Джералд Даръл
Гончетата на Бафут (8)

Куе-фонг-гу

Страната на планинските пасища е населена с богато разнообразие от влечуги и повечето от тях, изглежда, лесно се ловяха. В горите на низината, дори и да търсите, много рядко можете да видите някаква змия. Там, разбира се, има змии, но според мен те се срещат рядко и вероятно повечето от тях обитават дърветата, поради което е още по-трудно да се видят и заловят. Из планините тревата гъмжи от малки гризачи и жаби, а планинските горички — от птички: истински рай за змиите. Там се срещат огромни черни плюещи кобри, зелени мамби, тънки дървесни змии с огромни и невинно гледащи очи, пъстра габонска усойница, с раздвоен рог на носа си като на носорог и много други. Наред със змиите тук се срещат в изобилие обикновени и крастави жаби. Обикновените жаби по големина са най-различни — от едрите космати жаби до дребничките колкото желъди дървесни жабки, някои от които са нашарени с петънца и ивици и оцветени в такива нюанси, че приличат повечето на вкусни сладкиши, отколкото на земноводни. Краставите жаби са изобщо много безцветни и мърляви, но за сметка на това са украсени със странни купчинки брадавици и издутини по телата, а цветовете на очите им са удивително разнообразни.

Най-често срещани влечуги обаче са гущерите. Те могат да се видят навсякъде — във високата зеленина край пътищата пробягват уплашено тлъсти сцинки с къси и набити крака, сивобежови, сребристи и черни, а по стените на колибите, по пътищата и по скалите подскачат и поклащат глави агами, обагрени във всички цветове на дъгата. Под кората на дърветата или под камъните се крият дребни гекончета с големи златисти очички. Телцата им са чисти и красиво оцветени в шоколадово и кремаво. Нощем из къщите могат да се видят обикновените домашни гекончета — полупрозрачни и прозрачни, те притичват по таваните като розови перлички.

Местното население ми носеше по най-различно време едни или други видове от тези влечуги. Понякога това беше несигурно завързана на върха на пръчка змия или пък пълна с преглъщащи жаби кратуна. Друг път заловените животни пристигаха завити внимателно в шапката или ризата на ловеца или подскачаха, завързани на края на тънко въженце. По такива опасни начини, как да е, ми се донасяха кобри, мамби и габонски усойници и макар ловците да знаеха, че са смъртоносни, те боравеха с тях с такова безгрижие, което ме смайваше. Обикновено африканецът се държи разумно със змиите и предпочита да се отнася към всички видове змии като към отровни само и само да е спокоен, затова безотговорното отношение на бафутчани, най-меко казано, ме учудваше. Още по-чудно ми се стори, когато разбрах, че влечугото, от което се страхуват най-много, всъщност бе напълно безвредно.

Един ден излязохме с бафутските гончета и докато ловувахме, навлязохме в широка затревена долчинка, разположена на около 800 метра от селото. Гончетата се пръснаха да поставят мрежите и докато ги чаках, седнах на тревата да се насладя на една цигара. Внезапно вниманието ми бе привлечено от някакво леко движение от лявата ми страна. Погледнах надолу и видях едно влечуго, което ме накара да зяпна от учудване. Дотогава смятах агамата за най-колоритния гущер сред планинските пасища, но в сравнение с този, който изпълзя пред очите ми между тревните стъбла, агамата изглеждаше сива и безцветна. Седях и не смеех да шавна от страх да не би това чудесно животинче да се вмъкне отново в гъстака. Тъй като стоях съвсем неподвижно, гущерът очевидно реши, че съм съвсем безопасен и бавно и тържествено се плъзна на слънце, изтегна се и започна да ме съзерцава с напръсканите си със златисти точици очи. Това беше без съмнение някакъв вид от сцинките, но най-едрият и красиво оцветен от тези, които бях виждал дотогава. Гущерът лежеше съвсем неподвижно и се топлеше на ранното утринно слънце, така че имах предостатъчно време да го изучавам.

