Трейна Симънс
Отдаване в Монтана (20)

Глава двадесета

Изправена на стръмния склон, Джесика възмутено постави ръце на кръста си и се опита да изпепели Сторм с поглед.

— Ще сляза долу с тебе! Изминала съм толкова път дотук! Нямаш право да ми пречиш да стигна до края!

— Не си се възстановила напълно, Джесика. Трябваше да останеш в лагера и да си почиваш, както те помолих.

— И твоето рамо не е напълно излекувано. Освен това цяла сутрин съвсем не ти мина през ума да се безпокоиш за здравето ми… — отвърна тя, но когато видя смущението, изписано на лицето му, протегна ръка към него.

— Сторм, добре съм и мога спокойно да сляза с тебе долу. Повярвай ми. Днес не е валяло. Няма опасност.

Сторм я погледна, кимна и стисна ръката й.

— Добре, хубаво момиче, но първо ще вържа въже към седлото на Спирит и едва тогава ще слезем. Така ще можем да се изкачим по-бързо, ако се наложи.

Джесика знаеше, че идеята му бе разумна, но едва го изчака да завърже единия край на въжето си за седлото на Спирит и да метне другия надолу към дъното на каньона. Беснееше вътрешно срещу всяко забавяне. Нямаше търпение сега, когато бе толкова близо до целта.

„Тази сутрин не бързаше чак толкова много“ — напомни си тя. Изчерви се, наведе глава и си заповяда да бъде по-търпелива. Сторм провери възела на въжето и заповяда на Спирит да не мърда, докато не се върне.

— Джесика?

Вдигна глава и го видя на ръба на стръмния склон да й маха с ръка. Смъкнаха се заедно по обсипаната с дребни камъчета стръмна пътека, като заобикаляха останките от пороя. Стигнаха до потока, който течеше по дъното на каньона.

— Вчера си загубих лопатката — каза тя с тревога. — С какво ще копаем?

— Имам нож. Но мисля, че е излишно да се безпокоим за това… Погледни.

Погледна към другия бряг, към който сочеше пръстът му — всъщност точно към мястото, което вчера бе набелязала като най-вероятното скривалище на златото. Ахна и бързо прегази потока. Не искаше да повярва на очите си. Изкачи се на другия бряг и коленичи пред парче дърво, което се подаваше от скалистата земя. Протегна ръка и избърса няколко пясъчни зрънца от буквите, които безжалостно се вторачиха в нея.

— Съжалявам, скъпа. Предполагам, че златото, което търсеше, трябва да е било всъщност изгубени армейски заплати, нали?

Джесика като че ли нямаше сили нито да се изправи, нито да му отговори… Всичките й надежди, всичките й мечти, всичко, което чичо Пийт бе поискал да й даде… Водната стихия бе отнесла всичко…

Погледна настрана и протегна ръка да освободи някакъв предмет, заклещен до скалата. Издърпа катинар, все още прикрепен към парче обковано дърво. Това разби всичките й надежди. Ключът, разбира се, липсваше, изтръгнат от побеснелите води на пороя. Джесика поклати тъжно глава и го пусна в пясъка.

— Е, явно не е било писано да стане… Сигурно не би трябвало да се чувствам така зле… Тичах след небесна дъга, подтиквана от алчността… Татко винаги ми е казвал, че се заплаща само тежкият труд, не празният стремеж да получиш нещо срещу нищо…

— Чакай малко, скъпа — обади се Сторм и коленичи на мястото, което бе освободила. Започна да рови с ножа си около жалките останки от сандъка с парите и кимна доволно, когато усети, че острието удари нещо твърдо. Бързо откри останалата половина от сандъка. Освободи я, обърна я и я изтърси. Сред множество малки речни камъчета и пясък, пред тях тупна голяма кожена кесия.

