Ейми Тан
Дъщерята на лечителя (12)

Съдба

Сиропиталището представляваше изоставен манастир близо до Хълма на драконовата кост, до него се стигаше с трудно изкачване по зигзагообразния път от гарата. За да не натоварва магарето, господин Уей ме накара да извървя пеш последния километър. Остави ме, сбогувахме се и така започна новият ми живот.

Беше есен и голите дървета приличаха на армия от скелети, охраняваща хълма и зданието на върха. Когато влязох през вратата, никой не ме посрещна. Пред мен имаше храм от изсъхнало дърво и олющен лак, а в голия открит двор стояха момичета в бели ризи и сини панталони, наредени в редици като войници. Навеждаха се — напред, назад, вляво и вдясно, — като че ли се покоряваха на вятъра. Имаше и друга странна гледка: двама мъже, единият чужденец, другият китаец. За втори път виждах отблизо чужденец. Двамата вървяха през двора, носейки географски карти, следвани от група мъже с дълги пръти. Уплаших се да не съм попаднала на тайна войска на комунистите.

Щом прекрачих прага на училището, едва не умрях от страх. Мъртви тела с покрови върху тях, двайсет или трийсет. Лежаха в средата на залата, около стените, някои високи, други ниски. В миг си помислих, че са възкръсващи мъртви. Веднъж леля ми беше казала, че в детството й някои семейства наемали свещеник, който да омагьоса мъртвото тяло и да го накара да се върне във фамилната си къща. Свещеникът ги пуска само през нощта, каза тя, така че мъртвецът да не срещне някой жив човек, когото да обладае. Денем си стояли спокойни в храмовете. Леля не вярвала на тези приказки, докато не чула един монах да удря по дървена хлопка късно през нощта. И вместо да избяга като другите селяни, тя се скрила зад дувара да гледа. Квак, квак, и в този миг ги видяла, шестима, като гигантски личинки, отскачащи на три метра от земята. Не мога да кажа със сигурност какво видях, рече ми леля. Знам само, че дълго време след това не бях същото момиче.

Щом зърнах блясъка на златистите крака, аха да избягам през вратата. Вгледах се по-внимателно. Те бяха статуи на богове, не мъртъвци. Приближих се до една от тях и отметнах плата. Беше Богът на литературата с рогатата си глава и четка в едната ръка, а в другата със студентска шапка.

— Защо го направи? — обади се някакъв глас, аз се обърнах и видях малко момиче.

— Защо е покрит?

— Учителят каза, че този бог няма добро влияние. Не трябва да вярваме в старите богове, само в християнските.

— Къде е учителят ти?

— Ти кого търсиш?

— Някой, който да приеме Лиу Лулин като сирак.

Момичето изтича някъде. След малко при мен дойдоха две чужденки.

Американските мисионерки не ме бяха очаквали, а аз пък не очаквах, че са американки. И понеже никога не бях говорила с чужденец, не можах да обеля и дума, само ги гледах втренчено. И двете имаха къси прически, едната с бяла коса, а другата — с червена и къдрава, носеха очила и затова реших, че са една възраст.

— Съжаляваме, но нямаме нареждане да ви приемем — каза жената с бялата коса на китайски.

— Съжаляваме — добави другата, — но повечето сираци са доста по-малки.

Когато ме попитаха как се казвам, все още не бях в състояние да продумам, затова нарисувах с пръст йероглифите във въздуха. Те си казаха нещо на английски.

— Това можеш ли да го прочетеш? — попита ме едната, сочейки към някакви китайски знаци.

„Яж, докато се наядеш, но не скътвай храна“, прочетох аз.

Едната жена ми даде молив и лист хартия.

— Можеш ли да напишеш тези думи? — написах ги, те възкликнаха: — Тя дори не погледна към таблото.

Последваха още въпроси: умея ли да боравя с четка, какви книги съм прочела. След това отново заговориха на чужд език, а щом спряха, ми съобщиха, че мога да остана.

По-късно разбрах, че ме бяха оставили, за да бъда едновременно ученик и учител. Имаше само четирима учители, предишни възпитаници на сиропиталището, които сега живееха в една от тридесет и шестте стаи. Учителят Пан преподаваше на по-големите момичета. Аз бях негова помощница. Когато той бил ученик преди петдесет години, сиропиталището било само за момчета. Учителката Уан се занимаваше с по-малките момичета, а овдовялата й сестра — наричахме я Майка Уан — се грижеше за бебетата в детските ясли заедно с по-големи момичета, които бе избрала да й помагат. Имаше и една сестра Ю, дребничка жена, слаба и прегърбена, с тежка ръка и остър глас. Тя отговаряше за чистотата, реда и поведението. Освен да планира кога да се къпем и да ни поставя задачи през седмицата, тя обичаше да командори готвача и жена му.

