планината била пълна с нефрит. И заповядал всички да копаят, копаят, да не спират. Мъже, жени и деца гребали заради съня му. Когато военачалникът умрял, децата били остарели, прегърбени, а планината легнала на едната си половина.

Зад нашата къща издатината се е превърнала в скала. А долу е дъното на клисурата. Родът Лиу навремето е притежавал двайсет му земя^[1] зад къщата. Но през вековете с всеки по-силен дъжд стените на клисурата се рушали и разширявали, тътнели и се вдълбочавали. На всеки десетина години двайсетте му земя се свивали и свивали и скалата се приплъзвала по-близко до гърба на нашата къща.

Подвижната скала ни даваше усещането, че трябва да обърнем поглед назад, за да разберем какво ни чака по пътя пред нас. Наричахме я Края на света. Понякога мъжете в семейството спореха помежду си дали е още наша земята, която се е сгромолясала в ждрелото. Единият от чичовците ми обобщаваше:

— Твоя е само храчката, която изминава пътя от устата ти до дъното на оная пустош.

А жена му го скастряше:

— Престани да говориш за това. Само дърпаш Дявола за опашката.

Тъй като онова, което се намираше отвъд и отдолу, бе твърде злочесто, за да се изрича на глас: нежелани бебета, самоубили се девици и призраци просяци. Всеки знаеше това.

Като по-малки много пъти сме ходили до скалата с братята ми и Гаолин. Обичахме да търкулваме от върха развалени пъпеши и изгнили зелки. Гледахме как падат и се разцепват, удряйки се в черепи и кости. Поне си мислехме, че в това се разбиват. Ала веднъж се спуснахме надолу, пързаляйки се по дупе, хващайки се за корените, сурвайки се в долната земя. И щом чухме шумолене в храстите, толкова пронизително изпищяхме, че ни заболяха ушите. Оказа се, че призракът е улично псе. А черепите и костите са просто големи речни камъни и откъртени клони. Но макар и да не видяхме трупове, наоколо бяха разпръснати ярки части от дрехи: ръкав, яка, обувка, и бяхме сигурни, че принадлежат на мъртвите. А сетне ги помирисахме: воня на духове. Достатъчно е само веднъж да го подушиш, за да разбереш какво е. Издигаше се от земята. Носеше се във въздуха към нас на крилата на хиляди мухи. Мухите ни преследваха като буреносен облак и докато се катерехме бързо нагоре. Първият брат ритна един камък, който разкъса част от скалпа на Втория брат. Нямаше начин да скрием раната от Майка и щом я видя, тя ни напердаши до един, после ни предупреди, че ако още веднъж се спуснем в Края на света, ще ни остави навън и да не сме помисляли да влезем вкъщи.

Стените на родовата ни къща бяха иззидани от скали, разкрити от свлачищата. Скалните късове бяха наредени и слепени с кал, хоросан и замазка от просо, а после белосани с вар. Лете влагата избиваше като пот, а зиме хващаше мухъл. А в многото стаи на тази къща тук-там покривът течеше или се появяваше фуга в стената от течението. Но въпреки това сетя ли се за къщата, обзема ме странна носталгия. Връхлита ме споменът за тъмните скривалища, топли или хладни, където се спотаявах и си представях, че бягам някъде другаде.

Между тези стени много семейства с различни по старшинство членове и не едно поколение са живели заедно, от хазяи до наематели, от Прабаба до най-малката племенница. Струва ми се, че бяхме трийсет и кусур души, половината от рода Лиу. Лиу Дзин Сен беше най-големият от четиримата синове. Него наричах Татко. Чичовците ми и техните жени му казваха Старши брат. А братовчедите ми — Старши чичо. По старшинство моите чичовци бяха Голям чичо и Малък чичо, а жените им — Голяма леля и Малка леля. Като съвсем малка си мислех, че на Татко и Майка казват Старши, защото бяха много по-високи от чичовците и лелите ми. Първи брат и Втори брат също бяха с едра кост, както и Гаолин, и дълго време не знаех защо съм толкова дребничка.

Младши чичо беше четвъртият син, най-младият, любимецът. Казвал се е Лиу Ху Сен. Той е бил истинският ми баща и е щял да вземе за жена скъпата ми леля, ако не бил починал в деня на сватбата им.

* * *

Скъпата ми леля се родила в по-голямо селище, в полите на планината, село на име Джоуската уста на планината, кръстено на император Джоу от династията Шан, когото всеки днес помни като тиранин.

