Серия
Бен Хоуп (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Fulcanelli Manuscript, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,2 (× 26 гласа)

3

Западното крайбрежие на Ирландия, четири дни по-късно

Бен рязко се събуди. Остана неподвижен в продължение на няколко секунди, объркан и дезориентиран. После бавно се върна към действителността. Телефонът на масичката до леглото пронизително звънеше. Ръката му се протегна към слушалката, но неволно блъсна чашата и бутилката с уиски, които също стояха на масичката. Чашата звучно се пръсна на дъсчения под, а бутилката се търкулна и спря до купчината захвърлени дрехи. Бен изруга и седна в леглото. Болеше го глава, гърлото му беше пресъхнало, а в устата му горчеше от изпитото уиски.

Бен вдигна слушалката и се опита да каже „ало“, но от устата му се изтръгна неразбираемо грачене, наподобяващо задавена кашлица. Затвори очи и изпита познатото, но изключително неприятно чувство, че потъва с главата надолу в безкраен тунел. Зави му се свят и му прилоша.

— Много съжалявам, вероятно съм сбъркал номера — рече на безупречен английски мъжкият глас насреща. — Търся мистър Бенджамин Хоуп.

Неодобрението в гласа беше толкова осезаемо, че Бен тръсна глава и направи върховни усилия да прогони махмурлука.

Изкашля се, изтри устни с опакото на дланта си и се опита да отлепи клепачите си.

— Бенедикт — дрезгаво изръмжа той, прочисти гърлото си и повтори, този път по-ясно: — На телефона е Бенедикт Хоуп. Колко е часът, по дяволите?

В гласа на мъжа отсреща прозвуча още по-голямо недоволство, сякаш подозренията му се бяха потвърдили.

— Десет и половина.

Стиснал глава между дланите си, Бен погледна часовника. От процепа между пердетата нахлуваше ярка слънчева светлина. Той се опита да се концентрира.

— Добре, ясно. Съжалявам, но имах тежка нощ.

— Това е очевидно.

— С какво мога да ви помогна? — рязко попита Бен.

— Мистър Хоуп, казвам се Алекзандър Вилърс и се обаждам от името на работодателя си Себастиан Феърфакс. Получих инструкции да ви предам, че мистър Феърфакс желае да се възползва от услугите ви. — Кратка пауза, после: — Явно сте един от най-добрите частни детективи.

— Не съм детектив — изръмжа Бен. — Работата ми е да издирвам хора.

— Мистър Феърфакс желае да се срещне с вас — продължи гласът. — Какво ще кажете за една среща? Разбира се, ние ще имаме грижата да ви вземем и да ви обезщетим за изгубеното време.

Бен се облегна на дъбовата табла на леглото и протегна ръка към цигарите и запалката си.

— Съжалявам, но не мога — навъсено отговори той. — Току-що приключих с един ангажимент и се нуждая от почивка.

— Разбирам — рече Вилърс. — Мистър Феърфакс също ме помоли да ви предам, че е готов да ви предложи щедър хонорар.

— Не става въпрос за пари.

— В такъв случай може би трябва да добавя, че въпросът е на живот и смърт. Бяхме информирани, че вие сте последният ни шанс. Защо поне не поговорите с мистър Феърфакс? Може би ще промените решението си, след като го изслушате.

Бен се поколеба.

— Благодаря за проявеното разбиране — подхвърли Вилърс след точно премерената пауза. — След няколко часа ще минем да ви вземем. Дочуване.

— Хей, чакайте! — сепна се Бен. — Откъде ще ме вземете?

— Ние знаем къде се намирате, мистър Хоуп.

 

 

Бен излезе за всекидневния си крос по пустия плаж. Компания му правеха само няколко гларуса, които се рееха високо над спокойните води на безбрежния океан. С приближаването на есента слънцето вече беше по-слабо.

