Скот Мариани
Ръкописът на Фулканели (15)

15

Ситроенът геройски ги закара до полупразното ресторантче, малко преди да предаде богу дух от тежката рана в пробития си радиатор. Робърта му хвърли тъжен поглед, сгушен в далечния край на паркинга, после тръгна към червената неонова реклама над входа, пред която бяха паркирани няколко коли и мотоциклети.

Вътре беше полупразно. Двама дългокоси мотористи играеха билярд в съседното помещение, отпиваха бира направо от бутилките и шумно се кикотеха.

Бен и Робърта мълчаливо се настаниха на една ъглова масичка, максимално далеч от джубокса, който бълваше оглушителна рок музика. После Бен отиде на бара и се върна с бутилка евтино червено вино и две чаши. Наля виното и побутна едната чаша към нея. Тя отпи, затвори очи и простена:

— Какъв ден, господи!

Остана известно време в това положение после тръсна глава:

— Е, време е да чуем твоята история.

— Просто чаках влака — сви рамене той.

— И почти го хвана.

— Забелязах. Благодаря, че се намеси навреме.

— Няма защо да ми благодариш! По-добре ми кажи какво, по дяволите, става и защо ние с теб се радваме на неочаквана популярност!

— Ние с теб?!

— Да, ние с теб! — гневно отвърна тя и заби показалец в покривката. — След удоволствието да се запозная с теб бях посетена от един тип, който се опита да ме убие! Оказа се, че хора, които смятах за приятели, изведнъж се превърнаха във врагове. И накрая от жилището ми тайнствено изчезна един труп, а ченгетата ме сметнаха за откачалка!

Бен внимателно изслуша разказа й за преживяното през последните двайсет и четири часа.

— А като капак на всичко, опитвайки да ти спася кожата, почти бях отнесена от онзи влак! — мрачно завърши тя, замълча за момент и добави: — Предполагам, че не си получил съобщението ми…

— Какво съобщение?

— Не мислиш ли, че все пак трябва да включваш мобилния си телефон, макар и от време на време?

На лицето на Бен се появи горчива усмивка. Беше изключил телефона си именно по време на разговора си с нея. Измъкна го от джоба си и натисна копчето.

— Наистина имам съобщение — простена той, видял малкото пликче в ъгъла на екрана.

— Браво, Шерлок — иронично го погледна Робърта. — Всъщност може би стана по-добре така, защото реших да ти го предам лично и тръгнах да те търся. А в момента се питам защо изобщо си направих труда.

— А как разбра къде да ме търсиш? — попита той.

— Забрави ли, че си уреди тази среща в мое присъствие? Обади ти се някакъв човек на име…

— Лорио.

— Да, май така се казваше. Имаш очарователни приятели. Но както и да е. Чух, че си уреждаш среща в Бринанкур и реших да те хвана там, в случай че вече не е късно. — Очите й се заковаха в лицето му: — Искам да ми обясниш какво става, Бен! Нима всички журналисти от „Сънди Таймс“ водят толкова вълнуващ живот?

— По всичко личи, че твоят ден е бил доста по-вълнуващ от моя — отбеляза той.

— Спести ми глупостите, ако обичаш! Ти имаш нещо общо с тази история, нали?

Той не отговори.

— Попитах те нещо, Бен! — настоя тя. — Само не ми казвай, че е нещастно стечение на обстоятелствата, моля те! В рамките на един ден ти се появяваш и задаваш въпроси за работата ми, разговорът ни е заснет, а някой се опитва да премахне и двама ни! Тук му е мястото да добавя, че изобщо не вярвам на журналистическата ти версия. Кой си ти, Бен?

Той допълни чашите с вино, смачка недопушената цигара в пепелника и веднага запали нова.

— Хей! — закашля се тя. — Винаги ли правиш така?

— Да.

— Ще ми разкажеш ли за какво става въпрос, или да звъня в полицията?

— Мислиш ли, че този път ще ти повярват?

Машинистът на влака продължи пътя си със свито сърце. В момента, в който двете коли на релсите се появиха в светлината на фаровете, той вече не беше в състояние да направи каквото и да било. Пое си дълбоко въздух. Боже господи! Никога досега не му се беше случвало подобно нещо. Пред машината се бяха изпречвали зайци и сърни, нищо повече. Дори не искаше да си представи какво щеше да стане, ако колите не се бяха изтеглили навреме.

Що за идиот трябва да си, за да преминеш прелез при спуснати бариери? Вероятно са били хлапаци, занимаващи се с кражби на коли. Машинистът изпусна нова въздишка и с облекчение установи, че пулсът му започва да забавя ритъма си. Ръката му се протегна към радиостанцията.

* * *

— Мамка му!

— Нали ти казах, че трябва да изчакаме?

Тримата мъже бяха слезли от аудито и оглеждаха прелеза, на който бяха зарязали лимузината. Нодон хвърли отровен поглед към колегите си и бавно се върна в колата. Докато Берже и Годар се наливаха с бира в крайпътния бар и се хилеха на тъпите си вицове, той беше насочил вниманието си към радиото, тъй като смяташе, че то ще бъде първото, което ще съобщи за железопътната катастрофа. Но нищо подобно не се случи и той отново настоя да се върнат на прелеза. Колегите му неохотно отстъпиха просто за да му затворят устата.

Но Нодон се оказа прав. На прелеза нямаше нищо: нито останки от кола, нито дерайлирал влак, нито мъртъв англичанин. Празният мерцедес се намираше малко встрани от релсите и съвсем не приличаше на кола, преживяла стълкновение с експресен влак.

Но още по-лошо беше вниманието, на което се радваше в момента. По тъмния лак на боята се отразяваха сините светкавици на въртящи се полицейски лампи. От двете му страни бяха спрели патрулни коли.

— Това вече е лошо — изръмжа Берже и здраво стисна волана.

— Нали твърдеше, че ченгетата никога не се отбиват насам? — изгледа го Годар. — И точно по тази причина избрахме шибаното място?

— Аз ви предупредих — мрачно се обади Нодон от задната седалка.

— Но как, по дяволите…

— Този разговор е излишен, момчета. Шефът със сигурност няма да бъде доволен…

— По-добре му се обади.

— Аз ли? Ти му се обади!

Полицаите оглеждаха местопроизшествието със служебните си фенерчета. От колите долиташе пропукването на радиостанции.

— Хей, Жан-Пол — подвикна единият от тях и вдигна от земята смачкана емблема на ситроен. — Тук има доста счупени стъкла, най-вероятно от фарове.

— Машинистът е докладвал за стар ситроен — обади се друг член на екипа.

— Но къде се е дянал?

— Не е стигнал далеч. Земята е подгизнала от охладителна течност.

Други двама полицаи осветяваха вътрешността на мерцедеса. Единият от тях забеляза нещо лъскаво на задната стелка и внимателно го измъкна на върха на химикалката си. Оказа се празна гилза.

— Здрасти — поздрави той. — Какво търси тук гилза от деветмилиметров куршум? — Доближи късчето метал до носа си и обяви: — Изстреляна е съвсем наскоро.

— Прибери я в торбичката за веществени доказателства.

Другото ченге вдигна смачканата визитна картичка от седалката и насочи фенерчето си към нея.

— Някакво чуждестранно име — установи той.

— Според теб какво се е случило тук?

— Казва ли ти някой? — въздъхна униформеният.

След двайсет минути пристигна и полицейският влекач. Смачканият мерцедес беше издигнат на платформата под светлината на сини и жълти лампи и тежкият камион потегли, ескортиран от двете патрулни коли. Релсите потънаха в мрак.