Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Montana surrender, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,2 (× 9 гласа)

Информация

Сканиране
Lindsey (2009)
Разпознаване и корекция
asayva (2017)

Издание:

Автор: Трейна Симънс

Заглавие: Отдаване в Монтана

Преводач: Благовеста Дончева

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: ИК „Калпазанов“; Kalpazanov

Град на издателя: Габрово

Година на издаване: 1994

Тип: роман

Националност: американска (не е указана)

Печатница: „Полиграфия“ АД

Излязла от печат: март 1994 г.

Редактор: Лилия Анастасова

Технически редактор: Стефка Димитрова

Коректор: Марияна Авдеева

ISBN: 954-17-0026-8

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/5997

История

  1. — Добавяне

Глава втора

Пътеката бе добре утъпкана и достатъчно широка за ездач. Джесика вървя по нея, докато стигна подножието на хълма. Тук пътеката се отклоняваше. Ако продължеше да я следва, щеше да изгуби лагера от погледа си. Обърна се да види дали някой е забелязал отсъствието й.

Фигурите на мъжете под нея сега изглеждаха по-дребни; двама от тях се отправяха към северния хребет. Поне не са забравили заповедта й да поставят стража.

За секунда се запита дали няма да бъде по-безопасно да се присъедини към тях и да се опита да извика Синабър оттам. Но настроението на мъжете беше такова, че те вероятно ще подскачат при всеки шум или случайна сянка, и това сигурно ще я накара да реагира остро на страха им. Не. Ще им докаже, че е глупаво да се страхуват от призраци, ще им демонстрира, че не се бои от тъмнината, въпреки че е жена.

— Върни се.

Джесика се ослуша. Можеше да се закълне, че вятърът донесе до нея предупредителен шепот. Вероятно й се е сторило. Изправи рамене и смело продължи по пътеката.

Треперещ вопъл я накара да подскочи, но бързо разпозна вика на сова. Поне така определи зловещия крясък. Не звучеше обаче съвсем като вик на сова в Уайоминг. Стомахът й запротестира от глад и тя бързо забрави старото поверие, свързано с крясъка на совата — смяташе се, че той вещае смърт…

По хълма се спусна мъгла, но върхът му остана чист. Мъглата ще легне в ниското и Джесика ще се събуди сутринта с влажно от росата одеяло. Беше прекарала достатъчно нощи на открито в ранчото си, за да знае това.

Заобиколи огромен валчест камък и внезапно спря. На няколко метра от нея пътеката свършваше до една скала.

— Това е глупаво! — успокояваше се, че говори на глас, повече заради утехата да чуе звука му, а не от страх от обграждащата я тъмнина. — Каква е целта на проклетата пътека, ако тя води само до тази скала?

Сложи ръце на кръста си и гневно се вторачи в преградата пред нея, после вдигна очи към върха на хълма. Вероятно на дневна светлина ще може да намери начин да заобиколи скалата и да продължи нагоре, но сега това бе невъзможно.

— Изглежда ще трябва да се върна и да търпя вайканията на онези пъзльовци! — измърмори тя на себе си.

— Върни се!

Този път чу шепота съвсем ясно и цялата настръхна, когато думите бяха последвани от тих вой. Облак закри луната и всичко потъна в тъмнина. Страхът сграбчи сърцето й, докато се взираше в мрака.

Болката от впитите в дланите й нокти я накара да поеме стреснато дъх. Тя отпусна юмруци и тръсна глава, изненадана от собствените си реакции. Някой се опитва да я сплаши — човек, разбира се. Тя не е толкова глупава да вярва в духове! Вдигна предизвикателно брадичка — този, който се опитва да я сплаши, не е познал! Направи няколко стъпки напред и се опита още веднъж да огледа околността през сгъстяващата се мъгла.

Сред едно от най-гъстите валма мъгла се появи призрак и тя се вцепени.

Призрачна глава на индиански вожд проби пелената на мъглата — очите му като че ли излъчваха светлина, перата на главата му се спускаха по гърба така ясно очертани, като че ли бяха напръскани с искрящ фосфор. Лицето му бавно се оформи сред мъглата, последвано от тялото му — зад него ясно се очертаваше скалата.

— Върни се. Тук е царството на злото.