След километър-два по пясъчната ивица махмурлукът му почти изчезна и той пое надолу по каменистата пътечка, която щеше да го отведе до любимото му скалисто заливче. Никой освен него не идваше тук. Той обичаше самотата, въпреки че работата му беше сред хора, които търсеха изчезналите си близки. Неизменно идваше тук — най-често в паузата между две мисии. Именно тук беше в състояние да забрави всичко и за няколко безценни мига да прогони от съзнанието си всякакви мисли за света с неговите проблеми и грижи. Дори къщата не се виждаше от заливчето, сгушена сред тревните туфи зад високия бряг. На практика не го беше грижа за този дом, чиито шест спални бяха прекалено много за него и за възрастната Уини, която се грижеше за домакинството му. Единствената причина да купи къщата беше частният плаж, дълъг около половин километър, който вървеше в комплект с къщата и бързо се превърна в негово желано убежище.

Бен седна на любимата си скала — плоска, с назъбени краища и плътен слой раковини в долната част, и започна да хвърля камъчета в спокойната вода. Присвил сините си очи срещу слънцето, той внимателно проследяваше полета им във въздуха и изчезването им с тих плясък в малките вълни. Добра работа, Хоуп, рече си той. Тези камъчета са се добрали до брега за хиляди години, а ти с един замах ги връщаш обратно. Запали нова цигара и отправи поглед към хоризонта. Морският бриз разроши русата му коса.

След известно време неохотно се надигна, скочи от скалата и бавно тръгна към къщата. Уини се суетеше в огромната кухня и му приготвяше нещо за обяд.

— Не прави нищо специално, Уин — подхвърли от вратата Бен. — Скоро отново заминавам.

— Но ти се върна едва вчера — обърна се да го погледне Уини. — Къде пак хукваш?

— Нямам представа.

— Кога ще се върнеш?

— Не знам.

— Е, все пак трябва да хапнеш нещо — настоя тя. — Тичаш насам-натам, дъх не можеш да си поемеш. — Тя въздъхна и поклати глава. Никак не беше лесно да се грижи за човек като Бен.

Уини бе предана, старателна и усърдна помощница на семейството му от дълги години. Но от семейството бе останал единствено Бен. След смъртта на баща му той продаде семейната къща и се премести тук, на западното крайбрежие на Ирландия. Тя без колебание го последва, тъй като отдавна бе престанала да се чувства обикновена икономка и полагаше за него майчински грижи. Една загрижена и вечно притеснена майка, която беше колкото търпелива, толкова и предана.

Чула последните му думи, тя заряза яденето на печката и сръчно се зае да приготвя сандвичи с шунка. Бен седна на масата и изяде два от тях, потънал в мислите си.

Уини излезе от кухнята и се зае да оправя неизбежната бъркотия в къщата, на която се натъкваше след всяко негово завръщане. Няколко часа бяха достатъчни, за да се почувства присъствието му. За съжаление личният му живот далеч не бе така добре организиран като работата му. Уини никога не пипаше нищо в стаята, която Бен използваше за кабинет, просто защото в нея цареше абсолютен порядък. Там той демонстрираше строга и методична организираност, суперпрофесионализъм и дисциплина — нещо, което не можеше да се забележи в останалите страни от живота му.

Уини никога не беше отваряла уста по този въпрос, но изпитваше дълбока тревога, че начинът му на живот, най-вече работата и пиенето рано или късно щяха да го вкарат в гроба. Знаеше достатъчно за работата, за да прецени, че е опасна, но знаеше и за кашоните с уиски, които той държеше в стаята си. Само Господ Бог щеше да реши кое от двете ще го повали. Но най-много я притесняваше фактът, че за него това, изглежда, нямаше никакво значение.

Ех, ако можеше да намери нещо, на което да държи, въздъхна старицата. Или по-скоро някого. Малко жени бяха правили безуспешни опити да се доближат до него и да го накарат да ги обича, но Бен категорично се дистанцираше от тях и ги прогонваше. Уини прекрасно знаеше, че той се бои да обича. Сякаш умишлено беше прогонил това чувство от душата си, запечатвайки завинаги пустотата в нея.

Тя все още го помнеше като младеж, кипящ от енергия и оптимизъм, с мечти и вяра, която му даваше сила, различна от тази, която предлагаше бутилката. Но това беше отдавна, много отдавна, още преди онази ужасна случка. Тя въздъхна при спомена за онова време. Но дали беше отминало то? Тя беше единственият човек освен Бен, който разбираше причините за начина му на живот и чувстваше болката в душата му.