Ейми Тан
Дъщерята на лечителя (6)

5

Докато отиваха към многоетажния паркинг на болницата, Рут държеше майка си под мишница. Отпуснатата й ръка беше като костеливо крилце на малко птиче.

Лулин бе ту весела, ту раздразнителна, не й беше повлияло това, което току-що се бе изяснило в лекарския кабинет. Рут обаче усещаше, че майка й се стопява, че скоро ще олекне като плавей. Деменция. Рут се замисли върху диагнозата. Как можеше една толкова красива по звучене дума да се използва за такава смъртоносна болест? Името подхождаше на богиня: Деменция, заради която сестра й Деметра забравя да превърне зимата в пролет. Сега Рут си представи ледени плочки, които се образуват в мозъка на майка й, отстранявайки влагата. Доктор Хуей обясни, че компютърната томография показва свиване на някои части на мозъка, които са засегнати от Алцхаймер. Той добави, че болестта вероятно е започнала „преди години“. Двайсет? Трийсет? Четирийсет? Докато Рут растеше, може би не без причина майка й бе проявявала толкова тежък характер, бе говорила за проклятия, духове и заплахи със самоубийство. Деменция беше изкуплението на майка й, а Бог щеше да им прости и на двете, задето се бяха наранявали през всичките тези години.

— Лути, какво казва доктор? — Рут се изненада от въпроса на Лулин. Стояха пред колата. — Той казва аз скоро умре? — шеговито попита тя.

— Не — и за да наблегне, Рут се засмя. — Разбира се, че не.

Лулин я погледна изпитателно в лицето:

— Аз умра, няма значение. Аз не страхува. Знаеш това.

— Доктор Хуей каза, че сърцето ти е наред — добави Рут. Тя се помъчи да намери приемливо за майка й обяснение на диагнозата. — Но той поясни, че при теб може би ще се появи друг проблем — с баланса на елементите в организма. И това ще ти причини проблеми… с паметта. — Помогна на Лулин да седне на предната седалка и закопча колана.

Лулин се намуси.

— Хм! Нищо лошо с моя памет! Аз си спомня много неща, повече от тебе. Къде живея като малко момиченце, място, което ние наричаме Безсмъртно сърце, прилича на сърце, две река, един ручей, всичко пресъхва… — тя продължи да говори, докато Рут заобиколи от другата страна на колата, влезе и запали двигателя. — Какво той знае? Този доктор не използва даже слушалка чуе мое сърце. Никой не чува мое сърце! Ти не чуваш. Гаолин не чува. Знаеш мое сърце винаги боли. Аз съвсем не оплаквам. Оплаквам аз?

— Не…

— Виждаш!

— Но докторът каза, че понякога забравяш някои неща, защото си депресирана.

— Депресирам щото хич не може забрави! Виж мой тъжен живот!

Рут натисна спирачките, за да се увери, че държат, после насочи колата надолу по наклонените обръщатели на многоетажния паркинг. Гласът на майка й бръмчеше в еднакъв ритъм с двигателя: „Депресирам, разбира се. След като скъпата ми леля умря, цялото щастие напусна мое тяло…“.

 

 

Откакто й поставиха диагнозата преди три месеца, Лулин почти всеки ден идваше на вечеря у Арт и Рут. Тази вечер Рут я погледна как си взима парче сьомга. Лулин бавно го сдъвка, после се задави.

— Много солено — изпъшка тя, сякаш като основно ястие й бяха поднесли буца сол за лизане.

— Уайпо — подхвърли Дори — Рут не сложи сол. Аз я гледах. Нито зрънце.

Фия срита Дори. Тя направи „Х“ с показалците, символичен кръст, който държи Дракула на разстояние в едноименния филм. Дори ритна сестра си в гърба.

Сега, след като Рут не можеше повече да стоварва вината за проблемите на майка си върху странностите на характера й, тя забелязваше симптомите на деменция навсякъде.