Неземният глас я ужаси, челото й се покри с пот. Ръцете й се вледениха. Искаше да извика, но от гърлото й не излезе нито звук. Опитваше се да си поеме дъх, краката й трепереха. Искаше да се обърне и да хукне към сигурността на огъня и човешкото присъствие.

Краката й обаче се подгънаха и тя протегна ръка да се опре на валчестия камък. Пред очите й заплува подозрителна мастилена чернота. Няма да припадне. Никога не е припадала — няма да припадне и сега!…

Вцепенената й ръка не можа да се хване за камъка и тя бавно се свлече на земята, без да откъсва поглед от ужасяващото видение пред нея. С усилие сведе очи и обгърна с ръце коленете си. Свита на топка, тя се бореше срещу парализата, опитваше се да си поеме дъх.

Няколко камъчета се изтърколиха надолу по хълма, но Джесика не чуваше и не усещаше нищо, освен болката в гърдите и бесните удари на сърцето си. Изведнъж две топли ръце легнаха върху раменете й, а в ухото й прозвуча настоятелен глас:

— Направи няколко дълбоки вдишвания. Не задържай така дъха си — ще припаднеш. О, по дяволите!

Между раменете й рязко се притисна палец, мускулите й се освободиха и тя можа да поеме дъх. Издиша. Пое дъх още веднъж.

— Така. Сега вече си наред.

Но сега тя имаше въздух и за писък. Повдигна глава и още веднъж пое дълбоко дъх. Мускулите на гърлото й се стегнаха.

Мъжът зад нея усети намерението й и загрубяла ръка затвори устата й. Другата му ръка обхвана кръста й и той я притисна плътно към себе си. Тя не можеше нито да избяга, нито да извика…

Джесика отправи поглед към призрака, но видя само мъгла. Знаеше къде беше изчезнал — Нед беше прав. Държеше я здраво тяло от плът и кръв, а не призрак, решил да се вдигне от гроба си, за да витае из околността.

А тя се беше уплашила! Унижението и желанието да си отмъсти възвърнаха смелостта й. Можеше да се осланя само на себе си, ако иска да излезе от тази клопка.

Джесика отпусна мускулите си и усети, че ръката колебливо разхлаби натиска върху устата й. Освободи с внезапно движение лицето си, отметна рязко глава назад и удари силно брадичката зад себе си.

— Ох, ти, малка дива котко!…

Тя се възползва от моментното разсейване на мъжа от болката и стисна малкия пръст на ръката, поставена на кръста й. Опита се бързо да го огъне назад — малко й оставаше да го счупи. Той изстена и дръпна ръката си. Освободи се, бе готова да извика, въпреки че нямаше голяма надежда някой да я чуе — беше се отдалечила твърде много от лагера… Направи стъпка встрани, но стъпалото й бе стегнато в клещите на силна ръка, и тя отново остана без дъх, просната върху пътеката. В стомаха й се заби нещо твърдо — пистолета й. Мили боже! Трябва съвсем да не е била на себе си да забрави за него преди малко. Бързо се измести така, че да може да го измъкне от джоба.

Мъжът изби пистолета от ръката й и той се претърколи надолу. Джесика извика от отчаяние, но викът й бързо заглъхна в кърпата, която нападателят пъхна между устните й и завърза на тила. Тялото му се стовари върху нейното. Обхваната от паника, тя се бореше отчаяно, краката й ритаха пръстта и камъните. Няма да допусне да бъде изнасилена!

— Спри се. Този път няма да ме измамиш — прозвуча гласът му.

Той бързо върза ръцете и краката й с кожена връв, която измъкна от гамашите си. За миг тя си представи навързани телета, подготвени за жигосване, и тази картина още повече усили чувството й за безпомощност и безсилие.

Мъжът се вдигна на колене и тялото му закри бледата светлина на луната.

— Виж какво, съжалявам, че се налага да се държа така с теб, но това е единственият начин да те накарам да ме изслушаш. Дяволите да го вземат, нямам намерение да ти причиня болка.

Разширените й от ужас очи, втренчени в него, му показаха, че не вярва на нито една от думите му. Наведе се над нея, дъхът му облъхна лицето й, а ръката му отмести ласкаво настрани една копринена къдрица.

— Ще те отнеса по-близо до лагера, ако ми обещаеш, че ще убедиш мъжете с тебе да си тръгнат утре сутринта. Тук не е безопасно за вас — каза той тихо.

