Трейна Симънс
Отдаване в Монтана (10)

Глава десета

Когато най-сетне се обърна с лице към Тобаяс Джаксън, Джесика се запита дали жената, която бе видяла в двора на ранчото, е наполовина толкова красива като брат си. Косата му имаше същия цвят, но неговата бе по-къдрава, а гъстите му мигли обграждаха големи кафяви очи. Мускулестото му тяло говореше за зрелостта на годините му.

В очите му се четеше напрегнато недоверие и ясно предупреждение. Той продължаваше да държи пушката си насочена срещу тях, с ръка близо до предпазителя.

— Какво имате да ми казвате за Елоиз, Елайъс? — запита той рязко, но гласът му като че ли бе поомекнал.

— Тобаяс, не… не знам как да започна. Приятелю мой….

— Вече не съм ти приятел, Елайъс — изръмжа Тобаяс. — Казвай, каквото имаш за казване, и напусни земята ми. После ще отида при Елоиз и ще проверя дали си казал истината.

— Няма да е толкова лесно, Тобаяс — тихо каза Елайъс. — Тя е мъртва. От тази сутрин.

Сърцето на Джесика се сви, когато видя очите на Тобаяс. Ясно бе, че бе повярвал: раменете му се отпуснаха и той наведе глава, за да прикрие болката си. Пушката се изплъзна от пръстите му.

— Как? — запита той със задавен глас.

— Тобаяс… тя… тя…

Тобаяс вдигна глава и впи в Елайъс изпълнени със сълзи очи.

— Говори! — заповяда му той.

— Убита е. Открили са я мъртва в стаята й тази сутрин.

— Не! Не е истина! Елайъс, моля те… Кажи ми, че това е само жестока шега!…

Той поклати глава и младият мъж пред него се сви на земята, притиснал глава към коленете си. Колебливо пристъпи напред, но в следващия миг спря. Когато обаче тялото на Тобаяс се разтърси от ридания, Елайъс коленичи до него и обхвана с ръка раменете му.

Тобаяс за миг се отпусна в ръцете му, но после се отдръпна рязко и стана на крака.

— Трябва… да кажем на Прудънс.

— Точно затова доведох госпожица Калагън — Елайъс се обърна и посочи Джесика и Нед. — Помислих си, че Прудънс може да има нужда от жена до себе си. Айдалий също искаше да дойде, но…

— Не я искам тук! — изрева Тобаяс. — Няма да й разреша да се доближи до сестра ми и да се радва на скръбта ми! Стига ми и това, че ти си тук.

— Знаеш, че Айдалий няма да се радва на скръбта ти, Тобаяс. Но ти сигурно никога няма да повярваш в това.

— Никога! — гневно потвърди той. — Освен това тя самата също ще има за какво да скърби от днес нататък и едва ли ще може да мисли и за чуждите скърби.

— Какво искаш да кажеш? — Елайъс бързо стисна ръката му.

Тобаяс се освободи с рязко движение от него и го погледна яростно.

— Онзи негодник дойде тук. Чух, че е избягал от затвора и реших, че Господ ме обича. Но сега разбирам, че той няма да ми позволи да се радвам на моето отмъщение за честта на сестра ми. Отнел Елоиз… Всичко си има определена цена, нали? Но ако знаех, първо щях да го пребия с камшика си и едва тогава да го убия.

— Сторм! Господи, Тобаяс! Не искаш да кажеш, че Сторм е бил тук?

— Трябваше да се приближа повече, за да съм напълно сигурен в изстрела си — продължи студено той. — Но не можах да се въздържа да не стрелям, когато го видях в двора с Прудънс. Беше я хванал с ръце — същите ръце, с които я бе държал в покорство преди… Не можех да рискувам — как да го оставя отново да я изнасили?

— Тобаяс, Сторм не…

— Да! Така казахте тогава двамата с Айдалий! — изкрещя Тобаяс и гневно отметна глава назад. — И непрекъснато повтаряте това. Но съдът доказа, че и двамата лъжете!

— Къде е Сторм сега? Кажи ми или, Господ да ми прости, ще те накарам да ми кажеш! — извика на свой ред Елайъс.

