Джералд Даръл
Гончетата на Бафут (2)

Крастави жаби и танцуващи маймуни

Повечето от камионите в Западна Африка не са в първата си младост и от горчив опит знаех, че не мога да разчитам особено много на тях. Камионът обаче, който пристигна да ме отведе в планините, надминаваше всичко, което бях видял дотогава: той се намираше на границата на старческа разруха. Стоеше върху изкорубените си колела, хриптящ и задъхан от изкачването на лекия наклон към лагера, и с известна тревога аз му поверих както себе си, така и моя багаж. Веселият шофьор заяви, че се нуждае от моята помощ по отношение на две много важни операции: първо, при спускане по наклона трябваше да натискам ръчната спирачка, защото ако не била държана успоредно на пода, упорито отказвала да действува. Второ, трябваше да наблюдавам много внимателно амбриажа, твърде своенравен механизъм, който използуваше всяка удала му се възможност да изскача от гнездото си с рев на задушаващ се леопард. Тъй като беше ясно, че дори един западноафрикански шофьор не може да кара камиона си сгънат на четири под арматурното табло, ако скъпях живота си, трябваше аз да се заема с тези два механизма. И така сред силната миризма на изгоряла гума от време на време аз се навеждах и натисках ръчната спирачка, а нашият великолепен камион подскачаше и пътуваше към планините с постоянната скорост от 36 километра в час, а когато се спускахме лудешки по някой наклон, скоростта нарастваше с помощта на вятъра до 45 километра.

В продължение на първите 50 километра пътят от червена пръст лъкатушеше през обрасла с гори низина. Гигантските дървета се издигаха в плътни редици край него, а клоните им се преплитаха като зелен тунел над главите ни. Ята птици-носорози прелитаха над пътя и тръбяха като тромби на стари таксита, а отстрани, по огрените от слънцето места, се излежаваха, декоративно драпирани, гущери агама; телата им проблясваха като слънчев залез и сърдито клатеха глави нагоре-надолу. Пътят започна да се изкачва бавно и почти незабележимо нагоре и закривуличи монотонно край обраслите с гори хълмове. Седналите отзад в камиона момчета извисиха гласове и запяха:

Да се върна у дома, се върна у дома.

Ще ли зърна моя дом?

Ще ли зърна мама?

Нивга няма да забравя моя дом…

Шофьорът затананика тихо мелодията и ме стрелна с поглед да разбере дали имам нещо против. За негова изненада аз също се присъединих към песента. Камионът се носеше с рев напред и вдигаше след себе си вихрушка от червена прах, момчетата отзад пееха, а шофьорът и аз пригласяхме от време на време с треперливи гласове, той дори акомпанираше с клаксона.

Колкото по-нагоре се изкачвахме, толкова по-чести ставаха пролуките в плътната стена на гората, докато на края започна да се появява нов тип растителност: грамадна дървовидна папрат растеше на заговорнически групи отстрани на пътя върху дебели, тантурести и космати стъбла. Дългите и нарязани листа, израснали от върховете, наподобяваха нежно зелени фонтани. Тази папрат стоеше на стража пред един нов свят. Хълмовете като че неочаквано се отърсиха от своето покривало и гората изчезна. Тя остана в долината зад нас — дебел зелен кожух, разлюлян в затрептялата от маранята далечина. Над нас се издигаше величествено склонът на хълма, покрит с наметало от развълнувана, висока до пояс, позлатена от слънцето трева. Камионът пълзеше все по-нагоре и по-нагоре със задъхан и разтреперан от необичайното напрежение двигател. Мислех си, че ще се наложи да бутаме проклетата машина, за да премине последните 50–100 метра, но за учудване на всички тя се справи сама. Разтреперан от умора и изхвърлящ като умиращ кит пара от радиатора, камионът изпълзя до билото на хълма. Спряхме колата и шофьорът изключи двигателя.

— Трябва за малко да спрем, двигателят загря — обясни той и посочи предницата на камиона, изчезнала напълно в облак от пара.

Измъкнах се с удоволствие от нагорещената едва ли не до червено кабина и отидох пеша до мястото, където пътят започваше да се спуска към следващата долина. Оттам се виждаше местността, която бяхме преминали, и тази, в която тепърва щяхме да навлезем.