Джесика продължи да се взира в него, като напразно се опитваше да различи чертите му — тялото му и скалата над тях закриваха лицето му и тя виждаше само тъмната, доста по-дълга от обикновено коса.

Виждаше и чувствените му устни… Устни, които се приближиха отново до лицето й, когато той продължи да шепне успокоително.

— Така е по-добре, хубаво момиче. А сега, ако се държиш добре, ще те вдигна на крака.

Изправи се над нея и се протегна, преди отново да се наведе, за да я изправи.

С рязко движение Джесика сви колене към гърдите си и с все сила изхвърли крака нагоре към слабините му. Мати се оказа права. Това даде резултат. Чу приглушения му стон, видя го да пада на земята и бързо се претърколи настрана от него.

Без да обръща внимание на острите камъчета, които се забиваха в коленете й, Джесика успя да се добере до камъка и да се притисне с гръб към него. Като си помагаше с вързаните си ръце и с краката си, успя сама да се изправи. Едва не загуби равновесие, но се задържа. Опита се да освободи ръцете си, но възелът се стегна още повече.

Нямаше време за губене. Опипа скалата зад себе си с пръсти, откри остра издатина и трескаво започна да търка възела на вързаните си ръце. Когато се обърна към мъжа, очакваше да го види все още прегънат от болка, но той седеше на земята и спокойно я наблюдаваше. Стана веднага, щом очите им се срещнаха, и тръгна към нея. Една стъпка… Две… Надвеси се над нея и Джесика не можеше да откъсне изплашен поглед от лицето му. Луната сега го осветяваше и тя можа да различи очи, по-тъмни от нейните, високи скули и правилен нос.

— Надявам се, не си помисли, че този удар ще ме просне неподвижен на земята, нали, хубаво момиче?

Но тя си беше помислила точно това. Беше забелязала колебливата му стъпка и лекото накуцване, когато се придвижи към нея. Но усети също и металната нотка в гласа му. Притисна се неволно към скалата.

— Не искаш да ме изслушаш, така ли? — продължи той с по-мек глас. Тя не откъсваше ужасения си поглед от него. — Исках само да отнеса задничето ти обратно до лагера, където ще бъдеш в безопасност. Една жена не трябва да скита сама. По дяволите, тези хълмове са пълни с пантери и змии.

Когато вдигна нагоре ръка, Джесика се притисна към скалата. Но той само обхвана с ръка лицето й и се взря в него. Палецът му леко погали нежната извивка на скулата й.

— А сега какво, хубаво момиче? Да те развържа ли и да те пусна да тичаш до лагера с луди писъци? Или да те взема със себе си и по петите ми да се втурне тълпа каубои?

Джесика трепна и отмести глава настрана. Какво й става? Беше се отпуснала под тази топла длан, беше се наслаждавала на ласката на палеца му и успокоителния му глас! Кърпата в устата й я задуши, когато се опита да поеме дъх, и тялото й се разтърси от пристъп на кашлица.

Непознатият бързо пъхна палец под кърпата и освободи устата й, преди да я развърже. Притегли я към себе си, заплете пръсти в коприната на косата й, като притисна главата й към гърдите си. Когато тя преодоля кашлицата си, той я вдигна на ръце и я сложи да седне върху издатина от другата страна на пътеката.

За миг Джесика остана неподвижно вгледана в него. Несъзнателно облиза с език пресъхналите си устни и очите й отново се разшириха, когато чу тихия му стон и установи, че не може да откъсне очи от лицето му.

— Какво… — започна Джесика с прегракнал глас — какво ще правиш с мен сега?

Той приближи лицето си към нейното, Джесика потрепери и затвори очи. Дъхът му бе с аромат на мента, дланите му обхванаха раменете й и се спуснаха по гърба й. Пръстите му развързаха възела и освободиха ръцете й.

— Отвори очите си и ме погледни.

Тя изпълни прошепнатата заповед и установи, че устните му са почти до нейните. Очите му я хипнотизираха.

— Какво ще правя с теб сега? — бавно изрече той. — Ще ти покажа една от онези опасности, в които може да попадне хубаво момиче като тебе, ако се скита само в нощта. А за себе си смятам да разбера дали тази твоя уста е толкова сладка, колкото изглежда.

