Ейми Тан
Дъщерята на лечителя (10)

Промяна

През 1929 г., когато изпълних четиринайсет години, станах проклетия.

Това беше и годината, в която учените, и китайски, и чужди, пристигнаха на Хълма на драконовата кост при Устата на планината. Бяха с широкополи шапки за слънце и с ботуши „Уелингтън“. Носеха лопати и тояги, корита за сортиране и пенливи течности. Копаеха в кариерите, ровеха в пещерите. Обикаляха от аптека на аптека, изкупувайки всички стари кости. Плъзнаха слухове, че чужденците имат намерение да си построят собствени фабрики за драконови кости и десетина селяни се завтекоха с брадви към кариерите да ги пропъдят.

Но тогава някои от китайските работници, копаещи за учените, пуснаха мълвата, че две от драконовите кости вероятно са зъби от човешка глава. И всеки си помисли, че имаха предвид наскоро починал човек. От чий гроб? Чий дядо? Чия баба? Някои спряха да купуват драконови кости. Големи табели по аптеките съобщаваха: „Нашите лекарства не съдържат човешки органи“.

По това време скъпата ми леля още пазеше четири-пет драконови кости, останали от посещенията ни в семейната пещера, без да се брои оракулската кост, която навремето й беше дал баща й. Другите ги бе използвала през годините за лекарство за мен и те, увери ме леля, не бяха човешки. Скоро след като рече това, баща й, Прочутият чекръкчия, я навести в съня й.

— Костите, които имаш, не са от дракони — обадил й той. — Те са на стария ни родственик, който бил смачкан в Маймунската челюст. И понеже ги откраднахме, той ни прокле. Затова почти всички в нашето семейство си отидохме от света, майка ти, брат ти, аз, бъдещият ти съпруг — заради това проклятие. И то не свършва със смъртта. Откакто се преселих в Света на Мрака (Ин), сянката му ме връхлита на всяка крачка. Ако не бях вече починал, щях сто пъти да съм умрял от страх.

— Какво да правим? — попитала в съня си скъпата ми леля.

— Върнете костите. Докато не ги свържете с другите части на тялото му, той няма да спре да ни носи мъки. Сега ти си наред, а всяко следващо поколение в семейството ни също ще бъде прокълнато. Повярвай ми, дъще, няма нищо по-лошо от това да загубиш скъп човек като отмъщение.

Следващата сутрин скъпата ми леля стана рано и почти целия ден бе извън къщи. Като се върна, изглеждаше по-спокойна. Но тогава работниците от Хълма на драконовата кост разгласиха следната новина: „Зъбите не само че са човешки, но принадлежат на част от черепа на най-стария ни прародител, който е на възраст един милион години“. Учените решиха да нарекат черепа „Пекинския човек“. Бе необходимо да открият повече отломки, за да оформят целия череп, а сетне още няколко, за да съединят черепа с челюстта, челюстта с врата, врата с раменете и така нататък, докато не получат завършен човек. Това означаваше, че доста отломки трябва да се намерят, и затова учените се обърнаха с призив към селяните да донесат всички драконови кости, търкалящи се из къщите и аптеките. Ако се докажеше, че драконовата кост е на древен човек, собственикът получаваше награда.

Един милион години! Всеки си го повтаряше. Малък чичо предположи, че срещу едно-единствено късче драконова кост можеш да спечелиш милион медни монети. А Татко възрази:

— В днешно време медните монети нищо не струват. По-вероятно е един милион сребърни.

В предположения и спорове сумата нарасна на един милион златни кюлчета. Целият град говореше за това. „Превърни старата кост в тлъст кокал“ стана поговорка, която не слизаше от устата на хората. И тъй като драконовите кости бяха неимоверно скъпи, поне в развихреното въображение на селяните, повече никой нямаше да ги купува за лекарство. Хората със смъртоносни болести вече не можеха да бъдат изцелявани. Но какво значение имаше това? Болните бяха наследници на Пекинския човек. А той бе легенда.

 

 

Аз, разбира се, се сетих за драконовите кости, които скъпата ми леля беше върнала в пещерата. Те също бяха човешки — така бе казал баща й в нейния сън.

— Можем да ги продадем за един милион златни кюлчета — предложих аз. Не смятах, че подбудите ми са чисто егоистични. Ако скъпата ми леля ни направеше богати, моето семейство щеше повече да я тачи.

Един милион или десет милиона, смъмри ме тя, движейки ръце, продадем ли ги, проклятието ще се върне. Тогава ще дойде някой дух и ще ни отвлече заедно с ужасните кости. И онези милион кюлчета ще тегнат окачени на мъртвите ни вратове, за да даваме рушвети по пътя през ада. Тя ме смушка по челото. Казвам ти, духовете няма да мирясат, докато не погинат всички в семейство ни. Цялото семейство, мъртво. Удари се с пестник по гърдите. Понякога ми се ще вече да съм умряла. Исках да напусна този свят, наистина го исках, но заради теб останах.

— Ами мен не ме е страх — отвърнах аз. — И понеже проклятието виси над теб, а не над мен, аз ще отида да взема костите.

Леля изведнъж ме перна по главата. Спри с тия приказки! Ръцете й разсякоха въздуха. И теб ли искаш да те стигне моето проклятие? Никога не се връщай там. Никога, не ги докосвай. Кажи, че няма да го правиш, кажи! Сграбчи ме за раменете и ме раздруса, докато от дрънкащата ми уста не се отрони обещание.

Сетне си представих как тайно ще се прокрадна в пещерата. Как можех да стоя безучастна, когато всичко живо от Устата на планината и от околните села се е разтърчало да търси нетленните мощи? Знаех къде са човешките кости, но не можех нищо да кажа. Оставаше ми да гледам как другите дълбаят там, където овцете им преживяха трева, как изравят местата, където свинете се валяха в калта. Дори Първи и Втори брат копаеха заедно с жените си остатъка земя между нашата къща и скалата. От торището изтръгнаха корени и червеи. Помислиха, че вероятно това са пръсти на ръце и крака на древни хора или дори вкамененият език, изговорил първите думи на нашите прадеди. Улиците се изпълниха с народ, който се опитваше да пласира всякакви изсъхнали останки, от пилешки човки до свински лайна. Не след дълго селото ни изглеждаше по-зле от гробище, разкопано от крадци на гробове.

Ден и нощ вкъщи се говореше за Пекинския човек и почти за нищо друго.

— Милион години? — питаше се Майка на глас. — Как може някой да каже възрастта на човек, починал толкова отдавна? Хм, когато умря дядо ми, никой не знаеше дали е на шейсет и осем или на шейсет и девет. Ако беше извадил по-голям късмет, трябваше да изкара до осемдесет. Затова решихме, че е на осемдесет — по късметлия, да, но все пак мъртъв.

И аз имах какво да кажа по повод на новата находка:

— Защо го наричат Пекинския човек? Зъбите са намерени в Устата на планината. А сега учените казват, че черепът е на жена. Затова би трябвало да се нарича Жената от Устата на планината.

Лелите и чичовците ми ме погледнаха и един от тях рече:

— Мъдрост от детски уста, проста, но вярна.

Смутих се при тези силни думи. А Гаолин добави:

— Мисля, че трябва да му казват Човека от Безсмъртно сърце. И тогава селото ни ще се прочуе, а също и ние.

Майка превъзнесе предложението й до небесата, другите сториха същото. Според мен обаче идеята й бе безсмислена, само че не можех да го кажа.

Често ревнувах, когато Гаолин получаваше повече внимание от майката, която деляхме. Все още вярвах, че съм по-голямата дъщеря. Бях по-умна. В училище ми вървеше повече. При все това Гаолин винаги имаше честта да седи до Майка, да спи в нейния кан, докато аз си имах скъпата ми леля.