На дължина, включително опашката, достигаше тридесетина сантиметра, а най-широката част на тялото му бе около пет сантиметра. Имаше къса и широка глава и малки, но силни крака. Цветовете и шарките по тялото му бяха толкова сложни и смайващи, че е просто невъзможно да се опишат. На първо място големите му, леко повдигнати люспи създаваха впечатление, че целият е майсторски направен от мозайка. По гърлото му имаше надлъжни черни и бели ивици, върхът на главата бе оцветен в ръждивочервено, а бузите, горната устна и брадата — в ярко керемиденочервено. Основният цвят на тялото му бе лъскаво черен, на фона на който останалите цветове изпъкваха изключително добре. От ъгъла на челюстта до предните крака се проточваха райета от ярко вишневочервено, разделени едно от друго с по-тесни ивици от черни и бели люспи. Опашката и външната страна на краката бяха напръскани с бели петна. Малки и нежни по краката, те бяха толкова нагъсто разположени по опашката, че на места образуваха вертикални ивици. Гърбът му бе раиран от редуващи се надлъжни черни и светложълти ивици. Като че ли всичко това не бе достатъчно, та жълтите райета на места бяха прекъснати от обагрени в розово люспици. Цялото влечуго бе ярко и блестящо като току-що лакирано и още неизсъхнало.

Докато се наблюдавахме взаимно със сцинка, мозъкът ми разработваше трескаво план за неговото залавяне. Мрежата за пеперуди отстоеше на около шест метра от мен, но все едно, че се намираше в Англия, защото не можех да я използувам. Знаех добре, че гущерът няма да се излежава и да ме чака да изтичам да я взема. Зад него се простираше безкрайна джунгла от високи треви, достатъчно бе да се пъхне в нея, за да изчезне безвъзвратно. За мой ужас точно в този момент дочух, че гончетата се завръщат. Налагаше се да предприема нещо начаса, в противен случай ловците щяха да изплашат влечугото. Изправих се бавно на крака и сцинкът повдигна разтревожено глава. Когато първият ловец изтупурка по тревата, аз се хвърлих отчаяно върху сцинка. Имах малко предимство пред него. След като в продължение на четвърт час ме бе наблюдавал, без да направя нито едно движение, той не очакваше да се нахвърля като ястреб отгоре му. Предимството ми трая много кратко, защото гущерът се отърси много бързо от изненадата. Когато се струполих върху земята, той се отдръпна много ловко встрани. Аз се претъркулих и направих отчаяно движение с ръка, за да сграбча бързо оттеглящото му се тяло. Точно в този момент се появи ловецът и видя какво правя. Вместо, както очаквах, да ми се притече бързо на помощ, той изкрещя продължително, скочи напред и ме задърпа встрани от моята жертва. Сцинкът се шмугна в гъстата трева и изчезна. Освободих се от ловеца и се извърнах, освирепял към него.

— Бушмане! — изръмжах гневно аз. — Що за глупости вършиш?

— Маса — отвърна гончето и защрака възбудено с пръсти, — това животно е много, много опасно. Ако ухапе маса, маса веднага ще умре.

Едва сдържах гнева си. Отдавна знаех, че въпреки всички доказателства африканците упорито поддържат схващането, че някои от всъщност безвредните видове влечуги са смъртоносно отровни. С мъка устоях на изкушението да кажа на ловеца, че е абсолютен идиот, но вместо това се опитах да му приведа някои доказателства.

— Как наричате това животно? — попитах аз.

— Куе-фонг-гу, са.

— Казваш, че е много отровно, а?

— Много отровно, маса. Това животно е опасно.

— Добре, глупако, но ти забравяш, че европейците имат специално лекарство против това животно, а? Забрави ли, че дори това животно да ме ухапе, аз няма да умра, а?

— Ех, маса, забравих!

— Та затова се беше затичал като жена, ревеш и ме дръпна така, че изпуснах прекрасното животно, защото си забравил, а?