— Твоят приятел — Тобаяс изрече с омраза последната дума — лежи мъртъв някъде наоколо. Едва ли би могъл да се отдалечи много, дори и да е успял да се качи на проклетия си кон. Търсех тялото му, когато ви забелязах да идвате.

Джесика неразбиращо местеше поглед от единия към другия. Когато Елайъс вдигна юмруци, тя бързо пристъпи напред.

— Млъкнете и двамата! В града има мъртва жена, която заслужава малко уважение от близките и познатите си!

— Ти не разбираш, Джесика — започна Елайъс и отпусна ръце. — Но… и не мисля, че трябва да разбираш — обърна се към Нед. — Трябва да намеря Сторм, докато е все още светло. Ще можете ли да се върнете с Джесика сами в града?

— Аз отивам в ранчото с Тобаяс, за да съобщя за случилото се на сестра му и да я утеша, колкото мога — заяви Джесика.

— Моля ви, госпожице Калагън — обади се Тобаяс с глас, отново изпълнен със скръб. — Ще ви бъда много благодарен, ако направите този жест за мене и за сестра ми.

— Не се безпокойте, Тобаяс. Затова съм дошла чак дотук.

— В такъв случай аз тръгвам — информира ги Елайъс и посегна към юздите на коня си. — Ако не ви намеря в града, ще се върна да ви търся тук.

— Елайъс! — гласът на Джесика го спря, преди да се метне на седлото. — Не се тревожи. Всичко ще бъде наред. Нед може да дойде с теб, за да ти помогне.

— Няма да те оставя сама, Джес — обади се Нед.

— Аз ще се погрижа за нея — обеща Тобаяс. — Честна дума. А вие търсете — така ще науча по-скоро, че на тази нещастна земя е останал един негодник по-малко.

Елайъс не обърна внимание на думите му.

— Ще ти бъда благодарен за помощта, Нед. Уверявам те, че тук Джесика ще бъде в безопасност. Тя може да се върне утре сутринта с тях за погребението.

— Кога? — прошепна Тобаяс.

— Погребението ще бъде вдругиден — каза Джесика. — Рони е поела грижата за него. Сигурна съм, че ще запази стая за теб и сестра ти в хотела, ако решите да останете утре вечер в града.

— Вероятно ще направим точно така — въздъхна Тобаяс и се обърна настрана със скръбно отпуснати рамене.

— Все още не съм съвсем убеден, Джес — каза й Нед, хвана я за ръка и я отведе настрана. — Наистина ли искаш да слезеш в ранчото? Ние всъщност не познаваме тези хора. Не съм и особено сигурен за този Джаксън. Много е невъздържан и ми изглежда опасен за хората около него.

— Нед, не се тревожи. Знаеш, че така трябва да постъпя — тя потупа успокоително ръката му. — Елайъс го познава добре. Айдалий ни увери, че той уважава жените. Прудънс ще има нужда от мен, а точно сега трябва да помогнеш на Елайъс.

— Добре, Джес. Но ако утре сутринта не си в града заедно с тях, ще докарам тук каубоите, бъди сигурна!

— Ще разчитам на това, Нед.

Нед разбра, само кимна и неохотно хвана юздите на коня си.

* * *

Джесика събра жаравата и хвърли сухо дърво върху нея. Сви рамене под памучната нощница, която й бе дала Прудънс. Въпреки умората не можеше да заспи. В главата й се въртяха множество въпроси, на които нямаше отговор. Накрая се измъкна тихо, за да не събуди Прудънс, и седна пред огнището.

Седеше, подгънала крак под себе си, заслушана във веселото пращене на огъня. С другия си крак леко люлееше стола, като го отблъскваше от студения под. Понадигна се да изтегли килимчето, за да увие крака си, но се отказа, въздъхна и отново се отпусна на стола.

Загледа се в ярките пламъци и сълзи замрежиха очите й, когато си спомни как държеше Прудънс в ръцете си, докато младата жена ридаеше на рамото й при новината за смъртта на Елоиз.

