Трейна Симънс
Отдаване в Монтана (19)

Глава деветнадесета

Джесика тичаше с все сила, но галопиращият след нея кон се приближаваше все повече и повече… Къде е Синабър? Не можеше дори да изсвири: имаше нужда от дъха си, за да бяга от преследвачите. Сърцето й лудо биеше и ударите му отекваха в ушите й. Нямаше сили да тича повече…

Неочаквано се оказа, че няма нужда да продължава да тича. Конят я настигна, силна ръка я грабна и със замах я метна върху седлото. Тя изпищя диво и заудря с юмруци по крака на ездача.

— Не! Пусни ме! Не съм искала да го убивам!

При следващия удар на сърцето й тя установи, че е зад решетките на затвора. Прудънс стоеше пред нея и я гледаше осъдително със строго стиснати устни.

— Ти! Ти уби господин Бейкър, но няма да те обесят заради него… Но ти ми отне Сторм… Това престъпление никога няма да ти бъде простено!

Джесика вкопчи ръце в решетките и ги задърпа.

— Ти вече можеш да говориш! Нямаш нужда от него! Моля те, обичам го!…

— Той не е твой, за да го обичаш. Той е мой. Винаги е бил мой и ти нямаш никакви права над него.

— Не! О, моля те…

— Джесика, събуди се! Сънуваш кошмар. Събуди се, скъпа.

Отвори очи и се втренчи в лицето му.

— Сторм? Мислех, че…

— Всичко е наред, скъпа — успокояваше я той. — Това беше само лош сън.

„Само сън“, отекна в главата на Джесика, но в този сън имаше и много истина… Затвори очи и обърна глава настрана.

— Сега съм добре. Мо-можеш да ме пуснеш.

Сторм се вгледа в нея за миг, леко смръщен.

Каква бе тази неочаквана промяна в настроението й тази сутрин? Цяла нощ бе лежала кротко в ръцете му, сега изведнъж…

Той, разбира се, почти не можа да мигне. Всеки път, когато се опитваше да се отмести от голото й тяло, тя проплакваше и отново се наместваше до него. Най-сетне не издържа и малко преди зазоряване се измъкна от одеялата и се гмурна в студената вода на реката.

Реката течеше спокойно тази сутрин. Чувствата му обаче не бяха така уталожени. И студената вода не можа да успокои напрежението и болката в него. Тя само му напомни от колко много неща бе обещал да се откаже…

— Ще приготвя някаква закуска — изрече той рязко.

Джесика кимна леко и зачака болката в слепоочията. Тя наистина дойде, но не със силата от вчерашния ден. Отвори очи и протегна ръка да опипа подутината на главата си. Трябваше й време, за да я открие — отокът бе спаднал, но центърът му все още бе болезнен и тя неволно трепна, когато пръстите й го напипаха.

Физическата болка обаче не можеше и да се сравнява със сърдечната болка, която я измъчваше, докато наблюдаваше как Сторм приготвя закуската им.

Бе облякъл риза, разкопчана на гърдите му. Носеше същите стари, избелели, скъсани дънки, с които бе и когато уби змията.

Когато се изправи с кафеничето в ръка, неволно погледна дупката на скъсаните му дънки. Стори й се, че го чу да простенва приглушено, вдигна очи, но видя само тила му.

Забеляза, че косата му е влажна и погледна към реката. Успял бе да се изкъпе. Потрепери леко и си спомни дивия бяс на водната стихия през вчерашния ден. Ако Сторм не се беше случил тук, сега щеше да бъде мъртва…

Преди да потърсят златото днес, ще трябва да преодолее страха си от водата. Трябваше да се изкъпе, защото все още усещаше прилепналите по тялото си песъчинки.

Погледна Сторм, който отиде до седлата за манерката с вода. Напълни кафеничето с гръб към нея.

