Ейми Тан
Дъщерята на лечителя (2)

1

През последните осем години винаги на дванайсети август Рут Янг загубваше гласа си.

Първия път това се случи, когато се премести в апартамента на Арт в Сан Франциско. Няколко дни Рут свистеше като оставен на печката чайник. Мислеше, че е вирус или вероятно алергия към специфична плесен в сградата.

Отново онемя на първата годишнина от съвместния им живот и Арт се пошегува, че ларингитът й сигурно е психосоматичен. Рут се зачуди дали е вярно. Когато беше малка, изгуби гласа си, след като си счупи ръката. Защо ставаше така? На втората годишнина двамата с Арт съзерцаваха звездите на връх Гранд Тетънс. В една брошура пишеше: „През най-активния период на Персеидите, около 12 август, стотици метеори или падащи звезди набраздяват небето на всеки час. Те представляват отломки от метеори, които проникват в земната атмосфера и изгарят, падайки“. В копринения мрак Рут и Арт безмълвно се възхищаваха на светлинното шоу. Тя всъщност не смяташе, че ларингитът й е злощастие или че метеоритният дъжд има някаква връзка с неспособността й да говори. Майка й обаче често беше разказвала на Рут, когато беше малка, че падащите звезди са истински „топящи се духове“ и да ги видиш, е лоша поличба. Ако видиш падаща звезда, значи духът иска да говори с теб. За майка й духовете имаха пръст почти във всичко: счупени купи, лаещи кучета, телефонни обаждания и мълчание или тежко дишане от другата страна на линията.

Следващият август, в очакване онемяването да я сполети, Рут обясни на клиентите и приятелите си, че ще се оттегли в планирана едноседмична почивка.

— Годишен ритуал — каза тя, — чрез който изострям сетивата си за думите и тяхната необходимост.

На един от клиентите си, психотерапевт от Ню Ейдж^[1], умишленото мълчание му се стори „чудесен процес“ и реши и той да го изпробва, за да включи резултатите от изследването в раздела за дисфункцията на семейната динамика или в този за мълчанието като терапия.

Оттогава Рут издигна болестта си в годишно доброволно състояние. Тя престана да говори два дни преди гласът й да замре по собствена инициатива. Любезно отхвърли предложението на Арт да си общуват с езика на жестовете. Тя превърна онемяването си в решение, във въпрос на воля, а не на заболяване или мистерия. Всъщност на Рут започна да й харесва отдихът от говорене. Цяла една седмица не й се налагаше да утешава клиенти, да напомня на Арт за социалните му ангажименти, да предупреждава дъщерите му да бъдат внимателни или да се чувства виновна, че не се е обадила на майка си.

Това беше деветата година. Рут, Арт и момичетата бяха изминали разстоянието от двеста мили до езерото Тахо за Дните на мълчанието, както им казваха. Рут си беше представяла как четиримата, хванати за ръце, се разхождат край река Тръки и наблюдават нощния метеоритен дъжд в безмълвно благоговение. Комарите обаче се трудеха извънредно след работно време, а Дори изхленчи, че е видяла прилеп, на което Фия се пошегува:

— На кого му пука за бяс, когато в гората гъмжи от убийци с брадви?

След като се върнаха в хижата, момичетата измрънкаха, че им е скучно.

— Няма кабелна телевизия?! — промърмориха те.

Арт ги закара до град Тахо и взе под наем видеокасети, предимно филми на ужасите, и въпреки че Рут мразеше киното, не откъсна поглед от телевизора. След това сънува побъркани детегледачки и лъщящи извънземни.

В неделя, когато се прибраха в Сан Франциско, капнали и изпотени, откриха, че нямат топла вода. Бойлерът беше протекъл, а нагревателят — очевидно изгорял. Бяха принудени да се задоволят с подгрята в чайник вода за къпане. Арт не искаше да го изнудват с цените на водопроводните услуги при аварии. Без глас Рут не можеше да спори и бе доволна. Да спори, означаваше да предложи да плати поправката, нещо, което бе правила толкова често през годините на съвместния им живот, че се очакваше отново тя да поеме плащането. Но тъй като не го предложи, помисли си, че постъпва дребнаво, после й стана чоглаво, задето Арт не каза нищо повече по въпроса. Като си легнаха, той зарови лице във врата й и нежно се притисна в гърба й. Тя се стегна, а Арт промълви: „Както искаш“, и се обърна, а тя се почувства отхвърлена. Щеше й се да обясни какво не е наред… но осъзна, че не знае. Освен лошото й настроение нямаше нищо особено. Скоро тежкото дишане на Арт забоботи в дисонанс с нейната разстроеност и тя лежеше в тъмното с широко отворени очи.

Сега бе почти полунощ и след още няколко часа Рут щеше да проговори. Стоеше в Бърлогата, бивш килер, който й служеше за домашен офис. Стъпи върху една табуретка и отвори малко прозорче: ето го, късче от разкошна гледка — червените кули на Голдън Гейт Бридж, който разклоняваше водата, бележейки границата между залива и океана. Влажен и здравословен студен въздух я лъхна в лицето. Тя хвърли бегъл поглед към небето, но беше твърде светло и мъгливо, за да се видят някакви „изгарящи духове“. Сирените за мъгливо време започнаха да вият. А след минута видя вълните, подобни на ефирна пухена завивка, метната върху океана и простираща се до моста. Майка й беше разказвала, че мъглата всъщност е пара от биещи се дракони, единият воден, другият огнен. „Вода и огън, събират се, правят пара“, казваше Лулин със странен британски акцент, който бе усвоила в Хонконг. „Нали знаеш. Също като чайник. Докоснеш, изгори пръст.“

Мъглата се стелеше над мостовите укрепления, всмуквайки фаровете на колите. По това време девет от десет шофьори бяха пияни — Рут го бе прочела някъде. Или може би го беше написала за някой клиент. Тя слезе от табуретката, но остави прозорчето отворено.

Сирените за мъгла продължаваха да вият. Звучаха като туби в опера на Шостакович, трагикомично. Но трагедията можеше ли изобщо да бъде смешна? Или става дума за публиката, която се смее превзето, когато жертвата пада в трапа на сцената или хлътва в лъжливо огледало?