Разбрах, че двете мисионерки не бяха на едни и същи години. Мис Грътоф, с къдравата коса, беше на трийсет и две, два пъти по-млада от другата. Тя беше медицинска сестра и главна учителка. Мис Тауър беше директор на сиропиталището и молеше за дарения хората, които би трябвало да покажат състрадание към нас. Тя водеше и неделното богослужение в параклиса, режисираше пиеси от християнската история и свиреше на пиано, учейки ни да пеем „като ангели“. Тогава, разбира се, аз не знаех какво е ангел. Не можех и да пея.

А чужденците не бяха комунисти, а учени и работеха в кариерата, където бяха намерени драконовите кости. Двама чужди и десет китайски учени живееха в северната част на манастирския комплекс и сутрин и вечер се хранеха с нас в храмовата зала. Кариерата бе близо, на около двайсет минути път пеша надолу, нагоре и пак надолу по лъкатушеща пътека.

Имаше общо около седемдесет ученици: трийсет големи момичета, трийсет малки момичета и десет бебета, броят на питомците зависеше от това колко напускаха и колко умираха. Повечето момичета бяха като мен, незаконородени деца на самоубили се неомъжени прислужнички. Някои приличаха на просяците за забавление на минувачите, които с Гаолин бяхме видели на улицата на просяците — момичета без крака или ръце, еднооки и джуджета. Имаше също и деца от смесени бракове, чиито бащи бяха чужденци — англичанин, германец и американец. Намирах ги за странно хубави, но сестра Ю винаги им се подиграваше. Казваше, че те са наследили високомерието на западния си родител и то трябва да бъде сломено със смирение.

— Можеш да се гордееш с това, което всеки ден вършиш — каза сестра Ю, — но не и да бъдеш надменен заради потеклото си.

Сестра Ю често ни напомняше, че самосъжалението също е недопустимо. То бе глезотия.

Ако някое момиче се нацупеше, сестра Ю й казваше:

— Погледни малката Дин. Няма крака, но въпреки това се усмихва по цял ден.

И дебелите бузи на малката Дин се издуваха и почти поглъщаха очите й, беше толкова радостна, че има пъпки наместо крайници. Според сестра Ю веднага можем да се изпълним с щастие, щом си помислим за някого, чието положение е много по-лошо от нашето.

На тази саката малка Дин й бях като кака, а тя бе кака на едно по-малко момиче на име малката Дзун, която имаше само една ръка. Всички бяхме в подобни взаимоотношения, да отговаряме за някого, като в семейство. Големите и малките момичета деляха общи спални помещения, три стаи по двайсет момичета, три реда легла във всяка стая. На първия ред спяха най-малките, на втория — по-големите, а на третия — най-големите. Така че леглото на малката Дин беше след моето, а това на малката Дзун — след нейното, всеки бе разположен според отговорностите си.

За мисионерите ние бяхме момичетата на Новата съдба. Това бе изписано с избродирани златисти йероглифи върху голямо червено знаме, окачено във всяка класна стая. А всеки ден по време на следобедните занимания пеехме една песен за съдбата, на английски и на китайски, мис Тауър я беше написала:

Усърдно уча се и зная.

За любимия ще се венчая.

Трудя се и имам си пари,

късметът лош е вдън гори.

При посещение на важни гости в сиропиталището мис Грътоф ни караше да представяме сатирична сценка, а мис Тауър свиреше на пиано много драматични мелодии, като онези от немите филми. Няколко момичета се отдадоха на занимания, свързани със Старата съдба: пушене на опиум, държане на роби, купуване на амулети. Те скачаха с вързани крака и падаха на земята безпомощни. Тогава момичетата от Новата съдба пристигаха като доктори. Лекуваха пушачите на опиум. Отвързваха краката на обречените и грабваха метлите, за да почистят безполезните амулети. Накрая благодаряха на Бога и се покланяха на специалните гости, чуждестранните посетители в Китай, като им благодаряха и на тях, че са помогнали на толкова много момичета да преодолеят лошата съдба и да поемат по пътя на Новата съдба. По този начин събирахме доста пари, особено ако успеехме да разплачем зрителите.

