Скот Мариани
Ръкописът на Фулканели (42)

42

Между дърветата примамливо проблясваха светлините на хотела. Бен завъртя волана и старото рено пое по тясната алея. Не след дълго стигнаха главния вход, пред който имаше туристически автобус и няколко коли.

— Вземи си чантата, тази вечер ще спим тук — разпореди се той.

— Но защо в хотел, Бен?

— Защото двама чужденци в хотел са най-нормалното нещо на света. Но когато същите чужденци отсядат при селския свещеник, хората започват да говорят. След случилото се тази вечер не можем да се върнем при отец Паскал.

Влязоха във фоайето и Бен натисна звънеца на рецепцията. От вътрешния офис излезе млада администраторка.

— Имате ли свободни стаи?

— Не, мосю, всичко е пълно.

— Всичко ли? — учуди се Бен. — Но сезонът дори не е започнал.

— Имаме група английски туристи. Почти всичко е заето.

— Почти?

— Свободен е само специалният апартамент, но той… как да кажа… Обикновено е резервиран за…

— Ще го вземем — отсече без колебание Бен. — Веднага ли да платя? — Размаха един от фалшивите паспорти, с които не се разделяше. Този беше на името на Пол Харис. После извади от джоба си добре натъпкан портфейл. Парите в него бяха достатъчни, за да наеме целия хотел за месец напред. Очите на момичето се разшириха.

— Не, не… — заекна тя. — Не е нужно да плащате веднага.

Ръката й се протегна към звънеца.

— Жозеф! — До нея моментално се изправи възрастен мъж в униформа на пиколо. — Заведи мадам и мосю Харис в младоженския апартамент.

Възрастният мъж взе багажа им и тръгна нагоре по стълбите. Младоженският апартамент се оказа на първия етаж.

— Оставете багажа на леглото — каза Бен и му подаде едра банкнота просто защото нямаше по-дребни.

Робърта се огледа. Предната стая, обзаведена с канапе, две кресла и масичка за кафе, преминаваше в просторна спалня, в която доминираше огромно легло с балдахин, стъпило на четири колони, украсени с алени сърца. Голямата орехова маса беше отрупана с цветя, кутии с шоколад, вързани с цветни панделки, както и няколко фигурки на булки с бели рокли и младоженци в смокинги.

Бен седна на леглото и изрита обувките си върху изпъстрения с купидони килим. Каква абсурдна стая, помисли си той. Ако не беше Робърта, той със сигурност щеше да прекара нощта в колата, скрита някъде между шубраците. Свали якето си, разкопча кобура и го хвърли на леглото. После се изтегна по гръб и раздвижи уморените си мускули. След кратък размисъл бръкна в джоба си и измъкна плоската бутилка, която се оказа доста смачкана от куршума на неизвестния нападател. За щастие той я беше улучил под ъгъл, защото в противен случай със сигурност щеше да я пробие. Отпи една глътка и поклати глава. Така се похабява животът.

— Ана ще се оправи ли? — тихо попита Робърта.

— Надявам се — прехапа устни той. — Ще се наложи да я зашият и да й дадат успокоителни. Утре сутринта ще развъртя телефоните, за да разбера в коя болница е настанена.

Поне в това отношение беше спокоен, защото знаеше, че от „Спешна помощ“ са уведомили полицията и ранената жена щеше да бъде поставена под охрана.

— Как са стигнали до нея, Бен? Какво са търсили?

— И аз това се питам — промърмори той.

— Ами мъртвецът пред вратата й? Кой е той?

— Не знам — сви рамене Бен. — Може би просто приятел, озовал се на неподходящо място в неподходящо време.

— Просто не ми го побира главата — въздъхна тя. — Мисля да взема душ.

Той се надигна, седна в леглото и разсеяно заслуша плисъка на водата в банята. Отвращаваше се от себе си. Успяха да спасят Ана по чудо благодарение на чиста случайност. Ако бяха закъснели само с пет минути, тя щеше да умре от ужасна смърт — далеч по-ужасна от страданията и ужасите на войната, които той самият беше виждал в живота си.

Преди много време се беше заклел да не допуска грешки, от които да страдат невинни хора. Но това продължаваше да се случва. Неизвестните врагове бяха наблизо, а залогът ставаше твърде висок. Утре щеше да закара Робърта до Монпелие и да я качи на първия самолет за Щатите. И щеше да остане на летището, докато не види с очите си излитането на самолета. Отдавна би трябвало да го направи. Стисна глава между дланите си и отчаяно се опита да прогони растящото чувство на вина. Понякога имаше усещането, че каквото и да правеше, както и да се бореше, постъпките му неизбежно водеха до ужасен резултат. Но докога човек можеше да издържи с подобно бреме на раменете си?

Дискретно почукване прекъсна мрачните мисли. Бен затъкна пистолета в колана си, покри го с ризата и отиде в предната стая.

— Кой е?

— Храната, която поръчахте, мосю Харис — долетя приглушеният глас на Жозеф. — И шампанското.

— Не съм поръчвал шампанско — каза Бен и отключи вратата, опипвайки с другата си ръка хладната стомана под ризата си. Отпред чакаше възрастният пиколо с количка за сервиране.

— Шампанското е от управата, мосю — поясни Жозеф, докато вкарваше количката в стаята. — Върви заедно с апартамента.

— Добре, остави всичко тук.