Все още съвсем будна, Рут седна на бюрото си. В този момент я сепна безпокойство, нещо, което не биваше да забравя. С пари ли бе свързано, с клиент или с обещание към момичетата? Залови се да оправи бюрото, да подреди справочниците, да разпредели факсовете и черновите, да ги маркира с различен цвят според клиента и книгата. Утре трябваше да се върне към рутинното ежедневие и крайните срокове и прибраното бюро я изпълваше с чувство за свежо начало, за необременено съзнание. Всичко си имаше място. Ако нещо беше със съмнително предимство или важност, тя го пъхваше в най-долното чекмедже. Но сега чекмеджето бе пълно с писма, на които не бе отговорила, изоставени чернови, листове с нахвърляни идеи, които някой ден биха могли да влязат в употреба. Тя извади купчина защипани страници от дъното на чекмеджето, като си мислеше, че набързо ще успее да разгадае онова, което лежеше изоставено там най-отдавна.

Страниците бяха изписани с китайски йероглифи, писанията на майка й. Лулин й ги беше дала преди пет-шест години.

— Просто някои стари неща за семейството ми — бе казала тя с някакво неловко равнодушие, което означаваше, че написаното е важно. — Моята история започва от малко момиченце. Аз пиша за мене, но може ти прочетеш, после видиш как аз раста, идвам в тази страна.

През годините Рут бе научавала по малко за живота на майка си, но се трогна с каква свенливост Лулин й даде да прочете онова, което очевидно бе положила усилия да напише. Страниците съдържаха прави вертикални редове, без задрасквания и това наведе Рут на догадката, че майка й бе преписала по-ранните си опити.

Рут се беше помъчила да дешифрира страниците. Някога Лулин набиваше в твърдата й глава китайската калиграфия и Рут все още разпознаваше някои от знаците: „нещо“, „аз“, „истина“. Но за да се разчете останалото, бе необходимо да се съпоставят заврънкулките на Лулин със стройните знаци в китайско-английския речник. „Ето нещата, които знам, че са истина“, гласеше първото изречение. Отне й един час да го преведе. Постави си за цел да разгадава по едно изречение на ден. И следващата вечер, придържайки се към плана си, тя преведе още едно изречение: „Казвам се Лулин Лиу Янг“. Това беше лесно, само пет минути. Следваха имената на съпрузите й, един от които бе бащата на Рут. Съпрузи? Рут се изненада, когато прочете, че е имало още един. А какво ли бе искала да каже майка й с „отнесли със себе си нашите тайни“? Щеше й се веднага да разбере, но не можеше да попита майка си. От опит знаеше какво би последвало, ако я помолеше да преведе китайските йероглифи на английски. Първо Лулин щеше да я сгълчи, че не е учила достатъчно китайски като малка. А после, за да разбули всеки знак, майка й се отплесваше в миналото си, впускайки се в досадни подробности за безкрайните значения на китайските думи:

— Тайна не само означава не може да каже. Тайна може нарани или донесе проклятие, може навреди на теб завинаги, никога не промени после…

И след това разказваше несвързано за това кой е издал тайната, без да споменава самата тайна, следваше разхвърлян разказ за ужасната смърт на този човек, защо е станало, как е могло да бъде избегнато, ако това и това не се е било случило преди хиляда години. Щом Рут изгубеше търпение да слуша историите на майка си, Лулин се наскърбяваше, а после разгорещено се заричаше, че няма значение, тъй като и без това скоро ще умре, при злополука, заради нещастната си орис или нарочно. А след това започваше мълчаливият период, наказание, траещо дни или седмици, докато Рут не отстъпеше първа и не кажеше, че съжалява.

Така че Рут не попита майка си. Вместо това тя реши да си отдели няколко дни, за да се концентрира върху превода. Сподели го с Лулин и тя я посъветва:

— Не отлагай дълго.

После, когато майка й запита дали е прочела историята й, Рут отвърна:

— Тъкмо щях да я свърша, и ми изникна ангажимент с един клиент.

Намесваха се и други пречки, свързани с Арт, с момичетата или с къщата, както и с ваканцията.

— Твърде заета за майка си — оплака се Лулин. — Никога твърде заета идеш гледа филм, идеш на разходка, да види приятелка.

Миналата година майка й спря да я пита и Рут се зачуди дали се е отказала. Едва ли. Вероятно бе забравила. Тогава страниците бяха на дъното на чекмеджето.

Сега, когато отново се показаха на повърхността, Рут се почувства виновна. Може би трябваше да наеме китаист. Арт сигурно познаваше някого — студент по лингвистика или пенсиониран преподавател, достатъчно възрастен, за да познава традиционните знаци, а не само опростените. Стига да намери време, и ще го попита. Тя сложи страниците най-отгоре на купчината, затвори чекмеджето, чувствайки вече по-малко вина.

 

 

Когато сутринта се събуди, Арт беше станал и правеше упражненията си по йога в другата стая.

— Ехо? — рече на себе си Рут. — Има ли някой там? — Гласът й се беше върнал, макар и писклив след безмълвието.

Докато си миеше зъбите в банята, чу Дори да крещи:

— Искам да го гледам. Върни го! Телевизорът е и мой.

Фия й се присмя:

— Това предаване е за бебета, ти си едно бебе, ха-ха-ха.

След развода на Арт момичетата половината от месеца прекарваха в къщата на майка си и втория си баща в Саусалито, а другата половина — в апартамента на Арт Едуин на „Вайехо стрийт“. През седмица четиримата — Арт, Рут, София и Дори — се наблъскваха в пет миниатюрни стаички, една от които беше толкова тясна, че едва вместваше легло на два етажа. Имаше само една баня, която Рут ненавиждаше заради неудобствата на остарялото обзавеждане. В желязната вана с назъбени крака човек се отпускаше като в саркофаг, а в мивката, закрепена на конзоли, от двете кранчета течеше или много вряла или леденостудена вода. Протягайки се към конците за чистене на зъби, Рут събори няколко неща от перваза на прозореца: крем против бръчки, лекарства за пъпки, ножичка за косми в носа и пластмасова чаша, натъпкана с девет четки за зъби, чиято собственост и период на ползване винаги бяха под въпрос. Докато оправяше бъркотията, на вратата изтрещя отчаяно думкане.

— Изчакай — извика тя с пресипнал глас.

Думкането продължи. Рут погледна графика за ползване на банята през август, закачен от двете страни на вратата. На него бе указано, черно на бяло, кой е наред на всеки петнайсет минути. Рут си беше определила да е последна и понеже другите до един просрочваха времето, тя понасяше последиците от ефекта на натрупването. Под графика момичетата бяха добавили правила и изменения и списък с нарушения и глоби при неправилна употреба на мивката, тоалетната и душа, както и декларация, постановяваща правото на уединение в противовес на неотложна спешност (подчертано три пъти).

Тропането започна отново.

— Руут! Казах ти, че те търсят по телефона! — Дори открехна вратата и пъхна безжичния телефон. Кой ли се обаждаше в седем и двайсет? Майка й, без съмнение. Лулин изпадаше в криза, когато Рут не й се обаждаше няколко дни.