Семейството ни понякога ходеше в Устата на планината на храмови празници и опери. Хванехме ли пътя, от Безсмъртно сърце дотам бяха само десетина километра. Ако минехме през Края на света, разстоянието се намаляваше наполовина, но пътят бе по-опасен, особено през лятото. Тогава падаха големите дъждове. Сухата клисура се напълваше и преди да успееш да дотърчиш до скалите, да се покатериш и да извикаш „Богиньо на милостта!“, деретата се втурваха в бяг като крадци, отнасяйки те заедно с всичко, което не е дълбоко вкоренено в почвата. Щом дъждът спреше, пороите се оттичаха бързо и устите на пещерите поглъщаха пръстта и дърветата, телата и костите. През гърлото на планината те слизаха в стомаха й, минаваха през червата и накрая в недрата, където всичко се затъкваше. Има запек, обясни веднъж скъпата ми леля. Виждаш ли сега защо са толкова много костите и хълмовете: Хълмът на пилешката кост, Хълмът на старата крава, Хълмът на драконовата кост. Разбира се, костите в Хълма на драконовата кост не са само от дракони. Някои са от обикновени твари, мечка, слон, хипопотам. Леля нарисува на дъската ми всяко едно от тези животни, защото преди не бяхме говорили за тях.

Имам една кост, която може би е от костенурка, каза. Измъкна я от подгъва на ръкава си. Приличаше на изсъхнала ряпа на пъпчици. Баща ми за малко да я стрие за лекарство. После забеляза, че върху нея пише нещо. Леля обърна костта и аз видях странни йероглифи, изписани от горе до долу. Заради драскулките тези кости до скоро не се ценяха особено. Едно време, преди да ги продадат на лечебниците, костотърсачите ги заглаждаха с пила. Сега учените ги наричат оракулски кости и вървят на двойна цена. А думите тук ли? Те са въпроси към боговете.

— Какво пише? — попитах.

Кой знае. Тогава думите са били различни. Но ще да е нещо, което трябва да се помни. Иначе защо са го казали боговете, защо някой го е записал?

— Къде са отговорите?

Отговорите са пукнатините. Гадателят допирал нажежен пирон до костта и тя се напуквала като дърво, ударено от мълния. После тълкувал какво означавали цепнатините.

Леля прибра оракулската кост. Един ден, когато се научиш да помниш, ще ти я дам да я пазиш. Но сега ще ти изскочи от акъла къде си я сложила. По-нататък ще отидем да потърсим още драконови кости и ако откриеш някоя с надпис, ще си я запазиш.

Излезеше ли му късметът, всеки бедняк събираше драконови кости в Устата на планината. Жените и те събираха, но ако откриеха някоя кост, трябваше да казват, че мъж я е намерил, защото иначе костта губеше от цената си. После прекупвачи обикаляха из селото и изкупуваха драконовите кости, занасяха ги в Пекин и ги продаваха скъпо на дрогериите, а те ги даваха още по-скъпо на болните. Костите се славеха, че лекуват всичко, от изтощение до тъпота. Редица доктори ги продаваха. Както и бащата на скъпата ми леля. Той използвал кости, за да лекува кости.

От деветстотин години в рода на скъпата ми леля е имало чекръкчии. Такава била традицията. Пациентите на баща й били предимно мъже и момчета, ранени във въглищните мини и варовиковите кариери. При нужда лекувал и други болежки, но специалността му била наместването на кости. Не било нужно да ходи на специално училище да се учи за костен доктор. Прихванал уменията, като гледал баща си, а баща му пък се научил от своя баща. Това било наследството им. Предавали си един на друг и тайното място, където намирали най-добрите драконови кости, нарича се Маймунската челюст. Един от предците, живял по времето на династията Сун, открил пещерата в най-дълбоката теснина в руслото на пресъхналата река. Всяко поколение копаело все по-навътре и по-навътре, малка цепнатина в пещерата водила до друга по-надълбоко. А тайната на точното разположение също била семейна ценност, предавана от поколение на поколение, от баща на син, а по времето на скъпата ми леля — от баща на дъщеря и на мен.

Още помня пътя към нашата пещера. Намираше се между Устата на планината и Безсмъртно сърце, далече от останалите пещери в подножието на планината, където всички други отиваха да ровят за драконови кости. Скъпата ми леля няколко пъти ме е водила там, винаги през пролетта или есента, никога лете или зиме. За да стигнем дотам, се спускахме в Края на света и вървяхме по средата на ждрелото, встрани от стените му, където възрастните казваха, че имало неща, твърде противни за гледане. Случваше се да минем покрай огромни бурени, късове от глинени купи, тресавище, пълно с вейки. В детското ми съзнание тези гледки добиваха образа на изсъхнала плът, бебешко черепче, супа от девичи кости. А може и да бяха такива, защото навремени леля закриваше с ръка очите ми.

