Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Bafut Beagles, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Пътепис
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,6 (× 5 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
thefly (2018)

Издание:

Автор: Джералд Даръл

Заглавие: На лов за живи животни

Преводач: Борис Дамянов

Година на превод: 1974

Език, от който е преведено: английски

Издател: Земиздат

Град на издателя: София

Година на издаване: 1974

Тип: сборник; очерк; пътепис

Националност: английска

Печатница: печатница „В. Андреев“, Перник

Излязла от печат: 25.12.1974 г.

Редактор: Владимир Помаков

Художествен редактор: Михаил Макариев

Технически редактор: Катя Стоянова

Художник: Румен Ракшиев

Коректор: Елка Папазова; Маргарита Събева

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/38

История

  1. — Добавяне

Гората на летящите мишки

След като се завърнах от планините в главния ни лагер на река Крос, само една, но съществена празнота остана в нашата сбирка. Тази празнота бе твърде осезаема за мен, тъй като бе причинена от липсата на едно дребно животинче, което всъщност исках да притежавам повече от всички други камерунски животни. Обикновеното название на това животинче е малка летяща катеричка, но зоолозите с присъщия им непочтителен и свойски маниер го наричат Idiurus kivuensis. В Англия изучавах рисунки на това животно и музейни кожи от него, а след пристигането ми в Африка говорех непрестанно за него, докато чак и моите прислужници научиха, че Idiurus kivuensis е името на животното, което ценях най-много от всичко.

Аз знаех, че Idiurus е изключително нощно животно и достига на големина едва колкото малка мишка. Това ме караше да предполагам, че никой от ловците не го е виждал. Оказах се прав. Никой от тях не познаваше изобразеното на моите рисунки животно. От оскъдната литература, посветена на този вид, успях да установя обстоятелството, че тези животни живеят на колонии в кухите дървета и предпочитат по-мъчно достъпните части на гората. Обясних всичко това на ловците със слабата надежда, че ще ги подтикна да търсят тези екземпляри, но безуспешно. Африканецът не ходи на лов за животно, което никога не е виждал, защото мисли, че то просто не съществува — ходенето на лов за такова животно е истинско губене на време. Аз срещнах абсолютно същите трудности и с косматите жаби и разбрах добре, че моите разкази за дребните плъхчета, които летят от дърво на дърво като птички, са обречени на неуспех още от самото начало. Едно бе ясно: ако исках да се снабдя с Idiurus, трябваше сам да отида на лов за него и това трябваше да стане час по-скоро, защото ми оставаше много малко време. Определих село Ешоби за мой главен изходен пункт, от който да ходя на лов за Idiurus. То отстоеше на около един ден път от главния лагер в дебрите на гората, освен това познавах добре неговите жители, защото бях отсядал там при едно от предишните ми посещения на Камерун. Преследването на голямо колкото мишка животно из дебрите на ширналата се няколкостотин мили във всички посоки тропическа дъждовна гора наподобява търсенето на игла в купа сено, но именно това е, което прави толкова интересно колекционирането на диви животни. Шансовете ми за успех бяха едно на хиляда, но независимо от това се отправих бодро към гората.

Пътят за Ешоби може да се оцени само от човек, притежаващ склонността на светците към изтезаване на плътта. По-голямата част от този път наподобява старо и изсъхнало речно корито, макар и да следва трасе, по което нито една самоуважаваща се река не би текла. Той се виеше в поредица зигзаги между дърветата, спущаше се от време на време надолу по стръмния склон в някоя долчинка, пресичаше малък поток и се заизкачваше по отсрещната страна. Когато се спущахме надолу, разпръснатите по повърхността му камъни и скали бяха винаги разклатени, така че понякога човек слизаше много по-бързо, отколкото предполагаше. Заизкачвахме ли се по насрещния скат, откривахме, че скалите се увеличават значително и са разположени като поредица големи стъпала. Това всъщност беше само една измама на окото, защото всеки камък се оказваше така дяволски поставен, че бе невъзможно да прекрачите от един върху друг. Всичките бяха гъсто обрасли със същинско покривало от зелен мъх, диви бегонии и папрат, така че преди да скочи човек, не би могъл да каже какво ще е мястото, на което ще стъпи кракът му.

Пътят продължаваше така около три мили. След това се изкатерихме с мъка от дъното на дълбока долчинка и установихме, че теренът в гората е равен, а пътят — гладък като първокласно шосе. Той се виеше и усукваше около гигантските дървета, а тук-там по него в листака над главите ни се откриваше голям отвор, през който струеха потоци слънчева светлина. На тези облени от слънчевата светлина места се препичаха след нощната роса безброй пеперуди. Те се вдигаха от земята и започваха да кръжат нагоре-надолу около нас, опиянени от слънцето. Сред тях имаше безброй дребни и нежни като снежинки пеперуди, огромни и тромави, с проблясващи като излъскана мед криле и най-различни други, обагрени в черно, зелено, червено и жълто. След като отминавахме, те отново кацаха на огряното от слънцето място и стояха там — весели ярки петна, — като от време на време отваряха и затваряха криле. Този балет на пеперуди можеше да се види винаги по пътя за Ешоби. До голяма степен те бяха единствената форма на живот, която имаше вероятност да се види, защото горските дебри не гъмжат от опасни зверове, както се твърди в някои книги.

Вървяхме по този път в продължение на около три часа, като от време на време спирахме, за да може запотените носачи да свалят багажа на земята и да си починат. Най-сетне пътят свърна встрани, а след завоя гората свърши и ние неочаквано се оказахме на главната и единствена улица на Ешоби. Разлаяха се кучета, пред нас се разбягаха уплашени и кудкудякащи кокошки. Малко момченце се надигна от прахта, където играеше, разрева се с цяло гърло и се пъхна в първата колиба. Изведнъж, като че изскочила изпод земята, ни обкръжи неспокойна човешка тълпа: мъже и момчета, жени от всички възрасти, всички се усмихваха и пляскаха с ръце, блъскаха се напред, за да се здрависат с мен.

