Скот Мариани
Ръкописът на Фулканели (21)

21

— Добър ден, бихте ли ме свързали с мосю Лорио?

— Съжалявам, мосю, но в момента той е в чужбина — отговори секретарката. — Ще се върне през декември.

— Но той ми се обади вчера.

— Страхувам се, че това е невъзможно — озадачено каза жената. — Мосю Лорио е в Америка вече цял месец.

— Моля да ме извините, вероятно съм се заблудил — рече Бен. — Той нали все още живее във вила „Марго“ в Бринанкур?

— В Бринанкур ли? Не, не. Мосю Лорио живее тук, в Париж. Според мен наистина сте се заблудили. Приятен ден. — И затвори.

Всичко беше ясно. Лорио изобщо не го беше търсил, а идеята за влака принадлежеше на други хора. Точно както подозираше.

Бен запали цигара и се замисли. Уликите сочеха в съвсем друга посока. Бе потърсил Лорио от лабораторията на Робърта, в присъствието на Мишел Зарди, който беше чул разговора и беше запомнил телефонния номер. Младежът бе излязъл веднага под претекст, че трябва да купи риба за котката си. И да продиктува номера на съучастниците си. След това го бяха потърсили от името на Лорио — с цената на известен риск, разбира се — защото истинският Лорио също би могъл да му се обади. Вероятно са направили проверка и са установили, че не е в града. Планът не беше съвършен, но им беше свършил работа. Бен бе позволил да го отвлекат с лекотата, с която човек си откъсва ябълка от дървото. Само навременната поява на Робърта го беше спасила от сигурна смърт. Ако не беше тя, в момента от него щеше да има само кървава следа по релсите.

Нима започваше да губи връзка с действителността? Това не трябва да се повтаря, никога!

По всичко личеше, че хората, които преследваха Робърта, преследват и него. А това означаваше само едно: работата беше сериозна и той трябваше да се захване с нея, независимо дали му харесваше, или не.

 

 

Той крачеше бавно покрай редиците употребявани коли и внимателно ги оглеждаше. Трябваше му нещо бързо и практично. Непретенциозно и не прекалено старо.

— А тази? — спря се той и посочи една от колите.

Автомонтьорът избърса ръце в комбинезона, оставяйки мазни следи по синия плат.

— Само на една година е, в перфектно състояние — отвърна той. — Как възнамерявате да платите?

— В брой, ако не възразявате — потупа джоба си Бен.

Десет минути по-късно вече натискаше газта на жълтото пежо 206 по авеню Дьо Гравел в посока на околовръстната магистрала на Париж.

— Струва ми се, че пилееш доста пари за обикновен журналист — отбеляза от съседната седалка Робърта.

Цяла сутрин Бен беше мислил какво да прави с нея. Първата му реакция бе да й даде пари за връщане в Щатите, за да се отърве от нея. Но след известен размисъл стигна до заключението, че би могла да му бъде полезна и тук, в Европа. Желанието й да разбере какво става съвпадаше с неговото. В момента тя без съмнение предпочиташе да остане до него — както от страх, така и поради болезненото си любопитство. Ако продължава да не й се доверява и да я държи в неизвестност, това без съмнение щеше да се промени.

— Добре, предавам се — рече с въздишка той и вдигна крака си от педала на газта, тъй като наближаваха обичайното задръстване преди входа на магистралата. — Не съм журналист.

— Знаех си! — плесна с ръце тя. — Ще бъдете ли така любезен да ме осведомите с какво всъщност се занимавате, мистър Бенедикт Хоуп? Между другото, това ли е истинското ти име?

— Да речем, че съм търсач — промърмори той, опитвайки се да открие пролука в трафика. В следващия миг моторът изрева и малката спортна кола се стрелна напред с такава скорост, че гърбовете им залепнаха за седалките.

— Търсач на какво? На неприятности?