От трите пресъхнали ручейни корита хващахме онова, което беше артерията на сърцето. И тогава се озовавахме пред самата пещера, процеп в планината, висок колкото метла. Леля разчистваше встрани мъртвия шубрак, скриващ пещерата. И двете поемахме дълбоко въздух и влизахме. Трудно е да се опише с думи как си проправяхме път, все едно да се опитваш да опишеш как се влиза в ухо. Трябваше да извивам тялото си в неестествено положение силно вляво, сетне да опра стъпалото си в малка тераска, до която стигах само като прегънех крака си до гърдите. Но тогава извиквах, а скъпата ми леля сумтеше, понеже не можех да видя черните й ръце, за да разбера какво ми казва. Следвах нейното пъхтене и плясканията с ръце, лазейки като куче, така че да не си ударя главата или да не падна. Когато най-накрая стигахме в по-широката част на пещерата, леля запалваше свещта на фенера и го закачваше на дълъг прът с чепове, оставен преди години от неин родственик.

На пода на пещерата бяха пръснати инструменти за копаене, железни секачи с различни размери, чукове и клещи, както и чували за извлачване на пръстта. Пещерните стени бяха многопластови, досущ като оризов пудинг с осем съкровища^[2], разрязан наполовина, на върха с по-светъл и ронлив слой, после под него по-плътен от кал, подобен на бобена каша, и в долната част пластовете се втвърдяваха. Най-високият слой се чоплеше най-лесно. Най-ниският беше като скала. Но точно оттам се изравяха най-ценните кости. И след като хората столетия наред разкопавали долния край, отгоре се бе образувал свод, който заплашваше всеки момент да се срути. Вътрешността на пещерата наподобяваше маймунски кътници, които можеха да те прегризат надве, и затова се наричаше Маймунската челюст.

Докато си почивахме, скъпата ми леля говореше с боядисаните си от мастилото ръце. Стой настрана от този ред маймунски зъби. Те веднъж захапали един от прадядовците ми, който бил сдъвкан и излапан заедно с камъните. Ей там баща ми намери черепа му. Веднага го върнахме обратно. Да отделиш главата на човека от тялото му носи нещастие.

Няколко часа по-късно изпълзявахме от Маймунската челюст с чувал пръст и ако късметът ни спохождаше, с една-две драконови кости. Скъпата ми леля ги вдигаше към небето и се покланяше, отправяйки благодарност към боговете. Тя вярваше, че на костите от тази пещера се дължи славата на чекръкчиите в нейния род.

Като бях малка, разказваше един път, докато се връщахме вкъщи, помня, че при татко непрестанно идваха отчаяни хора. Ако някой не можеше да ходи, той не можеше и да работи. А ако не работеше, семейството му гладуваше. После той умираше и това бе краят на родословното дърво и на всичките усилия на неговите предци.

На тези отчаяни пациенти лелиният баща предлагал три метода на лечение: модерен, „от всичко по малко“ и традиционен. Модерният включвал западните лекарства на мисионерите. Заклинанията и монотонното пеене на монасите шарлатани спадали към метода „от всичко по малко“. А при традиционния използвал драконови кости, също водни кончета и водорасли, ципи от насекоми и редки семена, кора от дърво и прилепова тор, всичко било с най-добро качество. Бащата на скъпата ми леля бил толкова даровит, че от петте околни планински села идвали болни хора при Прочутия чекръкчия от Устата на планината (чието име ще напиша, щом се сетя).

При все че бил вещ и знатен, не могъл да предотврати ударите на съдбата. Когато скъпата ми леля била четиригодишна, майка й и по-големите й братя починали от обезводняване. Повечето роднини от двете страни на фамилията се споминали от същото само три дни след като участвали в ритуала на червеното яйце и пили вода от кладенец, заразен от тялото на самоубила се девица. Чекръкчията си докарал такъв позор, дето не могъл да спаси своите близки, че похарчил цялото си богатство и натрупал доживотни дългове, за да им устрои погребение.

От мъка, разправяше с ръце леля, той ме разглези, даваше ми да правя всичко, което бе позволено на един син. Научих се да чета и пиша, да задавам въпроси, да играя на гатанки, да пиша осемстишия, да се разхождам сама и да се любувам на природата. Бабичките го предупреждаваха, че е опасно да съм толкова безсрамно щастлива, наместо свенлива и да навеждам глава пред непознати. И защо той не ми пристяга краката, питаха те. Татко беше претръпнал към най-ужасните страдания. Но с мен беше безсилен. Не издържаше да ме гледа, че плача.