— Съжалявам, са — отвърна разкаян ловецът.

Почуках с пръст по къдравата му глава.

— Следващият път, приятелю — казах строго аз, — помисли със собствения си мозък, преди да правиш такива работи, чуваш ли?

— Чувам, са.

Когато на сцената се появиха и останалите гончета и разбраха за целия инцидент, те зяпнаха от учудване и започнаха да щракат с пръсти.

— Ва! — възкликна с възхищение един от тях. — Маса не се страхува. Той се е опитал да хване куе-фонг-гу!

— А, ама Уано хвана маса — подхвърли друг и всички гръмогласно се кискаха.

— Ей, Уано, днес имаш късмет, маса някога ще те застреля заради твоите глупости — каза друг и всички отново избухнаха в гръмогласен смях при мисълта за ловеца, дръзнал да ми попречи да заловя животното.

Когато утихнаха, аз ги разпитах подробно за влечугото. За мое успокоение те ме увериха, че се срещало много често из тия места и че съм щял да имам много случаи да се снабдя с повече екземпляри. Всички обаче единодушно смятаха сцинка за смъртоносно отровен. Толкова бил отровен, уверяваха ме те, че дори само да съм докоснел тялото му, веднага съм щял да падна агонизиращ на земята и след няколко минути да умра. После ме попитаха за лекарството против смъртоносното влечуго, но аз не издадох моята тайна. Отговорих им, че ако намерят един куе-фонг-гу, аз ще го заловя и ще им докажа, че няма да умра в агония. Развеселени и заинтригувани от мисълта за предстоящия страхотен експеримент (защото никой от тях не вярваше ни най-малко на моето лекарство), те обещаха да ми помогнат. Едно от гончетата каза, че знаело място с много такива влечуги. То поясни, че мястото било наблизо, затова вдигнахме съоръженията си и поехме. Ловците започнаха да бъбрят помежду си, по всяка вероятност се ловяха на бас дали ще оживея, ако дръзна да хвана някой куе-фонг-гу.

Гончето най-сетне ни доведе до склона на един хълм, отстоящ на около километър и половина. Проливните дъждове бяха измили по-голямата част от червената пръст по склона и по тези места стърчаха големи оголени парчета сива скала. В отделни пукнатини на скалите се бе събрала малко пръст и там растяха всевъзможни растения, които успяваха да преживяват с малкото доставяни им от тези стиски пръст, влага и хранителни вещества. По краищата на скалите растеше висока златиста трева и едно интересно, наподобяващо магарешки бодил растение с бледожълти като на лютиче главички. Изложените на слънцето скали се нагряваха толкова, че не можеха дори да се докоснат. Тънките гумени подметки на обувките ми се залепваха по тях и имах чувството, че стъпвам върху мухоловки. Започна да ми се струва, че напечената повърхност на скалата е твърде гореща дори за обичащите слънцето влечуги. Внезапно от една туфа излетя нещо продълговато и разноцветно, прекоси светкавично трепкащата в маранята скала и моментално изчезна в убежището, което предлагаха високата трева и бодилите.

— Куе-фонг-гу! — възкликнаха бафутските гончета, замръзнаха на местата си и стиснаха по-здраво копията си. Прецених, че вместо да ми помогнат, те вероятно щяха да ми попречат, затова им казах да останат по местата си, а аз продължих напред сам. Държах само една мрежа за пеперуди и докато приближавах предпазливо туфите треволяк, които растяха по пукнатините на скалите, разръчквах лекичко с дръжката на мрежата и проверявах дали сред тях не се крият куе-фонг-гу. Наистина човек се смайва от множеството обитатели, които тези малки кичури трева приютяват. Аз подплашвах безброй едри скакалци, цели облаци нощни пеперуди и комарчета, маса блестящи пеперудки, бръмбарчета и няколко водни кончета. Започнах да разбирам защо опърленото и оголено място привлича толкова много гущерите.

