Ейми Тан
Дъщерята на лечителя (15)

Ухание

Всяка вечер, когато се връщах в квартирата си в Хонконг, лягах на кушетката и слагах влажни кърпи на гърдите си. Стените се изпотяваха, защото не можех да отворя прозореца да влезе чист въздух. Къщата се намираше на рибарска улица в Коулун. В тази част на улицата не продаваха риба. Носеше се мирис на сутрешно море, солен и остър. Живеех в оградения със стена град Коулун, разположен в ниското по протежение на широк канал, където се събираха люспите, кръвта и червата, отнасяни там от водата, която продавачите на риба лисваха с кофи нощем. Когато вдишвах въздуха, усещах изпаренията на смъртта, задушаваща воня на прокиснало, която проникваше в стомаха ми като пипала и изтръгваше вътрешностите ми. Завинаги е в обонянието ми — уханието на Уханното пристанище^[1].

Британците и другите чужденци живееха на островната част на Хонконг. Но ограденият със стена град Коулун бе населен почти изцяло с китайци: богати и дрипави, бедни и могъщи, всички различни, но по едно си приличахме: бяхме силни, бяхме слаби, бяхме достатъчно отчаяни, за да изоставим родината и семействата си.

Имаше и такива, които изкарваха пари от човешкото отчаяние. Ходех при много слепи гадателки — уейминпо, които твърдяха, че си пишат с духове.

— Имаш хабер от бебе — викаха те. — Имаш хабер от сина ти. От мъжа ти. От сърдит прадядо.

Седнах при една гадателка и тя ми каза:

— Скъпата ти леля вече се е преродила. Ще минеш три пресечки на изток, после три на север. Една просякиня ще ти подвикне: „Лельо, имай милост, дай ми надежда“. Така ще узнаеш, че това е просякинята. Дай й монета и проклятието ще свърши.

Направих каквото ми нареди. И точно на онази пресечка едно момиче произнесе същите думи. Преливах от радост. После друго момиче повтори думите, след нея още едно и още едно, десет, двайсет, трийсет малки момичета, всички безнадеждни. Подхвърлях им монети, за всеки случай. И ми дожаляваше за всяка просякиня. На следващия ден срещнах друга сляпа жена, която говори с духове. Тя също ми каза къде да намеря скъпата ми леля. Върви наляво, върви надясно. На другия ден пак същото. Харчех от спестените си пари, но това нямаше значение. Скоро, един ден, щях да замина за Америка.

След като изкарах един месец в Хонконг, получих писмо от Гаолин:

Скъпа родна сестричке, прости ми, че не ти писах по-рано. Учителят Пан ми изпрати твоя адрес, но не го получих веднага, защото се местех от къщата на една църковна деятелка в къщата на друга. За съжаление мис Грътоф почина седмица след нашето пристигане. Преди да се възнесе на небето, каза, че е сбъркала, задето се е върнала в Америка. Искаше пак да отиде в Китай, за да положат там костите й, до тези на мис Тауър. Стана ми приятно, че толкова много обича Китай, но ми стана и жал, защото беше твърде късно да я изпратя обратно. Отидох на погребението й, но малцина я познаваха. Само аз плаках и си помислих: тя беше благородна жена.

Другите ми новини също не са хубави. Разбрах, че все още не мога да ти пратя пари. Истината е, че и аз едва останах. Не знам защо си мислехме, че ще бъде толкова лесно. Сега виждам, че сме били глупави. Трябваше да се поинтересуваме за повече неща. Но аз разпитах тук-там и научих няколко начина да дойдеш по-късно. Колко по-късно не се знае.

Единият начин е да кандидатстваш за бежанка. Квотата за Китай обаче е много малка, а хората, които искат да заминат, са безброй. Честно казано, шансовете ти са като на струйка, движеща се срещу потоп.

Другият начин е първо аз да получа гражданство, за да мога да ти пратя пари като сестра. Трябва да заявиш, че Майка и Татко са ти истински родители, понеже не мога да спонсорирам братовчедка. Но като моя роднина ще те сложат в друг списък, по-напред от обикновените бежанци. За да стана американска гражданка, трябва да науча английски и да си намеря добра работа. Обещавам ти, че ще уча усилено, в случай че няма друг изход.