— Ето. Останала е тази кесия — той радостно я подаде на Джесика. — И още нещо — порови в пясъка още малко и изтърка в дънките си златна монета, преди да й я подаде. — Можеш да си я запазиш за спомен.

Тя втренчено гледа известно време двайсетдоларовата златна монета, преди да я пусне в джоба си. Но когато Сторм се изправи, тикна кожената кесия в ръцете му.

— Ти я отвори. Аз… няма да мога.

— Не — вдигна ръката й с отворена нагоре длан и пусна кесията в нея. — Имам чувството, че това е предназначено за тебе, затова не е изчезнало заедно с другото злато. И това не е част от парите за армейските заплати. Мисля, че знам какво е.

— Какво?

— Отвори я и ще видиш.

Джесика задърпа кожената връв, но тя се бе затегнала. Сторм й подаде ножа и тя сряза възела. Преди да я разтвори, го погледна нерешително и той й кимна окуражително. Отвори я с треперещи пръсти.

На лицето й се появи разочарование. Извади от кесията няколко камъчета и ги подреди на дланта си.

— Само камъчета, Сторм — въздъхна отчаяно. — Красиви са, но вероятно нямат никаква стойност… Наоколо има милиони като тях.

— Има, но не са като тях. Те не са обикновени скални късчета, мила — взе едно от дланта й и посочи жълтата жилка, която го пресичаше. Заби леко върха на ножа си в камъчето и на дланта му веднага падна жълта люспа.

— Никога ли не си виждала самородно злато, Джесика?

— Злато! Искаш да кажеш, че това е злато?

— Да. Погледни само този къс. Откъдето и да са дошли камъните в ръката ти, това е явно достатъчно богато находище, за да предизвика нова златна треска в този щат.

— Мислех, че тук всичко отдавна е изкопано и изнесено…

— Така мислят всички, Джесика. Но някои от тези златотърсачи бяха потайни хора и силно подозрителни. Много от тях обявяваха намерените от тях находища. Този, който го е открил, вероятно е решил да изчака нещата да се уталожат и тук да се установят сигурни закони, преди да попълни иск. Или… — гласът му заглъхна — може би е донесено от друго място.

Джесика стисна кесията в ръка, но почти веднага разтвори пръсти.

— Сторм, на дъното има нещо. Протегни ръце.

Сторм разтвори шепи и тя изтърси съдържанието на кесията.

Късовете самородно злато се изсипаха в шепите му и той неволно задържа дъх пред богатството, което държеше в ръце. Джесика бръкна в кесията и извади навито на руло парче кожа, вързано с тънки връвчици — може би изсушени котешки черва.

Отново посегна към ножа, който Сторм бе оставил върху скалата, и сряза червата. Когато разтвори парчето кожа, ахна и на лицето й се изписа почуда.

— По-малка е, но изглежда почти като картата, която ми даде чичо Пийт. О, да! Погледни, Сторм — на долния край е изписано името му!

— Дай кесията насам, скъпа. Нека да върнем тези късове злато обратно в нея.

Джесика пъхна картата под мишницата си и разтвори широко кесията. Късовете самородно злато се изсипаха по фунията, оформена от пръстите на Сторм, и тя поклати учудено глава. Бяха няколко дузини и мътният им жълт цвят проблясваше на слънчевата светлина, която струеше върху тях. Нямаше представа каква може да е стойността им.

— Изглежда, чичо ти е попаднал на много богата жила. Не ти ли е разказвал за това? — запита той, докато изтръскваше от дланта си златните песъчинки.

— Той… умря, преди да може да довърши разказа си. Опитваше се да ми каже за още нещо, което ще открия, когато…

— Недей, скъпа — обхвана с длани главата й и я целуна по устните. — Очевидно много те е обичал и сега ти намери това, което той е искал да имаш… Питам се само защо никога не е разработил залежа, откъдето са изкопани тези късове.