Най-сетне щастието ми се усмихна. Като пъхнах дръжката на мрежата в кичур трева и леко я завъртях, аз подплаших един куе-фонг-гу. Той изскочи от скривалището си и гладко се плъзна върху грубата повърхност на скалата като хокейна шайба върху лед. Хукнах след него, но веднага се убедих, че със сцинка имаме диаметрално противоположни мнения относно най-подходящия терен за спринтиране. Пръстите на краката ми случиха една пукнатина на скалата и аз паднах по очи. Когато се изправих и вдигнах мрежата, моята плячка бе вече изчезнала. Плувах в пот, от каменните плочи се излъчваше такава жега, че от всяко мое усилие кръвта пулсираше като тъпан в ушите ми. Гончетата стояха на края на високата трева и наблюдаваха безмълвни и захласнати какво върша. Аз обърсах лице, стиснах мрежата в лепкавата си от пот ръка и приближих решително следващата туфичка трева. Сега действувах по-внимателно. Пъхнах дръжката между стъблата на тревата и бутнах леко насам-натам един-два пъти, после я извадих, за да видя какво ще се случи. Тактиката ми бе възнаградена. Видях един куе-фонг-гу. Той подаде много предпазливо глава от растителността, за да разбере каква е тази суматоха. Бързо ритнах туфата трева зад него и спуснах отпреде мрежата. В следващия миг вдигнах победоносно мрежата за пеперуди, в която бясно се мяташе куе-фонг-гу. Мушнах ръката си в нея и сграбчих влечугото през средата на тялото му, а то ми отмъсти на часа, като стисна с челюсти палеца ми. Макар и да притежава силни челюсти, зъбите му са много дребни, затова ухапването му не е нито болезнено, нито опасно. Оставих го да гризе палеца ми, за да има с какво да се занимава, докато го извадя от мрежата, после вдигнах поразително красивото му тяло високо във въздуха и го размахах като знаме.

— Погледнете го! — извиках аз на гончетата, които ме наблюдаваха с отворени от удивление уста. — Хванах един куе-фонг-гу.

Тъй като торбите от мек плат, в който пренасяхме влечуги, бяха у гончетата, аз оставих мрежата за пеперуди на скалата и тръгнах към тях, като продължавах да държа сцинка в ръка. Бафутските гончета захвърлиха в миг копията си и побягнаха като стадо подплашени антилопи из високата трева.

— От какво се страхувате, а? — извиках аз. — Държа го здраво в ръка и няма да го изпусна да избяга.

— Маса, много се страхуваме — отвърнаха хорово те, като се държаха на безопасно разстояние във високата трева.

— Донесете торбата да поставя вътре гущера — наредих строго аз и сбръчках вежди.

— Страхуваме се, маса… това животно е опасно — отвърнаха отново те.

Налагаше се да измисля някакъв много силен аргумент, в противен случай трябваше да преследвам моята група ловци по цялото поле, за да получа необходимата за сцинка торба. Седнах на края на обраслото с висока трева място и ги погледнах.

— Ако някой от вас не ми донесе още сега торба да поставя вътре животното — обявих силно и ядосано аз, — утре взимам нови ловци. Запита ли ме фонът защо правя това, ще му отговоря, че са ми необходими безстрашни ловци, а не баби.

Над високата трева се възцари тишина. Бафутските гончета разсъждаваха дали е по-добре да се изправят лице срещу лице с един куе-фонг-гу в моята ръка, или със самия фон в Бафут. След малко куе-фонг-гу спечели и те започнаха да се приближават бавно и неохотно към мен. Един от тях, все още на безопасно разстояние, ми подхвърли една торба за гущери. Преди да пъхна сцинка в торбата, реших, че една малка демонстрация ще бъде полезна за тях.

— Погледнете! — казах аз и вдигнах високо извиващия се гущер, за да го видят всички. — Сега гледайте внимателно и ще се убедите, че животното е безсилно да ме отрови.