— Рути, върна ли си гласа? Можеш ли да говориш? — беше Уенди, най-добрата й приятелка. Почти всеки ден говореха по телефона. Рут чу, че Уенди си духа носа. Дали не плачеше?

— Какво се е случило? — прошепна Рут. Не ми казвай, не ми казвай, движеше устни в ритъм с разтуптяното си сърце. Уенди щеше да й каже, че има рак, Рут бе сигурна в това. Безпокойството от предишната вечер бавно започна да пулсира във вените й.

— Още съм в шок — продължи Уенди. — На ръба съм да… Изчакай така. Някой се обажда.

Сигурно не е рак, помисли си Рут. Може да са я ограбили или в къщата им са нахълтали крадци и сега се обаждат от полицията, за да вземат показания. Каквото и да е, вероятно е сериозно, иначе Уенди не би плакала. Какво ли да й каже? Рут подпря слушалката на рамото си и прокара пръсти през ниско подстриганата си коса. Забеляза, че среброто на огледалото се беше олющило. Или това бяха белите корени в косите й? Скоро щеше да навърши четирийсет и шест. Кога ли бебешката пухкавина на лицето й бе започнала да намалява? Като се замислиш, едно време негодуваше, че лицето и кожата й са като на неостаряващ тийнейджър. Сега имаше бръчици, спускащи се от ъгълчетата на устата. С тях изглеждаше сърдита като майка си. Рут посветли устни с червило. Разбира се, по друго не приличаше на нея, слава богу. Майка й постоянно недоволстваше от всичко и от всеки. В детството на Рут Лулин създаваше атмосфера на непреодолимо отчаяние. Затова й бе крайно неприятно, когато се караха с Арт. Тя упорито се мъчеше да не се ядосва. Но понякога чашата преливаше и Рут избухваше, а после недоумяваше как е изгубила контрол над себе си.

Уенди се върна на линията.

— Там ли си още? Извинявай. Набираме жертви за онзи филм със земетресението и един милион хора звънят едновременно.

Уенди имаше агенция, която издирва статисти сред местния колорит на Сан Франциско — ченгета с дълги, засукани нагоре мустаци, двуметрови педерасти, натруфени с женски дрехи, светски особи, които не съзнаваха, че бяха карикатура на самите себе си.

— Отгоре на всичко, се чувствам като парцал — каза Уенди и замълча, за да кихне и да си издуха носа. Значи не плачеше, отгатна Рут, преди телефонът да изпиука два пъти. — Мамка му — изруга Уенди. — Стой така. Чакай да разкарам и този.

Рут не обичаше да чака на телефона. Какво ли толкова потресаващо имаше да й сподели рано сутринта? Дали съпругът й бе кръшнал? Джо? Не и добрият стар Джо. Тогава какво?

Арт надзърна през вратата и почука с пръст по часовника си. Рут аха да му каже, че Уенди я търси по спешност, но той вече вървеше по тесния коридор.

— Дори! Фия! Побързайте! След пет минути Рут ще ви закара до ледената пързалка. Размърдайте се.

Момичетата изхленчиха, а Рут се почувства като кон на стартова врата преди надбягване.

— Идвам след секунда! — извика тя. — Момичета, ако сте си изяли закуската, искам да изпиете по една чаша мляко, за да не умрете от хипогликемичен шок.

— Не казвай „умрете“ — подразни се Дори. — Мразя да произнасяш тази дума.

— Боже мой. Какво става там? — обади се пак Уенди.

— Обичайното начало на седмицата — отвърна Рут. — Хаосът е покаянието за свободното време.

— Брей, на кого са тия думи?

— Мои. Както и да е, та казваш…?

— Първо ми обещай, че няма да го раздрънкаш на никого. — Уенди кихна отново.

— Разбира се.

— Дори на Арт и най-вече на Гиди.

— На Гидиън? Е, точно за него не мога да ти обещая.

— Снощи значи — поде Уенди, — звъни майка ми в еуфорично настроение.

Докато Уенди разказваше, Рут се втурна към спалнята, за да се дооблече. Когато не бързаше, обичаше да слуша несвързаните й истории. Уенди беше лескова пръчка за откриване на подземни богатства и улавяше странните смущения в атмосферата. Ставаше свидетелка на чудати ситуации: трима бездомни албиноси, живеещи в Голдън Гейт Парк, БМВ, погълнато в миг от стар боклукчийски камион в Удсайд, отвързан бизон, разхождащ се по „Таравал стрийт“. По купоните се изявяваше като голям спец и довеждаше хората до сцени, изневери и други укрепващи раздори. Рут смяташе, че Уенди прави живота й по-забавен, но днес моментът не беше подходящ за веселие.

— Рут! — извика Арт с предупредителен тон. — Момичетата ще закъснеят.

— Уенди, много съжалявам. Трябва да заведа Дори и Фия на школата по кънки…

Уенди я прекъсна:

— Мама се омъжи за личния си треньор! Обади се, за да ми го съобщи. Той е на трийсет и осем, а тя — на шейсет и четири. Представяш ли си?

— А… Ей! — Рут беше поразена. Представи си госпожа Скот с младоженец в папийонка и шорти, двамата произнасят тържествени обещания върху бягащата пътека. Разстроена ли беше Уенди? Рут искаше да каже нещо уместно. Какво обаче? Преди около пет години майка й имаше нещо като приятел, но той бе на осемдесет. Рут се надяваше, че Т. К. ще се ожени за Лулин и ще й бъде компания. Но Т. К. почина от инфаркт.

— Уенди, знам, че това е важно, мога ли да ти звънна, като оставя момичетата?

След като затвори телефона, Рут си припомни задачите за деня. Десет неща, започна да брои от палеца. Едно — да заведе момичетата на школата по кънки. Две — да вземе костюма на Арт от химическо чистене. Три — да купи нещо за вечеря. Четири — да прибере Дори и Фия от пързалката, да ги закара у приятелката им на „Джаксън стрийт“. Пет и шест — да се обади на онзи нахален клиент Тед, после на Агапи Агнос, която всъщност й беше симпатична. Седем — да напише до края плана за една от главите в книгата на Агапи Агнос. Осем — да се обади на литературния си агент Гидиън, когото Уенди не понасяше. И девет — какво, по дяволите, беше девет? Сети се за десет — последната задача за деня. Трябваше да се обади на Мириам, бившата жена на Арт, и да я попита дали момичетата могат да останат при Арт през уикенда, когато бе заплануван Празникът на пълната луна, годишното събиране на семейство Янг, чийто домакин тази година беше Рут.

