Трейна Симънс
Отдаване в Монтана (3)

Глава трета

„Градът изглежда доста процъфтяващ“ — помисли си Джесика. Спря коня пред смесения магазин и се огледа. По-голямата част от фасадите на сградите към улицата изглеждаха като действителна част от сграда, а не само фалшиво лице, зад което се крие някоя съборетина.

Слезе от коня и погледна банката, разположена на срещуположната страна на улицата. Не бе от дърво, както останалите сгради — представляваше солидна постройка от тухли и дялани камъни, докарани отнякъде. Прозорците блестяха, а позлатените букви „Бейкърс Банк ънд Кажуълти“ изглеждаха току-що нарисувани.

Джесика се обърна, за да завърже юздите за парапета, и кимна на жената, която минаваше по дървения тротоар. Беше облечена в чиста, но избеляла памучна рокля на райета, а на главата си носеше колосано боне, което скриваше косата й. Тя сви устни, но отговори на поздрава й с рязко кимване.

„Нещо като че ли не е наред“ — каза си Джесика. Градът гъмжеше от хора, фургони, карети — обикновената суматоха и блъскане, характерни за всеки работен ден от седмицата. Липсваше веселото оживление на съботните дни след тежка работа в околните ферми. Двамата с Нед бяха пресекли онази част на града, в която бяха пивниците, но и там дори цареше потискаща атмосфера. Само една къща на края на града, заобиколена с ярки цветни лехи и някак отделена от другите, имаше радостно излъчване.

Джесика изкачи двете стъпала от улицата към тротоара, Нед я следваше. Нещо безпокоеше и него тази сутрин. Въртеше се около нея като крава, която току-що е намерила загубеното си теле. Джесика сви леко рамене. Познаваше го добре и знаеше, че рано или късно ще разбере какво го яде отвътре.

Минаха още две жени, които я огледаха подозрително, преди да отговорят на поздравите й със същото кратко кимване, като жената преди тях. Те бяха облечени по-стилно. Може би бяха жени от града, а не от някоя от фермите наоколо. Лицата им обаче имаха същия напрегнат израз.

Джесика се отърси от любопитството, което, по думите на Мати, я караше да си пъха носа навсякъде. Беше се отбила в този град само за да си попълни запасите и да съобщи на шерифа за двата изчезнали коня — можеше случайно да се появят в някоя от околните ферми. Нямаше причини да се интересува от враждебната атмосфера на Бейкърс Вали. И все пак — такова хубаво име за град с толкова мрачни хора.

Нед задържа вратата на смесения магазин и Джесика влезе, като му благодари с кимване.

Ниският набит продавач зад тезгяха бършеше полиците с гръб към тях. Бял ореол коса обикаляше върха на плешивата му глава и Джесика реши, че откъм гърба изглежда като малък весел елф. Но когато той се обърна при звука на звънците над вратата, към тях се отправиха тъжни сини очи сред силно набръчкано лице.

Младата жена се промъкна с гъвкава походка край варели, пълни с ябълки, туршия и други стоки, като с удоволствие вдишваше приятните ухания. Миризмата на обработена кожа от кожените седла, струпани наблизо, и от хамутите, закачени на стената, се смесваше с различни миризми на храна и за миг сърцето й се сви от копнеж за смесения магазин на господин Джорджтън в далечния Уайоминг. Забеляза варел, пълен с лед и дървесни трици, в края на тезгяха и това я изненада приятно.

— О, не е ли прекрасно? — извади две бутилки безалкохолно от варела и подаде едната на Нед. — Погледни, Нед. Жаден ли си като мен?

— Ще ви благодаря, ако ми платите за тези две бутилки, преди да ги отворите, госпожице — обади се продавачът зад гърба й.

Джесика бързо се обърна.

— Разбира се, че ще платя за тях — каза тя, загледана в протегнатата му ръка, като се мъчеше да запази спокойствие. — Сигурно не мислите, че просто ще вляза тук от улицата, ще се обслужа и ще си изляза, без да платя, нали?

Човекът сви рамене, без да прибере ръката си.

— Имал съм и такива случаи.

Джесика удари гневно шишето върху тезгяха и измъкна от джоба на широката си пола малка кесия. Отвори я рязко и погледна студено продавача.

— Колко?

— По пет цента на шише.

Джесика внимателно извади точната сума и я пусна в протегнатата му длан. Проследи го с поглед, докато поставяше монетите в чекмеджето си. Едва тогава той вдигна очи към нея.

— Какво друго мога да направя за вас? — запита я по-любезно.

— Мислех да купя малко запаси за хората си, но, изглежда, ще бъде по-добре да потърся друг магазин. Някой с по-приятелски настроен продавач, който ще се отнесе с нужното уважение към парите ми.

— Както искате. Само че това е единственият магазин в града, който предлага нужните ви стоки. Господин Бейкър не вярва особено много в конкуренцията.

— Бейкър? — запита Джесика. — Управителят на банката отсреща?