Има трети начин: да се омъжа за американец и после по-бързо да придобия гражданство. Разбира се, пречка е, дето вече съм омъжена за Чан Фу Нан, но мисля, че това не бива да го знае никой. В документите не го споменах. Хубаво е да имаш предвид, че когато кандидатствах за виза, служителят от консулството поиска да види акта ми на раждане, а аз му рекох: „Кой пази такива документи?“. Той се учуди: „О, и вашите ли са изгорели по време на войната като на всички останали?“. Сметнах, че това е правилният отговор и потвърдих думите му. Когато подготвяш документите си, трябва да кажеш същото. Напиши, че си пет години по-млада, родена през 1921 г. Аз така написах, родена през 1922 г., но в същия месец. Така ще имаш повече време да наваксаш.

Майка и Татко вече ми писаха да им пращам спестените си пари. Отвърнах им, че не ми остава нищо от заплатата. Ако по-натам успея да заделя нещо, ще ти пратя малко на теб. Толкова виновна се чувствам, задето настоя аз първа да дойда, а аз се подчиних на желанието ти. Сега ти си загазила и не знаеш какво да правиш. Не ме разбирай погрешно. Тук животът никак не е лесен. И да изкарваш пари не е това, което си представяхме. Всички онези истории за бързо забогатяване — не им вярвай. Що се отнася до танците, те са само във филмите. По-голямата част от деня чистя къщи. Плащат ми двайсет и пет цента. Може да звучи много, но тези пари ми стигат само за храна. Трудно е да се спестява. За теб, разбира се, съм готова да гладувам.

В последното си писмо Татко пише, че е умрял от яд, когато научил, че Фу Нан е съсипал търговията с мастило в Пекин. Споменава, че Фу Нан се върнал в Безсмъртно сърце и се мотаел безполезно, но старият Чан не го укорявал, а казвал, че синът му е голям герой от войната, загубил си е два пръста, спасил е няколко живота. Представяш си как се почувствах, когато го прочетох. Най-ужасното е, че семейството ни продължава да доставя блокчета и колелца туш и не получава нищо от печалбата, само си намалява дълга. Наложило се всеки да се захване с някаква работа по къщите, да плете кошници, да кърпи, да слугува, от което Майка се оплаквала, че са изпаднали ниско като наемателите. Тя ме моли да побързам и да забогатея, та да я изтегля от недрата на ада.

Чувствам тежко бреме на вина и отговорност.

Когато прочетох писмото на Гаолин, сякаш брадва сечеше врата ми, след като вече бях умряла. Напразно чаках в Хонконг. Можех да си чакам така една година, десет години или до края на живота в този претъпкан град сред отчаяни хора с по-тъжни съдби от моята. Не познавах никого и ми беше самотно без приятелите. Край с Америка. Бях си изгубила шанса.

На следващия ден си събрах багажа и отидох на гарата да взема влака обратно за Пекин. Сложих остатъка от парите си на билетното гише.

— Сега цената е по-висока, госпожице — каза продавачът. Как така? — Парите струват по-малко — добави той. — Всичко поскъпна.

После помолих за билет за най-ниската класа. Това е най-ниската, рече той и посочи с ръка на стената, където върху черна дъска бяха изписани цените на билетите.

Сега закъсах. Чудех се дали да не пиша на учителя Пан или може би на сестра Ю. Но си помислих, о, само да ги притеснявам. Не, сама намери разрешение на проблема. Може да заложа ценностите си. Но когато ги погледнах, видях, че те бяха ценни само за мен: една тетрадка на Кайдзин, жакета, който Гаолин ми даде, преди да отида в сиропиталището, страниците на скъпата ми леля и нейната снимка.

А също и оракулската кост.

Развих я от мекия плат и погледнах йероглифите, надраскани от едната страна. Непознати думи, които би трябвало да се запомнят. Навремето оракулската кост струваше двойно колкото драконовата. Занесох съкровището си в три магазина. Първият беше на чекръкчия. Той каза, че костта вече не се използва като лекарство, но като рядка находка има известна стойност. Сетне ми предложи цена, която ме изненада, защото беше достатъчна, за да си купя билет за втора класа за Пекин. В следващия магазин продаваха бижута и антикварни вещи. Продавачът извади лупа. Разгледа костта много внимателно, обръщайки я няколко пъти. Каза, че е истинска, но не е много добра. Предложи ми цена, достатъчна за билет за първа класа. Третото място беше антикварен магазин за туристи. Също като бижутера, продавачът тук огледа костта под специално стъкло. Извика друг мъж да я види. После ми зададе куп въпроси.