Но защо очите на Прудънс бяха вече зачервени от плач, когато влязоха при нея? Това бе един от въпросите, които не даваха мира на Джесика. Сви рамене. Реши, че сигурно е била разтревожена от мъжа, който я бе нападнал, както твърдеше Тобаяс.

Айдалий се оказа права: Тобаяс не умееше да изрази любовта към сестра си. Потупа Прудънс непохватно по рамото. После им обърна гръб, затръшна външната врата зад себе си и не се върна, докато не се стъмни. Съобщи на Джесика, че при изгрев-слънце ще тръгнат за града и се затвори в една от по-малките стаи в задната част на къщата. Но докато се бе опитвала да накара сестра му да хапне поне малко, Джесика дочу риданията му…

Вратата на спалнята, която делеше с Прудънс, изскърца и младата жена пристъпи към нея.

— О, Прудънс! — възкликна тихо Джесика. — Съжалявам, че те събудих.

От краткото си познанство с младата жена знаеше, че тя разбира всичко, което й се говори. В „разговор“ с нея, Прудънс си служеше със знаци. Сега тя поклати отрицателно глава, придърпа килимчето до краката на Джесика и се сви на него.

— Искаш да кажеш, че не съм те събудила? — запита Джесика. — И ти не можеш да спиш, така ли?

Прудънс поклати потвърдително глава и я погледна.

На Джесика й се стори, че бедното момиче се опитваше да проговори. Но се чу само леко изсумтяване и на лицето на Прудънс се изписаха едновременно отчаяние и решителност. Тя бързо скочи на крака и издърпа едно от чекмеджетата на малкия скрин. Порови в него и накрая се обърна към Джесика с парче въглен и лист хартия в ръка. С усмивка коленичи отново на килимчето и посочи на Джесика да седне до нея на пода.

Щом тя изпълни молбата й, Прудънс постави ръка върху нейната. С показалеца на другата посочи Джесика, после постави разтворена длан върху сърцето си.

Джесика кимна в знак, че е разбрала.

— И аз те харесвам, Прудънс. Въпреки че се познаваме от няколко часа, знам, че ще станем добри приятелки.

Прудънс кимна в знак на съгласие и се залови с хартията и въглена. Нарисува бързо нещо и подаде листа на Джесика.

Внимателно разгледа рисунката в светлината на огъня. Планини. Тези назъбени върхове могат да бъдат само планини или високи хълмове. А между тях и около тях — облаци, от които изскачаха мълнии.

— Разбирам — Джесика я погледна несигурно. — Това е панорамата около ранчото ви.

Прудънс поклати глава, грабна листа и въглена. Този път тя бързо боядиса в черно облаците над планинските върхове. Посочи ги и я погледна умоляващо.

— Не става въпрос за планините, а за облаците, така ли? Облаците. Те означават нещо…

Тъмна къдрица засенчи лицето на Прудънс, когато тя енергично поклати глава. Да, този път и бе разбрала правилно. Отново посочи с въглена облаците.

Джесика почувства силното желание на младата жена да бъде разбрана и се опита да се съсредоточи. Питаше се какво би направила тя, ако изведнъж загуби говора си. За да разтълкува рисунката започна игра на думи.

— Това са облаци, но ти искаш да ме накараш да видя нещо друго в тях. Има различни видове облаци. Ти ги оцвети. Черни облаци?

Прудънс кимна.

— Черни облаци. Има различни видове черни облаци… Снежни облаци?

Тя поклати отрицателно глава.

— Тогава дъждовни облаци.

Кимна и я погледна с надежда в очите.

— Дъждовни облаци. Те носят дъжд. Дъждът идва понякога като… буря?

Тя закима бързо.

— Буреносни облаци — продължи Джесика. — Прудънс, да не би да се опитваш да ми кажеш нещо за онзи мъж със странното име Сторм, за когото брат ти и Елайъс говореха тази вечер на хълма?

— С… с…

Хвана ръката на Прудънс.

— Не се насилвай. Ако се отпуснеш и непрекъснато се опитваш, отново скоро ще проговориш.

Младата жена кимна и отново докосна облаците на рисунката си.