— И така може да се каже — пусна крива усмивка той. — Понякога действително си търся белята, но този път нещата станаха прекалено сериозни.

— Какво търсиш? И защо дойде при мен?

— Наистина ли искаш да знаеш?

— Да.

— Търся алхимика Фулканели.

— Охо! — зяпна Робърта, но бързо се овладя. — Добре, продължавай.

— Всъщност търся негов ръкопис. Не съм сигурен дали го е написал лично, или просто е бил негово притежание.

— Ръкописът на Фулканели значи — проточи тя. — Този стар мит!

— Чувала ли си за него?

— Разбира се.

— Но мислиш, че не съществува, така ли?

— Кой знае? — сви рамене тя. — Този ръкопис е нещо като Светия Граал на алхимията. Едни твърдят, че съществува, други отричат. Но никой не знае какво представлява и какво има в него. А на теб за какво ти е? Не ми приличаш на човек, който се увлича от подобни митове.

— Това е първият комплимент, който чувам от теб — усмихна се Бен.

— Не го приемай прекалено сериозно — изгледа го тя. — Не ми отговори на въпроса.

— На мен не ми трябва — отвърна след кратка пауза Бен. — Работя за един клиент.

— Който най-вероятно търси лек за тежка болест? Сега разбирам защо си ме потърсил. Трябва ти лекарство. Клиентът ти е болен, нали?

— Да кажем, че отчаяно се нуждае от лекарство — неопределено отвърна Бен.

— Сигурно е така — кимна Робърта. — А сега ще ми кажеш ли накъде си насочил новата си играчка?

— Чувала ли си името Жак Клеман? — отвърна с въпрос той.

— Разбира се. През двайсетте години на миналия век Клеман е бил помощник на Фулканели. Защо питаш?

— Според мълвата, малко преди да изчезне, Фулканели му е предал за съхранение някакви документи… — Бен направи малка пауза, срещна очаквателния й поглед и продължи: — Станало е в далечната хиляда деветстотин двайсет и шеста година. Клеман отдавна е мъртъв, но аз искам да разбера какво точно му е дал Фулканели.

— Как ще го разбереш?

— Първата ми работа беше да проверя дали Клеман има живи роднини. Бях убеден, че те ще могат да ми помогнат.

— И?

— Открих сина му. Казва се Андре, богат банкер в пенсия, който не беше особено общителен. При споменаването на Фулканели той и съпругата му буквално ме изгониха.

— Винаги става така, когато се споменава думичката „алхимия“ — отбеляза Робърта. — Добре дошъл в клуба.

— Както и да е — въздъхна Бен. — Не мислех, че ще ги чуя отново, но тази сутрин, докато ти още спеше, те ми се обадиха по телефона.

— Кой от тях?

— Пиер, техният син. Проведохме доста интересен разговор. Оказа се, че Андре има брат на име Гастон, който е черната овца в семейството. Той имал желание да продължи делото на баща си, което Андре ненавиждал и смятал за магьосничество.

— Това е обяснимо — кимна Робърта.

— На практика Гастон бил лишен от наследство и прогонен, защото бил срам за фамилията. Не искали да имат нищо общо с него.

— Той жив ли е още?

— Да. Живее недалеч оттук, в стара ферма.

— Натам ли пътуваме? — облегна се в седалката Робърта.

— Не очаквай кой знае какво — предупреди я Бен. — По всяка вероятност става въпрос за човек, който не е с всичкия си. Ти как им викаше?

— Откачалки. Така да се каже технически термин.

— Непременно ще го запомня.

— Мислиш, че Гастон Клеман все още пази документите, предадени от Фулканели на баща му…

— Струва си да проверим.

— Всичко това е много интересно, но какво става с намеренията ти да откриеш кой и защо се опитва да ни убие?