— Къде я намери?… Какво? Как момиче като теб е намерило такова съкровище?… О, ти си внучка на чекръкчия? Откога си в Хонконг?… А, чакаш да заминеш за Америка? Да не би някой да е заминал за Америка без тази кост? От него ли я взе? Напоследък в Хонконг гъмжи от крадци. Сама ли си? Госпожице, връщай се, връщай се в Пекин или ще извикам полиция.

Напуснах магазина, ядосана и оскърбена. А сърцето ми правеше туп-туп-туп, защото сега разбрах, че това, което държа в ръцете си, струва много пари. Но как можех да го продам? То бе принадлежало на майка ми, на дядо ми. То беше връзката ми с тях. Как можех да го дам на някакъв непознат, за да мога да изоставя родината си, гробовете на моите прадеди? Колкото повече мислех за тези неща, толкова по-силна ставах. Кайдзин беше прав. Това бе характерът ми.

Съставих си план. Щях да си намеря по-евтина квартира — да, дори по-евтина от смърдящата на риба къща, — а също и работа. Щях да спестявам един месец и ако още не съм получила виза, щях да се върна в Пекин. Там поне можех да си намеря работа в някое сиропиталище. И да чакам на спокойствие и при нови приятели. Ако Гаолин ми уреди виза, хубаво, щях да се върна в Хонконг. Ако не успееше, хубаво, щях да остана в Пекин като учителка.

Същия ден се преместих да живея в по-евтина квартира, в една стая, която делях с две момичета, едното хъркаше, другото беше болно. Редувахме се да спим на кушетката, хъркащото момиче сутрин, аз следобед, болното след мен. Двете, които не спяха, обикаляха навън, търсейки надомна работа: поправка на обувки, подгъв на дрехи, плетене на кошници, бродиране на яки, рисуване на купи, каквото и да е, за да изкарат по някой долар. Така живях един месец. И когато болното момиче започна да кашля непрекъснато, аз се изнесох.

— Имаш късмет, че не си хванала туберкулоза като другото момиче — каза ми после един продавач на пъпеши. — Сега и двете храчат кръв.

И аз си помислих: туберкулоза! Бях се престорила, че съм болна от същата болест, за да избягам от японците. А дали сега щях да избягам от болестта?

След това живях с една жена от Шанхай, която била много, много богата, но вече не. Деляхме задушна тясна стая над една пералня, в която работехме, потапяйки и изваждайки дрехите с дълги пръти. Ако тя се измокряше, на мен ми викаше, дори да не бях виновна. Съпругът й бил офицер с висок чин в Гуоминдан. Едно момиче от пералнята ми каза, че го вкарали в затвора за сътрудничество с японците по време на войната.

— Защо тогава е толкова надута — рече момичето, — когато всички я гледат отвисоко?

Надутата жена ми забрани да издавам какъвто и да е шум нощно време — никакво кашляне, кихане или изпускане на газове. Трябваше да стъпвам леко, все едно обувките ми са от облаци. Често плачеше, после се оплакваше на Богинята на милостта какво ужасно наказание е да живее с такъв човек, имайки предвид мен. Рекох си, изчакай и виж, може би мнението ти за нея ще се промени, както стана със сестра Ю. Но не се промени.

След тази отвратителна жена с радост се преместих при глуха старица. За да си изкарам допълнително пари, аз й помагах нощем да вари и бели фъстъци. Сутрин продавахме фъстъците на хората, които ги ядяха на закуска с оризовата каша. В следобедната жега спяхме. Животът ми беше спокоен: фъстъци и спане. Но един ден дойдоха мъж и жена, твърдейки, че са роднини на глухата старица:

— Ето че пристигнахме, ще ни подслониш, нали?