Така че скъпата ми леля свободно ходела с баща си в неговия кабинет и в аптеката. Тя накисвала ивиците от ратанова палма и отскубвала мъха. Лъскала везните и оправяла сметките. Който и буркан в аптеката да посочел клиентът, тя можела да прочете етикета със съдържанието му, дори научните термини за животинските органи. Като поотраснала, се научила да изстисква кръв от рана с квадратен пирон, да използва слюнката си за почистване на възпалени места, да налага лапи от личинки, изсмукващи гнойта, да превързва с марля разкъсана тъкан. По времето, когато преминала от детство към моминство, била чувала всякакви писъци и ругатни. Била докосвала толкова много тела, живи, умиращи и мъртви, че малцина фамилии я искали за снаха. И въпреки че никога не я завладяла романтична любов, леля познавала предсмъртната агония. Щом ушите омекнат и се сплескат към главата, обясни ми веднъж, значи е твърде късно. След няколко секунди човек изпуска последния си дъх. Тялото изстива. Учеше ме на много такива истини.

При най-тежките случаи помагала на баща си да сложат ранения да легне върху лека мрежеста ратанова носилка. Баща й повдигал и свалял носилката чрез скрипец и въже, а леля я направлявала да влезе в дървената вана, пълна със солена вода. В нея счупените кости на пострадалия се задържали на повърхността и били намествани. След това скъпата ми леля донасяла на баща си ратановите ленти, които били омекнали след накисването. Той ги заплитал на шина, така щото крайникът да може да диша, но и да бъде неподвижен. В края на посещението чекръкчията отварял буркана с драконовите кости и с помощта на тясно длето отчупвал тресчица, тънка колкото изрезка от нокът. Скъпата ми леля го стривала на прах със сребърна топка. От прахта се приготвял мехлем за мазане или сироп за пиене. Накрая щастливият пациент си отивал вкъщи. Скоро се връщал да работи в кариерата по цял ден.

Веднъж докато вечеряхме, леля ми разказа с ръце една история, която само аз можех да разбера: При татко дойде една богата жена и му каза да разбинтова ходилата й и да ги стегне в по-модерни обувки калъпи. Обясни му, че искала да носи обувки с високи токчета. „Но не прави новите ми крака прекалено големи, рекла придирчиво тя, да не са като на слугиня или чужденка. Направи ги естествено малки като нейните.“ И тя посочи моите крака.

Аз забравих, че Майка и другите ми лели бяха на масата и попитах високо:

— Пристегнатите стъпала приличат ли на белите лилии, описани в романтичните книги?

Майка и другите лели, които все още бяха с привързани нозе, ме стрелнаха неодобрително с поглед. Как си позволявах да говоря толкова открито за най-интимните части на жената? А скъпата ми леля се престори, че уж ме мъмри с ръце, задето задавам такива въпроси, но в действителност казваше: Обикновено са надиплени като вита пита във формата на цвете. Но ако са мръсни и загрубели с мазоли, са досущ като изгнили корени на джинджифил и смърдят на зурли от умрели преди три дни свине.

По този начин скъпата ми леля ме учеше да бъда непокорна, също като нея. Учеше ме да бъда любопитна, също като нея. Глезеше ме. И тъй като аз бях точно такава, не можеше да ме научи да бъда по-добра щерка, макар че в края на краищата се опита да поправи грешките ми.

Помня как се опита. Бе последната седмица, в която бяхме заедно. Не ми говореше с дни. Наместо това пишеше и пишеше, и пишеше. Накрая ми даде свитък листи, завързани с връв. Това е истинската ми история, каза ми, а също и твоята. Напук не прочетох повечето от страниците. Но когато го сторих, ето какво научих.

 

 

Един ден късно есента, когато скъпата ми леля била на деветнайсет според китайската си възраст^[3], при чекръкчията дошли двама нови пациенти. Единият бил врещящо бебе на семейство, живеещо в Безсмъртно сърце. Другият пациент бил Младши чичо. И двамата щяха да й причинят безкрайна мъка, но по съвсем различен начин.

Ревящото бебе било най-малкият наследник на широкоплещест мъж на име Чан, майстор на ковчези, който забогатял по време на холерата. Дърворезбите от външната страна на ковчезите били от камфорово дърво. Но отвътре стените били от евтин бор, боядисани и лакирани така, че да имат вид на по-качественото златно дърво.

Парче от същото това златно дърво паднало от една купчина и извадило рамото на бебето от ключицата. Затова пищи, обяснила жената на Чан с уплашен израз. Скъпата ми леля познала тази нервна жена. Преди две години тя идвала при чекръкчията, защото някакъв камък, който по всяка вероятност паднал от небето, я ранил по окото и челюстта. Сега била с мъжа си, който пляскал бебето по крачето, гълчейки го да спре да вдига врява. Скъпата ми леля креснала на Чан:

— Първо рамото, а сега искаш и крачето да му счупиш.