Джесика затвори очи, преди той да се обърне. Сънят… сънят бе истина. Снощи бе заспала с мисълта за ранчото си в Уайоминг и Сторм до нея… Бе видяла в мечтите си как двамата възстановяват познатото й от детинство великолепие на родното ранчо… Не бе помислила нито за миг за Прудънс и нейната любов към Сторм…

Той закачи кафеничето над огъня и я погледна.

— Джесика, имаш ли силни болки тази сутрин? Струва ми се, че имам някакво лекарство в торбата си.

Болка? Миглите й трепнаха и тя се вгледа в него. Нямаше лекарство за болката й. Тя бе нещо, с което трябваше да се научи да живее…

— Не — отговори тя най-сетне. — Тази сутрин главата ми само леко ме наболява.

— Тялото не те ли боли?

Джесика предпазливо опъна крака и сви ръце. Ударените места я наболяваха. Уви се в одеялото и седна.

— Мисля, че ще се оправи. Особено след като се изкъпя.

Сторм кимна.

— Ще ти помогна след закуска.

„Да, да, сигурно ще ми помогнеш“ — помисли си тя. Щеше да забрави решението си още при първото му докосване. Нуждаеше се от време, ако смяташе да го спазва през следващите няколко дни. Сърцето й се сви болезнено… и през остатъка от живота й…

Докато се хранеха, бе необичайно мълчалива. Само веднъж промърмори няколко думи на Сторм и то за да му каже колко е вкусна приготвената от него риба. Той също бе странно мълчалив — дори похвалата й прие с едва забележимо кимване. Подаде му чинията си, когато той посегна към нея, и с учудване забеляза, че ръката й трепери.

Чинията едва не се изплъзна от внезапно вцепенените й пръсти и Сторм бързо хвана ръката й.

— Все още не си достатъчно силна.

Нежността и загрижеността в гласа му изпълниха очите й със сълзи.

Той пое чинията с другата си ръка и я сложи до себе си. Продължаваше да държи ръката й. Когато я погледна, видя наведената й глава и спуснатите надолу черни къдрици, които скриваха лицето й. Но тя не можа напълно да скрие приглушеното подсмърчане…

— Джесика — повдигна брадичката й. Не смееше да го погледне в лицето. Той със загриженост я видя да премигва бързо, за да възпре сълзите си.

— Джесика, какво има? Къде те боли?

— Пусни ме — едва успя да му се примоли тя със задушен от мъка глас, — моля те.

Сторм неохотно освободи ръката й. Не можеше да разбере какво става. Днес тя бе издигнала бариера между тях и не искаше дори да я докосва. Забеляза, че неволно обхваща с ръце корема си и се свива напред, като че ли се мъчи да задуши някаква нарастваща болка вътре в себе си.

— Скъпа, моля те, не плачи — отчаяно прошепна Сторм. Посегна към нея, но дръпна обратно ръката си. — Кажи ми къде те боли, мое хубаво момиче. Ще се опитам да прогоня болката ти.

При тези думи тя загуби самообладание. Защо трябваше да я нарича неговото хубаво момиче? Тя повдигна обляното си в сълзи лице и го погледна с мъчителен копнеж в очите.

— Всичко ме боли, Сторм… И не зная как ще понасям тази болка през остатъка от живота си… Сторм, обичам те толкова много…

Както бе невъзможно да спре пороя с голи ръце предния ден, така не можеше сега да се въздържи и да не я притисне към себе си… Отпуснаха се на одеялото. Попи с устни сълзите от лицето й, пръсна огнени целувки по бузите, брадичката и устните й… А когато тя извика от радост и зарови пръсти в косата му, той впи устни в нейните в дълга, нежна и същевременно страстна целувка…

Отдръпна неохотно устните си и нежно отмести кичур коса зад ухото й.