Зад нас се разстилаше огромната зелена гора. Погледната от това разстояние, тя изглеждаше гъста и непроходима като агнешко руно, единствено по върховете на хълмовете, където дърветата се открояваха на фона на небето като разбъркани ресни, личаха пролуки по гладката повърхност на милионите зелени листа. Пред нас се простираше друг свят, така различен от досегашния, та изглеждаше дори невероятно, че двата съществуват един до друг. Липсваха всякакви белези на постепенен преход: зад нас беше гора от огромни дървета, всяко облечено в роба от лакирани листа, блеснали като гигантски зелени горски царе; а отпреде ни, чак до неясно очертания син хоризонт, се простираха верига след верига хълмове, съединени и преливащи една в друга подобно на огромни, замръзнали вълни, с обърнати към слънцето склонове, обрасли от долу до горе с леко накъдрен плюш от златистозелена трева, ту изсветляваща, ту потъмняваща, когато вятърът я огъваше или успокояваше. Зад нас гората блестеше с украсата си в зелено и алено наситени и ярки цветове, а отпреде ни, в този необикновен планински свят от треви, преобладаваха меките и нежни тонове — сивобежово, светлозелено, топло кафяво и златно. Покритите с пастелно обагрена трева леко надиплени хълмове наподобяваха силно английски пейзаж от южните части на страната, само че в много по-голям мащаб. Обаче пламнало като разкалена пещ слънце, съвсем не по английски, премахваше напълно тази илюзия.

Оттук нататък пътят наподобяваше зигзагообразна железопътна линия. Спущахме се с трясъци и скърцане в низините, после с пъшкане и пръхтене пълзяхме по стръмните склонове на хълмовете. На върха на един хълм спряхме отново, за да се охлади двигателят, и в низината пред нас забелязах някакво село. Колибите наподобяваха в далечината безразборно разпилени черни отровни гъби върху зелена трева. Когато двигателят заглъхна, тишината ни обви като одеяло. Ушите ни долавяха само тихото свистене на поклащаната от вятъра трева, а от разположеното далече под нас село долиташе лаят на куче и кукуригането на петле — звуци, тихи и далечни, но чисти като камбанен звън. Можах да видя през бинокъла, че в селото кипи някаква дейност. Около колибите се въртяха тълпи от хора. Проблясваха мачете и копия, а от време на време — и някой ярък саронг.

— Каква е тази врява в селото? — попитах шофьора.

Той се взря надолу по хълма, присви очи, после се обърна с очарователна усмивка към мен.

— Има пазар, са^[1]. Маса^[2] иска ли да спрем на това място? — попита той с надежда в гласа.

— Мислиш ли, че там продават някакви животни?

— Да, са!

— Честна дума?

— Честна дума, са!

— Лъжеш, бушмено — казах аз, привидно ядосан. — Искаш да спрем, та да си пийнеш ечемичена бира. Така ли е?

— Ех! Така е, са — съгласи се с усмивка шофьорът, — но понякога маса може да намери тук и животни.

— Добре, ще спрем за малко.

— Да, са — отвърна с готовност шофьорът и подкара бясно камиона надолу към селото.

Големите колиби с техните конусовидни сламени покриви бяха подредени спретнато около малко площадче, засенчено от група млади евкалиптови дървета. Пазарът се намираше именно на това площадче.

На шарената сянка под стройните дървета търговците бяха изложили стоките си направо на земята, всеки на собствено, отделно местенце, и около тях сега се тълпяха, жестикулираха, вдигаха гълчава и спореха селяните. Стоките за продан учудваха със своето разнообразие, а в известен смисъл — и със странния си и неуместен вид. Предлагаше се пушен сом, забоден на малки шишчета. Живи, тези риби са много неприятни на вид, но когато са изсушени, сбръчкани и почернели от пушека, заприличват на сатанински кукли за джуджу^[3], застинали в чудноватите и изкълчени форми на някакъв отвратителен танц. Имаше големи топове английски плат, някои в многоцветните, така обичани от африканците десени, макар и местният, плътен и мек плат да бе изтъкан с по-голям вкус. Между купищата пъстър плат имаше богат избор на яйца, пилета в бамбукови кошници, зелени чушки, зеле, картофи, захарна тръстика, големи окървавени късове месо, току-що изкормени и навързани на въженца гигантски тръстикови плъхове, глинени съдове и кошници от тръстика, столове от дървото ероко, игли, барут, ечемичена бира, капани, манго, паупау, иригатори, енема, лимони, местни обуща, великолепни чанти, изплетени от рафия, пирони, кремъци, карбид и каскара, лопати и леопардови кожи, гуменки, меки шапки, кратуни с палмово вино и стари газени тенекии, пълни с палмово и фъстъчено масло.