Чан я погледнал изпод вежди. Леля взела бебето. Разтъркала с малко лекарство вътрешната страна на бузките му. Скоро то се укротило, прозяло се веднъж и заспало. Тогава чекръкчията наместил рамото му.

— Какво е лекарството? — майсторът на ковчези попитал скъпата ми леля.

Тя не отвърнала.

— Традиционни неща — обадил се чекръкчията. — Малко опиум, малко треви и една специална драконова кост, която изравяме от тайно място, известно само на нашето семейство.

— Специална драконова кост, а? — Чан си топнал пръста в лекарската гаванка, после си мацнал бузата отвътре. Предложил и на скъпата ми леля, която изсумтяла с отвращение, а той се изсмял и й хвърлил дързък поглед, сякаш вече я притежавал и можел да прави с нея каквото си иска.

Веднага щом семейството на Чан и бебето си тръгнали, Младши чичо влязъл, накуцвайки.

Ранил го необузданият му кон, обяснил той на чекръкчията. Пътувал от Пекин към Безсмъртно сърце и докато си почивали, конят подплашил един заек, сетне заекът подплашил коня и той стъпил върху крака на Младши чичо. Счупил му три пръста и Младши чичо подкарал коня към Устата на планината, право в кабинета на Прочутия чекръкчия.

Младши чичо седнал за преглед на стола от черно дърво. Скъпата ми леля била в задната стаичка и го зърнала през дръпнатата настрани завеска. Бил двайсет и две годишен слаб младеж. Имал фини черти на лицето, но не се държал надуто или прекалено резервирано и макар да не носел богаташко расо, бил спретнато облечен. Леля го чула да се шегува за преживелицата:

— Кобилата ми така обезумя от страх, че си помислих, ей сега ще препусне в галоп направо към подземния свят, както съм я яхнал, застопорен отгоре й.

Скъпата ми леля влязла в стаята и рекла:

— Но съдбата те доведе тук.

Младши чичо замлъкнал. Щом леля се усмихнала, той забравил болката. Докато слагала лапа от драконова кост върху голия му крак, той решил да се ожени за нея. Това беше нейната версия за влюбването им.

Никога не съм виждала снимка на истинския ми баща, но леля ми каза, че е бил много красив и умен, но в същото време достатъчно свенлив, за да разнежи едно момиче. Приличал на беден учен, който имал възможности да надрасне своята среда, и без съмнение щял да се подготви за императорските изпити, стига новата Република да не ги била отменила няколко години по-рано.

На следващата сутрин Младши чичо се върнал с три клонки с личи^[4] за скъпата ми леля като дар в знак на признателност. Обелил кожата на едно личи и тя изяла бялото месо на плода пред него. Утринта била топла за късната есен, отбелязали и двамата. Той попитал дали може да изрецитира едно стихотворение, което написал същата сутрин:

— Ти говориш — занареждал — с езика на падащите звезди, по-дивен от изгрева, по-бляскав от слънцето, кратък като залеза. Искам да тръгна по дирите му към вечността.

Следобед майсторът на ковчези Чан донесъл на чекръкчията любеница.

— Да покажа колко много съм ти благодарен — рекъл той. — Моето бебе вече е добре, грабва купите и ги удря в земята със силата на три хлапета.

По-късно същата седмица всеки от тях, без знанието на другия, отишъл при различен гадател. И двамата желаели да разберат дали комбинацията от рождените им дати с тази на скъпата ми леля е щастлива. Поинтересували се дали има лоши предзнаменования.

Майсторът на ковчези отишъл при един ясновидец от Безсмъртно сърце, мъж, който кръстосвал селото с лескова пръчка за откриване на подземни богатства. Предпоставките за женитба са чудесни, зарадвал го ясновидецът. Виж тук. Скъпата ми леля била родена в годината на Петела, а понеже Чан бил Змия, двамата си подхождали идеално за женитба. Старецът разяснил, че броят на щрихите в лелиното име образувал щастливо число. (Ще напиша числото, щом се сетя за името й.) А отгоре на всичко имала бенка в единайсета позиция, близо до месестата част на бузата, което било знак, че от безропотната й уста се леят само нежни думи. Майсторът на ковчези толкова се зарадвал да чуе това, че оставил на ясновидеца голям бакшиш.