— Да. Той управлява още и хотела, както и останалата част от града, с изключение на дома на госпожица Айдалий. И не само ги управлява — той ги притежава.

— По всичко личи, че ще си имам работа с този господин Бейкър — въздъхна тя. — Ще трябва да се прехвърлят известни суми от банката ми, за да мога да се запася с храна. Навярно няма да приемете поръчката ми и да започнете да я изпълнявате, докато аз се погрижа за трансфера — права ли съм?

Нещо в чистата красота на лицето й над замърсените и измачкани от пътуването дрехи стопи малко от неприязънта на мъжа срещу нея. Лицето му омекна и тя видя за миг по него следи от мъжа, който беше помислила, че е, когато го зърна при влизането си в магазина.

— Съжалявам, но наистина не мога, госпожице — продавачът погледна към Нед, който стоеше малко настрана, за да даде възможност на Джесика сама да се справи с положението, но готов веднага да се намеси при нужда.

— Вие ме разбирате, нали, господине? — обърна се той към Нед. — Аз не съм собственикът на този магазин, макар и така да изглежда. Само работя тук и трябва да изпълнявам чужди нареждания, а имам нужда от тази работа… Съпругата ми… тя не е добре… децата отдавна ни напуснаха… Тя има само мен, а сметките на лекаря не са никак малки тези дни…

— Разбирам — кимна Нед. — Хайде, Джес. Ще уредим нещата в банката и ще се върнем тук за покупките си.

Джесика се канеше да се обърне, когато почувства ръката на продавача върху своята.

— Забравихте питието си, госпожице — каза той, когато го погледна. Извади чист парцал изпод тезгяха и избърса шишето от стърготините, полепнали по него. После го отвори и го подаде на младата жена. — Разхладете се. Днес наистина е много горещ ден.

Джесика му благодари с кимване и се обърна, за да последва Нед. Навън той се спря край дървената пейка пред магазина.

— Хайде да поседнем за малко и да си изпием безалкохолното преди да отидем в банката.

„Аха“ — помисли си Джесика, но седна до него, като разкопча горното копче на блузата си.

Продавачът беше прав. Днес наистина беше горещо. Очите й следяха минувачите и превозните средства, които минаваха напред-назад по улицата пред нея, докато почиваше и очакваше Нед да започне да говори. Искаше само той да говори по същество и да не се впуска в дълги уводи, както имаше навика да прави. Обаче Нед едва ли щеше да пропусне да се наслади на собствената си словоохотливост.

Градът бе разположен сред наистина красива околност. Джесика бе оглеждала заобикалящите го поля от върха на всеки хълм по пътя им насам. На юг от тях се издигаха Бигхорн Маунтинс с губещи се в далечината синкави върхове, все още покрити със сняг, а предпланината, която бяха пресекли, отморяваше очите със свежата си зеленина.

Относителната тишина беше прорязана от свирка на влак и облак пара придружи пронизителното изскърцване на спирачките при спирането му на гарата. Преди няколко часа Джесика и Нед бяха пресекли линията на път за града, а останалите мъже ги очакваха на удобно за лагеруване място.

Джесика погледна към вързания жребец, който беше заела от Патчис, но цветът му й напомняше твърде много за Синабър и тя бързо отмести поглед към улицата зад коня.

Движението по нея беше доста оживено, а тротоарът, край който седяха, гъмжеше от хора. Фургони и двуколки се разминаваха в двете посоки; по тротоара бързаха хора, някои от тях с покупки в ръце.

Само един самотен старец — Джесика реши, че е златотърсач — изглежда, не бързаше за никъде. Той стоеше неподвижно, облегнат на един стълб от другата страна на улицата, с нахлупена над очите шапка с прокъсана периферия.

Изнервена от продължителното мълчание, тя побутна Нед с лакът.

— Не забелязваш ли нещо необикновено у хората тук, Нед?

— Няма много младежи между тях — отговори той.

— Така е, прав си. Досега не бях обърнала внимание на това. Прави ми впечатление колко изморени и нещастни изглеждат всички.

— Да, това също — кимна Нед. — Едва ли ще ми се прииска да живея в такъв град.

— Същото се отнася и за мен. Веднага щом купим храна и се срещнем с шерифа, ще се махнем оттук. Но знаеш ли какво си мисля още? Може би няма да е зле да си вземем първо две стаи в хотела и да се поизмием, преди да отидем в банката. А и мъжете не ни очакват по-рано от утре. Ще се чувствам много по-добре, ако се срещна с този господин Бейкър в малко по-добър вид, отколкото съм сега.

Джесика понечи да стане, но Нед я задържа с ръка.

— Само минутка, Джес. Първо искам да поговоря с теб за нещо…

Тя въздъхна примирено и се отпусна на пейката. Нед я погледна.

— Хайде, Нед, започвай. Знам, че цяла сутрин нещо те гризе отвътре.

— Мисля, че и двамата се познаваме доста добре, Джес. По дяволите, навремето…

— Си сменял пелените ми, когато Мати е била прекалено заета след смъртта на майка ми — прекъсна го Джесика. — Да, Нед. Казвал си ми това и преди. Как е възможно да не се познаваме един друг добре, когато всеки мой спомен включва теб и Мати?