Тя не ги познаваше, но те начертаха зигзагообразна родствена връзка и, разбира се, тя трябваше да ги приеме, може би бяха роднини. Преди да напусна, си преброих парите и видях, че ще ми стигнат за билет до Пекин на най-най ниската цена.

Пак отидох на гарата. Пак разбрах, че парите са се обезценили, а билетите са поскъпнали два пъти повече отпреди. Бях като малко насекомо, което пълзи по стената, а водата се стича отгоре все по-бързо.

Този път ми трябваше по-добър план, с който да променя положението си, моя сичин. И на английски, и на китайски думите звучаха почти еднакво. На всеки ъгъл чувах всякакви хора да говорят за това: „Това е моето положение. Ето така мога да го подобря“. Осъзнах, че в Хонконг бях попаднала на място, където всеки вярваше, че може да промени положението си, съдбата си, да не бъде притискан повече от обстоятелствата. И имаше няколко начина за промяна. Трябваше да си умен, алчен или да имаш връзки.

Аз, разбира се, бях умна, а ако бях алчна, щях да продам оракулската кост. Но още веднъж реших, че не мога да го направя. Не бях чак толкова изпосталяла, че да погазя почитта към семейството си.

Колкото до връзките, сега, след като почина мис Грътоф, остана ми само Гаолин. А тя не ми помагаше много. Не знаеше как да бъде находчива. Ако аз бях заминала първа за Америка, щях да впрегна силата си, характера си и да намеря начин да уредя виза за не повече от три седмици. Тогава нямаше да имам грижите, които сега ме бяха налегнали само защото Гаолин не знаеше какво да направи. Ето какъв беше проблемът: Гаолин бе силна, но невинаги насочваше силата си в правилната посока. Тя отдавна беше любимката на Майка, разглезена от дундуркане. А през всичките години в сиропиталището си живееше леко и безметежно. Толкова много й помагах, както и сестра Ю, че не й се налагаше да си напъва акъла за нищо. Ако реката обърнеше течението си, тя никога нямаше да заплува срещу него. Знаеше как да постъпи, но само с помощта на другите.

На следващата сутрин бях измислила нов план. Взех малкото пари, които имах, и си купих бяла риза и панталони от мадзие^[2]. Британците бяха луди за такава прислужница — почтителна, с изискани маниери и чиста. Ето така си намерих работа при една англичанка и старата й майка. Фамилията им беше Флауърс^[3].

Имаха къща в район „Виктория Пийк“. Беше по-малка от съседните къщи наоколо, приличаше повече на селска къща с извита тясна пътека и зелена папрат, която водеше към предната врата. Двете възрастни англичанки обитаваха втория етаж, а аз — стаята на сутерена.

Мис Патси беше дъщерята, седемдесетгодишна, родена в Хонконг. Майка й вероятно беше поне на деветдесет и се казваше лейди Ина. Съпругът й имал голям успех в превозването на стоки с кораби от Индия през Китай до Англия. В спомените си мис Патси го наричаше сър Флауърс, макар да й беше баща. Ако ме питате, фамилията им обозначаваше цветето, от което се добиваше опиум. Той бил основната стока, превозвана с кораби от Индия до Хонконг преди години и ето как доста китайци прихванали този навик.

Понеже мис Патси бе живяла в Хонконг от раждането си, тя говореше кантонски като местните. Това бе особено наречие. Когато отидох да живея при тях, тя се обръщаше към мен на местния говор и не я разбирах, с изключение на думите, които звучаха близко до книжовния китайски. После прибавяше малко английски; аз поназнайвах някоя и друга дума от сиропиталището. Мис Патси говореше английски като британка и в началото ми беше много трудно да я разбирам.

Трудно разбирах и лейди Ина. Звуците излизаха от устата й на меки бучки като кашата, която ядеше всеки ден. Толкова беше стара, че приличаше на бебе. Изпоцапваше пликчетата си и по двата начина, смърдящ и влажен. Знаех го, защото я чистех. Мис Патси ми казваше:

— Лейди Ина трябва да си измие ръцете.