Като по-малка това не ме притесняваше. Чувствах се щастлива, че е край мен. Думите „скъпата ми леля“ за мен бяха равнозначни на онова, което другите влагаха в „мамо“. Не търпях да ме отделят от бавачката ми дори за секунда. Възхищавах й се и се гордеех, че може да пише името на всяко цвете, семка и храст, а също и да посочва приложенията им в медицината. Но аз пораствах, а леля ми изглеждаше все по-незначителна. Колкото по-умна си мислех, че ставам, все повече осъзнавах, че скъпата ми леля е обикновена прислужница, жена, която не заема важно положение в семейството, човек, когото никой не обича. Тя можеше да ни направи богати, стига да не беше обсебена от налудничави мисли за проклятия.

Уважението ми към Майка започна да расте. Търсех благоразположението й. Мислех, че то е едно и също с любовта. Благосклонното й отношение ме караше да се чувствам по-значителна, по-доволна от себе си. Все пак Майка беше най-старшата от жените в къщата и нейната дума най-много се слушаше. Тя решаваше какво да ядем, какъв цвят дрехи да носим, колко джобни пари да ни дават, когато ни пускаха да ходим на пазара. Всеки й имаше страх и в същото време искаше да й се хареса, всеки, освен Прабаба, чийто акъл беше толкова изфирясал, че не можеше да различи мастило от кал.

Но в очите на Майка аз не притежавах никакво очарование. Думите ми изобщо не я изпълваха с радост. Нямаше значение колко съм послушна, колко съм скромна или чиста. Не одобряваше нищо от това, което вършех. Взех да се обърквам какво трябва да правя, за да й угодя. Приличах на костенурка, която лежи върху корубата си и се мъчи да разбере защо светът е наопаки.

Често се жалвах на скъпата ми леля, че Майка не ме обича. Престани с твоите глупости, отговаряше леля. Не я ли чу днес? Каза, че много небрежно си ушила бодовете. Спомена също, че кожата ти потъмнява. Ако не те обичаше, щеше ли да си прави труда да те критикува за твое добро? И сетне леля ми казваше каква егоистка съм била и че винаги съм мислела само за себе си. Добавяше, че когато съм нацупена, лицето ми е грозно. Толкова много ме порицаваше, но досега изобщо не съм схващала, че по този начин заявяваше, че ме обича дори повече от Майка.

 

 

Един ден — помня, че беше някъде преди Пролетния фестивал — Старият готвач се върна от пазара и съобщи, че големи новини се носят из Безсмъртно сърце. Чан, майсторът на ковчези, се бил прочул и скоро щял да забогатее. Онези драконови кости, които беше дал на учените? Резултатите бяха дошли — костите бяха човешки. Още не се знаеше със сигурност на колко години са, но всички смятаха, че са поне на милион, може би дори на два.

Бяхме в мастилената работилница, всички жени, момичета и бебета, с изключение на скъпата ми леля, която бе в мазето и броеше блокчетата туш, които вече бе надписала калиграфски. Бях доволна, че не е в работилницата, тъй като само да споменеше някой името на Чан, тя се разфучаваше. Затова когато той ни доставяше дърва, я пращаха в мазето, където тя го кълнеше, като думкаше по една кофа толкова продължително и гръмко, че дори наемателите отвръщаха с крясък.

— Какво странно съвпадение — рече сега голямата ми леля. — Същият този Чан, който ни продава дърва. Късметът му можеше също толкова лесно и нас да ни споходи.

— Близостта ни с него е дори по-отдавнашна — гордо отбеляза Майка. — Когато Монголските разбойници убиха Младшия брат, той спря каруцата си, за да се притече на помощ. Добри дела върши този Чан.

Случките, които ни свързваха с известния вече господин Чан, изглежда, нямаха край. Понеже той скоро щеше да стане още по-богат отпреди, Майка смяташе, че без съмнение ще свали цената на дървата.

— Чан би трябвало да сподели късмета си с другите — съгласи се със себе си Майка. — Боговете очакват точно това да направи.

Скъпата ми леля се върна в работилницата и веднага разбра за кого говорят всички. Тя тропна с крака и удари с юмруци във въздуха. Чан е сатана, ругаеше тя, размахвайки ръце. Той уби баща ми. Той е причината Ху Сен да е мъртъв. Леля изхриптя, сякаш гърлото й се съдира.

Това не беше вярно, помислих си. Нейният баща беше паднал от каруцата пиян, а Чичко младши го бе ритнал собственият му кон. Майка и лелите ми го казаха.

Скъпата ми леля ме сграбчи за рамото. Погледна ме в очите, сетне заговори бързо с ръце: Кажи им, Кутре, кажи им, че говоря истината. А драконовите кости, които са у Чан, и тя изсипа няколко въображаеми кости в ръката си, сега разбирам, че са вероятно онези, които притежаваше баща ми, семейството ми. Чан ни ги открадна в деня на моята сватба. Те бяха зестрата ми. Тези кости са от Маймунската челюст. Трябва да си ги вземем от Чан, да ги върнем в пещерата, иначе проклятието ще продължава години наред. Бързо, кажи им.

Тъкмо да го сторя, и Майка предупреди:

— Не ми се слушат повече ненормалните й истории. Чуваш ли ме, дъще?

Всички впериха очи в мен, включително и скъпата ми леля. Кажи им, даде ми знак. Но аз се обърнах към Майка, кимнах и рекох:

— Чувам.

Скъпата ми леля побягна от работилницата, издавайки сподавени звуци, които жегнаха сърцето ми и ме накараха да се почувствам лоша.

За кратко работилницата се изпълни с тишина. Сетне Прабаба пристъпи към Майка и попита със загрижено лице:

— Виждала ли си Ху Сен?

— В двора е — отвърна Майка. И Прабаба се затътри навън.

Жените на чичовците ми зацъкаха с език.

— Още не е с ума си след случилото се — обади се Малка леля, — а оттогава изминаха почти петнайсет години.

За миг се почудих дали говорят за Прабаба или за скъпата ми леля.

Голяма леля добави:

— Добре, че не може да говори. Ако някой знаеше какво се опитва да каже, семейството ни щеше да изпадне в ужасно неловко положение.

— Трябва да я изхвърлиш от къщата — Малка леля предложи на Майка. А Майка кимна към Прабаба, която сновеше напред-назад, чоплейки разкървавена раничка зад ухото си.

— Заради Стара майка — рече тя — тази побъркана бавачка стои у нас всичките тези години.

А аз се досетих какво всъщност искаше да каже Майка, но не можеше. Починеше ли Прабаба, Майка най-накрая щеше да изгони скъпата ми леля. Изведнъж изпитах нежност към моята бавачка. Исках да възразя Майка да не го прави. Но как можех да се противопоставя на нещо, което още не е изречено?

Един месец по-късно Прабаба падна и си удари главата о тухления ръб на нейния кан. Преди Часът на петела издъхна. Татко, Голям и Малък чичо си дойдоха от Пекин, макар пътищата да бяха станали опасни. По пътя от Пекин до Устата на планината имаше доста престрелки между воюващи банди. За наше щастие единствените битки, на които ставахме свидетели, се разиграваха между наемателите. Трябваше няколко пъти да ги молим да не крещят и да не викат, докато отдавахме последна почит на Прабаба, която лежеше в общата стая.

Когато господин Чан донесе ковчега, скъпата ми леля си беше в стаята и го проклетисваше, като дрънчеше по кофата. Аз седях на една пейка в предния двор, наблюдавайки как Татко и господин Чан разтоварват каруцата.

Скъпата ми леля не е права, помислих си. Господин Чан нямаше вид на крадец. Той бе едър мъж с любезни обноски и открито лице. Татко оживено обсъждаше с него „важния принос към науката, историята и към цялата държава“. Господин Чан се държеше скромно, но в същото време му беше приятно. Татко влезе вътре, за да донесе парите за ковчега.

Въпреки че денят беше студен, Чан го изби пот. Той избърса чело с ръкава си. След малко забеляза, че го гледам втренчено.

— Много голяма си пораснала — извика към мен. Изчервих се. Известен човек ме заговаряше. „Сестра ми е по-голяма, помислих си да кажа, а е с една година по-малка от мен.“

— Ей, браво! — възкликна той.

Нямах намерение да хваля Гаолин пред него.

— Чух, че имате късчета от Пекинския човек — рекох. — Какви са те?

— О, най-основните.