Младши чичо отишъл при една врачка в Устата на планината, старица, чието лице било по-набръчкано от дланта й. Тя видяла само нещастия. Първият знак бил бенката на лелиното лице. Бенката е в дванайсета позиция, казала врачката на Младши чичо, и изпъква до сами устата, а това означава, че животът все скръб ще й носи. Комбинацията от рождените им години също била нехармонична, тя била огнен Петел, а той — дървен Кон. Девойчето щяло да го възседне и да го изкълве късче по късче. С неутолимите си желания щяла да го погуби. А ето какво било най-неприятното. Бащата и майката на момичето обявили, че щерка им се родила на шестнайсетия ден от седмата луна. Но врачката имала зълва, която живеела близо до чекръкчията и тя знаела, че не е така. Била чула плача на новороденото не на шестнайсетия, а на петнайсетия ден, единственият ден, в който на злите духове им е позволено да бродят по земята. Зълвата казала, че бебето издавало такива звуци: „У — ууу, у — ууу“, не като човек, а като призрак. Врачката доверила на Младши чичо, че много добре познава момата. Често я виждала в пазарните дни да ходи сама. Това чудато момиче правело бързи сметки наум и се пазаряло с търговците. Било високомерно и своенравно. А също и начетено, баща й я посветил в тайните на тялото. Момичето било твърде любознателно, твърде много разпитвало, твърде непоколебимо действало на своя глава. Може би било обладано от зъл дух. По-добре си намери друга невеста, посъветвала го врачката. Тази ще те тласне към гибел.

Младши чичо дал на врачката още пари, но не като бакшиш, а за да я накара да си напрегне мозъка по-силно. Врачката продължавала да клати глава отрицателно. Но след като Младши чичо й дал цели хиляда медни монети, старицата внезапно била осенена от нова мисъл. Когато момичето се усмихнело, което ставало често, бенката й се премествала в по-благоприятна позиция — единайсета. Врачката направила справка в един алманах, съпоставила тази позиция с часа й на раждане. Добри новини. Часът на Заека бил благодушен. Нейната непреклонност била просто заблуда. А всяка следа от инат можела да се сломи с по-яка пръчка. Разкрило се още, че зълвата била клюкарка, известна с преувеличенията си. Но за да е съвсем сигурно, че бракът ще върви по вода, врачката продала на Младши чичо амулет за сто различни неща, който да го пази в лоши дни, от зли духове и косопад.

— Но дори и с амулет, не се жени в годината на Дракона. Лоша година за Коня.

Първото предложение за женитба направила сватовница от фамилията Чан, която отишла при чекръкчията и обадила добрите поличби. Тя взела да хвали майстора на ковчези колко бил почитан като занаятчия от коляното на именити занаятчии. Описала къщата му, скалните градини, езерото с риби, мебелировката в многото му стаи, как дървото било с най-добрия цвят, пурпурен като току-що натъртено място. Колкото до въпроса със зестрата, майсторът на ковчези бил склонен да се покаже повече от щедър. Тъй като момичето щяло да му бъде втора жена, а не първа, не би ли могла зестрата да включва един буркан с опиум и един с драконови кости? Не било кой знае какво, но пък било безценно, а по този начин нямало да се накърни и достойнството на булката.

Чекръкчията обмислил предложението. Той остарявал. Къде щяла да се дява дъщеря му, след като починел? И кой друг мъж щял да я поиска в дома си? У нея имало прекалено голям живец, правила само каквото си науми. Нямала си майка да я научи как да се държи като съпруга. Вярно, при друга възможност майсторът на ковчези не би бил първият, когото баща й да хареса за зет, но чекръкчията не искал да застава на пътя на нейното бъдещо щастие. Съобщил на скъпата ми леля щедрото предложение на Чан. При което тя се намусила.

— Той е животно — рекла леля. — По-скоро бих яла червеи, нежели да му стана жена.

Чекръкчията бил принуден да отвърне неловко на сватовницата:

— Съжалявам — смотолевил той, — но дъщеря ми си изплака очите, не можа да понесе мисълта, че ще напусне немощния си баща.

Лъжата щяла да се преглътне лековерно, без да се посрамят, ако предложението на чичковата сватовница не било прието следващата седмица.

Няколко дни след като била разгласена бъдещата сватба, майсторът на ковчези се върнал при Устата на планината и ненадейно пресрещнал скъпата ми леля, която се връщала от извора.

— Мислиш, че ще ме обидиш? Гледай си работата.

— Кой кого обиди? Ти ми предложи да ти стана наложница, слугиня на жена ти. Нямам желание да бъда робиня в един феодален брак.

Когато понечила да си тръгне, Чан я стиснал за врата, като процедил, че ще го счупи, сетне я раздрусал и за малко наистина щял да й скърши главата като зимна вейка. Но вместо това я блъснал на земята, псувайки срамните й части и тези на покойната й майка.