— Добре дошъл, маса, добре дошъл!

— Ти пак дойде, маса.

— Добър ден, маса, добре дошъл!

— Е, хей! Маса, ама ти пак дойде в Ешоби!

Гостоприемното и бъбриво човешко сборище ме съпроводи надолу по селската улица, като че бях някаква кралска особа. Някои се втурнаха за стол, след което седнах заобиколен от възхитени и сияещи жители на селото. Те подвикваха от време на време „добре дошъл“ и пляскаха с ръце или пък щракаха с пръсти в изблик на голяма радост.

Аз продължавах да поздравявам стари приятели и да се интересувам за близките и роднините им, когато се появиха носачите с моя багаж и готвачът. После се поде дълъг спор къде да бъда настанен. Най-сетне селяните решиха, че единственото подходящо място за такъв висок гост е новопостроеният танцов салон. Това бе една много голяма кръгла колиба с равен под, лъснат като полиран от стъпките на безброй боси крака. Изнесоха на бърза ръка барабаните, флейтите и марикасите, пометоха пода и ме настаниха.

След като се нахраних и утолих жаждата си, селяните се събраха още веднаж, за да научат защо съм пристигнал. Обясних им надълго и нашироко, че съм дошъл за кратко време и че желая много да заловя едно зверче. След това им описах Idiurus и им показах рисунка на животното. Те си я предаваха от ръка на ръка, всеки поклащаше отрицателно глава и отвръщаше със съжаление, че никога не го е виждал. После извиках трима ловци, с които бях работил и по-рано. Наредих им да отидат веднага в гората, да търсят колкото може повече кухи дървета и да ги маркират. На следващата сутрин трябваше да се върнат, да ми разкажат какво са направили и да ме заведат до откритите от тях дървета. После запитах дали някой от присъствуващите може да се катери по дървета. Вдигнаха се десетина ръце. Доброволците бяха от най-различни възрасти, затова ги изгледах недоверчиво.

— Може ли да се катерите по дървета? — попитах ги аз.

— Да, са, можем — чу се моментален и невдъхващ вяра отговор.

Посочих едно огромно, извисено на края на селото дърво.

— Може ли да се изкачите по онова високо дърво? — попитах ги аз.

Броят на доброволците начаса се стопи. Само един човек продължи да вдига ръка.

— Можеш ли да се изкачиш по онова високо дърво? — запитах повторно аз, като сметнах, че не ме е чул.

— Да, са — отвърна той.

— Да не ме лъжеш?

— Не, са, мога да се изкача. Мога да се покатеря и на много по-високи дървета.

— Добре, утре ще дойдеш с мен в гората.

— Добре, са — отвърна човекът и се ухили.

— Как се казваш?

— Питър, са.

— Добре, утре рано-рано да дойдеш.

Ловците и останалите жители на селото се разпръснаха, а аз разопаковах моите съоръжения и се подготвих за следващия ден. Цялото село се завърна отново тихо и предпазливо още същата вечер при мен, за да ме наблюдава как се къпя. Това можеше да се направи сравнително удобно, защото стените на салона за танци имаха безброй прозорци и пукнатини. Сигурно са ме наблюдавали поне петдесетина души, докато насапунисвах тялото си и си пеех с всички сили, но доста време не усетих, че ме наблюдават. Това никак не ме безпокоеше, аз не съм прекалено скромен и докато моите зрители (половината от които жени) пазеха тишина и не подхвърляха неприлични забележки, нямах нищо против да ме наблюдават. Якоб обаче пристигна точно в този момент и възмутителното любопитство на селяните го потресе. Той грабна една тояга, втурна се към тях и ги разгони. Тълпата се разбяга с писъци. Якоб се върна задъхан със справедливо негодувание. Малко след това забелязах, че е пропуснал двама души от наблюдателите, чиито сериозни черни лица надничаха през един от прозорците. Повиках Якоб.

— Якоб — обърнах се аз към него и посочих с насапунисаната си ръка към прозореца. — отново се връщат.

Той огледа лицата на прозореца.

— Не се връщат, са — отвърна важно той, — тези двамата са мои приятели.

Очевидно не биваше да бъда оскверняван от погледите на безразборната маса селяни, но личните приятели на Якоб влизаха в друга категория. Много по-късно научих, че Якоб се проявил в този случай като делови човек. След като разгонил тълпата, той обявил, че онези, които му заплатят по едно пени, могат да се върнат и да наблюдават моята баня. Той направил набързо търговията с по-млади селяни, повечето от които виждаха за първи път европеец и които искаха по този начин да разрешат различни облози помежду си — дали цялото ми тяло е бяло или по него има и черни петна.

Рано на следващата утрин пристигнаха моите ловци и катерачът. Оказа се, че ловците са открили и белязали тридесетина кухи дървета в различни райони на гората. Разпръснати били в такъв широк район, че било невъзможно да ги обиколим за един ден. Реших да започнем с най-отдалеченото дърво, след което постепенно да се връщаме към селото.

Пътеката, по която тръгнахме, беше истинска горска пътека. Широка около половин метър, тя лъкатушеше и се огъваше около дърветата като умираща змия. От началото ни поведе по един изключително стръмен склон през огромни кръгли камъни, отгоре на които растяха папрат и мъх, изпъстрени тук-там с цветчетата на нежно и розово, подобно на иглика цвете.