Аз също исках да си придам важност, затова изтърсих, без да мисля:

— Някога и аз имах кости — и се плеснах с ръка по устата.

Господин Чан се усмихна, чакайки да продължа.

— Те къде са? — попита той след кратка пауза.

Не можех да се покажа неучтива.

— Върнахме ги в пещерата — признах.

— Къде е тази пещера?

— Не мога да ви кажа. Обещала съм на бавачката ми да не казвам. Тайна е.

— Ааа, на бавачката ти. Онази с грозното лице.

Господин Чан сгърчи пръсти като рак и ги вдигна пред устата си.

Кимнах.

— Лудата — той погледна в посока към дрънчащата кофа. Не казах нищо.

— Значи тя е намерила кости, за които не можеш да говориш?

— Заедно ги намерихме, тя ги върна обратно — отвърнах бързо. — Но не мога да кажа къде.

— Разбира се. Не бива да го издаваш на непознати.

— О, вие не сте непознат! Нашето семейство много добре ви знае. Всички така твърдят.

— Все пак не бива да ми го обаждаш. Но на мама и татко сигурно си им казала.

Поклатих глава.

— И на двамата не съм. Ако им кажа, ще поискат да ги разровят. Така рече скъпата ми леля. Тя рече още, че костите трябва да си останат в пещерата, иначе ще си нося последствията.

— Какви последствия?

— Проклятието. Разкрия ли го, тя ще умре.

— Но тя вече е доста стара, нали?

— Не знам. Не мисля така.

— Често жените умират на всякакви възрасти и не заради проклятие. Болест или нещастен случай, в повечето случаи това е причината. Първата ми жена почина преди десет години. Беше си такава тромава и един ден падна от покрива. Сега си имам нова жена и тя дори е по-свястна от старата. Ако твоята бавачка умре, ще си намериш друга.

— Вече съм голяма за друга — отсякох аз. Не исках повече да си говорим. Скоро Татко се върна с парите за господин Чан. Побъбриха си дружески още няколко минути, а после господин Чан ми подвикна:

— Другия път като се видим, пак ще си поговорим — и си тръгна с празната каруца. Татко изглеждаше доволен, че майсторът на ковчези, който сега беше толкова известен в селото, ме бе удостоил с вниманието си.

След няколко дни устроихме на Прабаба подобаващо погребение. Всеки ридаеше на висок глас, но Майка най-силно, каквато беше традицията, като най-старша от жените в къщата. Доста умело се справяше със задачата да звучи безутешно скръбна. Аз също плачех, тъжна, но и уплашена. А щом погребението свърши, ме обзе безпокойство за това, което щеше да се случи сетне: Майка щеше да изгони скъпата ми леля.

Но тя не го стори и ето защо.

Майка беше убедена, че Прабаба все още е наоколо, витаейки във външния нужник и уверявайки се, че всички изпълняват указанията й. Всеки път щом клекнела над дупката, тя чувала някакъв глас да пита: „Виждала ли си Ху Сен?“ Когато ни го каза, третата ми леля отбеляза:

— При вида на голия ти задник всеки дух би се уплашил и би търтил да бяга.

И ние до един се разсмяхме, а Майка се ядоса и обяви, че на всички ни реже джобните пари за следващия месец.

— За да се научите да почитате повече Прабаба си — додаде тя. Заради духа в нужника Майка всеки ден ходеше в храма на селото и правеше специални дарения. Отиде на гроба й и изгори жертвени пари, за да може Прабаба да си плати пътя към по-добро ниво в отвъдното. След деветдневен запек Майка купи хартиен автомобил с естествени размери, снабден с шофьор. Веднъж Прабаба беше видяла истински автомобил на храмовия панаир в Устата на планината. Автомобилът беше спрял при каруците и магаретата в парцела за паркиране и когато потегли с трясък и фучене, такъв шум вдигна, че дявола можеше да се уплаши, както рече Прабаба, и толкова бе бърз, че щеше да литне към небето.

Така че хартиеният автомобил полетя в пламъци, а духът на Прабаба се пренесе от нужника в Света на мрака (Ин). И тогава животът в къщата тръгна с дандании постарому.

Грижите на останалите от семейството се свеждаха до дребни делнични произшествия: плесен в просото, пукната чаша, абсолютно нищо значително и трайно.

И само аз се тревожех какво ще стане със скъпата ми леля.

 

 

Помня деня, в който Майка получи изненадващо писмо от Пекин. Беше периодът на горещниците, когато комарите бяха на върха на щастието си, а плодовете, оставени отвън, загниваха за по-малко от час под слънцето. Прабаба беше починала преди повече от деветдесет дни. Седяхме под сянката на голямото дърво на двора в очакване да чуем новините.

Всички знаехме от кого е писмото — старата вдовица Лау. Тя бе осма братовчедка по бащина линия и пета по майчина, достатъчно близка, за да участва в траурните ритуали на семейството. Бе пристигнала за погребението на Прабаба и я бе оплаквала гръмогласно като нас.

Тъй като Майка не можеше да чете, помоли Гаолин, а аз трябваше да прикрия разочарованието си, че избра нея за тази важна задача. Гаолин приглади косата си, прокашля се, мина с език по устните си и тогава зачете:

„Мила братовчедке, имаш поздрави от всички, които питаха за теб с искрено съчувствие.“

Тук Гаолин се запъна на дългия списък с имена, от новородените до онези, за които Майка бе сигурна, че са вече мъртъвци. На следващата страница старата ни братовчедка бе напирала следното:

„Зная, че още сте в траур и от скръб едва намирате сили да сложите хапка в устата си. И моментът не е подходящ да ви каня на гости в Пекин. Но не съм спирала да си мисля за това, което обсъдихме с теб, когато се видяхме последния път на погребението.“

Гаолин спря да чете и се обърна към Майка.

Какво са обсъждали? — питах се и аз.

Майка плесна Гаолин по ръката.

— Не бъди любопитна. Просто чети, а каквото трябва да знаеш, аз ще ти го кажа.

Писмото продължаваше:

„Бих искала смирено да предложа твоята по-голяма дъщеря — намекваше за мен и сърцето ми примря от радост — да дойде в Пекин и случайно да се запознае с един мой далечен роднина.“

Гаолин ме стрелна с поглед, а аз бях доволна, че ревнува. „Този роднина, продължи да чете Гаолин с по-слабо въодушевление, има четирима синове, които ми се падат седми братовчеди и са с различни фамилни имена. Живеят във вашето село, но с вас са много далечни роднини, ако изобщо имате някаква връзка.“

Щом чух думите „много далечни роднини“, разбрах, че с тази случайна среща тя искаше да провери дали съм подходяща партия за женитба в някакво семейство. Бях на четиринайсет (според китайската си възраст) и повечето мои връстнички вече бяха омъжени. А за кои хора ставаше дума, старата вдовица Лау не желаеше да споменава, докато не се увери, че нашето семейство намира за полезно това запознанство.

„Да ти кажа честно, пишеше тя, аз не бих се сетила точно за тези хора. Но бащата дойде при мен и попита за Лулин. Очевидно са виждали момичето и са впечатлени от красотата и благия й нрав.“

Аз се изчервих. Най-после Майка чу какво мислят другите за мен. Може би тя също щеше да забележи тези мои качества.

— И аз искам да отида в Пекин — измърка Гаолин като недоволна котка.

Майка я смъмри:

— Някой да те е канил? Ами тогава само на глупачка се правиш с тези прищевки.

След като Гаолин отново изхленчи, Майка я дръпна силно за плитката.

— Затваряй си устата! — кресна й тя и ми подаде писмото да го прочета докрай.

Аз се изправих, обръщайки лице към Майка, и зачетох с подчертана изразителност:

„Въпросното семейство предлага да се срещнете във вашия магазин за туш в Пекин.“

Спрях за миг и се усмихнах на Гаолин. Никога не бях виждала магазина, нито пък тя.

„По този начин, продължих, ако интересите не съвпаднат, и двете семейства няма да изпаднат в неудобно положение пред хората. Стигнат ли до съгласие за женитбата обаче, това ще бъде благословия от боговете, за което аз няма да търся никаква похвала.“

— Никаква похвала — изсумтя Майка, — само куп дарове.