— Ще ти разкажа по-късно за чичо Пийт… Той не бе от хората, които търсят щастие в парите и богатството. Много повече ценеше свободата да скита по планините, които обичаше толкова много… Моля те, погледни картата! Можеш ли да разбереш къде може да е този залеж? Наблизо ли е?

Взе картата от ръцете й и я разглежда съсредоточено няколко минути. Изведнъж лицето му потъмня и той извика гневно.

— Дяволите да ги вземат. Ето защо се натискат за земята на Тобаяс!

— Сторм? Какво говориш? Златото в земята на Тобаяс ли е?

— Вероятно част от него. Но това не е мина в истинския смисъл на думата, а само златна жила.

— О, в такъв случай ще трябва да кажа на Тобаяс за нея. — Джесика отново се оклюма. През последните няколко минути бе изгубила не едно, а две богатства… Поне й остават късовете самородно злато в кесията.

— Виждам, че не си наясно по тези въпроси, Джесика. Златните жили не следват определен модел. Дотолкова, доколкото разбирам, тази точка на картата тук е точно в ъгъла към границата на имота на Тобаяс. Но жилата може да се разгърне в имота му или в обратна посока, в свободната земя, за която ти все още ще можеш да отправиш официално искане. Правителството разрешава представяне на искове за минни разработки. Но — добави той — тя може да влиза и в Лейзи Би.

— Лейзи Би? Имотът на Бейкърови? Мислиш, че те са открили златото и се опитват да изкупят земята на Тобаяс?

— Опитваха се да я купят досега, Джесика. Но знай, че Харлин и Дейвид няма да допуснат собствеността на Тобаяс върху тази земя да им попречи. Ще намерят начин да му я вземат.

— Искаш да кажеш, че ще го убият?

— И за по-малко се извършват убийства… Златото върши странни неща с хората, Джесика.

— Не и с чичо Пийт. Той не би се отказал от свободата си за каквото и да било количество злато.

— Изглежда е моят тип човек тогава.

— Сигурно щеше да го харесаш… Трябва да решим какво да правим, Сторм. Не мога да отида при Тобаяс и да го помоля да ни разреши да проверим дали през земята му минава златна жила.

— Напълно си права.

— Хей! Джесика! Сторм!

Погледнаха нагоре и видяха Нед. Тя се усмихна и му махна с ръка да слезе при тях.

— Не мога — извика Нед отгоре. — Старите ми кости няма да издържат. Намерихте ли нещо?

— След малко сме при тебе, Нед! — извика Сторм. Хвана Джесика за ръка и й помогна да пресече потока.

Десет минути по-късно Нед поклати глава и върна картата на Джесика.

— Този стар глупак. През целия си живот е можел да бъде богат като крал, а не съблече от гърба си изтърканите дрехи от еленова кожа и вечните си мокасини. Желанията му бяха толкова простички: да си осигури с капаните достатъчно месо за храна и да намери…

— Нед — попита нетърпеливо Джесика, — според тебе каква е стойността на това злато? Сторм твърди, че камъните в кесията са чисто злато.

— Смятам, че тук има достатъчно, за да си изплатиш ипотеката и да си купиш най-хубавото стадо говеда, което някога си виждала, Джес. Цената на златото се покачи след затваряне на по-голяма част от мините. Държиш в ръката си едно малко богатство.

Тя подаде кесията.

— Вземи я и я пази за мене. Страх ме е да я нося със себе си. И искам да вземеш достатъчно от нея, за да възстановиш парите ви с Мати с лихвата.

— Имам по-добра идея — заяви той. — Смятам, че трябва да скрием тази кесия на някое безопасно място, докато стане възможно спокойно да се върнем и да си я приберем. Все още не сме измъкнали Сторм от цялата тази каша и не знаем с какво ще се сблъскаме през следващите няколко дни.

— Не! — каза Сторм с глас, нетърпящ възражения. — Вземате това злато и заминавате за Уайоминг и двамата. Аз ще се погрижа сам за себе си.