Те бяха така очевидни. Как бе могла да не ги забележи преди? Ваканционни вили и „безплатни ваканции“, които майка й поръчваше чрез рекламните брошури, получени по пощата. Обвиненията, че леля Гал й беше откраднала пари. Лулин с дни натрапчиво мислеше за някакъв автобусен шофьор, който я обвинил, че не си е платила билета. А изникваха и нови проблеми, които терзаеха Рут през нощта. Майка й често забравяше да заключи предната врата. Тя оставяше върху плота в кухнята храна да се размразява, докато не граняса. Пускаше студената вода и я оставяше да тече дни наред, чакайки да стане топла. Някои изменения всъщност правеха живота по-лесен. Например Лулин вече не се обаждаше, когато Арт си наливаше нова чаша вино, както стори тази вечер. „Защо пие толкова много?“, питаше майка й. И Рут си задаваше тайно същия въпрос. Веднъж му спомена, че е по-добре да откаже пиенето, преди да му стане навик.

— Не е зле да минеш пак на сокове.

А той спокойно отбеляза, че Рут се държи като майка си.

— Две-три чашки вино на вечеря са в реда на нормалното. Въпрос на личен избор.

— Тати? — попита Фия. — Може ли да си вземем котенце?

— Даа — прекъсна я Дори. — Алис има най-сладкото хималайско коте. Такова искаме.

— Защо не — отвърна Арт.

Рут заби поглед в чинията си. Забравил ли беше? Тя му бе казала, че не е готова за друга котка. Щеше да е нечестно от нейна страна спрямо Фуфу. А когато настъпеше подходящият момент за нов домашен любимец, за животно, което неизбежно пак щеше да легне на ръцете й да го храни и чисти, тя предпочиташе то да бъде друг вид, кученце.

— Веднъж аз ходя с кола до Хималаи, дълги пътища сама — похвали се Лулин. — Хималаи много високо, близо до луна.

Арт и момичетата се спогледаха слисани. С волността на летяща прашинка Лулин току изтърсваше по нещо, което те приемаха за нелогично. Рут обаче смяташе, че грешките й се коренят в по-дълбока причина. Несъмнено този случай беше свързан с асоциация на думи: хималайско коте, хималайски планини. Но защо Лулин каза, че е била там с кола? Задача на Рут бе да разплита тези загадки. Намереше ли ключа към тях, щеше да помогне на майка си да разчисти пътечките в мозъка си и да се предпази от натрупване на по-унищожителен нанос. С упоритост Рут би могла да възпре майка си да не се хвърли с колата от някоя хималайска скала. И тогава й хрумна:

— С мама миналата седмица гледахме по телевизията един много интересен документален филм за Тибет — рече Рут. — Показаха пътя, който води към…

Но Дори я прекъсна и се обърна към Лулин:

— Абсолютно невъзможно е да стигнеш с кола оттук до Хималаите.

Лулин се начумери.

— Защо ти казва така?

Дори, която също като баба си реагираше импулсивно, издрънка:

— Просто не можеш. Искам да кажа, че си луда, ако мислиш…

— Добре, аз луда! — изломоти Лулин. — Ако щеш ми вярваш! — гневът й се сгорещи като вода в чайник… Рут я видя, бликащите мехурчета, парата… и в този момент Лулин изригна с крайната заплаха: — Може аз умра скоро! Тогава всички доволни!

Фия и Дори свиха рамене и си размениха многозначителни погледи: О, пак се започна. Избухванията на баба им ставаха все по-чести, по-внезапни. За щастие, бързо стихваха и момичетата не се засягаха кой знае колко от тях. Нито пък проявяваха по-голямо разбиране към проблема, струваше й се на Рут. Няколко пъти тя се беше опитала да им обясни, че не бива да опонират на баба си:

— Уайпо звучи нелогично, защото при нея няма логика. Нищо не можем да направим. Болестта говори, не тя.

Но на тях им беше трудно да го запомнят, както на Рут й бе трудно да подминава заплахите на майки й, че ще се самоубие. Независимо колко често ги чуваше, те всеки път я хващаха за гърлото. А сега заплахата изглеждаше напълно реална — майка й умираше, първо мозъкът, сетне тялото.

Момичетата си вдигнаха чиниите.

— Аз имам домашно — каза Фия. — Лека нощ, Уайпо.

— И аз — обади се Дори. — Чао, Уайпо.