Следващата част от писмото беше следната:

„Трудно е да намериш свястна снаха, сигурна съм, че ще се съгласиш. Може би си спомняш втората ми снаха? Срамувам се да го призная, но тя се оказа коравосърдечна. Днес предложи бавачката на дъщеря ти да не идва с нея в Пекин. Снаха ми добави, че ако човек ги види двете заедно, в съзнанието му ще остане само шокиращата грозота на бавачката, наместо разцъфтяващата хубост на девойката. Отвърнах й, че това са глупости. Но като пиша това писмо сега, се сещам, че ще ми бъде неудобно да настаня още една прислужница, тъй като моите и без това се оплакват, че им е тясно да спят на едно легло. Затова може би ще е по-добре, ако бавачката все пак си остане. Извинявай, но какво да правим, бедни сме вкъщи…“

След като прочетох писмото, смутена, вдигнах очи към скъпата ми леля. Нищо, направи ми знак спокойно. После ще й кажа, че ще спя на пода. Обърнах се към Майка, чакайки да чуя какво има да добави.

— Напиши отговор. Кажи на старата вдовица Лау, че ще те пусна да отидеш след една седмица. Бих те завела и аз, но сега е сезонът на туша и имаме много работа. Ще помоля господин Уей да те откара с каруцата си. Той на всяко първо число доставя в Пекин лекарства и няма да има нищо против да вземе още един човек срещу дребна сума.

Скъпата ми леля плесна с ръце, за да привлече вниманието ми. Сега е моментът да й кажеш, че не можеш да идеш сама. Кой ще е сигурен, че си случила с женитбата? Ами ако тази идиотка, която си вре носа в чужди работи, се опита да те хариже на някакви лоши хора като втора жена, разменяйки те за нещо друго? Подсети я да помисли за това.

Поклатих глава. Страхувах се да не разгневя Майка с куп излишни въпроси и да не си пропилея шансовете да отида в Пекин. Леля ме дръпна за ръкава. Не й обърнах внимание. По-късно на няколко пъти също не й обърнах внимание и това я вбеси. Тя не можеше да говори, а Майка не можеше да чете и затова когато отказах да превеждам какво казва леля, тя остана безмълвна, безпомощна.

Върнахме се в стаята и скъпата ми леля ме помоли настоятелно: Твърде малка си да ходиш сама в Пекин. По-опасно е, отколкото си представяш. Могат да те убият бандити, могат да ти отрежат главата и да я забучат на кол… Не й отвърнах, не влязох в спор, не й дадох основание да продължава. Тя си говореше и говореше през целия този ден, на следващия и на по-следващия ден. Понякога изразяваше яда си от това, което бе написала старата вдовица Лау. Тази жена не я е еня кое е най-доброто за теб. Тя си пъха носа в хорските работи за пари. Скоро ще засмърди като задниците, които е лизала.

Леля ми даде едно писмо, което трябваше да предам на Гаолин, а тя да го прочете на Майка. Кимнах и щом излязох от стаята и свих зад ъгъла, го прочетох:

„Освен престрелките и размириците летният въздух тук е изпълнен с бацили. А в Пекин се навъдиха странни болести, за които досега не сме чували, болести, от които на Лулин може да й окапят върхът на носа и пръстите на ръцете. За щастие, знам кои лекарства преборват такива проблеми, така че Лулин няма да се прибере вкъщи с някоя епидемия…“

При въпроса на леля дали съм предала писмото на Майка, аз обвих лицето и сърцето си с каменна стена.

— Да — излъгах.

Тя въздъхна облекчена. За пръв път бе повярвала на моя лъжа. Запитах се какво ли се е променило у нея, та вече да не усеща дали казвам истината. Или аз се бях променила?

Нощта, преди да замина, тя застана пред мен с писмото, което бях смачкала на малка топка и пъхнала в панталоните си.

Какво означава това? — тя ме сграбчи за рамото.

— Остави ме на мира — озъбих се аз. — Вече не можеш да ми казваш какво да правя.

Мислиш, че си толкова умна? Все още си глупаво бебе.

— Не съм. Повече нямам нужда от теб.

Нямаше да съм ти нужна, ако имаше мозък в главата.

— Искаш да не заминавам само за да си запазиш работата като бавачка.

Лицето й потъмня, сякаш се задушаваше.

Работата? Да не мислиш, че съм тук единствено заради скромната длъжност на твоя бавачка? Ай-я! Защо ли съм още жива да слушам какви ги приказва това дете?

Гърдите и на двете ни се издуваха и свиваха. В отговор й креснах онова, което често бях чувала да казват Майка и лелите ми:

— Ти си жива, защото нашето семейство е добро и те съжали и ти спаси живота. Не биваше да го правим. А Чичко — младши изобщо не му е трябвало да се опитва да се жени за теб. Лош късмет го е застигнал, че се е опитал. Затова е бил убит от коня си. Всеки го знае.

Тялото на леля цялото се отпусна и се прегърби и аз си помислих, че признава думите ми за верни. В този момент ми стана жал за нея по същия начин, както ми дожаляваше за просяците, които не можех да гледам в очите. Почувствах, че най-накрая съм пораснала, а тя е изгубила влиянието си над мен. Като че ли старото ми аз наблюдаваше новото, възхищавайки се колко съм се променила.

 

 

Следващата сутрин скъпата ми леля не ми помогна да си стегна вързопа с дрехите. Не ми приготви храна за из път. Вместо това седна на ръба на леглото, отказвайки да ме погледне. Слънцето още не беше изгряло, но успях да видя, че очите й са зачервени и подпухнали. Сърцето ми трепна, но умът ми бе непоколебим.

Два часа преди зазоряване господин Уей пристигна с магарето си, натоварено с кафези със змии за аптеките. Вързах си шал на лицето, за да се предпазя от слънцето. Покатерих се на каруцата до него, а всички, с изключение на скъпата ми леля, стояха пред вратата да ме изпратят. Дори Гаолин беше там с неизмито лице.

— Да ми донесеш кукла — извика тя. На тринайсет си беше още бебе.

Денят премина в дълго пътуване в безкрайна прах. Когато магарето спираше да пие вода, господин Уей топваше в потока голям парцал и го увиваше около главата си да му пази хлад. Скоро и аз направих същото с моя шал. По обяд господин Уей извади консервена кутия с кнедли. Аз нямах нищо. Не исках да моля стария готвач да ми приготвя храна от страх да не каже на Майка, че изобщо не е редно да ме праща в Пекин. Господин Уей, разбира се, ми предложи от неговата храна. И аз, естествено, излъгах, че не съм гладна. А после ме покани само още два пъти; последна покана не получих. Така че изминах остатъка от пътя с празен стомах и кафези с грозни змии.

Късно следобед наближихме Пекин. В миг чувството на вялост от жегата и глада ме напусна. С влизането в пропускателния пункт ме обзе тревога, че няма да ни разрешат да продължим. Един полицай с кепе прерови моя вързоп и надзърна в кафезите със змиите на господин Уей.

— По какви причини идвате в Пекин? — попита полицаят.

— Доставка на лекарства — кимна към змиите господин Уей.

— Сватба — отвърнах правдиво, а полицаят се обърна към своя колега и му подвикна моя отговор и двамата се разсмяха. След това ни пуснаха да влезем. Скоро съзрях в далечината висока мемориална арка, златните й букви проблясваха като слънцето. Минахме под нея и се озовахме на път, широк колкото най-голямата река на света. Покрай нас препускаха рикши, досега не бях виждала толкова много само при едно хвърляне на поглед. А ей там автомобил, като Хартиения, който Майка изгори заради Прабаба. Започнах да претеглям в ума си всички гледки, сравнявайки ги с видяното през живота ми досега. Пазарите бяха по-големи и по-оживени. Улиците бяха изпълнени с по-шумни тълпи. Видях мъже с дълги широки сака, други със западни костюми. Изглеждаха по-нетърпеливи, по-наперени. Имаше и много момичета с развяващи се рокли, с прически като тези на известните актриси, бретонът накъдрен като суха юфка. Помислих си, че са по-красиви от което и да е момиче в Безсмъртно сърце. Минахме по улици с наредени от двете им страни амбулантни търговци, продаващи всякакви породи птици, насекоми и гущери на пръчки, десет пъти по-скъпи от най-вкусната закуска, която можеше да си купиш в нашето село. По-нататък погледът ми се спираше на по-златни райски ябълки, по-едри фъстъци и по-лъскави червени глогинки, поръсени със захар. Чух отривисто изхрущяване, зърнах току-що разрязаната вътрешност на по-вкусна на вид диня. А онези, които не можеха да устоят на резена, изглеждаха по-доволни от всеки човек, ядящ диня, когото бях срещала.