На неделните служби в параклиса мис Тауър винаги ни казваше, че можем да изберем дали да станем християни или не. Никой не ви заставя насила да вярвате в Исус, казваше тя. Вярата ни трябваше да бъде искрена и непресторена. Но сестра Ю, която беше дошла в пансиона на седем години, често ни напомняше за старата си съдба. Като малка била принудена да проси и ако не съберяла достатъчно монети, получавала ругатни за ядене. Един ден се оплакала, че е гладна, и мъжът на сестра й я изхвърлил на улицата като мръсно коте. В това училище, рече тя, можехме да ядем колкото ни душа иска. Никога не се притеснявахме, че някой може да ни изгони. Можехме да изберем в какво да вярваме. Но всяка ученичка, добави сестра Ю, която не избереше да вярва в Исус, беше личинка, ядяща трупове, и щом неверницата умреше, щеше да пропадне в подземния свят, където щяха да набучат тялото й на кол, да го изпекат като патица и да го подложат на всевъзможни мъчения, по-ужасни от тези, които се случваха в Манджурия.

Понякога се чудех какво правеха момичетата, които не можеха да избират. Къде ли отиваха след смъртта си? Помня, че видях едно бебе, което дори мисионерите не смятаха, че е дарено с Нова съдба, дядо му го беше гледал. Видях момиченцето в детските ясли, където работех всяка сутрин. Никой не й даде име, а Майка Уан ми каза да не я вземам в ръце даже ако плаче, защото й имаше нещо на врата и главичката. Не издаваше никакви звуци. Лицето й беше плоско и кръгло като голям поднос, имаше големи очи и мъничко носле, в средата бе лепната устата. Кожата й бледа като оризова каша, а тялото, което беше твърде голямо спрямо главата, бе неподвижно като восъчно цвете. Движеше само очите си, наляво-надясно, сякаш следеше комар, летящ на тавана. А един ден кошчето, в което лежеше, бе празно. Мис Грътоф каза, че бебето вече е дете на Бога и аз разбрах, че момиченцето беше починало. През годините, когато бях в сиропиталището, видях още шест такива бебета, гледани от дядовците си, с „еднакви лица“, както ги наричаше Майка Уан. Като че ли същото бебе се беше върнало на земята в същото тяло заради нечия друга грешка. Всеки път приветствах това бебе като стар приятел. Всеки път плачех, когато то напускаше света.

Понеже идвах от семейство на мастилопроизводители, бях най-добрият калиграф, който училището някога бе имало. Така каза учителят Пан. Често ни разказваше за времето на династията Цин, когато навсякъде се ширела корупция, дори в образователната система. Въпреки това той говореше за старото време със сантиментална привързаност. Веднъж ми каза:

— Лулин, ако тогава си се родила момче, щяла си да станеш учен.

Точно такива бяха думите му. Добави, че съм по-добър калиграф от сина му, Кайдзин, когото самият той обучавал.

Кайдзин, който беше геолог, всъщност беше много добър калиграф, особено за човек, чиято дясна половина на тялото била пострадала от детски паралич, като бил малък. За щастие, когато се разболял, семейството му платило доста пари, всичките си спестявания, и наело най-добрите западни и китайски доктори. В резултат на което Кайдзин се възстановил — само малко накуцваше и рамото му бе отпуснато. После мисионерите му помогнали да получи стипендия в известния Пекински университет, където се изучил за геолог. Като починала майка му, той се върнал вкъщи да се грижи за баща си и да работи с учените на кариерите.

Всеки ден ходеше с колело от сиропиталището до кариерата и обратно, спирайки точно пред класната стая на баща му. Учителят Пан сядаше на багажника на колелото и докато синът му въртеше педалите към тяхната стая в другия край на комплекса, ние, учениците и учителите, викахме:

— Внимавайте да не паднете!

Сестра Ю много се възхищаваше на Кайдзин. Веднъж го посочи на децата и рече:

— Виждате ли? И вие трябва да имате цел да помагате на някого, вместо да бъдете като ненужно бреме.

Друг път я чувах да казва:

— Каква трагедия такова красиво момче да е куцо.

Може би с тези думи искаше да утеши учениците. Но според мен искаше да каже, че трагедията на Кайдзин е по-голяма от тази на другите просто защото се бе родил по-хубав. Как можеше точно сестра Ю да си го помисли? Ако някой богаташ изгубеше къщата си, по-лошо ли е, отколкото ако някой бедняк изгубеше неговата?