Устните му нежно притиснаха нейните, но след миг се отдръпнаха и тя изненадано пое дъх.

Знаеше, че сега е време да закрещи. Вместо това устните й инстинктивно последваха неговите, тя отметна глава назад и отново му ги предложи.

Той я гледаше неподвижен за миг, после бавно се наведе над нея. Устните й се впиха още веднъж в неговите… Той простена и я придърпа по-близо до себе си. Отговори на копнежа й със страстна, изгаряща целувка.

Ръцете й се увиха около врата му и тя се притисна към него. Топлината и чувството за сигурност прогониха страха й…

Джесика не показа с нищо, че е чула вика, прорязал нощната тишина, но непознатият трепна и този път с нежелание отдръпна устните си от нейните. В отговор на копнежа в очите й, обхвана нежно брадичката й с ръка.

— По-късно, хубаво момиче. Може би ще имаме шанс да се видим и по-късно. А сега чувам, че хората ти са се впуснали да те търсят. Точно навреме… — добави той тихо.

Огън обля лицето на Джесика, когато разумът й се върна и отново пое контрола над нея. Остана изненадана от себе си. Непознатият извади нож от калъфа на пояса си и преряза връзките на краката й. После нежно отмести със загрубели пръсти падналите по лицето й къдрици.

— Няма да пищиш, нали? — запита я той тихо. — Имам нужда от време да изчезна.

Да пищи? Замаяната й глава не можеше дори да си спомни значението на тази дума. Успя да поклати отрицателно глава.

— Джесика! Джесика! Къде си? — Виковете се приближаваха бързо — прекалено бързо.

— Трябва да си отивам — обърна се, но внезапно спря. — О, хиляди дяволи!…

Зарови пръсти в косата й за последен път и я целуна пламенно още веднъж.

— Сбогом, хубаво момиче — прошепна той. — Може би ще се срещнем отново.

Джесика примигна и когато отвори очи, пред нея нямаше никой.

— Джес! Джес! Отговори ми! — гласът на Нед прозвуча съвсем наблизо — точно зад големия валчест камък. — Господи, Патчис, мислиш ли, че то е отмъкнало Джес?

Лъч от фенера им достигна Джесика и тя пое дъх, за да се обади и съобщи на Нед, че е точно зад завоя пред него, когато чу гласа на Патчис.

— Погледни, Нед. Все още се движим в правилна посока. Ето още един отпечатък от ботушите й.

Кой знае защо тревогата, която усети в гласа му, й създаде удоволствие. Двамата заслужаваха да се безпокоят известно време за нея — държаха се така глупаво тази вечер. Каза си, че мълчи от желание да ги накаже, но не можа да се възпре да не се огледа за непознатия, който беше с нея само преди няколко минути.

„Имам нужда от време да изчезна, хубаво момиче.“ Можеше да се закълне, че тези думи не са плод на въображението й.

„О! — помисли си тя. — За какъв дявол закрилям един непознат? Непознат, който…“

— Н-нед — трябваше отново да поеме дъх — прошепна името на Нед така, че го чу само тя. — Нед! Тук съм — чувам ви! Идвам!

Когато се смъкна от издатината и тръгна към тях, веднага попадна в лъча от фенера им.

— Къде беше, дявол да го вземе? — острият глас на Нед я принуди да спре.

— Търсих Синабър — предизвикателно отвърна тя. — Знаех, че никой от онези страхливци в лагера няма да ми помогне!

— Жребецът ти избяга на север — не се предаде той. — Защо си тръгнала по този хълм?

— О, Нед, за бога. Този хълм беше най-близо и реших, че мога да го изкача и да изсвиря. Откъде да знае човек накъде е побягнал, след като се подплаши?

— Отсъства от лагера много по-дълго, отколкото ти е било нужно да се изкачиш — продължи Нед, но се чувстваше, че гневът му постепенно го напуска — все пак я беше намерил здрава и читава. — Мили боже, Джес. Търсим те повече от петнайсет минути. Не ни ли чуваше?

Джесика само сви рамене.

— Пътеката свършва наблизо, до една скала. Тук е много по-тихо и спокойно, отколкото в лагера. До гуша ми беше дошло да слушам суеверните страхове и приказките за духове на онези пъзльовци долу.

— Но ако ти се беше случило нещо, Джес?