— Ако не спреш да зяпаш, ще ти се откъсне вратът — рече господин Уей. Продължавах да преценявам гледките, за да мога да разкажа на всички какво съм видяла. Представях си тяхната почтителност, възхищението на Майка, завистта на Гаолин. Пред погледа ми изникна и разочарованието в очите на скъпата ми леля. Тя не би желала да се забавлявам. Затова я изтласках от съзнанието си.

Господин Уей няколко пъти спира, за да попита за посоката към някакъв магазин близо до улица „Фенерски пазар“, после продължи да търси малка уличка и накрая спряхме пред една порта, която водеше към тесния двор на къщата на старата вдовица Лау. Две кучета се совнаха към мен, лаейки.

— Ай! Момиче ли си ти или жълта статуя от кал! — приветства ме старата вдовица Лау. Мръсотия беше полепнала на кръгове по врата, ръцете, по всяка гънка или извивка на тялото ми. Озовах се в двор с четири дувара, където цареше такъв хаос, че никой не забеляза моето пристигане. Старата вдовица Лау веднага ми каза, че вечерята е почти готова и по-добре да побързам и да се изкъпя. Подаде ми една очукана кофа и ми обясни къде е помпата. Докато пълнех кофата, си спомних думите на Майка, че пекинската вода е сладка. Отпих една глътка, но беше солена, ужасна на вкус. Нищо чудно, че скъпата ми леля беше разправяла как някога Пекин бил пустата земя на горчивото море. В този миг си дадох сметка, че леля не е при мен да ми помогне при къпането. Къде ли бе качето? Къде ли бе мангалът за затопляне на водата? Бях твърде уплашена, за да пипам нещо. Приклекнах зад един сайвант от рогозки и си облях врата със студена вода, гневна на скъпата ми леля, задето ме беше направила такава глупачка, която сега се страхува да покаже пред всички колко глупава е всъщност.

След като свърших, осъзнах, че не се бях сетила да си взема гребен за косата или дървени клечици за почистване под ноктите. Леля винаги ми бе напомняла за тези неща. Точно тя бе причината да забравя! Поне си бях донесла риза и панталони. Но, разбира се, когато ги извадих от вързопа, те бяха омачкани и прашни.

По време на вечерята ми дойде друга мисъл. За пръв път леля не бе при мен, за да ми казва какво да ям и какво да не ям. От това бях доволна. „Не прекалявай с мазното и лютото, щеше да ме предупреди тя, иначе ще ти излязат циреи или други влажни болести.“ Затова изядох няколко пикантни порции свинско. Но по-късно ми се гадеше и се притесних, че стомахът ми ще се пръсне.

След вечеря седнах в двора със старата вдовица Лау и снаха й, слушайки жужукането на комарите и клюкарстващите гласове. Плясках с ръка, за да пропъдя комарите, спомняйки си за голямото ветрило на скъпата ми леля, с което прогонваше и от двете ни горещината и насекомите. Когато очите ми продължиха да се затварят, старата вдовица Лау ми каза да вървя да лягам. И аз отидох в тъжната малка барака, в която бяха моят вързоп и едно легло с мрежа срещу комари. Докато броях на пръсти дупките в изплетеното от ратан легло, осъзнах още нещо: за първи път щях да спя сама. Легнах и затворих очи. Потъвайки в изпразненото от мисли състояние, чух плъхове да скърцат по стената. Наведох се да проверя дали купичките с терпентин са сложени под краката на леглото. Не бяха. И отново, вместо да бъда благодарна на леля, че винаги се бе грижила за тези неща, аз я обвиних, че ме е оставила толкова глупава.

Събудих се и открих, че няма кой да ми върже косата или да ми провери ушите и ноктите. Поради липсата на гребен разресах с пръсти сплетените възли. Ризата и панталонът, с които спах, бяха потни, а чисти дрехи нямах. Те не бяха подходящи за случайната среща този ден. А костюмът, който си бях подбрала да облека, не бе съвсем добър на вид, но с това се изчерпваше всичко, което се бях сетила да си взема. Бях пораснала, ама на, безпомощна и невероятно глупава. Ето колко добре ме беше отгледала скъпата ми леля.

Като се показах пред старата вдовица Лау, тя възкликна:

— Ти да нямаш празна кратуна наместо глава? Защо си навлякла ватирана риза и зимни панталони? А косата ти защо е в тоя вид?

Какво бих могла да отвърна? Че леля отказа да ми даде съвет? Истината беше, че избирайки тези дрехи, мислех само за това, че трябва да си взема най-хубавите дрехи с най-красивата бродерия. А в хладните сутрешни часове на предишния ден, когато ги сгъвах във вързопа, те не изглеждаха толкова неудобни.

— Ама че беда — измърмори старата вдовица Лау, докато разхвърляше дрехите, които си бях донесла. — Горко на семейството, което ще вземе за снаха това глупаво момиче.

Тя бързо отиде при нейните сандъци да прерови вталените рокли от младостта си. Накрая се спря на една рокля, взета назаем от снаха й, тънка ципао, която не беше излязла съвсем от мода. Беше с висока яка, къси ръкави и изтъкана в цветовете на лятната зеленина, цялата в лилаво, бродерията в листно зелено и жабешко зелени закопчалки. Старата вдовица Лау разплете рошавите ми плитки и прокара мокър гребен през косата ми.

На пладне тя обяви, че отиваме в магазина за туш. Извести слугите, че няма да обядваме вкъщи. Беше сигурна, че братовчед й, майсторът на мастило, ще приготви специална гозба.

— Ако и другото семейство е там — предупреди ме тя, — ще хапнеш по малко от всяко ядене, за да покажеш, че не си придирчива, но не бъди лакома. Остави първо другите да си сложат и се дръж така, сякаш си най-незначителната.

Улица „Фенерски пазар“ не бе далече от грънчарския квартал, може би на трийсет минути път с рикша. Но старата вдовица Лау се притесняваше, че можем да изпуснем случайната среща, ако не си отделим още няколко минути, за да сме сигурни, че ще пристигнем навреме.

— В края на краищата — терзаеше се на глас тя, — какво ще правим, ако водачът на рикшата е куц? Ами ако завали?

По някое време след дванайсет на обяд стоях пред нашия магазин за туш, нетърпелива да видя Татко. Старата вдовица Лау плащаше на водача на рикшата — или по-скоро спореше с него, че не е редно да взима толкова много за втори пътник, тъй като аз съм още малко дете.

— Малко дете? — развика се водачът. — Къде са ти очите, бабичко?

Аз наведох очи в лилавата рокля, която бях взела назаем, пригладих добре завития кок на темето си. Смутих се, но бях и горда, че водачът ме смята за жена.

Почти всяка врата на улицата водеше към магазин, а от двете страни на всяка врата бяха окачени пана с двустишия за късмет. Двустишието на нашия семеен магазин бе особено красиво. Бе написано закръглено и слято, както ме учеше да пиша скъпата ми леля. Приличаше повече на рисунка, отколкото на текст, много изразително, знаците се спускаха надолу като клонки, понесени от вятъра. Личеше си, че онзи, който ги е изписал, е бил художник, образован човек, заслужаващ уважение. С неохота допуснах, че тази калиграфия е дело на скъпата ми леля.