Но какво беше деветото? Винаги организираше деня си на пръстите на ръката. Всеки ден имаше по пет или десет задачи. Не спазваше стриктно правилото: допълнителните задачи преминаваха на пръстите на краката, възможност за десет непредвидени ангажимента. Девет, девет… Можеше да сложи на първо място обаждането на Уенди и да измести с един номер назад останалите задачи. Но обаждането трябваше да бъде на пръст на крака, в добавка, единайсет. Какво беше девет? Обикновено зад девет стоеше нещо важно, то беше важно число, според майка й — число на пълнотата, означава: не забравяй или рискуваш да изгубиш всичко. Девет с майка й ли беше свързано? Около Лулин винаги имаше нещо, за което да се безпокои. Не нещо конкретно, което трябваше да запомни. То беше състояние на ума.

Лулин я научи да брои на пръсти, за да помни по-лесно. С този метод майка й никога нищо не забравяше, особено лъжите, измамите и всички пакости на дъщеря си още от малка. Рут още си представяше как майка й брои по китайския начин, като започва от кутрето и сгъва всеки пръст към дланта, жест, който според Рут означава, че останалите възможности са изчерпани. Рут държеше пръстите си опънати и разперени, по американския начин. Какво беше девет? Тя си обу сандалите.

Арт се показа на вратата.

— Скъпа? Не забравяй да се обадиш на водопроводчика за бойлера.

Водопроводчикът със сигурност не беше девет, каза си Рут, категорично не.

— Извинявай, мили, но би ли могъл ти да се обадиш? Днес ми е много натоварено.

— Предстоят ми срещи и три апелационни жалби.

Арт работеше като езиков консултант, тази година по дела с глухи затворници, срещу които се водят съдебни процеси без право на жестомимичен превод.

Къщата е твоя, изкушаваше се да каже Рут. Но се помъчи да звучи разумно, неопровержимо, като Арт.

— Не можеш ли между срещите да се обадиш от офиса?

— Значи ще се наложи да ти звънна, за да уточним кога ще си вкъщи за водопроводчика.

— Не знам кога точно ще си бъда у нас. Нали ги знаеш онези. Уговаряме се да дойдат в един, а цъфват в пет. Това че работя вкъщи, не означава, че нямам истинска работа. Днес денят ми е адски напрегнат. Първо, трябва да… — и тя започна да изброява задачите си.

Арт отпусна рамене и въздъхна.

— Защо правиш нещата толкова сложни? Исках само да кажа, ако ти е възможно, ако имаш време… Няма значение.

Той извърна глава.

— Добре, добре. Ще се обадя. Но ако свършиш със срещите по-рано, можеш да си дойдеш вкъщи?

— Разбира се — Арт я целуна по челото. — Благодаря ти. Нямаше да те моля, ако не бях затънал до гуша в работа — целуна я отново. — Обичам те.

Тя не отвърна, а след като Арт излезе, грабна палтото си и ключовете и видя момичетата, които стояха в края на коридора и критично я следваха с поглед. Рут размърда палеца на крака си. Дванадесет, топлата вода.

 

 

Рут запали колата и натисна спирачките, за да се увери, че работят. Докато караше Дори и Фия към ледената пързалка, тя се мъчеше да се сети какво ли е деветото. Каза си наум азбуката, да не би да й просветне от някоя буква.

Какво бе сънувала снощи, след като най-накрая успя да заспи? Прозорец на спалня, тъмен силует в залива. Завесите, сега си спомни, са от тънка, прозрачна материя и Рут е гола. Вдига поглед и вижда съседите от близките апартаменти да се хилят. Станали са свидетели на интимните й мигове, на срамните й части. После започва да гърми радио. Пиу! Пиу! Пиу! „Това е тест на предупредителния сигнал за нападение, излъчван от американската система за радиоразпръскване.“ И друг глас се чува, гласът на майка й: „Не, не, това не тест! Това истина!“ А черният силует в залива се изправя и се превръща в приливна вълна.

Вероятно девет все пак беше свързано с водопроводчика: приливна вълна, изгорял нагревател. Загадката бе разгадана. Ами тънките завеси? Това пък какво означаваше? Безпокойството отново я завладя.

— Знаеш ли го новото момиче Дариен? — чу Фия да пита сестра си. — Има страхотна коса. Идва ми да я убия.

— Не казвай „да я убия“! — рече провлечено Дори. — Помниш ли какво ни учеха в актовата зала? Кажи го по друг начин — да я тикна в затвора.

Двете момичета седяха на задните седалки. Рут предложи едното да седне отпред до нея, за да не се чувства като шофьор. Но Дори отвърна:

— По-лесно е да се отваря само една врата.

Рут си замълча. Често подозираше момичетата, че проверяват дали могат да я изкарат извън релси. Като бяха по-малки, я обичаха, Рут беше сигурна в това. Чувстваше го със сладостното трепване в сърцето си. Караха се коя да държи ръката й или да седне до нея. Когато бяха уплашени, на каквито често се преструваха, се сгушваха в Рут и писукаха като безпомощни котенца. Сега като че ли се състезаваха коя ще я раздразни повече и Рут често си повтаряше, че и тийнейджърите имат чувства.

Дори беше на тринайсет, ниска и набита, по-едра от петнайсетгодишната си сестра. И двете носеха дългите си кестеняви коси по еднакъв начин, вързани на опашка високо на темето, така че падаха като пръски на фонтан. Всичките им приятелки имаха еднакви прически, беше забелязала Рут. Когато беше на тяхната възраст, искаше да си остави дълга коса като другите момичета, но майка й я накара да се подстриже късо.

— Дълга коса приличаш самоубила се прислужница — беше казала Лулин. А Рут знаеше, че тя говори за нейната бавачка, която се била самоубила, когато Лулин е била дете. Рут бе сънувала кошмари с дългокосия призрак, храчещ кръв и надаващ викове за отмъщение.

Рут спря на паркинга пред пързалката. Момичетата изхвърчаха от колата и метнаха на гръб раниците си.

— Чао! — извикаха те.

Рут забеляза с какво бе облечена Фия — дънки, смъкнати ниско под кръста, и къса риза, оголваща около шест инча от корема й. Фия беше вдигнала ципа на якето още когато излязоха от къщи. Рут свали стъклото на прозореца и подвикна:

— Фия, ела насам за малко… Дали греша или ризата ти драстично се е свила през последните десет минути?

Фия се обърна бавно и извъртя очи нагоре. Дори се ухили.

— Казах ти, че ще го забележи.

Рут впери поглед в пъпа на Фия.

— Майка ти знае ли, че носиш толкова къса риза?