Лулин им помаха от масата. Веднъж Рут ги беше помолила да целуват баба си. Но тя отвръщаше сковано на техните целувчици.

Арт стана от масата.

— Трябва да прегледам едни документи за утре. По-добре да ги почвам. Лека нощ, Лулин.

Когато майка й се заклатушка към тоалетната, Рут отиде в хола да поговори с Арт.

— Мама се влошава.

— Забелязах — Арт подреждаше документите.

— Страх ме е да я оставя сама, като заминем на Хаваите.

— Какво ще правиш?

Рут забеляза поразена, че той попита какво ще прави тя, не каза „ние“. От празничната вечеря на Пълната луна Рут я обзе усещането, че с Арт не им върви в семейния живот. Беше пробвала да го изтласка от съзнанието си, но то се връщаше обратно, уверявайки я, че притесненията й не са напразни. Защо имаше чувството, че не принадлежи на никого? Дали несъзнателно обикваше хора, запазващи дистанция. Като майка си ли беше — обречена да бъде нещастна?

Не можеше да вини Арт. Той винаги бе искрен във взаимоотношенията им. Още в началото заяви, че няма желание да се жени отново.

— Не ми се ще да постъпваме според общоприетите схващания — беше й казал, прегръщайки я в леглото, скоро след като заживяха заедно. — Иска ми се всяка сутрин да се поглеждаме един друг и да се питаме: Кой е този прекрасен човек, когото съм толкова щастлив да обичам?

Тогава Рут се чувстваше обожавана като богиня. След втората година Арт неочаквано й предложи да й прехвърли дял от апартамента. Тя се трогна от щедростта му, от това, че се грижеше за нейната сигурност. Арт знаеше колко много се безпокои тя за бъдещето. А фактът, че все още не бяха променили акта за собственост? Е, вината беше повече нейна, отколкото негова. Тя трябваше да реши колко процента от имота да придобие, после да се обади на адвоката и да уреди документите. Но как би могъл да изразиш любовта в проценти? По същия начин се чувстваше, когато един неин преподавател по история в колежа беше накарал студентите си да се самооценят. Рут си беше сложила оценка „много добър“, а всички останали си писаха „отличен“.

— Можеш да наемеш някой да посещава майка ти няколко дни в седмицата — предложи Арт. — Нещо като домашна помощница.

— Вярно.

— И се обади на онази служба „Храна на колела“. Те сигурно ще могат да й носят ядене, докато ни няма.

— Това е идея.

— Всъщност защо не им се обадиш още сега, та майка ти да свикне с храната? Не че не я каня да вечеряме заедно, когато пожелае… Знаеш ли, сега имам малко работа. Скоро ли ще си я заведеш вкъщи?

— Да.

— Като се върнеш, ще хапнем сладолед с ром и стафиди — той избра любимия й аромат. — Ще ти дойде добре.

 

 

Лулин се възпротиви на идеята някой да идва в дома й, за да й помага в чистенето. Рут го предвиждаше. Майка й мразеше да харчи пари за нещо, което смяташе, че и сама може да свърши, от боядисването на косата до ремонта на покрива.

— Това е програма за обучение на емигранти — излъга Рут, — така че жената няма да получава помощ от социални грижи. И ние не се налага да плащаме. Тя го прави без пари, за да трупа трудов стаж в автобиографията си.

Лулин веднага прие обяснението. Рут се почувства като лошо дете. Щяха да я хванат. Или може би нямаше, а това щеше да е по-неприятно. Друг признак, че болестта бе увредила способността на майка й да знае и вижда всичко.

Няколко дни след като започна да идва първата помощница, Лулин се обади по телефона да се оплаче:

— Тя мисли дойде в Америка всичко толкова лесно. Иска почива, после казва на мен, госпожо, аз не мести мебели, не чисти прозорци, не глади. Аз питам нея, мислиш не мръднеш пръст станеш милионерка? Не, Америка не този начин!

Лулин продължи да дава на емигрантката добри съвети, докато тя не напусна. Рут започна да се среща с нови кандидати, а докато наеме някого, тя реши, че не е лошо да се отбива два-три пъти в седмицата при майка си, за да проверява дали не са включени газовите котлони и дали в апартамента няма наводнение.