Едрата банкнота на предишния бакшиш и очакването за нов направиха походката на Жозеф неочаквано жива и пъргава. На количката имаше плато с колбаси, плато със сирена, топли франзели и бутилка шампанско в кофичка лед. Бен подсили авоарите на стареца с още една банкнота и те отново останаха сами.

 

 

Шампанското прогони напрежението. Беше почти полунощ, когато приключиха с вечерята и допиха шампанското. Бен взе една възглавница от леглото с балдахина и я хвърли на коженото канапе, разположено под прозореца в другия край на стаята. Резервните одеяла в гардероба довършиха подготовката на импровизираното легло.

Робърта включи радиото. Помещението се изпълни с топлия глас на Паоло Конте и шлагера „Влакът идва“.

Бен се прозя.

— Ще танцуваш ли с мен? — неочаквано попита Робърта.

— Какво? — учудено я погледна той. — Искаш да танцуваме, тук и сега?

— Моля те! Обичам тази песен.

Музиката беше бавна и спокойна. Тя несигурно се усмихна и протегна ръце, забелязвайки как цялото му тяло се стяга.

— Не умея да танцувам — смотолеви той.

— Всички казват така — развеселено го погледна тя.

— Не, наистина не умея — смути се той. — Никога не съм танцувал…

Скованите му движения подсказваха, че е искрен.

— Наистина ли никога не си танцувал? — изгледа го продължително тя. — Добре, ще те науча. Хвани ръцете ми и просто се отпусни.

Приближи се към него, положи ръка на рамото му и нежно докосна пръстите му.

— Сложи другата си ръка на талията ми — подкани го тя и направи първите стъпки. Той сковано я последва.

— Ето, виждаш ли? Трябва да усетиш ритъма.

— Добре — колебливо кимна той.

Шлагерът свърши, веднага последван от нов: „Животът в розово“.

— О, тази песен също е много хубава! — усмихна се Робърта. — Хайде, продължаваме… Харесва ли ти?

— Не знам, може би…

— Ако се отпуснеш, ще се получи по-добре. Ох, настъпи ме!

— Извинявай, но те предупредих.

— Мислиш твърде много.

— Това е единственото, което мога да направя. — Простичкият танц пробуди хиляди емоции в душата му. Усещането беше много странно и той не можеше да определи дали му харесва, или не. Един свят на топлина и приятна близост подканящо се усмихваше срещу него. Изпита желание да прегърне топлината и да й позволи да докосне сърцето му след всичките години на хладна самота. Но в мига, в който почувства, че отстъпва пред това желание, тялото му внезапно се вцепени. Сякаш някъде вътре в него се спусна бариера.

— Мисля, че успя да го усетиш, макар и за миг.

Той се отдръпна, изпитвайки чувството, че се нарушава неприкосновеността на самотата, която го беше съпътствала толкова дълго време. Хвърли кос поглед към минибара до стената.

— Недей, Бен — проследи погледа му тя и нежно докосна ръката му.

— Хей, става късно! — нервно отвърна той, поглеждайки часовника си. — Утре ни чака работа!

— Не спирай, толкова е приятно — прошепна тя. — Хайде, отпусни се, нека забравим неприятностите! И двамата имаме нужда…

Продължиха да танцуват. Той усети топлината на тялото й, притиснато в неговото. Пръстите му докоснаха рамото й и лекичко го погалиха, сърцето му ускори ритъма си. Разстоянието между лицата им бавно започна да се скъсява.

Песента свърши. Гласът на водещия прогони магията на мига и те едновременно отстъпиха назад.

Мълчанието се проточи. И двамата съзнаваха, че бяха спрели на ръба на нещо, което неминуемо щеше да се случи. И изпитаха тъга от разминаването с него, макар и по различни причини.

Бен пристъпи към импровизираното легло и се тръшна върху него направо с дрехите, твърде уморен да се съблича. Робърта се пъхна в широкото легло и вдигна очи към балдахина.

— Никога не съм спала в такова нещо — промълви тя.

В тъмната стая отново се възцари тишина.

— Защо не се преместиш тук, Бен? — обади се след известно време Робърта. — Леглото е много по-удобно от канапето.

— Леглото ли? — сънено се обади той. — А ти къде ще легнеш?

— Никъде.

Бен надигна глава от възглавницата и се взря в мрака.

— Искаш да легна при теб?!

— На леглото, Бен — смутено заекна тя. — Не го приемай като… Просто съм нервна и… Не бих се отказала от компания…

След няколко безкрайно дълги секунди на колебание Бен стана и се насочи слепешком към леглото, стъпвайки предпазливо в мрака. Легна върху завивките и се покри с едно одеяло. Тя смутено се извърна към него, изпитвайки силно желание да го докосне. Чуваше дишането му.

— Бен?

— Какво?

Колебанието й продължи само миг.

— Кое е момиченцето на снимката?

Той се надигна на лакът и напрегна взор към лицето й — едно размазано светло петно в мрака.

Сърцето й се сви от мъчителното желание да го прегърне и да се притисне в него.

— По-добре да поспим — тихо отвърна той и се отпусна обратно.

 

 

Бен се събуди някъде около два след полунощ и установи, че слабичката й ръка лежи на гърдите му. Робърта спеше дълбоко. Остана неподвижен, заковал очи в балдахина, по който танцуваха отраженията на лунната светлина. Усещаше с цялото си тяло равното дишане на жената до себе си.

Докосването на ръката й беше много странно: наелектризиращо и същевременно успокоително. Той се предаде на въздействието му и затвори очи. Ъгълчетата на устата му се разтеглиха в лека усмивка.