Фия изкриви уста в насмешливо учудване — нейна реакция в повечето ситуации.

— Хм, самата тя ми купи ризата, разбра ли?

— Не мисля, че баща ти би я одобрил. Не си сваляй якето дори когато си на пързалката. Дори, ще ми кажеш, ако го свали.

— Аз не портя никого. — Фия се обърна и тръгна към сестра си.

— Фия? Фия! Върни се. Обещай ми или те връщам вкъщи да се преоблечеш.

Фия се спря, но не се обърна.

— Обещавам — измърмори тя. Закопчавайки рязко ципа на якето си, каза на Дори достатъчно силно, за да я чуе и Рут: — Прав е татко. Тя обича да прави нещата наистина много сложни.

На Рут й стана унизително и мъчно от забележката. Защо Арт го беше казал, и особено пред момичетата? Той знаеше, че това би я наранило. Едно старо гадже веднъж й беше казало, че прави живота по-сложен, отколкото е, а след като скъсаха, тя толкова се ужаси, че обвиненията му може би са верни, че си наложи да бъде разумна, обективна и да не се оплаква. Арт знаеше за този случай и дори я бе уверил, че бившето й гадже е глупак. Въпреки че продължи да се шегува с нея, че прилича на куче, което се върти в кръг и си хапе опашката, без да осъзнава, че така си причинява страдание.

Рут си спомни за една книга, на която беше съавтор преди няколко години, „Физика на човешката природа“. Авторът бе преработил принципите на физиката в основни напътствия, напомнящи на хората за поведенческите модели, които са в ущърб на собствените им интереси. „Закон за относителната тежест“: Горе главата. Един проблем тежи толкова, колкото вие му позволите. „Ефектът на Доплер при общуването“: Винаги има разминаване между това, което казва говорещият, и начина, по който го тълкува слушащият. „Центробежната сила на спора“: Колкото повече се отдалечавате от същността на даден проблем, толкова по-бързо ситуацията се изплъзва от контрол.

Тогава Рут смяташе, че аналогиите и правилата са прекалено опростени. Животът не би могъл да се сведе до полезни съвети от по едно изречение. Човекът е по-сложно устроен. Тя със сигурност е по-сложно устроена, нали? Или е прекалено префинена? Сложно устроен, префинен, каква е разликата? Арт, от друга страна, бе олицетворение на толерантността. Нейните приятели често повтаряха: „Голям късмет имаш“. Почувства се поласкана, когато го чу за първи път, смятайки, че е направила добър избор в любовта. Напоследък си мислеше дали пък нямаха предвид, че той заслужава възхищение за това, че я търпи. Но тогава Уенди й напомни:

— Ти си тази, която нарече Арт шибан херувим.

Рут не би го казала по този начин, но беше сигурна, че чувството трябва да е било непресторено. Спомняше си, че преди да обикне Арт, му се възхищаваше — на спокойствието, на емоционалното му равновесие. Още ли му се възхищаваше? Беше ли се променил, или промяната бе в нея? Рут бе на път към химическото чистене, размишлявайки върху тези въпроси.

 

 

Запозна се с Арт почти преди десет години на вечерен курс по йога, на който ходеха заедно с Уенди. Курсът беше първият й опит от години да спортува. Рут бе слаба по рождение и отначало нямаше стимул да посещава спортен клуб.

— Хиляда долара на година — беше се почудила тя, — за да се качиш на машина, която те кара да тичаш като хамстер в колело?

Предпочитаната й форма на спортуване, сподели с Уенди, беше стресът.

— Стискаш мускули, задържаш така дванайсет часа, отпускаш за около пет, после стискаш пак.

Уенди, от друга страна, откакто бе спряла с гимнастиката в гимназията, беше качила петнадесет килограма и гореше от желание да влезе във форма.

— Дай поне да си направим безплатния фитнес тест — предложи Уенди. — Това не те задължава да се записваш.

Рут тайничко се зарадва, когато постигна по-добър резултат от Уенди на лицевите опори. Уенди възкликна на висок глас при по-доброто й постижение на коремните преси. Съотношението на наднорменото тегло спрямо нормалното при Рут възлизаше на здравословните двадесет и четири процента. При Уенди беше тридесет и седем.

— Това е заради жилавата ми китайска селска жилка — рече любезно Рут.

Но сетне се представи „много слабо“ по показателя подвижност.

— Ау! — удиви се Уенди. — Според тази таблица ти си с една степен над мъртвешкото вкочаняване.

— Виж, имат и йога — каза Уенди по-късно, преглеждайки внимателно графика на часовете в клуба. — Чувала съм, че йогата може да промени живота ти. Плюс това, има вечерен курс. — Тя смушка Рут. — Може да ти помогне да забравиш за Пол.

Първата вечер в съблекалнята чуха две жени да си говорят.

— Мъжът до мен ме попита дали искам да ходя с него на този, късния курс, йога без тога. Нали го знаеш, каза, на голия курс.

— Гол курс? Ама че мизерник!… Добре ли изглеждаше поне?

— Не беше лош. Но представяш ли си да застанеш пред навирените голи задници на двайсет човека в поза „Куче“?

Двете жени излязоха от съблекалнята. Рут се обърна към Уенди.

— Кой, за бога, би отишъл на гола йога?

— Аз — отвърна Уенди. — И не ме гледай така, мис Шок-и-смут. Поне няма да е скучно.

— Голи, с напълно непознати?

— Не, със счетоводителя, зъболекаря и шефа. Ти с кого мислиш?

В претъпканата зала за упражнения тридесет ученици, повечето жени, си избираха място, а сетне си разполагаха килимчетата, докато влизаха закъснелите. Когато един мъж разстла килимчето си до Рут, тя избегна погледа му, в случай че той е мизерникът. Тя се огледа наоколо. Повечето от жените бяха с добре поддържани нокти на краката, старателно лакирани. Стъпалата на Рут бяха широки, а голите й пръсти бяха като на прасенце от детско стихче. Дори краката на мъжа до нея изглеждаха по-добре, той имаше гладка кожа, идеално извити пръсти. И тогава Рут се усети — не биваше да се заглежда по краката на един потенциален перверзник.