Най-после старата вдовица Лау прекрати пазарлъка с водача на рикшата и ние влязохме в магазина на Татко. Магазинът беше със северно изложение, вътре бе доста задимено и затова в първия момент Татко не ни видя. Той бе зает с някакъв клиент — изискан на вид мъж, който приличаше на учените от преди двайсет години. Двамата мъже бяха наведени над стъклена кутия, обсъждайки различните по качество блокчета туш. Голям чичо ни поздрави с добре дошли и ни покани да седнем. По официалния му тон разбрах, че не ни е познал. Затова плахо произнесох името му. Той ми хвърли бърз поглед, сетне се засмя и извести за нашето пристигане Малък чичо, който няколко пъти се извини, че не се е завтекъл веднага да ни посрещне. Взеха усилено да ни канят да седнем на една от двете маси за клиенти. Старата вдовица Лау три пъти отхвърли поканите им, възкликвайки, че Татко и чичовците ми сигурно са много заети за гости. Тя направи плахи опити да си тръгне. На четвъртото настояване най-накрая седнахме. Тогава Малък чичо ни поднесе топъл чай и сладки портокали, както и бамбукови ветрила, с които да се разхлаждаме.

Постарах се да обърна внимание на всичко, за да разкажа след това на Гаолин какво съм видяла и да я вбеся от завист. Дюшемето на магазина бе от тъмно дърво, полирано и чисто, без мръсни стъпки, въпреки че беше най-прашният период от лятото. А по стените бяха наредени мостри на дървени и стъклени кутии. Стъклото силно блестеше и нямаше никакви пукнатини. В тези стъклени кутии лежаха нашите блокчета туш, увити в коприна, целият ни усилен труд. Изглеждаха много по-красиви отколкото в мастилената работилница в Безсмъртно сърце.

Видях, че Татко беше отворил няколко от кутиите. Той нареди блокчета, питки и други форми върху копринен плат, постлан върху стъклена кутия, служеща за маса, върху която той и клиентът се бяха надвесили. Най-напред Татко посочи едно блокче, чийто връх имаше формата на приказна ладия, и рече с изящна приповдигнатост:

— Четката ти ще тече гладко като кил, порещ водите на стъклено езеро.

Той вдигна парче туш във формата на птица.

— Умът ти ще се рее в лазура на възвишените мисли.

Татко махна с ръка към редица от питки туш, украсени с рисунки на божур и бамбук.

— Книгата ти със сметки ще цъфти в изобилие, а бамбук ще обгражда спокойния ти ум.

При тези думи в съзнанието ми изплува образът на скъпата ми леля. Спомних си как ме учеше, че всичко, дори мастилото, има своя цел и смисъл: доброто мастило не е от бързия тип, готово да го излееш от бутилката. Никога няма да станеш художник, ако вършиш нещата без усилия. Това е проблемът с модерното мастило от бутилка. Не се налага да мислиш. Просто записваш онова, което се носи на повърхността на ума ти. А то е нечиста пяна в езеро, мъртви листа и яйца на комари. Но когато стриваш туша в паничката, ти правиш първата стъпка към пречистване на съзнанието и сърцето си. Напрягаш се, питаш се: какви са намеренията ми? Кои мисли отекват в съзвучие със сърцето ми?

Макар че си спомних за това, него ден в магазина за туш слушах какво говореше Татко и ми се стори, че думите му са далеч по-съществени от онова, което ми бе казвала леля.

— Виждате ли? Това е най-добрият цвят, пурпурночерен, не кафяв или сив като евтините блокчета, които можете да намерите на тази улица. И чуйте това.

И аз чух звук, чист и ясен като сребърно звънче.

— Високият тон означава, че саждите са много качествени, гладки като плъзгащи се брегове на стари реки. А ароматът — долавяте ли хармонията между силата и деликатността, мелодията на мастиления парфюм? Скъп е, но всеки, който ви види да го използвате, ще разбере, че си струва високата цена.

Бях много горда, че Татко говори по този начин за семейното ни мастило. Подуших топлия въздух. Уханието на подправки и камфор бе много силно.

— Тези сажди — продължи Татко — са далеч по-добри от бора на Анхуй. Ние ги добиваме от толкова рядко дърво, че вече е забранено да се сече. За щастие, имаме запаси от стволове, повалени от мълния, благословени от боговете.

Татко попита клиента дали е виждал черепа на древния човек, разкрит наскоро в кариерата на Хълма на драконовата кост. Старият учен кимна.

— Ами ние сме от селото, което е на един хълм разстояние — обясни Татко. — А казват, че дърветата в нашето село били на повече от един милион години! Откъде знаем? Помислете. Когато онези хора от преди милион години бродели по Хълма на драконовата кост, не са ли им били нужни дървета, под които да сядат? Дървета за сянка? Дървета за палене на огън? Дървета за направа на столове, маси и легла? Аха, прав ли съм? Е, значи в онези дни нашите деди, хората от съседното село, са задоволявали тази нужда. А сега тези родови дървета ни принадлежат. Казваме му дървото на Безсмъртно сърце.

Татко показа с ръка рафтовете.

— Погледнете сега тук, на този рафт, във всяко блокче има по една щипка сажди от това дърво, затова цената е по-ниска. На този рафт — две щипки. А в тази кутия саждите са изцяло от дървото на Безсмъртно сърце. Четката се напоява с мастило като хоботчето на пеперуда с нектар.

Накрая клиентът си купи няколко блокчета туш от най-скъпия и излезе от магазина. Искаше ми се да изръкопляскам, сякаш току-що съм видяла пиеса, писана за богове. И тогава Татко се приближи към нас, към мен. Изправих се от стола с разтуптяно сърце. Не го бях виждала от погребението на Прабаба, повече от три месеца. Чудех се дали ще отбележи, че съм пораснала.

— Какво! Пет часът ли е вече? — попита той.

При тези думи старата вдовица Лау скочи и извика:

— Много подранихме! По-добре да бяхме си тръгнали и да дойдем по-късно!

Ето как разбрах в колко часа е трябвало да дойдем, в пет, а не в един. Старата вдовица Лау толкова беше смутена от откритото признаване на своята грешка, че се наложи татко пет пъти да я моли да седне отново. А сетне моите чичовци поднесоха допълнително чай и портокали, но все още се усещаше неловкост.

След малко Татко изрази своята загриженост и безпокойство за мен.

— Поотслабнала си — рече той. Или може би каза, че съм възпълничка. После се поинтересува за здравето на Майка, на Гаолин, на по-малките ми братя и накрая на всичките лели и сватове. Добре, чудесно, отлично, кряках като патица. В тези нови дрехи ми бе трудно да отговарям естествено. Най-накрая ме попита дали съм яла нещо и макар да умирах от глад, не ми се удаде възможност да му отговоря, тъй като старата вдовица Лау извика:

— Хапнахме ние, така сме преяли, че ще се пръснем! Моля ти се, не искаме да те притесняваме повече. Продължавай да си работиш.

— Не сме заети с никаква работа — отговори любезно Татко, — не и за роднините.

А старата вдовица Лау му върна още по-любезна реплика:

— Наистина трябва да тръгваме… но преди това, чу ли какво е станало с…? — и заразказва оживено за някакви далечни роднини. И след като спомена поне пет или шест роднини, татко остави чашата с чай на масата и се изправи.

— Братовчедке Лау, ама и аз съм един неучтив! Не бива да те карам насила да ми правиш компания. Знам, че рано сте пристигнали, така че с щерка ми можете да се поразходите из града и да се насладите на чудните гледки.

Даде ми няколко монети за бонбони и кнедли, като ме посъветва да се държа добре със старшата леля и да не я изморявам.

— Не бързайте — рече й татко. — Не е нужно да препускате заради нас.

Старата вдовица Лау се стъписа от това хитро отпращане. Аз преливах от радост. И излязохме навън в мъчителната жега.

По уличката открихме сергия за кнедли, пред която имаше пейки и можехме да седнем. Докато лапах кнедлите, старата вдовица Лау се оплакваше, че от горещата влага й се подуват краката.

— След малко ще станат меки и негодни като гнили банани.