Зададох въпроса на едно по-голямо момиче и тя ми отвърна:

— Какъв глупав въпрос! Разбира се! Красивият и богатият винаги губят повече.

Въпреки че според мен не беше така.

Спомних си за скъпата ми леля. Също като Кайдзин тя била красива по рождение, но после лицето й се обезобразило. Чувах хората непрекъснато да повтарят:

— Колко е ужасно да имаш такова лице. По-добре да беше умряла.

Дали щях и аз така да мисля, ако не я обичах? Сетих се за сляпата просякиня. На кого щеше да му е мъчно за нея?

Изведнъж ми се прииска да я намеря. Чрез нея можех да си говоря със скъпата ми леля. Момичето щеше да ми каже къде е леля. Дали бродеше в Края на света или е залостена в гърнето с оцет? Ами проклятието? Скоро ли щеше да ме намери? Ако в този миг напуснех този живот, на кого щях да липсвам? Кой щеше да ме посрещне в следващия?

 

 

Когато времето беше хубаво, учителят Пан ни водеше нас, по-големите момичета, на кариерата на Хълма на драконовата кост. Беше горд, защото синът му работеше там с другите геолози. В началото кариерата била пещера, като онази, която принадлежеше на семейството на скъпата ми леля, но тази представляваше огромна яма с дълбочина над 45 метра. От горе до долу, както и встрани, стените и дъното бяха набраздени с бели линии, като че ли бе опъната гигантска рибарска мрежа.

— Ако някой от копачите намери останка от животно, човек или ловно сечиво — обясни ни Кайдзин, — той записва в кой квадрат на кариерата е намерена. И по това можем да определим възрастта на останката, осмият пласт е най-старият. А после учените се връщат на това място и разкопават още.

Ние винаги носехме термоси с чай и малки пайове на учените, а щом ни видеха, че се задаваме, те бързо се изкатерваха от дъното, освежаваха се и казваха с признателни въздишки:

— Много благодаря. Толкова бях жаден, че си помислих, че ще се превърна в купчина изсъхнали кости като онези ей там.

От време на време една рикша се изкачваше по стръмния път и от нея слизаше чужденец с пура и дебели очила и питаше дали е намерено нещо ново. Обикновено учените сочеха в различни посоки, но той изглеждаше разочарован. Но понякога го обземаше голямо въодушевление и докато говореше, всмукваше от лулата си все по-бързо и по-бързо. После се качваше обратно в рикшата и се спускаше в подножието на хълма, където лъскав черен автомобил го чакаше да го закара в Пекин. Ние изтичвахме до един наблюдателен пост на хълма и погледът ни стигаше до далечния край на равнината, и ето го черния автомобил, който се движеше по тесния път и вдигаше облаци прах.

Когато дойде зимата, учените трябваше да бързат, преди земята да се вкочани и да сложи край на разкопките. Позволяваха ни да слизаме долу в кариерата и да им помагаме да слагат изкопаната пръст в чували или да пребоядисваме белите линии на дъното, или внимателно да пресяваме онова, което вече десет пъти бе минавало през ситото. Не ни допускаха до местата, оградени с въжета — там бяха намерени човешките кости. Неопитното око лесно вземаше костите за скали или керамични късове, но аз се бях научила да ги различавам още от времето, когато със скъпата ми леля събирахме кости. Знаех също, че Пекинският човек е съставен от костите на много хора — мъже, жени, деца, бебета. Отломките бяха малки, не стигаха дори да се оформи цял човек. Тези неща не ги споделих с другите момичета. Не исках да се перча. Така че заедно с тях помагах само там, където ни пускаха учените — при животинските кости, еленовите рога и корубите на костенурки.

Помня деня, в който синът на учителя Пан отправи към мен специална похвала:

— Ти работиш много внимателно — рече Кайдзин. След това любимото ми занимание беше да пресявам финия пясък. Но настана кучешки студ и вече не чувствахме бузите и пръстите си на ръцете. И това беше краят на тази работа и на похвалите.