Както държах сцинка с едната ръка, аз бавно приближих показалеца на другата към носа му. Влечугото моментално отвори заплашително уста и при ужасените викове на бафутските гончета напъхах колкото можех повече пръста си в устата му и го оставих да го гложди. Бафутските гончета стояха замръзнали по местата си и наблюдаваха недоверчиво и изумени как влечугото гризе пръста ми. Приведени малко напред, затаили дъх, зяпнали, те чакаха да видят дали ухапването на животното ще има някакъв ефект. Куе-фонг-гу се опитваше напразно да отхапе пръста ми и след няколко секунди се умори и се отказа. Аз го пуснах сръчно в торбата, после я завързах и се обърнах към ловците.

— Видяхте ли? — запитах аз. — Това животно ме ухапа, нали така?

— Така, са — отвърнаха с благоговеен шепот ловците.

— Е добре, животното ме ухапа и вкара в тялото ми отрова, нали? Мислите ли, че след малко ще умра?

— Не, са. Щом това животно ухапа маса и маса не умря веднага, значи маса няма изобщо да умре.

— Не, това е от специалното лекарство, което притежавам — излъгах ги с престорена скромност аз.

— Ва! Така е. Маса има чудесно лекарство! — отвърнаха гончетата.

Постъпвах така не просто за да покажа превъзходството на белия човек над черния. Истинската причина за тази малка игра беше това, че исках да заловя колкото може повече куе-фонг-гу, а знаех, че няма да успея, ако гончетата не ми помогнат, затова трябваше да ги накарам да преодолеят страха си. Единственият начин да постигна целта си бе да им покажа, че моето митическо лекарство е по-силно от смъртоносното ухапване на куе-фонг-гу. Мислех по-нататък да ги снабдя с известно количество от някаква безвредна течност, която щях да обявя за въпросното лекарство, и въоръжени с този еликсир, те щяха да се отправят на лов и да се завръщат с пълни торби блестящи куе-фонг-гу.

На връщане към Бафут крачех наперено, носех гордо моя безценен сцинк и изпитвах голямо задоволство, че измислих толкова хитър начин да се снабдя с повече екземпляри от красивото влечуго. Зад мене пристъпваха мълчаливо гончетата и продължаваха да ме гледат с благоговеен израз на лицата. Всеки път, когато срещнехме някой по пътя, те му разказваха накратко за случилото се и за моята сила и до ушите ми долитаха ахвания от удивление и ужасени възклицания на онези, които чуваха разказа, украсяван с нови подробности при всяко повторение. След като пристигнахме във вилата, настаних моя сцинк в голямо сандъче, събрах гончетата и им изнесох кратка лекция. Посочих, че както са видели със собствените си очи, моето лекарство е сигурна защита против ухапвания от куе-фонг-гу. Те всички кимнаха енергично с глави. Следователно, продължих аз, тъй като ми са необходими много голям брой екземпляри от това влечуго, предлагам да ги снабдя с магическото лекарство още на следващия ден. „Въоръжени с него — казах аз, — вие ще можете да ходите на лов и да ми носите куе-фонг-гу.“ После им се усмихнах самодоволно в очакване на възторжените им викове. Нищо подобно, вместо това гончетата стояха страшно навъсени и ровеха с пръстите на краката си в праха.

— Е, какво — попитах след дълго мълчание, — не сте ли съгласни?

— Не, маса — промърмориха те.

— Защо не сте съгласни? Не вярвате ли, че ще ви дам от това специално лекарство, а? Защо се страхувате?

Те започнаха да се почесват по главите, пристъпваха от крак на крак, поглеждаха се безпомощни, след което един от тях набра смелост и заговори.

— Маса, — каза той, като се изкашля няколко пъти, за да прочисти гърлото си, — това лекарство е много хубаво. Ние видяхме всичко. Ние видяхме как това животно хапа колкото си искаше маса и маса не умря.

— И тогава?

— Това лекарство, маса, е джуджу на белия човек. Това не е джуджу за черните. За маса това лекарство е добро, но за нас не е добро.