— В такъв случай си спомняш онова бебе койот, което довлече вкъщи? — продължи той.

— Какво искаш да кажеш?

— Спомняш ли си историята, която разказа на татко си и на мен, когато се прибра с него? Как е кървяло след тебе до къщи? А това животинче едва можеше да се храни самостоятелно, още по-малко да върви само надолу по хълмовете.

Видя предизвикателния израз върху лицето й.

— Да, лъгах, защото мислех, че татко няма да ми разреши да го задържа! Той казваше, че койотите ядат кокошките и вършат куп поразии. А някой беше застрелял майка му. Не можех да го оставя там да умре. Освен това — за бога, Нед, аз бях само на шест години.

— Но той ти разреши да го задържиш, Джес. После ти сама го пусна да се върне към дивия си живот.

— Спомням си — въздъхна Джесика. — Татко нареди след това кокошките да се държат затворени, за да не би някой от мъжете да го застреля по погрешка, ако случайно се върне обратно…

— Да — провлече глас Нед. — Ти беше само шестгодишна тогава. Сигурно всяко дете си мисли, че може да надхитри родителите си. Но оттогава ти никога не повтори този номер.

— Нед, опитваш се да ми кажеш, че съм те излъгала за нещо, така ли? Трябва да знаеш, че подобен намек може само да ме вбеси!

— Нищо чудно. Всъщност не, не казвам, че си ме излъгала. Ти си достатъчно голяма вече, за да имаш правото да премълчаваш някои неща. В края на краищата ти си двайсетгодишна — една почти голяма жена.

— Аз пораснах, Нед, Трябваше да порасна през последните две години след смъртта на баща ми.

— Може би. Може би онзи малък тик на лицето ти снощи не означаваше нищо. Но последния път го забелязах преди четиринайсет години, когато се опитваше да лъжеш баща си и мен.

Нед забеляза червенината, която пропълзя по бузите й, и начина, по който наведе очи пред неговите.

— Джес, никога не съм чувал за нещо, подобно на това, което ни се случи. Нима може да си помисли човек, че някой ще открадне храната ни, а после ще се промъкне в лагера ни, за да остави допълнително количество!

— Може би вашият дух е много милостив!

— Може би. Със сигурност около цялата тази каша има един куп въпроси без отговор. Защо не ни се обади, когато те търсехме, Джес? Бяхме достатъчно близо до теб, за да чуеш ясно гласовете ни, много преди да ни се обадиш. Защо ни остави да се безпокоим за теб толкова дълго?

— Прав си за едно нещо, Нед. Аз наистина съм достатъчно голяма, за да имам право на мой собствен живот и мои малки тайни — Джесика решително се изправи на крака. — Готов ли си да тръгваме към хотела? Освен това съм достатъчно голяма да предвкусвам удоволствието от гореща, продължителна баня.

Нед се засмя и се изправи.

— Все още не мога да свикна с това. Спомням си добре как те гонехме всяка съботна вечер, за да те изкъпем в ламариненото корито преди черква в неделя.

Джесика му обърна гръб и закрачи по тротоара, но Нед бързо я настигна и я хвана за ръката.

— Предполагам, че ще ми кажеш какво точно се случи горе снощи, когато решиш, че си готова за това — каза й тихо. — Надявам се само, че не става въпрос за нещо, което е трябвало да науча веднага. Хотелът на Бейкър е само две врати по-долу — добави той с бърза смяна на темата, когато Джесика го стрелна сърдито с поглед. — Видях го, когато дойдохме. Можем да отидем направо там — едва ли има някакво друго място тук, което да дава стаи под наем.

В момента, в който спряха пред вратата на хотела, вниманието й бе привлечено от двама мъже, които излетяха от близката кръчма през люлеещата се врата. Те със смях се запрепъваха към конете, вързани за перилата, и единият с мъка успя да се качи на коня си. Горд с успеха си, той посрещаше всеки неуспешен опит на приятеля си да направи същото с подигравателни подвиквания и смях.

Конят се дръпна настрана, кракът на мъжа се оплете в стремето и той падна на земята сред облак прах.

— Ей, ти, мръсен кучи…

— Внимавай, Ред — обади се приятелят му от коня. — Наблизо има дами.

Ред скочи на крака и сграбчи юздите на коня си.

— Не ми пука, по дяволите! — изрева той. — Тази въшлива кранта ме хвърля на земята за последен път.

— Не е виновен конят, Ред — смееше се гръмогласно другият. — Причината е в броя на чашите, които гаврътна преди малко — и като отпусна глава назад, той се изсмя още по-силно.

Ред изръмжа и дръпна грубо юздите на горкото животно. То изцвили високо и безпомощно метна глава от болка. Когато отново отстъпи назад при следващия опит на Ред да се качи на него, той го удари свирепо с юздата в мекия му чувствителен нос.

— Престанете!

— О, господи, Джесика, не се меси!