Другата ми любима работа беше да преподавам на учениците. Понякога ги учех да рисуват. На по-малките показвах как да държат четката, за да направят котешки уши, опашки и мустаци. Аз рисувах коне и жерави, магарета и дори хипопотами. Помагах на учениците да подобрят своята калиграфия и начина си на мислене. Разказвах им какво ме бе учила скъпата ми леля за изписването на йероглифите, как човек трябва да мисли за своите намерения, как потокът на енергията ци протича от тялото, през ръката и четката до щрихите. Всеки щрих имаше значение и понеже всяка дума съдържаше много щрихи, то тя имаше и много значения.

Най-неприятни ми бяха задачите, с които ме натоварваше сестра Ю през седмицата: да мета пода, да чистя мивките или да подреждам в редици столовете за неделната служба и да ги връщам обратно по масите за обяд. Тези задължения нямаше да ми бъдат кой знае колко неприятни, ако сестра Ю не посочваше винаги какво съм объркала. Една седмица ми възложи да отговарям за пълзящите насекоми. Оплакваше се, че монасите никога не са ги убивали, мислейки, че са бивши хора, при това благочестиви.

— Бивши земевладелци, това са били тия буболечки — измърмори сестра Ю, после добави: — Стъпчи ги, убий ги, направи всичко необходимо, за да спрат да нахлуват в стаите.

Вратите към повечето стаи, освен онези на чужденците, се затваряха само през зимата, така че мравките и хлебарките прескачаха праговете. Промъкваха се и през цепнатини или дупки в стените, както и през големите мрежи в дървени рамки, поставяни на прозорците, през които влизаха вятър и светлина. Но аз знаех какво да направя. Скъпата ми леля ме беше научила. Залепих хартия върху мрежите. А после взех парче тебешир от една класна стая и начертах линии пред всички прагове и около цепнатините. Мравките щяха да подушат тебеширените пътечки и да се объркат, сетне да се обърнат и да избягат. Хлебарките бяха по-смели. Те пролазваха направо през тебешира и прахта полепваше по ставите и под черупките им и на следващия ден лежаха нагоре с краката, умрели от задуха.

Тази седмица сестра Ю не ме критикува. Напротив, получих награда за „забележително хигиенизиране“ — два часа свободна да правя каквото пожелая, стига да не е пакост. На това многолюдно място нямаше начин да останеш сам. Затова ето какво реших да направя с наградата си. Отдавна не бях препрочитала страниците, които леля ми бе оставила, преди да умре. Бях се въздържала да ги чета, защото знаех, че ще се разплача, ако ги зърна отново, и тогава сестра Ю щеше да ме скастри, задето проявявам самосъжаление пред малката Дин и другите по-малки момичета. Един неделен следобед намерих изоставен склад, който миришеше на мухъл и бе пълен с малки статуи. Седнах на пода и се облегнах на стената под прозореца. Свалих синия плат, в който бяха завити страниците. И за пръв път забелязах, че скъпата ми леля беше зашила малко джобче на плата.

В джобчето имаше две странни неща. Едното беше оракулската кост, която ми бе показала, като бях малка, с думите, че ще ми я даде, когато се науча да помня. Навремето костта беше нейна, а преди това — на баща й. Притисках я силно до гърдите си. И после извадих второто нещо. Малка фотография на млада жена, облечена с бродирана шапчица и ватиран зимен жакет с яка, стигаща до бузите й. Вдигнах снимката към светлината. Не беше ли…? Видях, че това наистина бе скъпата ми леля, преди да си изгори лицето. Имаше замечтан поглед, дръзки вежди, извити нагоре, а устата й — такива сочни нацупени устни, толкова нежна кожа. Беше красива, но не изглеждаше така, както я помнех, и съжалих, че на снимката не беше изгорялото й лице. Колкото повече се вглеждах обаче, толкова по-позната ми се виждаше. И тозчас осъзнах: нейното лице, надеждата й, знанията й, тъгата — бяха мои. После плаках ли, плаках, а сърцето ми преливаше от радост и самосъжаление.

Веднъж седмично мис Грътоф и жената на готвача ходеха на гарата да вземат колетите и писмата. Понякога получаваха писма от техни приятели от други мисионерски училища в Китай или от учени в Пекинския медицински колеж. Друг път имаше писма с обещание за пари. Те идваха отдалеч: Сан Франциско в Калифорния, Милуоки в Уисконсин, Елирия в Охайо. Мис Грътоф четеше писмата на глас на неделната служба. Показваше ни на глобуса къде се намираме:

— Ние сме тук, а те са там. Изпращат ви поздрави и много пари.

После завърташе глобуса, за да се зашеметим от тази новина.