— Минавах през квартала да оставя нещо на един клиент — обясни веднъж Рут.

— А, винаги за клиент. Работа първо, майка второ.

Рут влезе в кухнята, носейки плик с портокали, тоалетна хартия и други бакалски продукти от първа необходимост. Докато беше там, провери за аварии и опасности. Последния път откри, че Лулин се бе опитвала да си опържи яйца с черупките. Рут набързо почисти масата в трапезарията и събра рекламните брошури, пускани в пощенската кутия, които Лулин беше попълнила.

— Аз ще ги изпратя, мамо — рече тя. После отиде в банята да се увери, че крановете не са отворени. Къде бяха кърпите? Шампоанът бе свършил, беше останало само тънко парче напукан сапун. Откога ли майка й не се бе къпала? Надзърна в коша с прането. Едни и същи дрехи ли носеше всеки ден?

Втората помощница се задържа по-малко от седмица. В дните, когато не посещаваше майка й, Рут се безпокоеше и разстройваше. Имаше неспокоен сън и си счупи кътник, скърцайки със зъби през нощта. Беше твърде уморена да готви и няколко пъти в седмицата поръчваше пица, отказвайки се от решението си да дава пример на Дори да се храни с по-малко мазнини, а сетне трябваше да изтърпи забележката на Лулин, че саламът пеперони е много солен. Наскоро Рут получи болки в раменете и с усилие сядаше да работи пред компютъра. Не й стигаха ръцете да се грижи за всичко. Когато нае една филипинка, специализирала се в гледането на стари хора, огромен товар падна от плещите й.

— Аз обичам възрастните хора — увери я жената. — Ако не бързаш и ги опознаеш, няма да ти тежат.

Но сега бе нощ и Рут лежеше будна, слушайки сирените за мъгливо време, предупреждаващи корабите да се пазят от плитчините. Предишния ден, когато взе майка си за вечеря, Рут разбра, че филипинката е напуснала.

— Отишла си — рече Лулин, видимо доволна.

— Кога?

— Никога не работи!

— Но тя от колко време е при теб? От два дни? От три?

След още няколко въпроса Рут стигна до извода, че жената не е идвала от деня, в който я наеха. Рут едва ли щеше да намери друг човек, преди да замине за Хаваите. До тогава имаше само два дни. За презокеанско летуване и дума не можеше да става.

— Отиди сам — рече на Арт сутринта. Вече бяха платили почивката, а агенцията не връщаше пари при отказ.

— Как ще се забавлявам без теб? Какво ще правя сам?

— Никаква работа. Никакво ранно ставане. Никакви телефонни разговори.

— Няма да е същото.

— Ще ти липсвам ужасно и после ще ми кажеш, че си се чувствал отвратително.

Накрая, за голямо нейно огорчение, той прие логиката й.

Следващата сутрин Арт замина за Хаваите. През уикенда момичетата останаха при Мириам и макар че Рут бе свикнала да работи сама през деня, обзе я празнота и безпокойство. Малко след като се настани пред бюрото, Гидиън й звънна да й съобщи, че авторът на „Интернет духовност“ я е уволнил — уволнена, за първи път в кариерата си. Въпреки че беше завършила книгата му предсрочно, той не я одобри.

— И аз съм адски бесен — увери я Гидиън.

А Рут знаеше, че би трябвало да се почувства обидена, вероятно дори унизена, но всъщност й олекна. Едно нещо по-малко, за което да мисли.

— Ще се опитам да намаля щетите по договора в издателство „Харпър Сан Франциско“ — продължи Гидиън, — но ще се наложи да докажеш с документ колко време си работила над книгата и да упоменеш защо оплакванията му не почиват на реални основания… Ало? Рут, на линията си?

— Извинявай, нещо се замислих…

— Миличка, щеше ми се да поговорим за това. Не за да намеквам, че донякъде и ти имаш вина за случилото се. Притеснявам се, че нещо става с теб. Изглеждаш…

— Знам, знам. Няма да ходя на Хаваите и ще наваксам.