Беше твърде пестелива да се прибира с рикша вкъщи до улица „Фенерски пазар“, само за да обърне и пак да се върне. Но се притесняваше на глас, че като отидем в пет часа в магазина, ще имаме случайна среща с важен човек, а ние — с отворена уста, с изплезен език, пъхтейки като улични псета, нападнати от глисти.

— Не се изпотявай — предупреди ме тя.

Тръгнахме да вървим, търсейки сянка. Слушах оплакванията й с едно ухо, докато гледах минаващите покрай нас хора по улиците: младежи, които приличаха на студенти или чираци; старици от Манджурия с тежки бохчи; момичета с къси модерни прически и западни дрехи. Всеки ходеше с някаква цел, с бързи стъпки, нетипични за хората на село. Час по час старата вдовица Лау ме буташе по рамото и ми се сопваше:

— Ей! Не се зазяпвай като някоя дрипава дърта селянка.

И така, продължихме да се разхождаме, две улици на изток, после две на север и после пак две на изток. Старата ми братовчедка избра този маршрут, за да не се изгубим. Не след дълго се озовахме в парк с плачещи върби и алеи край езеро, покрито с плаващи цветя и трепкащи личинки. Старата вдовица Лау седна на една пейка под сянката на дърво и започна енергично да си вее с ветрилото, жалвайки се, че ще се пукне като преварен картоф. След малко ченето й падна върху гърдите и тя заспа.

Наблизо се намираше открит павилион с прозоречни решетки от тъмно дърво и редици от колони, поддържащи тежкия керемиден покрив. Приближих се до ъгъла на павилиона и се притиснах в една от колоните, опитвайки се да се притая и да стана невидима като гущер. Оттам видях един мъж да концентрира съзнанието си върху своя меч. Видях старец да свири мелодии на метален гребен, докато старицата до него белеше портокал и се опитваше да хване пеперуда, която се спускаше и нападаше кората на плода. Млада двойка седеше върху стъпала до малкото езерце, преструвайки се, че се любува на гъските, докато скришом докосваше върховете на пръстите си. Имаше и чужденец, макар в първия момент да не разбрах, че е такъв, тъй като бе облечен в дрехи на учен, дълго лятно наметало и панталони. Очите му бяха сиви като мътна вода. До друга колона една бавачка гукаше на бебе, опитвайки се да привлече погледа му, но бебето врещеше, опитвайки се да гледа назад към чужденеца. А сетне друг мъж, с много елегантно облекло и маниери, отиде до едно дърво и дръпна настрани завеските на клетка, която преди даже не бях забелязала. Тозчас започнаха да пеят птички. Почувствах, че съм попаднала в свят на хиляда години и че винаги съм била там, но чак сега съм отворила очи да го видя.

Стоях там, докато павилионът почти не се опразни. И тогава чух старата вдовица Лау да ме вика силно.

— Изкара ми акъла — сгълча ме тя и ме ощипа силно по ръката.

Докато се връщахме в магазина на Татко, бях различно момиче. В главата ми бушуваше пясъчна буря, волно кръжаха идеи и надежди. През цялото време се чудех онези хора от павилиона какво ли щяха да си спомнят на следващия и на по-следващия ден. Защото аз знаех, че никога няма да забравя нито един миг от този ден, денят, в който щях да започна новия си живот.

Точно както бе предвидила старата вдовица Лау, моята бъдеща свекърва дойде случайно в магазина точно в пет часа. Жената бе по-млада от Майка. Имаше строго изражение и критичен поглед. По китките си носеше много злато и нефрит, за да покаже колко е богата. Когато вдовицата Лау я извика, отначало тя си даде вид, че е озадачена, а сетне — че е приятно зарадвана.

— Какъв късмет да се срещнем тук случайно — извика високо вдовицата Лау. — Кога пристигна в Пекин?… О, на гости на братовчед? Как вървят нещата в Безсмъртно сърце?

След като се окопитихме от престорената изненада, вдовицата Лау запозна жената с Татко и с чичовците ми. Толкова силно се съсредоточавах да не придавам какъвто и да било израз на лицето си, че не чух името на жената.

— Това е Лиу Лулин, най-голямата дъщеря на моята братовчедка — представи ме старата вдовица Лау. — На петнайсет години е.

— На четиринайсет съм — поправих я аз, а тя ми хвърли смръщен поглед и добави:

— Почти на петнайсет. Тази седмица ми е на гости в Пекин. Семейството й също живее в Безсмъртно сърце, но те продават своя туш в Пекин. И както можеш да видиш — рече тя и протегна ръка, за да покаже магазина, — бизнесът им не върви хич зле.

— До известна степен дължим благодарности и на вашия съпруг — обади се тогава Татко. — От него купуваме голяма част от чудесния дървен материал.

— Наистина? — учудиха се в един глас старата вдовица Лау и жената. Наострих уши, вече любопитна, че нашето семейство познава другото семейство.

— Точно така. От господин Чан купуваме камфорово дърво — продължи Татко. — А той ни снабдява и с ковчези при не толкова щастливи случаи, винаги с най-добро качество.

Чан, майсторът на ковчези. Докато отекваха нови възклицания на изненада и задоволство, аз си представих скъпата ми леля как удря с юмруци във въздуха. Никога не би ми позволила да се омъжа в това семейство. А после си сетих, че решението за това няма да е нейно.

— Ние също имаме намерение да започнем бизнес в Пекин — подхвърли госпожа Чан.

— Така ли? Сигурно можем да ви помогнем по някакъв начин — любезно предложи Татко.

— Не бихме искали да ви затрудняваме — увери го госпожа Чан.

— Изобщо няма да ни затрудните — възрази Татко.

— Трябва да се съберете и да обсъдите възможностите — предложи старата вдовица Лау тъкмо в подходящия момент.

Госпожа Чан направи пауза, за да обмисли отличната идея, а Татко додаде:

— Във всеки случай, много ми се иска да продължа разговора си с вашия съпруг за драконовите кости, с които той е допринесъл за великото научно откритие на Пекинския човек.

Госпожа Чан кимна.

— Бяхме удивени, че тези грозни малки кости са толкова ценни. Добре, че не ги употребихме за лекарство.

Мислех си какво ли щеше да стане, ако се омъжех в това богато и известно семейство. Гаолин щеше да се пукне от завист. Майка щеше да се отнася към мен с особена нежност. Чанови, разбира се, едва ли щяха да позволят на скъпата ми леля да дойде като бавачка на бъдещата им снаха, особено ако продължаваше да плюе и да фучи при всяко споменаване на името им.

Накрая решиха старата вдовица Лау, Татко и аз да посетим една къща в Пекин, собственост на братовчед на Чан, където да разгледаме някакви необикновени скали в градината. За вдовицата Лау нещата се развиваха в благоприятна посока, понеже това бе добър знак, че семейство Чан ме приема като евентуална партия за женитба. А аз се радвах, тъй като това означаваше, че ще остана по-дълго в Пекин.

След два дни отидохме в къщата на братовчеда да наблюдаваме Лунния празник. Аз се облякох в друга рокля, взета назаем. Седях си тихо и не ядях прекалено много и дори говорех по-малко.

Господин Чан бе пристигнал от Безсмъртно сърце и разговаряше с Татко за Пекинския човек.

— Всички отломки от черепа трябва да останат в Китай — рече Татко. — Не само че така е редно, това е споразумението с чужденците.

— На онези чужденци — възрази Чан — не можеш да им имаш вяра, че ще удържат на думата си. Ще намерят начин да отмъкнат няколко късчета. Под някакъв предлог, с нов договор или оказвайки натиск.

— Никакъв договор не е в състояние да промени факта, че Пекинският човек е китаец и трябва да остане там, където е живял и умрял.

Изведнъж господин Чан ме видя, че седя на един градински стол.

— Може би един ден аз и ти ще намерим още останки от Пекинския човек? Какво ще кажеш, а?

Аз кимнах въодушевено.

На следващия ден бях удовлетворена, връщайки се вкъщи. Никога не се бях чувствала толкова значима. Не бях засрамила старата вдовица Лау или семейството си. Всъщност представих се много успешно. Татко ме порица съвсем малко за несъществени неща. И знаех, че се гордее с мен. Старата вдовица Лау ме похвали пред снахите си, че с моята хубост и обноски десет предложения за женитба в кърпа са ми вързани. Тя бе сигурна, че след седмица ще ми бъде поискана ръката от семейство Чан.