Чудех се защо един чужденец има топли чувства към друг чужденец? Майка и Татко ми бяха като чужденци. Не ме обичаха. За тях аз повече не съществувах. А обещанието на Гаолин да ме намери? Беше ли се опитала? Едва ли.

Един следобед, след като бях изкарала две години в училището, мис Грътоф ми подаде писмо. Веднага познах почерка. Беше по пладне и в онази шумна зала аз оглушах. Момичетата около мен вдигнаха голяма врява да научат какво пише в писмото и от кого е. Избягах от тях, пазейки моето съкровище като изгладняло куче. Още си го пазя и ето какво пишеше в него:

Мила сестричке, извинявам ти се, че не ти писах по-рано. Не е минал ден, в който да не съм мислила за теб. Но не можех да ти пиша. Господин Уей не ми каза къде те е завел. Майка също. Най-накрая на пазара чух, че в кариерите на Хълма на драконовата кост отново кипи усилена работа и че американски и китайски учени живеят в стария манастир заедно с децата от сиропиталището. Когато после видях жената на Първи брат, казах: „Чудя се дали Лулин се е запознала с учените, нали живее близо до тях“. А тя отвърна: „И аз това се чудя“. Така разбрах къде си.

Майка е добре, но се оплаква, че е претрупана с работа и върховете на пръстите й са постоянно черни. Усилено възстановяваме запасите от мастило, съсипани в пожара. Наложи се Татко и чичовците ни да построят наново магазина в Пекин. Взеха назаем пари и дървен материал от Чан, майстора на ковчези, който сега държи по-голямата част от бизнеса. Получи дял от търговията ни, след като се омъжих за Чан Фу Нан, четвъртия син, момчето, за което ти трябваше да се омъжиш.

Майка каза, че имаме късмет, дето Чанови са пожелали момиче от нашето семейство. Но аз не мисля, че извадих късмет. Мисля, че ти си късметлийката, че не стана снаха в това семейство. Всеки ден, с всяка хапка, която слагам в устата си, на мен ми се напомня, че Чанови държат семейството ни в ръцете си. Длъжници сме им за дървения материал и дълговете продължават да нарастват. Кланът Лиу ще работи за тях и след сто години. Блокчетата туш не се продават както преди или вървят на по-ниска цена. Честно казано, качеството вече не е същото, сега съставките са по-лоши, а и скъпата ти леля я няма, за да ги украсява. За да ми напомнят, че нашите са им длъжници, Чанови не ми дават никакви джобни пари. Трябваше да разменя една фиба, за да купя марка за това писмо.

Добре е да знаеш, че семейство Чан не е толкова богато, колкото си мислехме като деца. Голяма част от богатството си пропиляват за опиум. Една от другите снахи ми каза, че проблемът започнал, когато Фу Нан бил бебе и рамото му се извадило от орбитата. Майка му започнала да му дава опиум. По-късно майката умряла, пребита до смърт, разправят някои, макар Чан да твърди, че по невнимание паднала от покрива. Тогава Чан си взел друга жена, която била любовница на военачалник, търгуващ с опиум срещу ковчези. Втората му жена също имала навика да пуши опиум. Военачалникът заплашил Чан, че ако й причини вреда, ще го направи евнух. И майсторът на ковчези бил сигурен, че това може да се случи, понеже бил виждал други мъже, на които липсвали части от тялото, задето не си връщали дълговете за опиума.

В тази ужасна къща царят крясъци и лудост, едно постоянно търсене на пари за опиум. Ако Фу Нан можеше да продаде част от мен за наркотик, би го сторил. Убеден е, че аз знам къде има още драконови кости. Досажда ми да му посоча мястото, за да забогатеем всички. Само ако знаех, щях да ги продам и да напусна това семейство. Дори и себе си бих продала. Но къде бих могла да отида?

Сестро, съжалявам, ако с това писмо ти причинявам мъка или безпокойство. Пиша ти, за да ти обясня защо не съм идвала да те видя и защо трябва да се чувстваш щастлива, че си в това училище. Моля те, не ми отговаряй. Това само ще ми създаде проблеми. Сега, когато вече знам къде си, ще се опитам да ти пиша пак. Иначе се надявам, че си добре със здравето и че си щастлива.

Твоя сестра Лиу Гаолин.