Нед изплю тютюнев сок настрана и намигна на Джесика.

— Прекрасно, синко. Само не виждам как точно смяташ да ни накараш да направим това. Освен това, ще ти се наложи да помогнеш на Джесика. Знаеш, че нежното й сърце я подведе да се грижи за тебе и сега името й се свързва с твоето.

— О, Нед — намеси се Джесика, когато Сторм се смръщи и отвори уста да му отговори. — Какво стана в града? Умря ли господин Бейкър?

— Последния път, когато го видях, беше жив и подскачаше до тавана бесен побеснял… Той и брат му. Наистина жалко след това, което ти се е случило. Разбира се, аз само надзъртах иззад стълбата. Айдалий ми разказа за случилото се, когато отидох при нея през тайния проход — реших, че ще бъде по-разумно да не се мяркам много-много из града. А и нямаше нужда — те докараха цяла тълпа мъже със себе си в къщата… Чудя се как можах да сбъркам в преценката си за този човек!

— Какво искаш да кажеш, Нед? — запита Джесика.

— Те искаха да вкарат госпожица Айдалий в затвора, мръсниците — изсумтя Нед възмутено.

Сторм пристъпи напред с изкривено от ярост лице.

— Спокойно, синко! Не го направиха. Но бяха оформили обвинението си срещу нея юридически, както те си мислеха. Била допринесла за нараняването на един от първите граждани на Бейкърс Вали и къщата й била черно петно върху съвършения — как го казаха? — а, да, имидж на града им — той се засмя гръмогласно и едва не се задави от тютюна, който дъвчеше. — О, госпожица Айдалий нямаше равна на себе си! Попита ги как според тях се отразяват всички тези кръчми върху съвършения, ъъ, имидж на града. И ги попита още дали някой от тях е прихванал от момичетата й някоя от онези болести, за които не се говори… Когато и това не помогна, тя се вторачи във всеки един от тях и започна да се пита на глас какво ли ще кажат жените им, когато разберат точно къде са играли покер. — Нед се превиваше от смях и пляскаше с ръце по коленете си.

Джесика присъедини звънкия си смях към неговия. Дори Сторм се усмихна.

— Представяте си какво стана, нали? На тези мъже не им бе нужно много време да се изнижат един след друг през вратата. Онези, Бейкъровите, се огледаха и видяха, че всичките им свидетели си слагат шапките на главите и се измъкват като пръдня, извинявам се за израза… Струва ми се, че все още не се бяха отказали да принудят шерифа да отведе госпожица Айдалий, но тя подхвърли нещо за някаква жена, около която се навъртал Харлин, и те най-сетне вдигнаха платна и отплуваха след останалите.

Джесика въздъхна с облекчение.

— Радвам се, че господин Бейкър не е умрял. Нямаше да го преживея.

Нед хвърли странен поглед на Сторм и промърмори.

— Много по-добре щеше да бъде, ако беше умрял.

— Нед, не говори така! — изрече тя строго. — Не можем да убиваме всеки, който не ни харесва. Така тази страна никога няма да се цивилизова!

— Даа — поклати глава Сторм. — Трябва да оставим за хора като тях да се погрижат съдилищата и законът.

Джесика потръпна леко.

— О. Н-не бих искала да бъда изправена пред съд в Бейкърс Вали…

— Права си, повярвай ми! — мрачно каза Сторм.

— Той е прав — обади се отново Нед. — Елайъс ми каза как са пратили в затвора Сторм въз основа на фалшиво обвинение. Бейкърови докарали пиян съдия, който през цялото време се наливал, а свидетелите им били срам за съда! Това не е имало голямо значение. Елайъс ми каза, че съдията проспал по-голяма част от свидетелските показания.