Макар че тепърва щях да се запозная с четвъртия син на Чан, като се върна в Хълма на драконовата кост, знаех, че той е с две години по-голям от мен. Бе чирак в производството на ковчези при баща си, като другите синове. Нещо повече, говореше се, че той, най-малкият син, може би ще разшири търговията в Пекин, както направи нашето семейство с продажбата на туш. Това означаваше, че ще живея в Пекин.

По време на всички тези разговори не се поинтересувах дали бъдещият ми съпруг е умен, дали е образован или внимателен. За романтичната любов не мислех. Не знаех нищо за нея. Знаех обаче, че от брака зависи дали ще имаш по-добро или по-лошо положение в обществото. А съдейки по обноските на Чан и по бижутата, които носеше жена му, аз също щях да придобия по-голям авторитет. Какво лошо имаше в това?

Преди разсъмване господин Уей бе дошъл да ме върне у дома. Небето беше мрачно, а въздухът все още не бе пропит с летния мирис на гнило. В каруцата се замечтах в колко отношения бе необходимо да променя живота си. Естествено, имах належаща нужда от нови дрехи. И трябваше да бъда по-внимателна и да пазя лицето си от слънцето. Не ми се искаше да изглеждам като мургаво селянче. В края на краищата ние бяхме занаятчии и търговци от доста почитан стар клан.

Когато звездите се скриха и изгря слънцето, Пекин бе изчезнал от хоризонта и пейзажът пред мен отново стана прашен и сив.

 

 

Часове по-късно каруцата превали последния хълм, който скриваше Безсмъртно сърце. Чувах кукуригането на петлите, воя на кучетата, всички познати звуци на нашето село.

Господин Уей викна да пее някаква селска любовна песен толкова гръмогласно, че щяха да му се пръснат дробовете. Като направихме завоя, се натъкнахме на овчаря Ву, който завръщаше стадото си. Слънцето в късния следобед проникваше през дърветата и падаше върху гърбовете на овцете. Ву вдигна гегата си и извика за поздрав към нас с господин Уей. В същия миг стадото му се завъртя с едно движение, в една посока, като буреносен облак и аз усетих голяма опасност. Спомних си, че веднъж Майка ми бе прошушнала на ухото, че този овчар е вдовец и му трябва нова жена, която да му помага в тъкането на вълната. Щом зарових ръка във вълната, напипах зърнестия жълт пясък от Гоби. Подуших овчата смрад, която се просмукваше в пръстите ми, в костите ми. И сега, вперила очи в ухилената физиономия на овчаря и вдигнатата му гега, бях още по-твърдо решена да се омъжа за сина на Чан. Той можеше да се окаже едноок идиот. И така да е. Все пак щях да съм снаха на прочута фамилия, която върти търговия в Пекин.

Бързината, с която откършваш вейка — толкова му е нужно на съзнанието да се настрои срещу всичко познато и скъпо. Ето на, още малко и щях да се върна в стария си дом, а не ме обземаше умилителна привързаност към света, в който бях израсла. Наместо това долових острата воня на пасището за свине, на очите ми се наби сипаничавата земя, разровена от фантазьорите търсачи на драконови кости, дупките в стените, калта около кладенците, прахолякът по неасфалтираните пътища. Забелязах, че жените, покрай които минахме, млади и стари, имаха едни и същи скучни лица, заспали погледи, които бяха отражение на заспалите им умове. Животът на един човек повтаряше живота на всеки друг. Всички фамилии бяха еднакво значими, което ще рече не твърде значими. Бяха селяни, наивни и същевременно практични, бавно се променяха, ала бързо решаваха, че ако мравките са неспокойни, това е лош знак от боговете свише. Дори скъпата ми леля беше заспала опърпана селянка.

Сетих се за една смешна поговорка за живота в ленивото село: когато нямаш друга работа, винаги можеш да се залисваш, като чистиш ориза от личинки. Преди й се смеех. Сега разбрах, че е вярна.

Господин Уей продължаваше да пее с пълно гърло народни песни, докато влизахме в селския площад. А после стигнахме до улица „Свинска глава“. Срещнах познатите лица и чух задавените от прах поздрави. Като приближихме края на улицата, където бе нашата къща, сърцето ми забумка в ушите. Видях нашата порта, арката, чиито дъски се белеха, избледняващите червени пана с двустишия, окачени на стълбовете.

Но щом отворих портата, сърцето ми се върна обратно в гърдите и изпитах силно желание да видя скъпата ми леля. Тя щеше да се зарадва да ме види. Бе плакала, когато тръгнах. Втурнах се в предния двор.

— Върнах се! Върнах се вече!

Влязох в мастилената работилница, където заварих Майка и Гаолин.

— А, толкова бързо ли се върна? — учуди се Майка, без да си дава труд да спира своята работа. — Братовчедката Лау ми прати хабер, че срещата е минала добре и Чан сигурно ще те вземат.

Горях от нетърпение да им разкажа за приключенията си, за приятните мигове, които бях изживяла. Но Майка ми попречи:

— Побързай и се измий, за да ни помогнеш да стрием това.

А Гаолин сбърчи нос и рече:

— Чо! Смърдиш като магарешка задница.

Отидох в стаята, която делях със скъпата ми леля. Всичко бе на обичайното си място, завивката прилежно сгъната в долния край на кана. Но тя не беше там. Обикалях от стая в стая, от двор в двор. С всеки изминал момент ставах все по-нетърпелива да я видя.

И тогава чух дрънчене на чайник. Тя бе в мазето, мъчеше се да ме извести, че е там. Надзърнах надолу към стръмната стълба и подземния тунел. Тя помаха и докато се изкачваше от тъмното, аз видях, че все още има фигура на момиче. В краткия миг, в който виждах само половината й лице, огряно от слънцето, тя отново бе красива, каквато ми изглеждаше, като бях малка. Като излезе от дупката, остави чайника на земята и ме перна по лицето, сетне рече с ръце:

Наистина ли се връщаш при мен, Кутре? Дръпна ме за плитката и изсумтя: Не си си взела гребена? Никой не те е подсетил? Сега виждаш защо съм ти нужна. Ти нямаш акъл! Перна ме по главата и това ме подразни. Със слюнка върху пръста си тя изтри кир от бузата ми, после сложи ръка на челото ми. Болна ли си? Май трепериш.

— Не съм болна — отвърнах аз. — Топло ми е.

Леля заразплита сплъстените ми коси. Хвърлих поглед на жилестите й белези, на изкривената уста.

Отдръпнах се назад.

— Мога сама да се изчистя — рекох троснато.

Леля взе да съска.

Нямаше те една седмица и толкова си пораснала?

Аз се сопнах:

— Разбира се. Все пак ще се омъжвам.

Чух. И няма да си наложница, а съпруга. Доволна съм. Добре те възпитах и всеки го забелязва.

Тогава разбрах, че Майка не й бе съобщила името на семейството. Трябваше да го чуе рано или късно.

— Става дума за семейство Чан — известих аз, виждайки как думите я прерязват надве. — Точно така. Чан, майсторът на ковчези.

Тя изтръгна звук, сякаш се давеше. Тръсна глава като биеща камбана. А сетне ми рече с разсичащи въздуха ръце:

Не можеш. Забранявам ти.

— Това не го решаваш ти! — креснах в отговор.

Леля ми зашлеви плесница, после ме блъсна в стената. Удари ме няколко пъти по раменете, по главата и в първия момент изхленчих и се наведох, опитвайки се да се предпазя. Но сетне се разгневих. Бутнах я назад и се изправих. Придадох си каменно изражение и това я изненада. Гледахме се втренчено една друга, дишайки тежко и учестено, до мига, в който вече не можехме да се познаем. Леля се свлече на колене, биейки се многократно по гърдите, нейният знак за безполезно.

— Трябва да вървя да помогна на Майка и Гаолин — казах аз, после й обърнах гръб и излязох.