Когато го прочетох, писмото все още трепереше в ръцете ми. Спомних си, че навремето ревнувах Гаолин. Сега съдбата й бе по-нещастна от моята. Сестра Ю каза, че можем да познаем щастието, когато си помислим за хората в много по-незавидно положение от нашето. Но аз не бях щастлива.

Макар че с годините действително се чувствах по-малко несретна. Приех живота си такъв, какъвто е. Може би слабостта на паметта заглушаваше болката. Вероятно жизнената ми енергия укрепваше. Знаех само, че станах различно момиче от онова, което пристигна в сиропиталището.

Разбира се, по това време дори боговете се бяха променили. Мис Тауър беше свалила платовете от статуите, един по един, тъй като платът бе необходим за ушиване на дрехи и завивки. Лека-полека всички статуи се разкриха, подигравайки се на мис Тауър, както каза тя, с червените си лица, с трите си очи и голи кореми. Имаше много, много статуи, и будистки, и даоистки, защото през различните векове манастирът бил обитаван и от будистки, и от даоистки монаси в зависимост от това кой военачалник владеел земите. Един ден преди Коледа, когато беше доста студено, за да излизаме някъде, мис Грътоф реши, че трябва да превърнем китайските богове в християнски. Щяхме да ги покръстим с боя. Момичетата, израснали от бебета в сиропиталището, казаха, че това ще бъде много забавно. Но някои от ученичките, дошли по-късно, нямаха желание да обезобразяват боговете и да предизвикват гнева им. Толкова бяха изплашени, че когато ги замъкнаха до статуите, те се разпищяха и от устата им излезе пяна, после се свлякоха на земята, като че ли обладани от зли духове. Мен не ме беше страх. Мислех, че ако уважавам и китайските, и християнските богове, те нямаше да ме накажат. Смятах, че китайците са учтиви хора и имат практично отношение към живота. Китайските богове разбираха, че живеем в западно училище, ръководено от американци. Ако боговете можеха да говорят, и те биха споделили мнението, че тук християнските божества са на по-голяма почит. За разлика от чужденците, китайците не се опитваха да наложат своите идеи на другите. Нека чужденците следват своите убеждения; независимо че звучеше странно, това бе тяхното мислене. Докато минавах с четката по златисточервените им лица, им рекох:

— Извинявай, Господарю на нефрита, прости ми, Върховни боже на осемте богове, аз само ви дегизирам, в случай че дойдат комунистите или японците и почнат да събират статуи за огън на открито.

Бях добър художник. На някои от боговете залепвах вълна вместо мустаци, от юфка им правех коса, от пера — криле. По този начин Буда се превърна в един възпълничък Христос, Богинята на милостта — в Дева Мария, Трите чисти божества, върховните богове на даоистите, станаха Трите влъхви, а осемнадесетте просветлени ученици на Буда се превърнаха в Дванадесетте апостоли и шестимата им синове. Малките образи от ада бяха провъзгласени в ангели. Следващата година мис Грътоф реши, че трябва да боядисаме и всички изображения на Буда в целия манастирски комплекс. Те бяха стотици.

На по-следващата година мис Грътоф откри мухлясалия склад, където бях отишла да препрочета написаното от скъпата ми леля. Статуите в това помещение, обясни сестра Ю, бяха серия от даоистки изображения, показващи какво те очаква, ако попаднеш в подземната земя. Имаше десетки фигури, много реалистични и страховити. Едната статуя представляваше рогати животни, ядящи вътрешностите на коленичил мъж. Три фигури бяха набучени на куки като прасета на ченгели. Четирима души бяха потопени в казан с вряща мазнина. Имаше червенолики гигантски дяволи с ръбести черепи, издаващи команди на мъртвите да се впускат в битки. Когато ги пребоядисахме, се получи коледна сцена, младенецът Исус, Дева Мария, баща му Йосиф, всички, включително Дядо Коледа. Но въпреки това устите им все още бяха широко отворени в писък на ужас. Каквото и да ни казваше мис Грътоф, повечето момичета не смятаха, че коледните статуи пеят „Радост за света“.

Това бяха последните идоли, които трябваше да се променят в ангели. И при мен беше настъпила промяна — от помощник-учител станах учител, вече не бях и самотна, влюбих се в сина на учителя Пан.

 

 

Ето как се случи.

Всяка година по време на малката Нова година учениците рисуваха пана с благопожелателни надписи за храмовия празник в Устата на планината. И така, един ден бях в класната стая с учителя Пан и нашите ученици, изписвайки дългите червени ленти, които покриваха черните дъски и подовете.