— Все още имаме на разположение днешния ден, обич моя — прошепна той. — Никой не може да дава твърди обещания за утрешния ден… Разреши ми да те любя поне още веднъж… Разреши ми да се изпълня с тебе, с твоята сладост и с твоята любов към мене… Разреши ми да ти дам цялата си любов… докато мога…

— Днес… да, днес — промълви тя. Днешният ден ще приключи и ще отстъпи място на утрешния. Дори силата на любовта й към него не можеше да спре безжалостния ход на слънцето по небосклона… Но те все още имаха днешния ден, днес те все още бяха заедно с многоцветния огън на любовта си, все още можеха да се потопят и изгорят в него…

Джесика с радост се изви срещу него, когато ръцете му погалиха гърба й, преди да се върнат отново на гърдите й. Сплете пръсти в косата му и притегли скъпото лице. Устните й жадно потърсиха неговите, езикът й възторжено се плъзна в устата му, когато той я разтвори с готовност. Бори се за надмощие само секунда, после езикът му се завъртя около нейния, всмука го, сля се с него… и тя се предаде с наслада на властната му сила…

Горещи вълни я разтърсваха под галещите, изискващи, властни ръце на Сторм върху тялото й… Те обхващаха в големите си шепи гърдите й, галеха втвърдените им тъмни зърна, хвърляха я в лудия огън на желанието… Почувства в себе си болезнена пустота — пустош, която само той можеше да изпълни… Искаше го толкова много, толкова силно… Пръстите й изоставиха коприната на косата му и смъкнаха ризата от раменете му… Ахна от удоволствие, когато устните му направиха огнена пътечка до гръдта й и жадно я засмукаха, като същевременно се мъчеше да освободи ръцете си от ризата… Джесика притисна главата му към себе си и простена от удоволствие, разлюляна в пламенния ритъм на споделено желание…

Когато я привлече отново, тя плъзна ръце по гърба му, а неговата ръка обхвана бедрата й, намести я леко срещу себе си и тя с желание отвърна на настоятелния му натиск… До нея достигна отчаяният му стон — дънките му пречеха да се потопи в желания огън на бедрата й…

Ръцете му се запреплитаха по копчетата на дънките, но Джесика посегна надолу и ги покри със своите. С усилие на волята, тя се откъсна от него и седна.

— Разреши ми… — помоли тя с разтреперан глас. — Аз искам да направя това.

Сторм пое дълбоко дъх и кимна. Страстта гореше в очите и на двамата. После погледът му се плъзна по тялото й и се спря върху бялата гръд с розово връхче, надничащо между гъст водопад черни кичури коса, спуснати по раменете й…

— Побързай, хубаво момиче — простена той. — Няма да отговарям за това, което ще направя, ако се бавиш прекалено много…

Джесика се засмя тихичко.

— Ти ми обеща — каза тя бавно. — Обеща да ми дадеш толкова време, колкото ми се иска.

Сторм замълча и тя го наказа, като прекара леко нокът над дънките му… Усмихна се доволно, когато той стисна очи и простена.

— Добре, хубаво момиче — предаде се накрая с тих смях. — Нека бъде, както ти искаш.

— Чудесно. А сега постави ръце под главата си.

За миг сви ръце в юмруци, но после изпълни желанието й. Следеше под натежали от страст клепачи ръката й, отново протегната към дънките му.

Тя сви устни, когато хвана горното копче.

— О, скъпи, заяло е, не иска да се разкопчее…

— Джесика — изръмжа предупредително Сторм.

— А, ето, освобождава се…

Погледна го и задържа погледа му с нейния, докато бавно го разкопчаваше. Но внезапно спря и прекара леко върховете на пръстите си по пулсиращата подутина близо до копчетата, където протърканата материя заплашваше да се пръсне от силата на натиска…

Пръстите й се плъзнаха още надолу и се вмъкнаха в дупката на дънките между краката му. Тя едва можеше да го докосне, но дори лекият допир на пръстите й накара Сторм отново да простене… Когато успя да успокои тялото си със стиснати очи, тя най-сетне разкопча и останалите копчета.