Половин час спорях с тях, молех се и ги придумвах. Те се държаха учтиво, но непреклонно: лекарството било чудесно за белите, но нямало да подействува на черните. Това вярваха и го устояваха твърдо. Опитах всички доказателства, които ми идваха на ум, за да ги накарам да променят решението си, но полза нямаше. Най-сетне, крайно раздразнен от пълния крах на моя проект, аз освободих гончетата и отидох да хапна нещо.

По-късно същата вечер ме посети фонът, понесъл бутилка джин и придружен от петима съветници. Седнахме на огряната от луната веранда и в продължение на половин час си бъбрихме за най-различни дреболии. По едно време фонът придърпа своя стол по-близо до моя, наведе се към мен и се усмихна така, че цялото му лице засия.

— Един човек ми каза, че си хванал куе-фонг-гу — каза той. — Не ме ли лъже този човек?

— Не те лъже — кимнах аз с глава. — Това животно е чудесно!

— Този човек ми каза, че си хванал животното със собствената си ръка — продължи фонът. — Струва ми се, че този човек лъже, а? Куе-фонг-гу е много опасно и не може да се пипа с ръка, нали? Веднага може да те убие, нали така?

— Не е така — отвърнах твърдо аз. — Този човек не те е излъгал. Аз хванах това животно със собствената си ръка.

При тези думи членовете на съвета издишаха въздуха си със съскане, а фонът се облегна назад и ме загледа с широко отворени очи.

— А когато го улови, какво направи животното? — попита най-сетне той.

— Ухапа ме.

— Вааааа! — възкликнаха едновременно фонът и съветниците.

— Ухапа ме хей тука — казах аз и протегнах ръка, а фонът се отдръпна назад, като че насочих срещу него пистолет. Той и съветниците му разгледаха пръста ми от почетно разстояние и започнаха оживено да си говорят нещо.

— А ти защо не умря? — попита на края фонът.

— Да умра ли? — възразих аз и се намръщих. — Защо да умирам?

— Това животно е много опасно — отвърна развълнувано фонът. — То хапе. Ако го пипне черен човек, веднага ще умре. Защо ти не умря, приятелю?

— Имам специално лекарство за такива случаи — отвърнах небрежно аз.

От устата на моите слушатели се изтръгна спонтанно „аааахх!“.

— Това лекарство европейско ли е? — попита фонът.

— Да. Искаш ли да ти го покажа?

— Да, да, чудесно! — отвърна нетърпеливо фонът.

Те чакаха мълчаливи, но неспокойни, докато отидох да взема малкото сандъче с медикаментите. От него извадих пакетче боракс и сипах малко върху дланта на ръката си. Всички се наведоха напред с желание да видят по-добре. Аз напълних една чаша с вода, капнах няколко капки върху прашеца и след това размазах кашицата върху ръцете си.

— Ето! — обявих аз и показах ръцете си като фокусник. — Сега куе-фонг-гу не може да ми направи нищо лошо.

Аз пристъпих към сандъчето на сцинка, отворих го и после се обърнах към гостите с влечугото в ръка. Разнесе се шумолене на роби и съветниците избягаха в пълен безпорядък на другия край на верандата. Фонът остана като вкаменен на своя стол. Когато пристъпих към него, по лицето му се изписа отвращение и ужас. Спрях и вдигнах високо влечугото, което съсредоточено се опитваше да ампутира пръста ми.

— Погледни… нали виждаш? — заявих аз — животното не може да ме убие.

При вида на гущера от гърдите на фона се изтръгна продължително „Айиии“ от удивление. Най-сетне той успя да откъсне омагьосаните си очи от него и да се обърне към мен.

— Това лекарство — каза с хрипкав глас той — добро ли е за чернокожите?

— Това лекарство е чудесно и за чернокожите.

— И чернокожият няма да умре?

— Няма, приятелю.

Фонът се облегна и ме изгледа удивен.

— Ва! — възкликна накрая той. — Това лекарство е чудесно!