Часът започна с нещо, което звучеше като култово заклинание, последвано от пози, които сякаш отправяха поздрав към някакво езическо божество. Урдхва Мука Сванасана! Адхо Мука Сванасана! Всички, освен Рут и Уенди знаеха реда на упражненията. Рут повтаряше движенията, като че ли играеше на „Саймън казва“^[2]. От време на време учителката по йога, мускулеста жена, минаваше покрай Рут и неочаквано свиваше, навеждаше или повдигаше някоя част от тялото й. Сигурно приличам на измъчвана жертва, помисли си Рут, или на някой от онези уроди, които майка ми е виждала в Китай, безгръбначни просяци, гърчещи тялото си за забавление на минувачите. Тя вече обилно се потеше и подробно беше огледала мъжа до себе си, така че да може да го опише на полицията, ако се наложи. „Изнасилвачът от голия час по йога беше висок един и седемдесет и осем, може би тежеше седемдесет и два килограма. Имаше тъмна коса, големи кафяви очи и гъсти вежди, спретнато подстригани брада и мустаци. Пръстите на ръцете му бяха чисти, в идеален вид.“

Той беше невероятно гъвкав. Можеше да прехвърли глезените си на врата, да балансира като Баришников. Тя, в сравнение с него, приличаше на жена, на която й правят гинекологичен преглед. Една наистина клета жена. Носеше стара фланелка и изтъркано долнище на анцуг с дупчица на едното коляно. Поне бе очевидно, че не си търси секспартньор, за разлика от другите жени, облечени в спортни екипи на известни фирми и обилно гримирани.

А после забеляза и пръстена на мъжа, масивен златен пръстен на дясната ръка, на лявата нямаше. Не всички женени мъже носеха пръстени, разбира се, но сватбен пръстен на дясната ръка недвусмислено издаваше, поне в Сан Франциско, че мъжът е гей. Сега, след като си го помисли, знаците бяха налице: спретнатата брада, стегнатото тяло, грациозният начин, по който се движеше. Рут можеше да си отдъхне. Гледаше брадатия мъж как се навежда напред, хваща стъпалото си и притиска чело о коляното. Никой нормален мъж не би могъл да го направи. Рут се отпусна тромаво и подпря ръце на крака си.

Към края на часа дойде ред на стоенето на глава. Начинаещите се преместиха до стената, а тези, които се състезаваха, мигом се изпънаха като слънчогледи към обедното слънце. До стената нямаше повече място, така че Рут просто си седеше на килимчето. След малко тя чу брадатия мъж да казва:

— Да ви помогна ли? Мога да ви държа за глезените, докато запазите равновесие.

— Благодаря, но аз ще се въздържа. Страхувам се, че ще получа мозъчен кръвоизлив.

Той се усмихна.

— Винаги ли живеете в толкова опасен свят?

— Винаги. Така животът е по-вълнуващ.

— Стоенето на глава е една от най-важните пози. Когато сте надолу с главата, животът ви може да се преобърне. Това може да ви направи щастлива.

— Наистина ли?

— Виждате ли? Вече се смеете.

— Печелите — каза тя, слагайки глава върху сгънатото одеяло. — Дръпнете се.

Първата седмица Уенди изостави йогата и започна да тренира на домашния фитнес уред, който приличаше на рикша с гребла. Рут продължи да ходи на йога три пъти седмично. Откри едно упражнение, което я отпускаше. Особено й допадна практиката на концентрация, на освобождаване от всякакви мисли, при което остава само дишането. И хареса Арт, брадатия мъж. Той беше любезен и забавен. Започнаха да ходят в близкото кафене след часовете.

На чаша безкофеиново капучино една вечер тя научи, че Арт е израснал в Ню Йорк и е доктор по лингвистика в университета „Бъркли“.

— И какви езици говориш? — попита тя.

— Всъщност не съм полиглот — отвърна той. — Повечето лингвисти, които познавам, не са. Специалността ми в „Бъркли“ е американски жестомимичен език, АЖЕ. В момента работя в Центъра по глухота към Калифорнийския университет в Сан Франциско.

— Станал си експерт по мълчание? — пошегува се тя.

— По нищо не съм експерт. Но обичам езика във всичките му форми — звуци и думи, гримаси, жестове с ръце, пози и ритъм на тялото, това, което хората искат да кажат, но не изразяват непременно с думи. Винаги съм обичал думите, тяхната сила.

— А коя е любимата ти дума?

— Хм, наистина чудесен въпрос — умълча се, гладейки замислено брадата си.

Рут се развълнува. Вероятно Арт търсеше тайнствена и многосрична дума, една от онези думи от кръстословиците, за която можеш да си сигурен само ако отвориш оксфордския речник на английския език.

— Изпарения — рече най-накрая той.

— Изпарения? — Рут се сети за студ и мраз, за мъгли и духове на самоубийци. Тя не би избрала тази дума.

— Тя въздейства на всички сетива — обясни той. — Може да е плътна, но никога в твърдо състояние. Можеш да я почувстваш, но тя няма постоянна форма. Бива топла или студена. Някои изпарения миришат ужасно, други — доста приятно. Някои са опасни, други — безвредни. Някои са по-светли при горене, живакът в сравнение с натрия например. При помирисване изпаренията се изкачват в носа и проникват в белите дробове. А звукът на думата, как се формира с устните, зъбите и езика — изззззпарения — започва с жив ритъм, сетне се повъртява и заглъхва. Звукът съвпада идеално със значението й.

— Така е — съгласи се Рут. — „Изззззпарения“, повтори като ехо тя, вкусвайки съскането.

— А има и пара под налягане — продължи Арт, — и достигане на онази точка на равновесие между двете състояния при сто градуса по Целзий. — Рут кимна и го погледна, както се надяваше, с изражение на интелигентна съсредоточеност. Почувства се тъпа и зле образована. — В един момент имаш вода — говореше Арт, движейки ръце вълнообразно. — Но под налягане на топлината водата се превръща в пара. — Разшава пръсти нагоре.

Рут кимна енергично. Вода и пара, това го разбра, почти. Майка й беше разказвала за огъня и водата, които дават пара, като се съединят, и парата изглежда безвредна, но може да ти охлузи кожата.

— Като ин и ян? — осмели се да попита Рут.

— Двойствеността на природата. Точно така.

Рут сви рамене. Чувстваше се като измамница.

— А на теб? — попита той. — Коя е любимата ти дума?

Тя го зяпна опулено.

— Боже Господи, толкова са много! Я да си помисля. „Ваканция“, „джакпот“. Освен това, „свободен“, „разпродажба“, „пазарлък“. Обичайните, нали се сещаш.

Той се смееше през цялото време, а на нея й стана приятно.

— Сериозно!? — рече той. — Кои?

Сериозно? Тя се хвана за първите думи, които й дойдоха наум, но те звучаха изтъркано: мир, любов, щастие. И какво биха подсказали подобни думи за нея? Че тези качества й липсват? Че няма въображение? Сети за onomatopoeia^[3], с тази дума спечели викторина по правопис в пети клас. Но onomatopoeia беше каламбур от срички, нямаше нищо общо с простите звукове, които се предполагаше, че означава. Бум, тряс, фрас.