Скъпата ми леля се съвзела и се подсмихнала презрително:

— Големи приказки, големи юмруци. Да не мислиш, че като ме изплашиш, ще ме накараш да съжалявам?

И той изрекъл следните думи, които леля никога не забравила:

— Скоро ще окайваш всеки ден от нещастния си живот.

Скъпата ми леля не разказала на баща си или на Ху Сен какво се случило. Нямало смисъл да ги тревожи. А и защо да кара бъдещия си съпруг да се пита дали Чан има причина да се чувства оскърбен? Не един и двама били казвали за нея, че е твърде силна, свикнала да следва своя си път. И може би това било вярно. Наказанията и позорът не я плашели. Почти от нищо нямала страх.

Един месец преди сватбата Младши чичо влязъл в стаята й късно през нощта.

— Искам да чуя гласа ти в тъмното — прошепнал. — Искам да чуя езика на падащите звезди.

Леля го пуснала в своя кан и той пламенно започнал бракосъчетанието. Но докато Младши чичо я обсипвал с ласки, вятър лъхнал кожата й и тя започнала да трепери и да се тресе. За пръв път я обзела боязън, осъзнала тя, уплашила се от непознатата наслада.

 

 

Очаквало се сватбата да се състои в село Безсмъртно сърце, веднага след началото на новата година на Дракона. Бил ясен пролетен ден. Хлъзгави ледени дипли покривали земята. Един пътуващ фотограф се отбил сутринта при чекръкчията в Устата на планината. Бил си счупил ръката предишния месец и щял да си плати, като фотографира скъпата ми леля на сватбения ден. Тя била облечена с най-хубавия си зимен жакет с висока яка, подплатена с кожа, и с бродирана шапчица. Дълго трябвало да се взира във фотоапарата и през това време си мислила как скоро животът й щял да се промени завинаги. Въпреки че била щастлива, изпитвала и безпокойство. Усещала опасност, но не можела да я назове. Опитала се да отправи взор в бъдещето, но не съзряла нищо.

За сватбената процесия се облякла в булчински костюм, червен жакет и пола, и фантастичната шапка с воал, която трябвало да си сложи, щом излезе от бащиния си дом. Чекръкчията бил взел назаем пари, за да наеме две талиги от мулета, с едната да откара даровете за семейството на младоженеца, с другата — булчинските сандъци с одеяла и дрехи. За самата булка имало и закрит стол носилка, та се наложило баща й да наеме и четирима носачи, двама колари, свирач на флейта и двама бранители да си отварят очите на четири за разбойници. Чекръкчията набавил най-доброто за дъщеря си: най-разкошния стол носилка, най-чистите талиги, най-яките стражи с истински пищови и барут. В едната от талигите сложили зестрата, буркана с опиума и другия с драконовите кости, последните му запаси. Той многократно успокоявал дъщеря си да не бере грижа за разноските. След сватбата щял да отиде до Маймунската челюст и да събере още кости.

По средата на пътя между двете села иззад храстите изскочили двама разбойници с гугли на главите.

— Аз съм известният Монголски разбойник! — изкрещял по-едрият. Тозчас скъпата ми леля познала гласа на Чан, майстора на ковчези. Каква била тази нелепа шега? Но преди да продума, стражите зарязали пищовите на земята, носачите пуснали прътите и скъпата ми леля паднала на пода на стола и изгубила свяст.

Като дошла на себе си, видяла през мъгла лицето на Младши чичо. Той я вдигнал от стола носилка. Леля погледнала наоколо и забелязала, че сватбените сандъци били претършувани, а стражите и носачите — избягали. А сетне съгледала баща си да лежи в една канавка, главата и вратът му под неестествен ъгъл, с безжизнено лице. Сън ли било?

— Татко — изохкала тя. — Искам да ида при теб.

Навела се над тялото му, неспособна да проумее какво се било случило, а в това време Младши чичо вдигнал един пищов, изоставен от стражите.

— Заклевам се, че ще намеря демоните, причинили й толкова дълбока скръб — изревал той и гръмнал с пищова към небето, подплашвайки коня си.

Скъпата ми леля не видяла удара, покосил Младши чичо, но го чула, ужасяващ трясък, като разтварянето на земята при раждането й. До края на дните си щяла да го чува при отчупване на клони, припукване на огън, разрязване на диня през лятото.

Ето как скъпата ми леля в един ден овдовяла и осиротяла.

— Това е прокоба — отронила тя, взирайки се в телата на мъжете, които обичала. Три безсънни нощи тя молила за прошка край мъртвите тела на баща си и Младши чичо. Говорела на вкаменените им лица. Докосвала устата им, ако да било забранено и да пораждало у стопанката на къщата страх, че злите духове ще се вселят в нея или ще си наумят да останат.