И аз повдигах старицата от дивана, леглото или стола в трапезарията. За моя радост бе дребна като дете. Държането й също беше като на дете. Викаше „Не, не, не, не, не“, докато я водех до спалнята, сантиметър по сантиметър, много бавно, като че бяхме две костенурки, слепени за корубите си. Когато я къпех, не спираше да вика по същия начин: „Не, не, не, не, не“, понеже мразеше да я мокри вода по тялото и особено по главата. Три-четири пъти на ден сменях пликчетата и дрехите й, чистех я. Мис Патси не искаше майка й да бъде повивана в пелени, защото това би било голяма обида. Затова се налагаше да пера, да пера, да пера, купища дрехи, всеки ден. Поне мис Патси беше мила, много любезна. Ако лейди Ина се разгневеше, мис Патси трябваше да каже само две думи с радостен глас: „Имаме гости!“, и лейди Ина на мига се укротяваше. Сядаше, силно изправяше изкривения си гръб, скръстваше ръце в скута. Така била възпитавана от малка. Пред гости тя трябваше да се държи като дама, макар да беше само поза.

В тази къща имаше и папагал, голяма сива птица на име Куку — Куку като кукувица на стенен часовник. В началото си мислех, че мис Патси го нарича ку-ку, с китайската дума за „плач“, което той понякога правеше — ку, ку, ку, сякаш е смъртно ранен. Понякога се смееше като полудяла жена, продължително и високо. Копираше всякакви звуци — мъжки, женски, магарешки, бебешки. Един ден чух свистене на чайник. Изтичах, а чайникът беше Куку, който се люлееше на пръчката си и опъваше шия, доволен, че си е направил шега с мен. Друг път дочух китайско момиче да плаче: „Татко! Татко! Не ме бий! Моля те, не ме бий!“, и после пищеше ли пищеше, докато не почувствах, че ще ми се охлузи кожата.

Мис Патси каза:

— Куку вече беше проклет, когато сър Флауърс ми го купи за десетия рожден ден. И за шейсет години научи само това, което поиска, както повечето мъже.

Мис Патси обичаше папагала като син, но лейди Ина го наричаше дявол. Щом чуеше, че птицата се смее, приближаваше се с клатушкане до клетката му, размахваше пръст и казваше нещо от рода на: О-о, шшт-ти, млъквай. Понякога пък вдигаше пръст и преди да излезе някакъв звук от устата й, птицата изчуруликваше: О-о, шшт-ти, точно като лейди Ина. Тогава тя се объркваше. А! Беше ли казала нещо? Виждах тази мисъл, изписана на лицето й, извърташе глава наляво, после надясно, сякаш двете половини на мозъка й спореха помежду си. Имаше дни, в които изминаваше цялото разстояние до края на стаята, сантиметър по сантиметър, вдигаше пръст и казваше: „О-о, шшт-ти“. И птичката повтаряше същото. Напред-назад и си повтаряха: „Млъквай! Млъквай!“. Един ден лейди Ина отиде при птицата и преди да успее да каже нещо, Куку изцвърка със звънливия радостен глас на мис Патси: „Имаме гости“. Лейди Ина тозчас се упъти към близкия стол, седна, извади от ръкава си дантелена носна кърпичка, скръсти ръце в скута си, затвори устни и зачака, извръщайки сините си очи към вратата.

Ето така се научих да говоря английски. Смятах, че ако една птица говори добре английски, аз също можех. Трябваше да произнасям думите правилно, иначе лейди Ина нямаше да следва нарежданията ми. И понеже мис Патси говореше на майка си с прости думи, беше ми лесно да запомня някои нови фрази: Стани, седни, обядът е сервиран, време е за чай, ужасно време, нали.

През следващите две години и нещо мислех, че положението ми няма да се промени. Всеки месец ходех до гарата и откривах, че цените на билетите отново са се повишили. Всеки месец получавах писмо от Гаолин. Разказваше ми за новия си живот в Сан Франциско, за това колко мъчително е да бъдеш в тежест на непознати. Църквата, която й отпускаше пари, й бе намерила квартира при една старица на име госпожа У, която говореше китайски. „Много е богата, но е страшно стисната“, пишеше Гаолин. „Скътва всичко, което смята, че е твърде хубаво, за да го изяжда веднага — плодове, шоколад, кашу. Поставя, значи, нещо отгоре на хладилника и когато се развали съвсем и не става за ядене, тя го слага в устата си и се пита: «Защо всеки казва, че това е толкова вкусно? Какво толкова му е вкусното?».“ Така Гаолин описваше колко тежък е животът й.