На места от дърветата провисваха огромни, усукани и преплетени лиани и пресичаха пътя ни под най-различни форми, увиваха се и се огъваха подобно на огромен питон. На върха на този стръмен наклон пътеката продължаваше по равен горски терен между гигантските стволове на дърветата. Във вътрешността на гората бе прохладно и сенчесто. Слънцето проблясваше през гъстата плетеница от листа, от което ни се струваше, че се движим по вода. Гората не е преплетена маса от шубраци, както ви я представят разни писатели. Тя се състои от огромни, наподобяващи колони стволове на дърветата, които растат доста далеч едно от друго, а в полумрака между тях се спотайват храсталаци, млади фиданки и нискостъблени растения. Продължихме по тясната пътечка още около четири мили, после един от ловците спря и заби с тътен своя мачете в ствола на огромното дърво.

— Това дърво е кухо отвътре, са — обяви той.

В основата на дървото имаше широка шестдесетина сантиметра и висока около метър цепнатина. Наведох се и пъхнах глава в нея, после извих тяло и погледнах нагоре в дървото. Ако на върха изобщо имаше отвор, той вероятно не се виждаше от някоя извивка във вътрешността на дървото, защото надолу не се процеждаше никаква светлина. Започнах да душа енергично, но до носа ми идваше само миризмата на изгнило дърво. На дъното на хралупата нямаше нищо друго, освен малко изпражнения от прилепи и изсъхнали обвивки от разни насекоми. Не изглеждаше особено обещаващо дърво, но си помислих, че няма да е лошо да го опушим и да разберем какво се крие в него.

Опушването на голямо горско дърво представлява вълнуваща процедура, когато не се прави много често. По време на търсенето на Idiurus вълнението не бе чак толкова голямо поради обстоятелството, че опушвахме ежедневно много дървета и голяма част от тях се оказаха абсолютно празни. Опушването на дърветата е истинско изкуство и изисква известна практика, за да се усъвършенствува. Първо, след като сте открили дървото и сте се убедили, че наистина е кухо до самия си връх, трябва да откриете дали няма нагоре по ствола някакви изходи. Ако намерите, трябва да изпратите човек да ги покрие с мрежа. След това, замрежвате главния отвор в основата на дървото така, че от една страна, да не пречи на пушека, а от друга, да спира всички излизащи отвътре животни. Важно е да се убедите, че мрежата е здраво закрепена, защото няма нищо по-неприятно от това мрежата да падне и да ви обгърне точно когато животните започнат да излизат от вътрешността на дървото.

След като поставите всички мрежи на съответните места, заемете се с огъня. Обратно на всички очаквания, той не трябва да гори с пламък, а да пуши, освен ако не искате да събирате печени образци от фауната. В отвора най-напред се поставя купчина сухи и напоени с газ клонки и се запалват. Когато пламнат, отгоре им се хвърлят непрестанно зелени листа. Листата почти не горят с пламък, но затова пък отделят огромно количество задушлив пушек, който се всмуква веднага и плъзва нагоре по кухото дърво. Следващият проблем е да се внимава нагоре да не отива твърде много пушек. Проявите ли немарливост, лесно ще задушите вашите животни, преди да са успели да се измъкнат от дървото. Целта е да се достигне онази златна среда, намираща се някъде между задушаването и опичането на плячката. След като се запали огънят и бъде затрупан със зелени листа, обикновено минават около три минути (това е в зависимост от размерите на дървото), после пушекът прониква във всички части на дървото и животните започват да се измъкват от него.

След опушването на първото дърво от него излезе само една голяма и възмутена нощна пеперуда. Ние свалихме мрежите, угасихме огъня и продължихме пътя си. Следващото белязано от ловците дърво се намираше на около половин миля по-нататък. Когато пристигнахме до него, повторихме процедурата от самото начало. Това дърво ни причини малко повече вълнения. Макар в хралупата на ствола да не открихме Idiurus, вътре имаше някакъв живот. Първо напусна укритието си малко геконче с красиви шоколадови и пепелявосиви ивици. Тези гущерчета се срещат в голям брои из горските дебри и при опушване на дърветата се откриват обикновено по две-три от тях. Почти по петите на гущерчето се появиха три други същества. Те изпълзяха и наподобяваха огромни кафяви наденички със същински ресни от полюшващи се крачета от двете страни. Това бяха гигантски стоножки, огромни, глупави и напълно безопасни създания, които се срещат навсякъде из гората. Хралупестите дървета са любимото им обиталище, защото се хранят с тяхната изгнила дървесина. С това се изчерпа цялото съдържание на хралупата. Ние свалихме мрежите, угасихме огъня и продължихме нататък. Следващото дърво, както и останалите три след него се оказаха съвсем празни. От седмото дърво изскочи малка колония прилепи. Всички излетяха уплашени от една дупка на върха на дървото в момента, в който Питър се опита да се покатери на него.

Изнурителната работа по поставянето на мрежите, опушването на дървото, свалянето на мрежите и придвижването до следващото дърво повторихме петнадесет пъти през този ден и привечер, с безброй болезнени и смъдящи драскотини и натъртвания, прегракнали от вдишвания пушек, вече бяхме капнали от умора. Чувствувахме се отвратително, защото не заловихме нито Idiurus, нито нещо що-годе ценно. Когато достигнахме последното дърво, което искахме да опушим преди здрач, изпитвах такава умора, че дори ми бе безразлично дали в неговата хралупа има Idiurus, или не. Приседнах на земята, запалих цигара и започнах да наблюдавам подготовката на ловците. След опушването на дървото от него не излезе нищо. Ловците ме погледнаха.

— Свалете мрежите. Връщаме се в Ешоби — наредих уморено аз.