— Мисля, че идеята е добра. Между другото, днес очаквам да ми се обадят за онзи проект с другата книга, но честно казано, не вярвам, че ще ти го възложат. Трябваше да им кажеш, че спешно са ти оперирали апендикса или нещо от тоя сорт.

Рут не се яви на интервю, тъй като Лулин й беше позвънила в паника, мислейки, че будилникът е задействалият се пожарен детектор.

В четири се обади Агапи да обсъдят последните поправки по „Как да поправим лошото дете“. Час по-късно те още говореха. Агапи гореше от нетърпение да започне нова книга, която искаше да озаглави или „Минало предварително напрежение“ или „Фиксираното Аз“. Рут не сваляше поглед от часовника. Беше се уговорила с майка си да я вземе в шест да вечерят във „Фаунтън Корт“.

— Навик, невромускулатура, лимбична система, това е основата… — каканижеше Агапи. — От детството и от първото ни усещане за несигурност ние стискаме зъби, здраво се вкопчваме в нещо, вършеем и разчистваме пътя си. Фиксираме следствието, но забравяме за причината, за несъвършеното минало… Рут, скъпа, ти май се отнесе някъде. Звънни ми по-късно, когато се поосвежиш.

В пет и петнайсет Рут се обади на майка си да й напомни, че идва. Никакъв отговор. Сигурно беше в банята. Рут изчака пет минути, после позвъни повторно. Пак никакъв отговор. Запек ли имаше? Заспала ли беше? Подреди бюрото си, включи интеркома на телефона и натисна копчето за автоматично избиране на последния набран номер. След като петнайсет минути никой не вдигна слушалката, Рут прехвърли в ума си всички варианти, докато не стигна до най-лошата неизбежна възможност. Пламъци, подскачащи от тенджерата върху печката. Лулин налива олио в пламъците. Ръкавът й се запалва. Докато отиваше към дома на майка си, Рут събра сили да види пращящ огнен език, който прояжда тавана, майка й лежи превита на пода сред скупчена чернилка.

Както се опасяваше, с пристигането видя трепкащи светлини и танцуващи сенки. Втурна се в къщата. Предната врата бе отключена.

— Мамо? Мамо! Къде си?

От телевизора, увеличен докрай, гърмеше „Amor sin Limite“^[1]. Лулин така и никога не се научи как да борави с дистанционното, въпреки че Рут беше сложила лепенки на всички копчета, освен на тези за включване/изключване и за превключване на каналите. Тя спря телевизора и внезапната тишина я изплаши.

Изтича в задните стаи, отвори килерите, погледна през прозорците. Буца заседна в гърлото й.

— Мамо, къде си? — изхленчи. — Обади се.

Спусна се към входните стъпала и почука на вратата на наемателката.

Помъчи се да звучи равнодушно.

— Случайно да си виждала майка ми?

Тя се ококори и кимна многозначително.

— Изскочи на тротоара преди два-три часа. Забелязах я, щото беше по пантофи и пижама и си викам „Ей, ама тя верно не е с всичкия си“… Не че е моя работа, но няма да е зле да я заведете на доктор и да я полекуват там нещо. За нейно добро го казвам.

Рут хукна обратно по стълбите. С трепереща ръка позвъни на един бивш клиент, който беше капитан в полицейското управление. Няколко минути по-късно на вратата се появи латиноамерикански офицер. Беше въоръжен до зъби, носеше всякакви атрибути, изражението му бе сериозно. Паниката на Рут се засили. Излезе навън.

— Тя е с Алцхаймер — смотолеви тя. — На седемдесет и седем е, но умът й е като на дете.

— Описание.

— Метър и петдесет висока, тежи тридесет и осем килограма и половина, с черна коса, завита на кок, вероятно е с розова или лилава пижама и пантофи… — при тези думи Рут си я представи: смутеният поглед на майка й, отпуснатото й тяло върху тротоара. Гласът на Рут затрепери: — О, боже, толкова е дребничка и безпомощна…

— Прилича ли малко на онази жена ей там?

Рут вдигна очи и видя Лулин, стояща като закована на пътя. Върху пижамата си бе сложила пуловер.