Както обикновено, Кайдзин дойде на своя велосипед, за да закара баща си до стаята им. Земята на Хълма на драконовата кост бе заледена, така че през по-голямата част от времето Кайдзин чертаеше диаграми, пишеше доклади и отбелязваше къде са намерени костите. Този ден той дойде рано, а учителят Пан не беше готов да си ходи. Затова синът му предложи да ни помогне в рисуването на паната. Застана до мен на моята маса. Изпишех ли „късмет“, и той изписваше „късмет“. Изпишех ли „изобилие“, и той правеше същото. Изрисувах ли „всичко, което си пожелаете“, той го повтаряше, щрих след щрих. Движехме се в еднакъв ритъм, все едно бяхме двама души, изпълняващи танц. Това бе началото на нашата любов, същата извивка, същата точка, същото вдигане на четката, докато вдишвахме и издишвахме като един.

Няколко дни по-късно заедно с учениците занесохме паната в селото. Кайдзин ме придружи, вървейки до мен, говорейки тихо. Държеше в ръка малка книга с калиграфски надписи, изрисувани върху хартия от черница. На корицата пишеше: „Четирите проявления на красотата“.

— Да ти покажа ли какво има в книгата?

Кимнах. Тези, които ни слушаха, сигурно си бяха помислили, че говорим за училищни уроци. Но ние говорихме за любов.

Той разгърна книгата.

— Във всяко проявление на красотата има четири степени на дарование. Това се отнася за рисуването, калиграфията, литературата, музиката, танца. Първата степен е Способност.

Гледахме една страница, на която бяха изобразени две еднакви бамбукови горички, характерна рисунка, добре направена, реалистична, интересна в детайла на двойната черта, пораждаща усещане за сила и дългоденствие.

— Способността — продължи той — е вещината да нарисуваш нещо отново и отново със същите щрихи, със същата сила, ритъм и истинност. Но тази красота е обикновена. Втората степен, е Изящество.

Погледнахме друга рисунка на няколко бамбукови стъбла.

— При тази рисунка е използвано нещо повече от умение — рече той. — Красотата й е уникална. И въпреки това е по-семпла, повече внимание е обърнато на листата и по-малко на стъблото. Разкрива едновременно сила и уединение. По-неопитният художник ще улови една характерна черта, но друга ще пропусне.

Той обърна страницата. На следващата картина бе нарисувано само едно бамбуково стъбло.

— Третата степен е Божественост — обясни той. — Тук листата са сенки, издухани от невидим вятър, и ние възприемаме стъблото най-вече чрез подсказване за онова, което липсва. Но все пак сенките са по-осезателни от живите листа, закриващи светлината. Гледайки я, човек едва ли би намерил думи да опише как е сътворена тази картина. Опита ли отново, същият художник никога няма да успее да улови чувството й, а само сянка от сянката.

— Как може красотата да има по-висш израз от божественото? — прошепнах аз, знаейки, че скоро ще науча отговора.

— Четвъртата степен — каза Кайдзин, — е по-висша от предишната и всеки смъртен е способен да я достигне. Можем да я почувстваме само ако не се стремим да я почувстваме. Проявява се без причина, желание или познание за резултата. Тя е чиста. Съдържа се в детската невинност. Старите майстори си я възвръщат, щом изгубят разсъдъка си и станат отново деца.

Кайдзин отгърна на нова страница. На нея бе изрисуван овал.

— Тази картина се нарича „В средата на бамбуковото стъбло“. Ако си вътре в стъблото и погледнеш нагоре или надолу, виждаш овал. Простотата да бъдеш вътре, без причина или обяснение. Естественото чудо, че всяко нещо съществува във връзка с друго, мастилен овал с лист бяла хартия, човек с бамбуково стъбло, зрител с картина.

Кайдзин замълча няколко минути.

— Четвъртата степен се нарича Лекота — рече накрая. Сложи книгата в джоба си и ме погледна замислено. — Скоро почувствах колко красива е Лекотата във всички неща. А ти как я възприемаш?

— По същия начин — отвърнах и се разридах.

И двамата знаехме, че говорим за лекотата, с която се влюбваш, без да го предвидиш, сякаш бяхме две бамбукови стъбла, наклонени едно към друго от случайния повей на вятъра. И в този миг склонихме глави един към друг и се целунахме, изгубени в нищото на нашата заедност.