— Още си нямам любима дума — отвърна накрая Рут. — Толкова отдавна си изкарвам хляба с думи, че вече ми е трудно да мисля за тях отвъд ползата.

— С какво се занимаваш?

— Преди работех в бизнес комуникациите. После бях редактор на свободна практика, а преди няколко години се заех с по-цялостно сътрудничество в писането на книги, предимно онези вдъхновяващите, за самоусъвършенстване, за по-добро здраве, по-добър секс, по-добро състояние на духа, от този род.

— Ти си книжен доктор.

На Рут й се понрави, че Арт го каза. Книжен доктор. Тя никога не се беше наричала по този начин, нито пък някой друг. Повечето хора й казваха автор фантом, пишещ анонимно по поръчка на друго лице — мразеше това прозвище. Майка й мислеше, че тя всъщност може да си пише с призраци.

— Да — рече му тя, — предполагам, че и така може да се каже, книжен доктор. Но съм склонна да считам себе си повече за преводач, помагащ на хората да предадат върху белия лист онова, което е в ума им. Някои книги се нуждаят от по-голяма помощ в сравнение с други.

— Някога искала ли си да напишеш своя книга?

Тя се поколеба. Разбира се, че е искала. Имаше желание да напише роман в стила на Джейн Остин, книга за нравите във висшето общество, книга, която няма нищо общо с нейния живот. Преди години си беше мечтала да пише разкази като начин да избяга. Променя живота си и се превръща в друг човек. Премества се някъде другаде. Във въображението си би могла да промени всичко, себе си, майка си, миналото си. Но в същото време идеята да промени живота си я изплаши, сякаш само с въображение осъжда това, което не харесва в себе си и в другите. Да пишеш каквото желаеш да ти се случи, е най-опасната форма на самозалъгване.

— Предполагам, че повечето хора искат да напишат своя книга — отвърна тя. — Но мисля, че аз съм по-добра в превеждането на онова, което другите искат да кажат.

— И това ти харесва? Удовлетворява те?

— Да. Напълно. Все още имам голяма свобода да се занимавам с каквото поискам.

— Ти си щастлива.

— Да — потвърди тя. — Безспорно съм щастлива.

Беше й приятно да обсъжда с Арт тези неща. С Уенди си говореха повече за ядове, отколкото за увлечения. Споделяха си със съжаление за ширещата се омраза към жените, за лошите обноски и депресираните майки, докато с Арт си говореха, за да откриват нови неща в себе си — в двамата и във всеки поотделно. Той искаше да разбере какво я вдъхновява, каква е разликата между надеждите и целите й, между убежденията и подбудите й.

— Разлика? — зачуди се тя.

— Някои неща правиш заради себе си — поясни той. — Някои неща правиш заради другите. Може би те се припокриват.

Чрез тези разговори тя осъзна например че е щастлива да работи като редактор на свободна практика, като книжен доктор. Откритията бяха приятно изненадващи.

Една вечер, около три седмици след като се запознаха, разговорът им стана по-интимен.

— Честно казано, обичам да живея сама — чу се да казва Рут. Беше убедила себе си, че това е истина.

— А ако срещнеш идеалния партньор?

— Той идеално ще си живее у тях, а аз идеално — у нас. И така няма да стигаме до онези тъпотии чии косми са запушили канала в банята.

Арт се изсмя.

— Господи! Да не би да си живяла с някого, който е мрънкал точно за това?

Рут се засмя през сила, гледайки втренчено в чашата с кафе. Тя беше тази, която мрънкаше.

— Напълно се разминавахме по отношение на чистотата — отговори тя. — Слава богу, че не се оженихме. — Казвайки това, тя почувства, че думите й са поне искрени, а не прикритие за болката.

— Значи щяхте да се жените.

Рут никога не бе успяла да сподели докрай истината с някого, дори с Уенди, за това, което преживя с Пол Шин. Беше разказвала на Уенди, че Пол й дотяга в много отношения, че се кани да скъса с него. Когато съобщи на Уенди, че са се разделили, приятелката й възкликна:

— Най-накрая. Браво!

С Арт й беше по-лесно да говори за миналото си, защото той не бе част от него. Той бе приятел от йогата, в периферията на живота й. Не му бяха известни предишните й надежди и страхове. С него тя можеше да анализира миналото с емоционално отстраняване и пряма разсъдъчност.

— Мислихме за женитба — рече тя. — Как да не мислим, след като бяхме заедно четири години? Но знаеш ли какво? С времето страстта намалява, различията — не. Един ден той ми каза, че е кандидатствал да го преместят в Ню Йорк и че са го одобрили.

Рут си спомни колко беше изненадана и как се разсърди на Пол, че не й беше казал по-рано. „Разбира се, че мога да работя почти навсякъде — рече му тогава Рут, подразнена и в същото време развълнувана от перспективата да се преместят в Манхатън, — но за мен е шок да се откъсна, да не говорим, че ще изоставя майка ми, и да се преселя в град, в който нямам никакви контакти. Защо ми го казваш в последния момент?“ Попита тя реторично. Последва неловкото мълчание на Пол.

— Аз не поисках да тръгна, той пък не ме покани — каза Рут искрено. Избегна погледа на Арт. — Културен начин да скъсаме. И двамата се съгласихме, че е време да продължим напред, само че поотделно. Той беше достатъчно разбран и се опита да поеме вината върху себе си. Каза, че бил незрял, докато аз съм била по-отговорна. — Рут се ухили глуповато, сякаш това беше най-ироничното нещо, което някой е казвал за нея. — Най-неприятното беше, че той се държеше толкова мило — като че ли се чувстваше неудобно, задето е постъпил така с мен. А миналата година непрекъснато се опитвах да открия коя беше причината в нас, в мен нещата да не вървят. Прехвърлях в ума си почти всеки наш спор. Аз му казвах, че е безотговорен, а той на мен — че намирам трудни изходи за простите проблеми. Аз отвръщах, че никога не планира нещата, а той заявяваше, че съм вманиачена до такава степен, че убивам цялата спонтанност. Мислех го за егоист, той ми казваше, че от толкова притеснения за него ще се задуша, после ми дожаляваше за мен, когато той изобщо не си даваше труд да ми отговори, казвайки благодаря. А може би и двамата имахме право и затова всеки виждаше грешката в другия.

Арт докосна ръката й.

— Мисля, че той е загубил една страхотна жена.

Смущение и благодарност обзеха Рут.

— Да. Ти си страхотна. Искрена и забавна. Умна, интересна.