Макар че един път получих от нея писмо, което не започваше с обичайните оплаквания. „Добри новини, пишеше тя. Запознах се с двама ергени и смятам да се оженя за единия. И двамата са американски граждани, родени са в страната. Според новата ми година на раждане в паспорта единият е с една година по-голям от мен, а другият — с три. Нали разбираш какво означава това? По-големият учи за лекар, по-младият — за зъболекар. По-големият е по-сериозен, много е умен. По-малкият е по-красив, голям шегаджия. Много ми е трудно да реша кого да ухажвам. Ти на какво мнение си?“

Когато прочетох писмото, тъкмо бях измила дупето на лейди Ина втори път за един час. Исках да се протегна през океана, да раздрусам Гаолин за раменете и да извикам: Омъжи се за онзи, който те вземе по-бързо. Как можеш да ми задаваш такива въпроси, когато аз се чудя как да свържа двата края?

Не отговорих веднага на Гаолин. Този следобед трябваше да отида до пазара за птици. Мис Патси каза, че Куку се нуждае от нова клетка. Спуснах се по хълма и отидох с ферибота до квартал Коулун. С всеки изминал ден там ставаше все по-претъпкано, тъй като прииждаха китайци. „Гражданската война набира скорост, беше ми писала сестра Ю, водят се ожесточени битки като във войната с Япония. Дори и да си събрала достатъчно пари да се върнеш в Пекин, изчакай. Националистите ще те обявят за комунистка, защото сега Кайдзин го водят за мъченик на комунистите, а червените пък ще те обявят за националистка, защото си живяла в американско сиропиталище. Независимо кое е по-лошото, във всеки град, през който минеш, ще те приемат различно.“

След като прочетох писмото й, отпадна притеснението ми как щях да се върна в Пекин. Сега ме обзе нова тревога за сестра Ю, учителя Пан и новата му жена. Те също можеха да бъдат считани за врагове на едните или на другите. Докато крачех към птичия пазар, само за това си мислех. И в този момент, макар да бе топъл ден, по гърба ми премина хладен полъх. Сякаш във врата ми диша призрак, помислих си. Продължих да вървя, свих зад един ъгъл, после зад друг, но чувството, че някой ме следва по петите, се засили. Изведнъж спрях и се обърнах, а един мъж ми каза:

— Значи наистина си ти.

Зад мен стоеше Фу Нан, мъжът на Гаолин, сега му липсваха не само два пръста, а цялата лява ръка. Лицето му бе потъмняло, а очите — кървясали.

— Къде е жена ми? — попита той.

Замислих се над въпроса. Каква ли опасност криеха възможните отговори?

— Замина.

В първия момент се изненада, а сетне се усмихна.

— Знам. Исках да проверя дали ще ми кажеш истината.

— Няма какво да крия.

— Значи не криеш факта, че и ти опитваш да заминеш за Америка?

— Кой ти каза?

— Цялото семейство Лиу говори за това. Те драпат със зъби и нокти да отидат при дъщеря си. Защо да ходиш първа ти, казват те, когато дори не си й родна сестра? Само кръвните роднини могат да бъдат спонсорирани, не и копелетата — подсмихна се в знак на фалшиво извинение и добави: — Съпрузите, естествено, са на първа линия.

Понечих да си продължа по пътя, но той ме сграбчи за ръката.

— Ти на мене, аз на тебе — предложи той. — Дай ми адреса й, само това искам. Ако Гаолин не желае да ходя при нея, това е, ти ще бъдеш следващата в списъка. На фамилията Лиу няма да казвам нищо.

— Вече знам, че не те иска. Тя замина за Америка, за да избяга от теб.

— Дай ми адреса й или ще кажа на властите, че не сте сестри. Тогава ти също ще загубиш шанса си да отплаваш, както и аз.