— Но къде е била Прудънс? Сигурна съм, че тя е могла да намери начин…

— Тя не бе в състояние да свидетелства, дори и Тобаяс да й бе разрешил — каза тихо Сторм. — Не можеш да си представиш какво й беше сторил онзи мръсник…

— Но сега вече може да свидетелства, Сторм. Все още не може да говори, но се опитва. Ще се научи да влиза във връзка с другите хора по други начини. Ти сам каза, че напредва с езика на знаците, а аз знам, че може да предава мислите си чрез рисунки. С тяхна помощ разбрах, че не си ти този, който я е из-изнасилил.

— А на кого точно ще каже кой го е направил, Джесика? На шерифа? Той е подчинен на Харлин. На някой стар, пиян съдия?

— О, хайде, хайде, синко! — намеси се Нед. — Може да се намери някой, който ще я изслуша. Чух, че тук пристига федерален съдия-изпълнител. Щял да търси някакъв избягал престъпник.

— Ще трябва да се свържем с него веднага щом пристигне! — възкликна развълнувано Джесика. — Трябва да го накараме да ни изслуша!

— Той няма да дойде, Джес. А дори и когато е вече тук, трябва да действаме много внимателно. И тримата сме обявени извън закона. Бейкър ни обвини официално в нападение срещу ценната му персона.

— О, колко е глупав само! — извика тя, без да се замисли. — Как може да смята, че ти си го издърпал от мен и…

Болката в очите на възрастния човек я накара да замълчи.

— Нед. Нед, съжалявам…

— Можех и да го направя, Джес — каза тихо той. — Нямаш представа какво може да направи един мъж — а и една жена дори! — когато са предизвикани.

— Исках само да кажа… Исках да кажа, че в стаята беше тъмно и той не е могъл да види нападателя си.

В гласа й липсваше убеденост и той й се усмихна тъжно.

— Понякога, Джесика, можеш да попаднеш в положение да направиш нещо, на което не си предполагала, че си способна. И тогава ще разбереш какво искам да кажа.

— Нед е прав, Джесика — обади се Сторм. — Или може да ти се наложи да издържиш нещо, което не си и предполагала, че ще можеш да издържиш.

— Колко време беше в затвора? — запита тихо Джесика.

— Шест месеца.

— О, Сторм…

— Това вече е минало — каза той. — И аз няма да се върна там жив.

— Не говори така, моля те!

— Мисля, че знам какво иска да каже, Джес — намеси се Нед. — Така че, засега трябва да снишаваме глави, докато тази буря отмине.

— Знам едно скривалище — обърна се към него младият мъж. — Ще опаковам багажа и ще подготвя конете за път, докато Джесика ти обясни къде се намира.

Когато се отдалечи, Джесика въздъхна и се приближи до Нед.

— Има предвид една пещера, но тя е ужасно близо до Бейкърс Вали — там, където лагерувахме първата нощ, когато спряхме в този район.

— Била си там с него, а? — засмя се тихо той. — Вече знам защо ни остави толкова дълго да се безпокоим за тебе тогава… И откъде дойде онази храна сутринта.

— Да — призна си тя. — Не съм много сигурна, че идеята да останем там е добра, Нед. Опитах се да го убедя да дойде с нас в Уайоминг. Там можем да наемем Фредерик да го защитава.

— Старият Хикъри Нът^[1], а? Това вече е добра идея.

— Как-как го нарече?

Учуденият й поглед го накара отново да се превие от смях.

— Н-няма значение, Джес — каза той, докато избърсваше насълзените си очи. — Нека Мати да ти обясни.

После се отправи да помогне на Сторм — раменете му потръпваха от смях. Джесика го проследи с поглед, като се питаше какво ли друго може да знае Мати за орехите, освен че придават чудесен вкус на тортите и сладкишите й. Когато Нед каза нещо на Сторм и той също се засмя гръмогласно с отметната назад глава, Джесика сви ядосано рамене.

Сторм я погледна, Джесика сърдито скръсти ръце и гневно им обърна гръб. Мъже!…