Якоб започна чевръсто да развързва мрежата от ствола на дървото, после изведнъж спря и се взря в нещо, което лежеше в кухината в основата на дървото. Той се наведе, повдигна го и се приближи до мен.

— Маса се интересува от това животинче? — запита неуверено той.

Погледнах и едва не получих шок. Той държеше за дългата переста опашка безжизненото тяло на един Idiurus. Очите на животинчето бяха затворени, но забелязах, че продължава да диша. Той постави голямото колкото мишка тяло на Idiurus върху дланите ми и аз вперих в него очи. Животинчето бе изпаднало в безсъзнание под влияние на задушливия пушек.

— Бързо, Якоб, бързо! — изкрещях, обхванат от страх — донеси една малка кутия да го поставя вътре… не, не тази, по-добра донеси… Постави вътре дребни листа… дребни листа… глупчо такъв, сложил си половин дърво… Така, сега вече е добре.

Поставих благоговейно Idiurus в кутията и отново го погледнах. Той лежеше съвсем отпуснат и в несвяст, макар че гръдният му кош се повдигаше и розовите му лапички потрепваха. Стори ми се, че е на границата между живота и смъртта. Грабнах бързо огромен сноп листа и започнах енергично да му вея. За моя най-голяма радост четвърт час след прилагането на тази особена форма на изкуствено дишане Idiurus започна да се съвзема. Той отвори замъглените си очи, обърна се по корем и остана напълно безпомощен в това състояние. Продължих още дълго да му вея, след което затворих внимателно капака на кутията.

Докато се мъчех да върна Idiurus в съзнание, ловците ме заобиколиха мълчаливи и натъжени. Когато видяха, че животното се върна към живота, по лицата им заигра широка усмивка на доволство. Ние претърсихме бързо вътрешностите на дървото да не би да има и други задушени животинчета, но не открихме нищо. Това много ме озадачи, защото се предполагаше, че Idiurus живее на големи колонии. Откриването само на един екземпляр беше твърде необикновено явление. Искрено се надявах написаното в книгите да отговаря на действителността, защото залавянето на отделни екземпляри от цяла колония животни е безкрайно по-лесно, отколкото преследването и залавянето на самотни животни. Все пак нашата летяща катеричка ме безпокоеше. Искаше ми се час по-скоро да пренеса скъпоценната си придобивка в селото и да я извадя от малката кутийка, в която пътуваше. Прибрахме мрежите и тръгнахме с възможната най-голяма бързина през полумрака на гората. Аз носех внимателно кутията с Idiurus в ръце, като че в нея имаше яйца, и от време на време му веех през капака от мрежа.

Когато се прибрах благополучно в танцовия салон на селото, подготвих по-голяма клетка за драгоценното животно, след което го преместих в нея. Това никак не бе лесно, защото съвзело се напълно от задушаването, то се стрелкаше бързо и уплашено насам-натам. Най-сетне, без да го изпусна да избяга или да му позволя да ме ухапе, успях да го преместя в новата клетка, след това поставих най-силната лампа до него, за да мога добре да го разгледам.

На големина беше колкото обикновената домашна мишка и по общите си очертания наподобяваше много нея. Първото нещо, което привлече веднага вниманието, е опашката: тя е много дълга (почти два пъти по-дълга от тялото), а по продължението на двете ѝ страни растат ресни от дълги къдрави косми, така че опашката прилича на мръсно перо. Главата му е голяма, валчеста, с малки, заострени ушички. Очите са катраненочерни, мънички и малко изпъкнали. Гризаческите му зъби, два огромни и светлооранжеви резеца, са леко издадени от устата и отстрани му придаваха извънредно високомерно изражение. Може би най-любопитното при това животинче е неговата „летателна“ кожеста ципа, която се разпростира от двете страни на тялото му. Това е дълга, нежна кожена гънка, закрепена на глезените и на дългия, леко извит хрущялен израстък, излизащ от предната лапа непосредствено зад лакътя. Когато стои на едно място, кожичката е надиплена и прибрана покрай тялото му като завеска; хвърли ли се във въздуха, животинчето опъва крака и по този начин обтяга ципата, която в случая играе ролята на крила на безмоторен самолет. По-късно имах възможност да видя колко умело се държи Idiurus във въздуха с помощта на това примитивно приспособление за летене.

Когато си легнах и угасих светлината, чувах моя нов екземпляр във въздуха да шумоли и тупурка из своята клетка и си представях как пирува с разнообразната храна, която му оставих. На следващата утрин се измъкнах сънливо от леглото, надникнах в клетката и разбрах, че не е сложил нищо в устата си. Това не ме обезпокои кой знае колко, защото някои животни отказват да се хранят след залавянето им, докато свикнат с пленничеството. Продължителността на този период е различна не само при отделните видове животни, но и при отделните екземпляри от един и същ вид. Надявах се, че по някое време Idiurus ще слезе от върха на клетката, където се бе покачил, и ще изяде храната си.

Ловците пристигнаха и отново тръгнахме през потъналата в бяла мъгла гора към останалите кухи дървета. Освежени от нощната почивка и от радостта за уловения предния ден Idiurus, ние се заехме много по-ентусиазирано с трудната работа по опушването на дърветата. За половин ден опушихме без никакъв резултат десет дървета. По това време вече се бяхме озовали в местност с огромни дори за западноафриканската гора дървета. Те растяха доста раздалечени едно от друго, но независимо от това масивните им клони се преплитаха високо във въздуха. Стволовете на тези дървета в повечето случаи имаха диаметър най-малко по пет метра. От основата се подаваха огромни корени и наподобяваха подпорни стени на някаква катедрала. Всичките се издигаха над три метра, преди да се слеят със ствола на дървото, а между тях се откриваше пространство колкото една голяма стая. Около някои от тези корени се увиваха масивни пълзящи растения, чиито стебла приличаха на мускули, дебели колкото тялото ми. Ние се промъкнахме между огромните стволове на дърветата и най-сетне пристигнахме до едно място, което беше малко по-ниско от равнището на гората, нещо като малка долчинка. Там се издигаше почти усамотено едно от тези грамадни дървета. Ловците спряха на края на долчинката и посочиха дървото.