— Искаш ли да опиташ това лекарство? — попитах небрежно аз.

— Ъ… ъ… да, да, чудесно — отвърна нервно фонът.

Преди да успее да промени решението си, аз поставих сцинка обратно в сандъчето и приготвих нова смес от боракс и вода. Показах на фона как да я размаже и той дълго и мълчаливо я разтрива върху огромните си ръце. После донесох сандъчето, извадих сцинка и му го подадох.

Напрежението достигна своя връх. Кръгът от съветници наблюдаваше със затаен дъх и изпънати от напрежение лица, а фонът облиза устни, протегна ръка към сцинка, отдръпна я нервно, после отново се присегна. Ръката му се сведе над изпъстреното влечуго и за миг го обзе несигурност, но после пое дълбоко въздух и сграбчи здраво гущера през средата на тялото.

— Ааа! — въздъхнаха силно членовете на съвета.

— Ииии! Аз го държа — изрева фонът, стиснал толкова силно нещастния сцинк, че се уплаших да не го умори.

— Не го стискай толкова силно — помолих го аз. — Ако го стискаш така, ще го убиеш.

Парализиран от смесеното чувство на ужас и наслада, породено от собствената му смелост, фонът само седеше и гледаше с широко отворени очи сцинка в собствената си ръка и повтаряше „Държа го… държа го…“, докато накрая се принудих да взема нещастния сцинк и да го върна в сандъчето.

Фонът огледа ръцете си, после вдигна към мен лице, грейнало от детски възторг. Членовете на съвета бърбореха нещо възбудени. Фонът размаха ръце към мен и започна да се смее. Той се смя, смя, смя, удряше бедра с ръце, превиваше се на стола, кашляше, от устата му пръскаха слюнки, докато от очите му рукнаха сълзи. Смехът му бе толкова заразителен, че и аз започнах да се смея, а скоро след това към нас се присъединиха и съветниците. Ние седяхме, тропахме с крака и така се заливахме в смях, като че нямахме намерение да спираме. Най-после двама-трима от съветниците се търкулнаха, останали без дъх, на пода, а фонът се облегна изнемощял и разтърсван от време на време от пристъпи на весел смях.

— Защо се смееш? — едва успях да промълвя на края.

— Много весела работа — отвърна фонът, разтърсван от нови изблици смях. — От много дълго време, още от дете, се страхувам от това животинче. Ва! Много се страхувах от него. Сега ти ми даде лекарство и аз повече не се страхувам от него.

Той се облегна отново на стола и при тази мисъл пак се разкиска.

— Куе-фонг-гу, твоето време отмина. Вече не се страхувам от тебе — мълвеше задавено той.

Малко по-късно, когато чак коремите ни заболяха от смях, ние изпихме чашите си и фонът тръгна към своята вила, стиснал внимателно в ръка малко пакетче с боракс. Макар и това лекарство да може да се използува успешно срещу куе-фонг-гу, гущерите агами и гекони, аз го предупредих в никакъв случай да не го използува против отровни змии. Както се и надявах, на следващия ден, вестта, че фонът е държал в ръцете си куе-фонг-гу, след като се е имунизирал с моето лекарство, и е оживял след тази среща, се коментираше навсякъде. Бафутските гончета дойдоха след обяд при мен и ми се усмихнаха обезоръжаващо.

— Какво има? — попитах студено аз.

— Маса — започнаха гончетата, — дай ни от лекарството, което даде и на фона, и ние ще отидем да ловим куе-фонг-гу за маса.

Още същата вечер получих две пълни кутии с прекрасни сцинки, обитаващи планинските пасища. Заобиколени от тълпа почитатели, бафутските гончета пиеха ечемичена бира и разказваха за ловните си приключения от този ден, без съмнение солидно украсени. Докато ги слушах, седнал на верандата, аз написах бележка до най-близкия магазин на ОАК^[1] с молба да ми изпратят още един пакет боракс. Мислех си, че може отново да ми потрябва.