— Вие нали сте наблизо? Ще тръгнете да ме търсите и ще ме намерите. Предполагам, че хората ми щяха да се разделят по двойки като влюбени, защото се страхуват от тъмнината. Очаквах повече от мъжете, които работят за мен, Нед, много повече.

— Една жена не трябва да скита сама в тъмнината — промърмори Патчис и й напомни думите на непознатия.

— Обзалагам се, че проверявате дори под леглата си вечер, преди да си легнете, да не би случайно там да се е скрило някое чудовище, нали, Патчис? — изрече тя със сарказъм.

— Джес — предупреди я Нед.

— О, хайде да вървим! Надявам се, че сте успели да намерите нещо, което става за ядене.

Джесика взе фенера от Нед и погледна гневно двамата мъже. Патчис й обърна гръб и бързо заслиза по пътеката към лагера. Веднага щом тъмнината го погълна, тя се обърна, вдигна високо фенера и се вгледа напрегнато в обратна посока.

— Какво търсиш, Джес?

— Ъъ… о, просто проверявам дали има възможност да се заобиколи скалата. Тази пътека е твърде утъпкана, за да свършва дотук.

Нервите й бяха опънати до крайност от срещата с тайнствения непознат. В никакъв случай, разбира се, нямаше да признае, че собствените й необмислени действия бяха я поставили в много опасно положение.

Вдигна фенера малко по-високо, но видя само неясните сенки на скалите наоколо. Изчерви се — радваше се, че беше с гръб към Нед. Никога нямаше да му признае за срещата си с непознатия — един непознат, чиито целувки бяха й завъртели главата… Как би могла да му обясни това, когато самата тя отказваше да го приеме?

Обърна се и забеляза озадачения му поглед; мълчаливо мина край него и се отправи към лагера. Много й се искаше да говори с някого, но той достатъчно й се беше карал в течение на годините. Знаеше много добре, че е строг с нея от обич, но не можеше да измисли начин да му каже за случилото се така, че да не получи наказание. Той вероятно ще я върже и ще я върне обратно в Уайоминг.

След вечерята Джесика се отдели от мъжете и си приготви легло малко по-настрана. Беше прекарала достатъчно нощи заедно с тях, за да знае, че няма да може да мигне, ако не се отдалечи поне малко от тях. Много от мъжете хъркаха, а един или двама от тях страдаха от прекомерно събиране на газове в стомаха, които шумно освобождаваха.

Тя се обърна настрана и се загледа през черната пелена на нощта към пътеката. Кой беше той? Определено не беше дух. Ръцете му бяха прекалено истински… И устните… и твърдото като стомана тяло… Лицето й пламна, когато си спомни как отвръщаше на целувките му. Защо не посмя да поговори с Нед за непознатия? Защо не беше заповядала на мъжете да го проследят и да отмъстят за свободата, която си бе разрешил с нея?

Но така ли беше наистина? Поклати глава с отвращение, когато си спомни как устните й отговаряха на неговите, как почти го молеха да я целува отново и отново… Вдигна ръка и прокара леко пръст по устните си. Движението на ръката притисна блузата към гърдите й и зърната й се втвърдиха от търкането на тъканта по тях…

Джесика изсумтя презрително и смъкна ръка. Затвори решително очи, заповяда на мускулите си да се отпуснат, за да може да заспи, но сънят бягаше от нея. Множество въпроси се въртяха един през друг в главата й. Какво точно се бе случило там? Кой бе той? Когато го срещна, беше сам, но рано вечерта изглеждаше като че ли ги обстрелва цялата Седма кавалерия. И защо нито един от техните куршуми не го улучи?

И как е възможно споменът за пръстите му върху кожата й и за устните му върху нейните да я кара да се вижда пред буйно разпалено огнище през зимата, излегната върху меча кожа? Не сама, разбира се. До нея лежеше сянка — призрачна сянка с тъмна мека коса, тъмни очи и широки мускулести рамене, непокрити с риза. Широки голи рамене, отпуснати до голото й тяло…

Събуди се на следващата сутрин уморена и с болки — цяла нощ се беше обръщала неспокойно върху твърдата земя. Разтърка очи и бързо седна. До нея лежеше голям платнен чувал, вързан здраво. Притегли го към себе си, развърза го и, вдъхна с удоволствие приятната миризма на пушена шунка.