— Ай-я! Какво станало? — извика Лулин. — Крадец?

Рут се затича към нея.

— Къде беше? — огледа майка си дали не се е наранила.

Офицерът се приближи към тях.

— Хепи енд — заключи той и се насочи към патрулната кола.

— Стой тук — нареди Рут на майка си. — Веднага се връщам — тя отиде до патрулната кола и офицерът спусна стъклото на прозореца. — Съжалявам за безпокойството — рече тя. — Никога преди не го е правила — а сетне размисли, че вероятно го е правила, а тя просто не е знаела. Може би го е правила всеки ден. Може би се е скитала из квартала по бельо!

— О, няма проблеми — отвърна полицаят. — Тъща ми направи същия номер. По залез. Слънцето се прибира, а тя тръгва да се шляе. Наложи се да поставим алармени бутони по всички врати. Тежка година изкарахме и най-накрая я вкарахме в клиника. Жена ми едва смогваше — да я държи под око денонощно.

Денонощно? И Рут си помисли, че постъпва разумно, като взима майка си за вечеря и се опитва да наеме домашна помощница.

— Е, благодаря ви все пак — каза тя.

Когато се върна при майка си, Лулин на мига й се оплака:

— Хранителни стоки зад ъгъла? Аз ходя зад и зад, няма! Връщам при банка. Не вярваш, ходи виж!

Накрая Рут остана да пренощува при майка си, като легна в старата си стая. Сирените за мъгливо време бяха по-пронизителни в тази част на града. Спомни си как ги слушаше, като беше ученичка. Лежеше в леглото, броейки изсвирванията, като ги свързваше с броя на годините, които й оставаха, докато се изнесе. Пет години, после четири, после три. Сега се върна.

На сутринта Рут отвори шкафовете да потърси закуска. Намери мръсни хартиени салфетки, сгънати и натрупани на куп. Стотици. Отвори хладилника. Той бе натъпкан с найлонови торбички, пълни с черна и зеленикава каша, картонени кутии с огризки, обелки от портокали, пъпешови кори, отдавна размразена храна. Във фризера имаше кора с яйца, чифт обувки, будилник и нещо, което имаше вид на бобени кълнове. На Рут й се догади. И това се бе случило само за една седмица?

Обади се на Арт на Кауай. Никой не отговори. Рут си го представи как се излежава блажено на плажа, забравил за всички проблеми на света. Но как можеше да е на плажа? Там бе шест сутринта. Къде ли беше? Във вихъра на танца хула^[2] в нечие легло? Още едно безпокойство. Можеше да звънне на Уенди, но тя щеше просто да й съчувства, като сподели, че майка й е имала къде-къде по-луди изпълнения. А на Гидиън? Него го интересуваха единствено клиентите и договорите. Рут реши да позвъни на леля Гал.

— По-зле? Как така по-зле? — изненада се Гаолин. — Аз й дадох женшен и тя ме увери, че го пие всеки ден.

— Докторът каза, че тези неща не помагат…

— Докторът! — изсумтя Гаолин. — Не вярвам на тази диагноза, Алцхаймер. И чичо ти казва същото, а той е зъболекар. Всеки остарява, всеки забравя. Остарееш ли, налягат те толкова много спомени. Питам те, защо никой не страдаше от тази болест преди двайсет-трийсет години? Работата е там, че днес децата нямат време да бъдат заедно с родителите си. Майка ти е самотна, това е истината. Няма с кого да си говори на китайски. Разбира се, умът й е закърнял. Замлъкне ли човек, скърцащите колела остават без смазка!

— Ето за това ми е нужна помощта ти. Удобно ли е да дойде при теб следващата седмица? Проблемът е, че съм затрупана с работа тия дни и не мога да й отделя достатъчно време…

— Иска ли питане. Вече го предлагам. След един час идвам да я взема. И без това ще намина оттам да напазарувам.

На Рут й се искаше да изхлипа с облекчение.

След като леля Гал тръгна с майка й, Рут премина няколко пресечки и стигна до плажа, до Лендс Енд. Имаше нужда да послуша разбиващите се вълни, тяхната повторяемост и бучене, заглушаващи силните удари на сърцето й.