— Не забравяй отговорна.

— Какво лошо има в това да бъдеш отговорен? Де да бяха такива повечето хора. И знаеш ли какво? На теб ти харесва да си уязвима. Мисля, че това е очарователно.

— Ами, глупости.

— Сериозно.

— Е, мило е, че го казваш. Следващия път ще те черпя кафе — тя се засмя и сложи ръка върху неговата. — А при теб как е? Разкажи ми за любовния си живот и за предишните разочарования. Кое е гаджето ти в момента?

— В момента нямам гадже. Половината от времето живея сам, а другата половина събирам играчките от пода и правя сандвичи с конфитюр на двете ми дъщери.

Това беше изненада.

— Осиновил си ги?

Той се озадачи.

— Те са мои. И на бившата ми жена, разбира се.

Бивша жена? Значи женените гейове, които Рут познаваше, с него ставаха трима.

— И колко време бяхте женени, преди да разкриеш картите?

— Да разкрия картите? — Арт изкриви лице в учудване. — Чакай малко. Ти да не мислиш, че съм гей?

В миг Рут осъзна грешката си.

— Разбира се, че не — побърза да каже тя. — Имах предвид кога разкри картите, че си нюйоркчанин.

Той се разтресе от смях.

— През цялото време си мислила, че съм гей?

Рут се изчерви. Как можа да го каже!

— Заради пръстена — призна си тя и посочи златния му пръстен. — Знам, че повечето гей двойки носят пръстени на тази ръка.

Арт си свали пръстена и го завъртя на светлината.

— Най-добрият ми приятел го направи за сватбата ми — каза със сериозен тон Арт. — Ернесто, рядка птица. Беше поет и златар по призвание, изкарваше си прехраната като шофьор на лимузина. Виждаш ли тези начупени линии? Каза ми, че те са, за да ми напомнят, че животът е пълен с препятствия, и да не забравям какво стои между тях. Любов, приятелство, надежда. След раздялата с Мириам спрях да го нося. После Ернесто почина, рак на мозъка. Реших отново да си сложа пръстена, за да ми напомня за Ернесто, за това, което ми каза. Той ми беше добър приятел — но в никакъв случай не и любовник.

Арт плъзна пръстена към Рут, за да може да разгледа детайлите. Тя го взе. Беше по-тежък, отколкото мислеше. Доближи го до окото си и погледна през него Арт. Той беше толкова внимателен. Не прибързваше в оценките. Сърцето й се сви, заболя я, но в същото време й идваше да се изкикоти и да извика. Как можеше да не го обикне?

 

 

Когато взе дрехите на Арт от химическо чистене, Рут сви палеца на крака си и се сети, че трябва да се обади на Уенди. Мисис Скот с младо гадже, какъв шок. Рут реши да изчака, докато стигне до паркинга на магазина, вместо да рискува да се удари челно с някого, водейки пикантен разговор по мобилния телефон.

С Уенди бяха на една възраст. Познаваха се от шести клас, но имаше периоди, в които не се виждаха с години. Приятелството им укрепна благодарение на случайните срещи и настойчивостта от страна на Уенди. Въпреки че Рут не би си избрала точно Уенди за най-близка приятелка, беше доволна, че така се получи. Нужен й бе експанзивният характер на Уенди като противовес на нейната предпазливост, откровеността на приятелката й като ваксина срещу нейната резервираност. „Престани с тази твоя паника“, често казваше Уенди с повелителен тон, или „Не ти трябва винаги да си толкова идиотски любезна“, би рекла тя. „Караш ме да се чувствам като тъпанарка.“

Уенди вдигна слушалката след първото позвъняване.

— Представяш ли си? — учудено рече тя, сякаш не беше спирала да го повтаря от последния им разговор. — А аз си мислех, че щом си прави лифтинг на лицето, значи й е минало времето за тия неща. Снощи ми каза, че с Патрик го правели по два пъти на нощ. Тя ми го казва на мен — точно на мен, на дъщеря си, която навремето изпрати да се изповяда, задето е попитала как се правят бебетата.

Рут си представи как мисис Скот съблича костюма на „Шанел“, сваля трифокалните очила, инкрустирания с диаманти кръст и после притиска в обятията си своя гларус.

— Тя прави повече секс от мен — възкликна Уенди. — Не помня откога с Джо дори не сме помисляли да правим друго, освен да спим.

Уенди често се беше шегувала с намаляващото си сексуално желание. Но Рут не смяташе, че приятелката й има предвид липсващо. Щеше ли да се случи това и с нея? Двамата с Арт съвсем не бяха такива страстни любовници както в по-ранните години. Подготвяха се по-бързо за романтичните преживявания и с по-голяма охота приемаха извиненията за умора. Рут размърда пръст на крака си: да провери нивото на естроген. Вероятно това беше причината за безпокойствието й, непостоянните хормони. Нямаше друго основание да се тревожи. Не че животът й беше идеален, но каквито и проблеми да имаше, те бяха незначителни. И не биваше да им позволява да стават по-сериозни. Тя си даде обещание да е по-нежна с Арт.

— Разбирам колко си разстроена — утеши я Рут.

— Всъщност по-скоро съм загрижена, отколкото разстроена — рече Уенди. — Просто е странно. Сякаш колкото повече остарява, толкова по-детински се държи. И част от мен казва: браво на нея, давай, скъпа. А друга част контрира: чакай бе. Тя луда ли е или какво? Трябва ли сега да я наглеждам, да й бъда като майка и да внимавам да не си навлече неприятности? Нали се сещаш какво имам предвид?

— Аз съм така с майка ми, откакто се помня — каза Рут. Изведнъж се сети какво й се изплъзваше. Майка й трябваше да ходи на лекар в четири този следобед. През последната година Рут беше леко обезпокоена за здравето на майка си. Нямаше нищо страшно и опасно, само дето Лулин изглеждаше малко разсеяна, с мъглява памет. Известно време Рут го отдаваше на това, че майка й е уморена, че слухът й отслабва или че се влошава английският й. Превантивно се терзаеше с мисълта за най-лошите възможности — рак на мозъка, Алцхаймер, удар, — вярвайки, че така със сигурност се изключва истината да е сред тях. Опитът винаги беше показвал, че се тревожи безпричинно. Но преди няколко седмици, когато майка й спомена, че има час за преглед, Рут й каза, че ще я заведе.

След като свърши разговора си с Уенди, Рут слезе от колата и все още потънала в мисли, се упъти към магазина. Девет. Прегледът на мама. И започна да брои на пръсти въпросите, които трябваше да зададе на доктора. Слава богу, отново можеше да говори.