— Това високо дърво има голяма хралупа, са — казаха те.

idiurus.png

Приближахме ствола и аз забелязах голяма сводеста дупка в дървото, точно между два корена. Дупката имаше формата и размерите на малка църковна врата. Спрях пред входа на хралупата и вдигнах глава: над мен се извисяваше стволът на забилото връх в небесата дърво, гладък и без никакво клонче на повече от шестдесет метра. Нито чепче, нито клонка нарушаваха гладката повърхност на огромната дървена колона. Щеше ми се във вътрешността на дървото да няма нищо, защото не можех да си представя, че някой е в състояние да се изкачи на върха му и да постави мрежи на отворите горе, ако изобщо съществуваха отвори. Аз влязох в хралупата на дървото така, както се влиза в стая, и установих, че вътре е много просторно. През входа струеше мека светлина. Очите ми постепенно свикнаха с полумрака. Надникнах нагоре, но една лека извивка в ствола на дървото ми пречеше да видя какво има по-нататък. Проверих стените на дървото. Меката и пореста дървесина бе изгнила. Ритнах с върха на обувката и установих, че мога лесно да направя стъпенки. Покачих се, макар и с доста усилия, по вътрешната страна на дървото и бях вече достатъчно високо, за да мога да надникна зад извивката. Стволът се извисяваше нагоре като огромен фабричен комин. От големия отвор на самия връх на дървото влизаше сноп слънчева светлина. И тогава за малко не политнах надолу от вълнение, защото видях, че около горния отвор дървото бе буквално покрито от жив, мърдащ килим от Idiurus. Те се плъзгаха по изгнилата повърхност на дървото бързо и тихо като сенки, а когато заставаха неподвижно, изчезваха напълно от погледа, толкова идеално се сливаха с фона. Плъзнах се обратно на земята и излязох на открито. Ловците ме погледнаха очаквателно.

— Има ли вътре животни, маса? — попита един от тях.

— Да. Вътре има много животни. Иди да погледнеш.

Те се разбърбориха възбудено и започнаха да се бутат и да лазят във вътрешността на дървото. Може да се получи известна представа за размерите на това дърво от факта, че тримата ловци, Питър — катерачът по дърветата и Якоб се побраха спокойно в неговата просторна вътрешност. Чух техните възклицания, когато видяха Idiurus. После си размениха остроти, понеже един от тях (предполагам Якоб) беше настъпил във възбудата си някого по лицето. Аз обиколих бавно дървото с надеждата да открия издатини или вдлъбнатини по кората, които биха помогнали на Питър да се изкачи на върха, но кората бе гладка като билярдна топка. Доколкото разбирах, не съществуваше никаква възможност човек да се покатери на това дърво и охладих ентусиазма на ловците, като им изтъкнах това съображение, когато излязоха навън. Докато седяхме на земята, пушехме и обсъждахме въпроса, Якоб обиколи долчинката, огледа страшно навъсен дърветата, на края дойде при нас и заяви, че знае как Питър може да се изкачи на върха на дървото. Ние го последвахме през долчинката и отидохме в другия ѝ край. Там той ни посочи висока и тънка фиданка, чийто връх достигаше един от огромните клони на нашето дърво. Якоб предложи Питър да се изкачи по фиданката, да стигне до клона, а после по него да се добере и до върха на кухия ствол. Питър огледа подозрително фиданката и заяви, че ще опита. Той плюна на дланите си, залови се за ствола на фиданката и запълзя нагоре, като използуваше за допълнителна опора необикновено подвижните пръсти на краката си. Когато достигна някъде по средата, на около двадесетина метра от земята, фиданката се заогъва под тежестта на тялото му като лък и преди да бе успял да се придвижи по-нагоре, стволът започна застрашително да пращи. Явно дървото бе тънко, за да издържи тежестта на моя закръглен катерач, и той се принуди да слезе на земята. Якоб се ухили развълнувано и приближи важно до мястото, където стоях.

— Аз мога да се изкача на дървото, маса — каза той — Не съм такъв дебелан като Питър.

— Дебелан! — промърмори обидено Питър. — Кого наричаш дебелан, а? Аз не съм дебелан, фиданката не е достатъчно здрава да издържи един човек, това е.

— Дебелан си — каза презрително Якоб, — през цялото време тъпчеш стомаха си с храна, а сега маса те кара да се качиш на това дърво и ти не можеш.

— Добре, добре — отвърнах бързо аз. — Като толкова говориш, изкачи се ти. Внимавай само да не паднеш.

— Добре, са — отвърна той, затича се към фиданката, хвана се за ствола и запълзя като гъсеница нагоре.

Якоб тежеше на половината на Питър и скоро се изкачи до самия връх на фиданката, но тя си стоеше все така изправена, макар и да се поклащаше леко встрани. Той започна да прави отчаяни опити да се залови за клона на голямото дърво, но всеки път го пропускаше. Най-сетно погледна надолу.

— Маса, не мога да го хвана — извика той.

— Добре, добре, слизай долу — извиках аз в отговор.

Той слезе бързо на земята и аз му подадох края на дълго здраво въже.