На третия ден Чан пристигнал с два ковчега.

— Той ги уби! — изкрещяла леля. Грабнала ръжена и се опитала да го халоса. Ударила ковчезите. Братята на Младши чичо я дръпнали назад. Извинили се на Чан за лудостта на момичето, а той отвърнал, че такава огромна скръб е достойна за уважение. Тъй като леля продължавала да беснее от достойна за уважение скръб, жените се принудили да я завържат с парчета плат от лактите до коленете. После я сложили в кана на Младши чичо, където тя се въртяла и се извивала като пеперуда, загнездена в пашкула си, докато Прабаба насила й дала да изпие паничка с лекарство, от което тялото й отпаднало. В продължение на две денонощия леля сънувала, че е с Младши чичо, легнала в кана като негова булка.

Когато се свестила, била сама в тъмното. Ръцете и краката й били развързани, но немощни. В къщата царяла тишина. Тръгнала да търси баща си и Младши чичо. Стигнала до общата стая, но телата ги нямало, вече били погребани в дървените изделия на Чан. Ридаейки, обикаляла из къщата и се зарекла да ги последва в жълтата земя. Влязла в мастилената работилница да потърси въже, остър нож, кибритени клечки, които да глътне, каквото и да е, само да й причини по-голяма болка от тази в душата. И тогава зърнала едно гърне със смола. Гребнала от течността с черпак и го сложила в пастта на фурната. Мазното мастило се превърнало в супа от сини пламъци. Тя наклонила черпака и преглътнала.

Прабаба първа чула думкането и трещенето в работилницата. Скоро там се събрали и другите жени. Намерили скъпата ми леля да се тръшка на пода, свистейки с почернялата си от кръв и мастило уста.

— Все едно змиорки плуват в купата на устата й — рекла Майка. — По-добре, ако умре.

Но Прабаба не позволила това да се случи. В съня й се бил явил духът на Младши чичо и я предупредил, че умре ли леля, той и духът на булката му щели да бродят из къщата и да дирят отмъщение от онези, които не се били смилили над нея. Всеки знаел, че няма по-лошо нещо от отмъстителен дух. Той усмърдявал стаите като труп. С един лъх гранясвал бобената каша. Пускал диви твари да прескачат стените и портите. С призрак в къщата човек не намирал покой в съня.

Ден подир ден Прабаба натопявала кърпи в мазила и ги налагала върху раните на леля. Купувала драконови кости, стривала ги и поръсвала с тях отеклата й уста. А сетне забелязала, че леля имала оток и на друго място — на матката.

Следващите няколко месеца гнойните й рани се превърнали в белези, а матката й се издула като кратуна. Преди била девойка за чудо и приказ. Сега всички, освен слепите просяци потръпвали при вида й. Един ден, след като станало ясно, че ще оцелее, Прабаба рекла на безмълвната си пациентка:

— Спасих ти живота, но закъде си сега с това бебе? Какво ще правиш?

Нея вечер духът на Младши чичо пак се явил в съня на Прабаба, а на следната сутрин тя казала на скъпата ми леля:

— Ще останеш тук и ще бъдеш бавачка на бебето. Първа сестра ще каже, че е нейно и ще го отгледа като член на рода Лиу. А на хората ще казваме, че си наша далечна роднина от Пекин, братовчедка, която е живяла в метох, докато един ден той не изгорял до основи и пламъците за малко не я погълнали. С това лице никой няма да те познае.

И ето какво се случило. Скъпата ми леля останала в къщата. Аз съм била причината да остане, единствената й причина да живее. Пет месеца след моето раждане в 1916 г. майка родила Гаолин, но била принудена преди това от Прабаба да каже, че аз съм нейно бебе. Как могла Майка да обяви, че се е сдобила с две рожби в разстояние на пет месеца? Било невъзможно. Затова тя решила да изчака. Точно девет месеца след моето раждане на много щастлива дата през 1917 г. Гаолин се появила на свят без сянка от съмнение.

Възрастните знаеха тайната на нашите раждания. Децата знаеха само онова, което трябваше да прикриват. И макар да бях умна, показах се глупава. Никога не се усъмних в истината. Не се запитах защо леля си няма име. За другите тя беше Бавачката. За мен — скъпата ми леля. И не знаех всъщност коя е, докато не прочетох това, което бе написала.

„Аз съм твоята майка“, бяха думите й.

Прочетох ги веднага след като почина. И до днес си я спомням как ми говори с ръцете си, виждам я да ми казва тези думи с очите си. Когато е тъмно, ми го казва с ясен глас, който никога не съм чувала. Тя говори на езика на падащите звезди.