— Буря. Сторм. Разбирам. Искаш да ми кажеш нещо за Сторм.

Прудънс нарисува пушка, насочена към облаците. Цевта й димеше.

— Да, знам. Брат ти е стрелял в Сторм.

Прудънс кимна, после постави едната си ръка върху нарисуваните облаци, а другата върху сърцето си.

— Ти харесваш Сторм? — възкликна Джесика с недоумение. — Но от брат ти разбрах, че той те бил изна… — не можа да произнесе ужасната дума. — Тобаяс каза, че Сторм ти е причинил болка — завърши тя.

Прудънс яростно поклати глава.

— Искаш да кажеш, че Сторм не ти е причинил болка, така ли?

Младата жена закима бързо.

— Каза ли на брат си?

Тя наведе глава, посочи с пръст ухото си, после устните си.

— Разбирам. Не иска да те слуша, когато се опитваш да му обясниш.

Очите на Прудънс се изпълниха с болка. Посочи отново Джесика, докосна с пръст сърцето й, после посочи към себе си. Отчаянието в погледа й бе заместено от новия въпрос и очакване за отговор.

— Разбирам. Да, харесвам те и съм твоя приятелка. Ако има начин, ще говоря с брат ти и ще се опитам да го накарам да разбере. Ще се опитам да говоря вместо тебе.

Прудънс се наведе напред и я прегърна, преди да се изправи. Посочи към вратата на спалнята.

— Да. Ти сега си легни — каза й тихо Джесика. — Аз ще дойда след малко.

Прудънс посочи главата й и разшири очи.

— Не, няма да забравя. Обещавам ти.

Когато тя влезе тихо в спалнята, Джесика остана известно време загледана във вратата. „Не виждам обаче как ще успея да вкарам нещо в упоритата глава на този инат, брат й — мислеше тя. — Но обещах да се опитам и ще се опитам.“

Обърна се и се втренчи в огъня. В какво точно се бе навряла? Имаше си ранчо в Уайоминг, за което трябваше да се грижи, ранчо, което баща й бе извоювал от прерията със собствените си ръце; ранчо, върху което господин Олсън ще сложи ръка след по-малко от три седмици…

Двамата с Нед бяха дошли в тази красива земя да търсят златото на чичо Пийт. Той твърдеше, че е заровено в края на пътя, отбелязан на картата. Имаше нужда от това злато, за да може да възстанови стария ред на живота си…

Видя отново пред себе си кафявите очи на Прудънс, изпълнени с доверие към нея. Нима бе възможно да обърне гръб на тази крехка жена-дете? Тази нощ тя даде на Джесика цялото доверие, заровено дълбоко в душата й след ужаса на изнасилването й… Трябваше да й помогне.

А злото, което бе сторено на мъжа със странното име Сторм? Тобаяс бе споменал съд и бягство от затвор. Изглежда, той е бил осъден за нещо, което никога не бе извършил. Какво правеше Сторм, който и да е той, отново тук, на това място, където всички сигурно бяха настроени срещу него и го търсеха?

Дали не бе попаднала на двама влюбени, чиято любов бе преследвана от обстоятелствата и отречена от обществото? Може би двамата се опитваха да се борят за любовта си, независимо от всеобщото отрицание? Но ако е така, защо не избягат някъде? Ако тя бе на мястото на Прудънс, а мъжът, когото обича, бе мъж като…

Джесика трепна и бавно обърна глава. Нещо дращеше по вратата. Вероятно някое диво животно — нали бяха високо в планината. Но когато погледна открития прозорец, можеше да се закълне, че видя глава, която бързо се скри.

Джесика бавно се изправи, успокои люлеещия се стол, в който се блъсна, и се огледа за някакво оръжие. Пушката й бе останала в калъфа на седлото. Видя ръжена, грабна го и пристъпи към вратата. Босите й крака потръпнаха от студения дървен под.

Спря за миг до вратата, за да си поеме дъх, после изтегли резето и едновременно с това вдигна ръжена над главата си. Вратата се отвори безшумно на добре смазаните си панти и Джесика ахна от изненада.