— Вържи края на въжето за върха на дървото. Когато си готов, ние ще дърпаме и ще наклоним малкото дърво към голямото. Разбра ли?

— Да, са — отвърна радостно Якоб и запълзя отново нагоре по фиданката.

Когато се изкачи на върха, той завърза въжето около фиданката и извика, че е готов. Ние се хванахме за въжето и дръпнахме едновременно. Всички тръгнахме бавно заднешком, забихме пръсти в меката, посипана с изгнили листа земя за опора и фиданката започна да се привежда леко докато върхът ѝ докосна огромния клон. Бърз като катерица, Якоб се присегна, сграбчи клона и се прехвърли на него. Ние продължавахме да държим фиданката, а той извади късо въженце от увитото около бедрата си парче плат и завърза върха ѝ за клона, върху който лежеше. Когато я привърза, ние отпуснахме леко въжето. Якоб застана изправен на клона. Той се придържаше о късите му израстъци и се придвижваше бавно към ствола. Якоб пристъпваше внимателно, защото клонът, по който вървеше сега като по пътека, бе обрасъл гъсто с орхидеи, пълзящи растения, дървесна папрат, изобщо чудесно убежище за дървесната усойница. Когато достигна мястото, където клонът се съединяваше със ствола на дървото, той го възседна и ни спусна края на дългото въже, с което завързахме вързоп мрежи и няколко малки кутии да слага в тях каквото залови. Той ги изтегли горе, завърза здраво въжето около кръста си и приближи към отвора, разположен в чатала, там, откъдето огромните клони се разпростираха встрани от ствола. Той седна, опъна мрежата над отвора, подреди кутиите така, че да може лесно да ги вземе, след което се ухили дяволито към нас.

— Всичко наред, маса. Твоят ловец е готов — извика той.

— Ловец! — измърмори възбудено Питър. — Ако и този готвач е ловец… ех… ех!

Насъбрахме сухи клонки и зелени листа и запалихме огън в огромния, наподобяващ огнище отвор на дървото. Огънят пламна и ние натрупахме отгоре му зелени листа, като преди това поставихме мрежа на сводестия отвор. Огънят известно време пушеше леко, после тънката струйка дим надебеля и скоро нагоре по кухото дърво плъзна огромен стълб от сив пушек. Когато димът започна да се извисява, изведнъж установих, че има и други отвори, които не сме забелязали, защото на различни места от кората, на десетина метра над земята, започнаха да се появяват тънки струйки дим, да се вият и да изчезват във въздуха. Точно когато седналият несигурно Якоб надникна в хралупата на дървото, гъстият стълб дим се показа над върха и той потъна в него. Чувахме как кашля и се дави, виждахме го да се движи трескаво в пушека в стремежа си да открие някое по-удобно за сядане място. Аз чаках нетърпеливо, струваше ми се, че минава безкрайно много време, а пушекът не влияе на Idiurus.

Започнах да си мисля, че преди да са успели да избягат, всички са изпаднали моментално в безсъзнание, когато се показа първото животинче. То изскочи уплашено от основата на дървото, направи опит да се издигне във въздуха и моментално след това се оплете в мрежата. Един от ловците се втурна да го освободи, но преди да успея да му се притека на помощ, цялата колония като че реши да напусне вкупом дървото. На главния отвор се появиха около двадесет Idiurus и попаднаха веднага в мрежите. Дочух как Якоб, напълно изчезнал в талазите пушек на върха на дървото, крещеше от възбуда и от време на време, когато го ухапеше някой Idiurus, изреваваше от болка. Видях с досада, че в ствола на дървото, на около десетина метра от земята, има две-три пукнатини, които бяхме пропуснали преди това. Именно през тези малки отвори те пъплеха сега на открито. Животинчетата побягнаха по кората на дървото и явно не ги безпокоеше нито силната слънчева светлина, нито нашето присъствие, защото някои от тях се приближиха на около два метра от нас по земята. Те се придвижваха удивително бързо по повърхността на дървото и като че ли се плъзгаха по него. След това към тях се издигна нов задушлив облак пушек, обгърна ги и те решиха да излетят.

През живота си съм виждал необикновени гледки, но никога няма да забравя полета на малките летящи катерички. Огромното дърво бе обгърнато от всички страни от кълбящи се нагоре колони сив пушек, който придобиваше прозрачен сив цвят там, където го пронизваха огромните стрели на слънчевите лъчи. Натам се хвърлиха и Idiurus. Те се отделяха от ствола на дървото без никакво видимо усилие. Заставаха за миг прилепени върху кората на дървото, а в следващия излитаха във въздуха, протягаха малките си крачка и кожестите ципи от двете страни на телата им се изпъваха. Те връхлитаха и се носеха през кълбящите се облаци дим с увереността и умението на стрелкащи се лястовици, извиваха тела и се накланяха невероятно изкусно със съвсем слабо или без никакво движение на тялото. Това представляваше чисто реене във въздуха и постигаха удивителни резултати. Забелязах как една летяща катеричка се отдели от ствола на дървото на десетина метра височина. Тя се хлъзна над долчинката по права линия и кацна на едно дърво, отстоящо на петдесетина метра по-нататък, като по време на своя полет почти не изгуби височина. Други се отделяха от ствола на обгърнатото от пушека дърво и се рееха наоколо в поредица низходящи спирали, след което отново кацаха някъде по-надолу върху същия ствол. Някои патрулираха около дървото с низ сложни движения и се извръщаха по своя път с невероятна лекота и ловкост. Тяхното чудесно умение да се държат във въздуха ме удиви, защото в гората не духаше никакъв ветрец, който да предизвиква възходящи въздушни течения, необходими за подобно сложно движение.