Джесика плъзна ръце под дънките му. Затегли ги надолу и се усмихна, когато той повдигна бедра, за да я улесни.

Пръстите й се забавиха за миг върху бедрата му. Колко пъти плътно прилепващата тъкан на дънките му бе привличала очите й към тази част от тялото му?… Тя наведе глава и покри с целувки бедрото му, полузатворените й очи отново забелязаха тъмното петно от рождение с форма на сърце. Близна го нежно с език.

Лекото докосване на косата й по корема му и нежните ласки, с които обсипа бедрата и краката му, разлюляха тялото му в огнена люлка… Отвори очи и видя главата на Джесика, наведена над него, устните и ръцете й вършеха чудеса, даряваха го с неизпитани досега усещания и удоволствия…

Дори магията на споделената им страст не можеше да се сравни с чувствата, които го изпълваха в момента. Тя му даваше толкова много от себе си, бе така всеотдайна в желанието си и неговото удоволствие да бъде толкова голямо, колкото нейното… Хвърли настрана дънките му и го погледна… Дългите й мигли почти напълно засенчваха кафявите й очи, сега леко замъглени и като че ли малко по-светли… Устните й бяха подпухнали от целувките му…

— Приятно ли ти е, когато те докосвам, Сторм? — запита тя с леко дрезгав глас.

— Нима е нужно да ме питаш, хубаво момиче? — отговори той с глас, изпълнен с желание. — Но ще ти кажа, щом искаш да го чуеш. Обичам докосването ти, хубаво ми е… Обичам те, моя Джесика!

Усмивка се появи на устните й.

— Така си и мислех, но ми е приятно да чуя, че ти създавам удоволствие… Харесва ли ти, когато те докосвам тук?

Той изстена силно, бързо я хвана и притисна на земята под себе си. Вгледа се в палавите искрици в очите й и каза прегракнало:

— Знаеш, че ми харесва… но всички обещания отпадат, когато ме докоснеш… там. Не забравяй това за в бъдеще.

Палавите искрици изчезнаха от очите й.

— Бъ-бъдеще?…

— О, господи. Съжалявам, Джесика. Моля те…

Устните му страстно се впиха в нейните и ръцете му се плъзнаха по тялото й… Когато проникна в нея, почувства как тя се вцепени за миг, но секунда по-късно се отпусна с въздишка и обви крака около неговите…

Само за миг си спомни клетвата си, но реши, че бъдещето за тях е утрешният ден. Днес той държи своето хубаво момиче в ръцете си и може да пие до насита от любовта и страстта й… Отдаде се без остатък на сладкия огън, който гореше и у двамата…

* * *

— Сега е мой ред — заяви Джесика един час по-късно, когато Сторм изми сапунената пяна от косата й.

— Какво искаш да кажеш?

— Ти ми помогна да се изкъпя. Сега аз ще помогна на тебе.

— Скъпа, тази речна вода е много студена.

— Смешно — тя се изправи и го погледна закачливо. — На мене никак не ми е студено.

Сторм се засмя и се наведе да я целуне. Преди да се озове във водата, седнал на песъчливото дъно, зърна за миг хитрата усмивка на устните й. Сега я гледаше отдолу нагоре да се превива от смях.

— Там ти е мястото. Сега стой кротко, докато взема сапуна.

— Днес вече съм се къпал — заяви той. — Е, признавам, че причината да се изкъпя рано тази сутрин бе друга… Знаеш ли как се чувствах всеки път, когато се притискаше до мен тази нощ?

Тя се засмя от сърце.

— Мати никога не ми е споменавала за този начин на охлаждане на силно разгорещен любовник. Учудвам се, че всяка жена не носи винаги кана студена вода.