— Още не съм свършил — стрелна я с поглед той. — Пиер Клеман ми каза и още нещо: аз не съм първият, който е разпитвал баща му за Фулканели. Преди няколко дни той бил посетен от трима мъже, които му задавали същите въпроси, а в допълнение разпитвали и за мен. Изглежда, че всичко е свързано по някакъв начин — ти, аз, преследвачите ни, ръкописът.

— Но как? — объркано го погледна тя.

— Все още не знам.

Въпросът е как тримата мъже са научили за Гастон Клеман, добави на себе си Бен.

Може би в момента пътуваха към поредния капан.

 

 

Около час по-късно се добраха до порутената ферма, в която според думите на Пиер Клеман живееше чичо му. Спряха пред дъсчена ограда на около половин километър от пътя и Бен направи справка с импровизираната си карта.

— Тук е — каза той.

Тръгнаха пеш към фермата. Ниско надвисналите над главите им облаци обещаваха скорошен дъжд. Бен незабелязано разкопча кобура си, а ръката му остана върху якето, на сантиметри от ръкохватката на пистолета. От двете страни на покрития с каменни плочи двор се издигаха занемарени постройки. В дъното се виждаше полусрутен обор, залепен за дъсчен хамбар със заковани прозорци. Тънка струйка дим се виеше от прогнил ламаринен кюнец.

Бен внимателно се огледа, готов за всякакви изненади. Но наоколо беше пусто.

Хамбарът изглеждаше празен. Вътрешността му беше задимена, въздухът тегнеше от странна и доста неприятна миризма. Единственото помещение се осветяваше от слабата дневна светлина, която проникваше през закованите с дъски мръсни прозорци. През една дупка в покрива с цвърчене влитаха и излитаха птички. На платформа върху ниски колове в ъгъла се виждаше старо кресло с изтърбушена тапицерия, маса с очукан телевизор и покрито с мръсни одеяла легло. В другия й край имаше огромно, покрито със сажди огнище, през чиито паянтови железни вратички излизаше задушлив дим с неприятна миризма. Около огнището бяха наредени грубо сковани маси, отрупани с книги, листове хартия и стъклени контейнери, свързани с гумени и пластмасови маркучи. Върху няколко спиртника клокочеха странни субстанции, които воняха ужасно. В тъмния ъгъл бяха струпани всякакви боклуци — щайги, счупени контейнери, купища празни бутилки.

— Каква дупка, господи! — промълви Робърта.

— Поне няма мухи — отбеляза Бен.

— Много смешно! — сухо каза тя, после мрачно поклати глава. — Гадняр!

Бен се насочи към една от масите, върху която лежеше стар ръкопис, притиснат в краищата от едри късове кварцов кристал. Взе го и започна да го прелиства. Във въздуха се вдигна облак прах, миниатюрните частици затанцуваха на светлината, проникваща от процепа на близкия прозорец. Бен започна да чете думите, изписани с едър и равен почерк:

Ако билката чу-шен удължава живота, значи си струва човек да опита този еликсир.

Златото е метал, който не се разпада и не изчезва с времето.

Затова е най-ценното нещо на този свят.

Ако алхимикът създаде този еликсир, животът ще стане вечен.

Белите коси отново ще станат черни, опадалите зъби ще поникнат отново, изкуфелият старец ще се превърне в кипящ от жизненост младеж, бабичката отново ще стане девойка.

Всички, които са понесли пораженията на времето, ще започнат нов живот.

— Откри ли нещо? — попита Робърта, надничайки над рамото му.

— Не знам. Но това тук ми изглежда интересно.

— Дай да видя — застана до него тя и очите й пробягаха по написаното.

Бен огледа масата, но върху нея нямаше нищо друго, което да прилича на древния ръкопис. Купищата прашна хартия с назъбени краища съдържаха някакви странни диаграми, чертежи и непознати символи.

— Случайно да имаш понятие за какво служи всичко това? — попита с въздишка той.

— Бен?

Той взе някаква стара книга, издуха праха от корицата и разсеяно попита:

— Какво?

— Имаме си компания.