Направи ми впечатление, че макар и някои от летящите катерички да отлетяха в гората, по-голямата част останаха върху дървото, като се задоволяваха само да го заобикалят във въздуха, когато пушекът станеше много гъст. Това ме наведе на една мисъл. Угасих огъня и когато пушекът намаля и се разпръсна, останалите върху дървото летящи катерички отново се пъхнаха вътре. Оставихме ги за няколко минути да се настанят, а аз през това време разгледах заловените екземпляри. В основата на дървото заловихме осем женски и четири мъжки. Якоб спусна своя улов от напълнените с пушек висини и там се оказаха два мъжки и един женски екземпляр. Сред тях имаше и два необикновени прилепа, каквито не бях виждал никога преди това. Те имаха златистокафяви гърбове и лимоненожълти гърди, лица на прасета и дълги като на прасета уши, увиснали върху носовете им.

Когато всички Idiurus се пъхнаха в дървото, запалихме отново огъня и те се втурнаха пак навън. Този път обаче бяха по-хитри и по-голямата част не се приближаваха до поставените пред главния отвор мрежи. Щастието се усмихна повече на Якоб и той скоро спусна торба с двадесет екземпляра, които сметнах за напълно достатъчни. Угасихме огъня, свалихме мрежите и накарахме Якоб да слезе от върха на дървото (с известни трудности, понеже много му се искаше да направи опит да залови и останалите членове на колонията). След това поехме през гората да преодолеем четирите мили, които ни деляха от селото. Аз носех внимателно в ръце скъпоценната торба, в която цвърчаха и се боричкаха летящите катерички, от време на време спирах, разтварях я и започвах да им вея, понеже не бях много сигурен, че през тънките стени на ленената торба влиза достатъчно въздух.

Уморени и изпоцапани, пристигнахме по тъмно в селото. Поставих Idiurus в най-голямата клетка, която притежавах, но установих с досада, че е твърде малка да побере такъв голям брой животни. Бях разчитал да уловя не повече от два, три Idiurus, ако изобщо хванех нещо, затова допуснах глупостта да не взема големи клетки. Опасявах се, че ако оставя животните една нощ в това малко пространство, загубите на следващата сутрин ще бъдат големи. Не ми оставаше нищо друго, освен да пренеса колкото може по-бързо скъпоценните животни до главния лагер. Написах кратка бележка на Смит в смисъл, че съм имал голям успех и че се завръщам около полунощ с животните. Молех го да ми подготви една голяма клетка. Изпратих бележката без никакво отлагане, изкъпах се и хапнах. Надявах се писмото ми да пристигне в лагера около един час преди мен — достатъчно време за Смит да измайстори някаква клетка.

Към десет часа моята малка група тръгна по ешобийския път. Първи се движеше Якоб с фенера. След него вървеше един носач, понесъл върху къдравата си глава сандъчето, в път лош и посред бял ден, а нощем е същински ад. Като източник на осветление фенерът на Якоб ни беше толкова от полза, колкото би била и някоя светулка. Неговата светлина изопачаваше очертанията на всички предмети, а скалите покриваше със същинско черно було. При това положение бяхме принудени да се придвижваме бавно. Обикновено разстоянието се преминава за два часа, а тази нощ вървяхме пет. През по-голямата част от пътя се намирах на границата на нервно разстройство, защото носачът на Idiurus подскачаше между камъните като планинска коза и аз очаквах всеки момент да се подхлъзне, а моето скъпоценно сандъче с животните да се търкулне в някой дол. Пътят стана още по-лош, носачът — още по-безразсъден. По едно време имах чувството, че непременно ще падне. Това бе въпрос на време.

— Приятелю — не издържах аз, — ако изпуснеш моите животни, няма да стигнем заедно до Мамфе. Да знаеш, че тук някъде ще ти бъде гробът.

Той си взе бележка от моите думи и забави значително хода си.

Като пресичахме малък поток, сянката ми попадна на пътя на носача зад мен точно когато се намирахме в средата на течението. Той стъпи накриво, спъна се и леглото ми заедно със завивките падна с плясък във водата. Това много го разстрои, макар и да знаех, че вината е главно моя. Ние продължихме пътя си, а носачът, понесъл капещото легло върху главата си, от време на време извикваше със силен и печален глас: „Е! Извинявай, са.“

Навсякъде в гората около нас се разнасяха тихи звуци: тихото изпращяване на някоя клонка, понякога крясъкът на уплашена птица, отмерената пулсираща песен на цикадите по стволовете на дърветата, а от време на време и острото подсвиркване на някоя дървесна жаба. Потоците, които пресичахме, бяха леденостудени и прозрачни. Водата шептеше и лижеше заговорнически големите заоблени камъни. На едно място тръгналият напред Якоб изкряска силно и заподскача като обезумял, лампата се заклати в ръката му и сенките между стволовете на дърветата започнаха да се кривят и огъват.

— Какво има? Какво има? — извикаха носачите.

— Мравки! — отвърна Якоб и продължаваше да се върти — ух, колко много мръсни мравки!

Без да забележи, той бе стъпил точно върху цяла колона жилещи африкански мравки, които пресичаха нашия път — същински черен поток, широк около пет сантиметра. Тази колона от гъсталака от единия край на пътя се вливаше от другата му страна подобно на тих равномерен катранен ручей. Когато кракът на Якоб стъпи отгоре ѝ, потокът като че изведнъж кипна безшумно. Само за една секунда мравките започнаха да се тълпят на рояци и да се разпростират все по-далеч и по-далеч около мястото на настъпването като мастилено петно върху постилката от опадали кафяви листа. Носачите и аз се видяхме принудени да се отдръпнем назад в гората, за да избегнем жестокото им нападение.