Опита се да я хване, но тя отскочи настрана, прецапа през водата до брега, където си бяха оставили сапуна и кърпите. Взе шишето с течния сапун и се обърна към Сторм.

— Хайде — подкани го тя. — Седни. Много си висок и не мога да ти измия косата, ако не седнеш.

Той се отпусна във водата, без да откъсва очи от нея. Когато се приближи до него и отвори капака на шишето, аромат на рози изпълни носа му.

— Не искам да миеш с този сапун косата ми. Той е женски.

— О, не се чуваш какво говориш! И вие мъжете използвате разни напарфюмирани неща. Боже, някои от вас така вонят на помадите, които слагат по косите си, и на лосионите, които ползват след бръснене! А сега не говори и се обърни с гръб към мен.

— Не мога да понасям жени, които се опитват да командват — изръмжа той, но се подчини.

Отпусна се, когато тя насапуниса главата му. И двамата мълчаха, докато миеше дългата му коса. Когато ръцете й го оставиха за миг, той се обърна и я видя да загребва вода от реката. Забеляза твърде късно променената му поза и, вместо върху косата, водата от шепите й се изля върху лицето му.

Сторм се задави и я изгледа свирепо, но се засмя, когато я видя да поставя ръка над устата си, опитвайки се да заглуши смеха си.

— Ако правиш каквото ти казвам — каза тя, — ще си спестиш много неприятности.

— Но неприятностите с тебе ми харесват, хубаво момиче.

Джесика почувства, че краката й омекват… Стори й се, че ще падне обезсилена във водата. Успя да се овладее и насочи пръст към него.

— Обърни се!

— Тази гледка ми харесва повече.

— Сторм!

Той се настани по-удобно във водата и разтвори ръцете си.

— Можеш да стигнеш до главата ми и от тази страна. И без това вече заля лицето ми с вода и едва не ме удави.

Джесика въздъхна примирено, пристъпи между краката му и се отпусна в прегръдката му. Отблъсна леко ръцете му настрана, когато се опита да я притисне.

— Трябва да облея косата ти с вода.

Когато се обърна и се наведе да загребе вода, стегнатото й дупе се опъна точно пред очите му и Сторм простена приглушено. Оказа се, че две шепи вода не са достатъчни и се наложи тази операция да се повтори няколко пъти. Най-сетне тя започна енергично да разнася сапунена пяна в косата му.

Трябваше да признае, че последната му идея не се оказа много сполучлива. Мускулите на корема й потрепваха в ритъма на движенията почти до устните му, а чувственото усещане на пръстите й в косата му се оказа по-силно от студената вода, в която седеше. Пожела я отново с цялата сила на младото си тяло. Онази част от него, която държеше под строг контрол, докато я къпеше, сега пое командата над тялото му…

— Джесика, не мога да издържа повече!

— Шшшшт. Почти свършвам. Остава само да те изплакна.

О, не. Не можеше да издържи хубавото й дупе да го разпъва на кръст още веднъж.

— Аз имам по-добра идея.

Джесика изпищя, когато силните му ръце я грабнаха и я отнесоха навътре в реката. Успя да поеме дъх, преди да я повлече със себе си под водата. Когато отвори очи, видя го да върти глава във водата, за да изплакне сапуна от нея. Миг по-късно изплува заедно с него на повърхността. Тук бе прекалено дълбоко за нея и тя нямаше особено голям избор, освен да обвие крака около кръста му и да постави ръце на раменете му.

— Не знам какво да нравя с тебе — въздъхна тя с фалшиво отчаяние. — Ти не си изпълняваш обещанията и не правиш нищо от това, което искам от тебе.

Сторм доближи устни до ухото й.

— Виновен съм, че не сдържах обещанието си… Но може би ще мога да те обезщетя…

— Как?

Сторм стъпи здраво в песъчливото дъно и внимателно я намести срещу себе си…

— Оооо — промълви едва чуто Джесика. — Но… тук?

— Защо не?…