Извади от чувала по-малка торба, която изпускаше бял прах. Брашно. Обърна чувала и изтръска останалото му съдържание: след цял пушен бут паднаха още две добре напълнени торби. Едната съдържаше кафе на зърна, а другата — боб. Имаше достатъчно храна за няколко дни.

Джесика възкликна от удоволствие и точно се канеше да се изправи, когато очите й попаднаха на седлото на Нед, което бе използвала за възглавница през нощта. Протегна колебливо ръка и развърза букетчето от диви цветя, което вече бе започнало да вехне. Хвърли бърз поглед през рамо, за да се увери, че другите все още спят — както обикновено тя се събуждаше първа — и бързо скри цветята.

* * *

Наблюдаваше от склона на хълма, близо до входа към тайната си пещера, как прибират лагера си. Лицето му се отпусна, когато видя групата ездачи със стройната женска фигура отпред да се отправя към най-близкия град, за да попълнят запасите си, вместо да търсят снощните си нападатели.

Когато групата премина хребета и се скри от погледа му, той протегна ръка за юздите на жребеца до него. За момент остана неподвижен, потънал в мислите си. За щастие, беше се подготвил. Идеята, как да не допуска когото и да било до скривалището си, бе подсказана от приказките за бойното поле наблизо. Беше виждал как дори възрастни мъже се плашат от тези приказки край нощните огньове на открито. Сигурен бе обаче, че не беше успял да изплаши тази наперена млада кобилка. Дали бе безразсъдно смела или само глупава?

Обикновено не действаше импулсивно и бе изненадан от поведението си през нощта. Когато младата жена се сви на земята, парализирана от страх, инстинктивно отиде при нея, но това можеше да има много по-сериозни последствия за него от простото му разкриване. Все още имаше болки в слабините от ритника й. Ако го беше ритнала само малко по-вдясно… А и голям късмет имаше, че тази сутрин тя не заповяда на мъжете да претърсят хълма.

Но най-опасно бе онова, което го държа буден цяла нощ, след като най-сетне си легна… Все още преживяваше мощното привличане, върнало го обратно към нея, когато вече беше тръгнал да се скрие в тъмнината на нощта и я бе оставил седнала на издатината до пътеката… Беше изпитал непреодолимо желание да вкуси още веднъж от устните й — отново да почувства странния, сладък огън, пламнал във вените му, когато я държа така близо до себе си…

Споменът за това извика в главата му представата за дом и бъдеще, изпълнени с някого, за когото той значи нещо, който дори да го обича… Виждаше се пред огнище с буен огън, отпуснат върху меча кожа с жена си, сгушена в ръцете му… Може би и две дечица, заспали сладко недалече от огнището?…

Изсумтя подигравателно и скочи върху жребеца. Беше отхвърлил всякакви мисли за любов в този жесток свят, когато го предаде дори и баща му… Беше затворил плътно вратите около сърцето си и ги беше заключил здраво… Беше се заклел никога отново да не допусне да изстрада още едно жестоко потъпкване на нежното цвете на любовта…

Само една клетва го държеше все още на тази земя и той трябваше да остане свободен, за да я изпълни. Не притежаваше нищо, което можеше да назове своя собственост — освен жребеца. Дори и името му беше повече или по-малко взето назаем — име, жигосано с печата на човек, поставен извън закона. Той ще изтрие това петно и ще се погрижи онези двама кучи синове да си платят — не само заради това, което бяха му направили, но и за разбития живот на жената, която обичаше като сестра.

Подкара коня по стръмнината. Спря го преди края на горичката, която ги прикриваше с клоните си. Оттук можеше отново да види ездачите.

О, по дяволите! Не по този път, малка глупачке! Но не посмя да се покаже, когато Джесика поведе мъжете по погрешното разклонение на пътя — не по онова, което водеше към Хардин Сити и край което беше вързал жребеца й и коня с товара им, за да си ги приберат. Вместо това те се отправиха към град Бейкърс Вали. Хиляди дяволи! Как ще им върне сега конете?

А и онази упорита малка идиотка беше достатъчно безразсъдна, за да си създаде един куп неприятности в място като Бейкърс Вали — ако действията й през нощта можеха да се приемат като доказателство за начина, по който обикновено реагираше.