Погледнах втренчено този ужасен мъж. Какви ги говореше? Какво щеше да направи наистина? Бързо побягнах, провирайки се през многолюдната тълпа, докато не се уверих, че съм го изгубила. На птичия пазар се оглеждах с периферията на очите си. Не се пазарих дълго и щом купих клетката, се отправих към квартал Хонконг, където живеех. Какво щеше да направи Фу Нан? Наистина ли щеше да ме издаде на властите? Колко умен беше? На кои власти щеше да ме издаде?

Същата вечер драснах писмо на Гаолин, разказвайки й за заплахите на Фу Нан. „Знаеш колко подъл е, написах. Той може да каже на властите, че ти си вече омъжена и тогава ще загазиш, особено ако се сгодиш за американец.“

На следващия ден излязох от къщи да пусна писмото. Щом стъпих на улицата, отново почувствах внезапния хлад. Пъхнах писмото в блузата си. На следващия ъгъл го срещнах, чакаше ме.

— Дай ми малко пари — помоли той. — Можеш да го направиш за зет си, нали? Или наистина не си сестра на жена ми?

Следващите няколко седмици Фу Нан изникваше изневиделица, всеки път щом излезех от къщи. Не можех да се обадя на полицията. Какво щях да кажа? „Моят зет, който всъщност не ми е истински зет, ме преследва, моли ме да му дам пари и адреса на сестра ми, която не ми е родна сестра.“ И веднъж, когато излязох на пазар, той не се появи. Докато бях навън, непрекъснато очаквах да го видя и бях подготвена за ужасна среща. Нищо. Като се прибрах, бях озадачена и усетих странно облекчение. Може би беше умрял, позволих си да помечтая. През следващата седмица нямаше никаква следа от него. Не чувствах внезапни студени тръпки. Дали късметът ми се беше променил? Когато отворих следващото писмо на Гаолин, бях убедена, че това е истина.

Толкова се ядосах, като разбрах, че Фу Нан ти е досаждал, пишеше тя. Това изчадие няма да се спре пред нищо, за да си угоди. Единственият начин да се отървеш от него за няколко дни е да му дадеш пари за опиум. Но скоро това няма да те тревожи повече. Имам добри вести! Открих още един начин, по който можеш да дойдеш. Помниш ли двамата братя, за които ти писах — единият учи за зъболекар, а другият — за лекар? Фамилното им име е Янг и баща им каза, че човек като теб може да дойде, ако човек като него го спонсорира като гостуващ известен художник. Нещо като турист със специални привилегии. Семейството на драго сърце ще го стори, понеже още не съм им станала снаха.

Разбира се, не мога да ги моля да ти платят пътя. Но те вече попълниха молбата за виза и подадоха документите. Следващата стъпка е да изкарам повече пари, за да ти купя билет за кораба. Междувременно бъди готова да тръгнеш всеки момент. Провери разписанието на корабите, прегледай се за паразити…

Прочетох дългия списък, който изреждаше, и се изненадах колко умна беше в действителност. Колко неща знаеше, а аз се почувствах като дете, напътвано от загрижена майка. Бях толкова щастлива, че не сдържах сълзите си, докато пътувах с ферибота към къщи. И понеже бях на ферибота, не ми мина през ума да се изплаша, когато ме прониза полъх. Приех го като облекчение. Но тогава вдигнах поглед.

Там беше Фу Нан. Едното му око липсваше.

За малко не скочих от кораба, така силно се уплаших. Сякаш видях какво щеше да се случи с мен.

— Дай ми малко пари — смотолеви той.

Същата вечер поставих снимката на скъпата ми леля на ниска масичка и запалих благовонни пръчици. Помолих я за прошка, а също и баща й. Казах й, че подаръкът, който ми беше дала, сега ще ми купи свободата и се надявам, че и този път няма да ми се сърди.

На другия ден продадох оракулската кост на втория магазин, в който бях ходила преди няколко месеца. Със спестяванията си като слугиня имах достатъчно пари да си купя билет за кораба в трета класа. Проверих разписанията на корабите и пратих телеграма на Гаолин. На всеки два-три дни давах пари на Фу Нан за опиум — достатъчно, за да изпадне в халюцинации. И тогава най-накрая получих виза. Бях гостуващ известен художник.

Отплавах за Америка, земя без проклятия и духове. Когато пристигнах, бях с пет години по-млада. Въпреки че се чувствах толкова стара.