Когато напуснахме горския покров и излязохме на първата поляна, посребрена от лунната светлина, започна да вали. Отначало едва-едва ръмеше и дъждът приличаше повече на влажна мъгла. После, без никакво предупреждение, от небето се изля истински потоп, от който тревата полегна, а пътеката се превърна в коварна пързалка от червена кал. Уплаших се, че скъпоценното ми сандъче с улова ще прогизне и Idiurus ще загинат, затова свалих палтото си и покрих кутията върху главата на носача. Палтото не ги пазеше кой знае колко, но все пак представляваше някаква преграда за дъжда. Продължихме с мъка, затъвахме до глезени в калта, докато пристигнахме до реката, която трябваше да пресечем. Ние я пресякохме приблизително за три минути, но и това ми се стори безкрайно дълго, защото носачът с Idiurus залиташе и се спъваше по каменистото дъно, а течението го блъскаше и търсеше възможност да го повали. Пристигнахме благополучно на отсрещния бряг и скоро зърнах през дърветата светлините на лагера. В момента, в който влязохме в голямата палатка, дъждът спря.

Приготвената от Смит клетка за Idiurus всъщност не беше достатъчно голяма. Най-важно за мен бе да извадя колкото може по-скоро животинчетата от сандъчето, защото от него капеше вода, като че току-що го бяхме измъкнали от реката. Отворихме внимателно вратата и наблюдавахме със затаен дъх как дребните животинчета се пъхаха в своя нов дом. Нито едно от тях не изглеждаше мокро, което много ме успокои, макар и едно-две да не изглеждаха добре след пътуването.

— Какво ядат? — заинтересува се Смит, след като в продължение на пет минути ги поглъщахме с очи.

— Нямам ни най-малка представа. Онова, което уловихме вчера, не е слагало нищо в уста, макар че, кълна се в господа, му бях оставил достатъчно и различни неща за ядене.

— Хм, струва ми се, че след като се настанят, ще проядат.

— Разбира се, и аз мисля същото — отвърнах уверено и действително бях убеден в това.

Напълнихме клетката с всякакъв вид храни и напитки, каквито се намираха в лагера, и тя заприлича на местен пазар. После метнахме един чувал върху предната стена на клетката и оставихме Idiurus да се хранят на спокойствие. Завивките ми се бяха подули като гъба от просмукания дъжд и речната вода и аз прекарах неприятна нощ в дрямка на един стол. Спах на пресекулки до разсъмване, когато се надигнах и се измъкнах, целият схванат, до клетката на Idiurus. Повдигнах чувала и надникнах вътре.

Сред недокоснатата храна и вода на пода лежеше един мъртъв Idiurus. Другите се бяха прилепили на върха на клетката като ято прилепи и се разцвърчаха подозрително. Прибрах умрялата летяща мишка, поставих я върху масата и я подложих на много внимателна дисекция. За най-голяма моя изненада стомахът ѝ бе претъпкан с отчасти смлени червени черупки от палмови орехчета. Това беше последното нещо, което очаквах да открия, защото поне в Камерун палмовото орехче е културно растение и не се среща в диво състояние из гората. Ако и останалите членове на колонията се бяха хранили с палмови орехчета през нощта преди своето залавяне, това означава, че вероятно са пропътували четири мили до най-близката местна ферма и са слизали на около метър разстояние от земята, за да се нахранят. Всичко това ме озадачи твърде много, но във всеки случай ме насочи в работата ми. На следващата нощ украсихме клетката на Idiurus като коледна елха с клони червени палмови орехчета и друга храна. Поставихме храната по здрач и в продължение на три часа след това разговаряхме надълго със Смит по въпроси, които нямаха нищо общо с Idiurus, и се правехме, че не чуваме писукането и шумоленето, което се разнасяше от клетката. След вечеря обаче не можахме повече да подтискаме любопитството си, примъкнахме се до клетката и повдигнахме внимателно крайчето на чувала.

Цялата колония Idiurus се намираше на пода и всички лапаха през глава палмови орехчета. Те сядаха на задните си крака и държаха орехчетата в мъничките си розови предни лапички като същински катерички, въртяха бързо орехчетата, докато зъбките им обелваха яркочервената кора. След като повдигнахме чувала, те престанаха да се хранят и обърнаха поглед към нас. Едно-две от най-страхливите изпуснаха орехчетата и побягнаха към върха на клетката, но повечето решиха, че сме безвредни и продължиха да се хранят. Отново спуснахме чувала, затанцувахме лудешката из палатката и закрещяхме от удоволствие. Нашите крясъци разбудиха маймуните и те се разбъбриха недоволно, а целият персонал изтича през глава от кухнята да разбере какво се е случило. Когато научиха приятната новина, че новите животни най-сетне са прояли, те се ухилиха и започнаха да щракат от удоволствие с пръсти, защото взимаха много присърце нашата работа. Цял ден настроението в лагера бе мрачно, понеже новите животни отказаха да се хранят, но сега всичко бе наред и прислугата се върна в кухнята, като по пътя хората не преставаха да бъбрат и се смеят.

Радостта ни се оказа краткотрайна. Когато на следващата сутрин приближихме клетката, открихме два мъртви Idiurus. Оттогава насетне нашата малка колония започна системно да намалява седмица след седмица. Животните се хранеха само с палмови орехчета, а това очевидно беше недостатъчно. Ние поставихме най-разнообразни храни в клетката, но те отказваха да се докосват до тях. Това ни обърка сериозно, понеже и на най-придирчивото животно човек може да улучи храната, която харесва, стига да му предложи голям избор. Разбрах, че никак няма да е лесно да превозим Idiurus до Англия.