Разнообразни и чудновати като предлаганите за продан стоки бяха и посетителите на пазара: хаусанци, облечени с блестящо бели роби и малки бели шапчици; местни вождове с разноцветни роби и богато бродирани шапчици с пискюлчета; езичници от отдалечени планински селища само с парче мръсна кожа около бедрата си, с остро изпилени зъби и татуирани лица. За тях селото бе нещо като многолюдна столица, а пазарът вероятно представляваше върхът на приятните забавления за годината. Заради няколко сладки тропически картофа или тръстикови плъха те спореха ожесточено, размахваха ръце, блъскаха се и очите им блестяха от удоволствие или пък, застанали на малки групички, съзерцаваха с безнадежден копнеж камарите разноцветен плат и пристъпваха от място на място, за да огледат по-добре този недостижим за тях разкош.

Придружаващата ме група потъна заедно с шофьора в суетящата се ярка тълпа като мравки в петмез и ме остави сам да се мотая наоколо. Малко по-късно реших да направя няколко снимки на някои туземци-езичници, затова насочих фотоапарата и започнах да го нагласявам на фокус. Незабавно настъпи същински хаос; туземците като един захвърлиха партушините си и с ужасен крясък побягнаха към най-близкото укритие. Твърде смутен от това обстоятелство, понеже средният африканец се снима с най-голямо удоволствие, аз се обърнах към един хаусанец и го запитах какво се е случило. Отговорът му бе твърде интересен: езичниците очевидно били виждали фотоапарат и знаели, че той произвежда картинки на онези хора, към които е насочен, но били убедени, че при всяка снимка фотоапаратът взема част от душата на заснетия. Направи ли много снимки на даден човек, той щял да има пълна власт над него. Превъзходен пример на магьосничество, приспособило се към модерните времена. Някога се е смятало, че придобиването на малко коса или нокти от краката на жертвата осигурява голяма власт над нея; в днешни дни снимането на даден човек очевидно даваше същите резултати. Все пак въпреки нежеланието от страна на фотографските ми обекти успях да им направя няколко снимки, като приложих един прост начин: застанах до тях, обърнах се на противоположната страна и ги снимах с поставения под мишницата ми фотоапарат.

Малко след това зърнах нещо, което прогони всички мисли за фотография и магьосничество от главата ми. Върху една от тъмните малки сергии, които ограждаха площадчето, ми се мярна червеникава козина. Тръгнах да разбера какво е това и открих една от най-очарователните маймуни, завързана на дълго въженце. Приклекнала в прахта, тя издаваше силни звуци: „пррух, прруп“. Имаше светла червеникавокафява козина, бели гърди и печално черно личице. Необикновените ѝ звуци наподобяваха нещо средно между крясък на патица и приятелско мъркане на котка. Тя седна и в продължение на няколко секунди ме наблюдаваше втренчено, после внезапно стана и започна да танцува. Първо се изправи на задните крака и заподскача енергично с широко разперени ръце, като че се готвеше да ме притисне до гърдите си. После се отпусна долу и заподскача на четирите си лапи като топка. Колкото повече се разпалваше, толкова скоковете ѝ ставаха по-високи. После спря малко да си отдъхне, преди да премине към следващата част на своя танц. Тя застана отново на четирите си лапи. Задницата ѝ оставаше съвсем неподвижна, а предната част на тялото започна да клати подобно на махало. След основните фигури на танца тя ми показа на какво е способна една наистина опитна маймуна-танцьор. Тя се въртя, подскача и се друса, докато пред очите ми всичко се завъртя. Маймунката ме привлече от пръв поглед, но след необуздания ѝ лудешки дервишки танц почувствувах, че просто трябва да я купя. Заплатих на собственика ѝ два пъти повече, отколкото струваше и я понесох, тържествуващ, със себе си. На една от сергиите купих цяла връзка банани и маймунката така се трогна от моята щедрост, че ми се отплати, като намокри цялата предница на ризата ми. Подбрах дъхащите на бира момчета и шофьора, качихме се на камиона и продължихме пътуването. Маймунката седеше на колената ми, тъпчеше уста с банани и покрякваше от време на време от вълнение и доволство, като наблюдаваше променящия се зад прозорците пейзаж. Заради таланта ѝ на балерина реших да я нарека Павлова. И така отсега нататък тя стана Павлова, ръждивият хусар.

Продължавахме да се движим още няколко часа и когато наближихме целта на нашето пътуване, върху долините започнаха да падат тъмнопурпурни сенки, а слънцето бавно потъваше зад най-високите хълмисти вериги на запад сред обагрени в яркочервено и зелено перести облачета.

Пътят свърши и ние разбрахме, че сме пристигнали в Бафут. Отляво се ширеше огромен прашен двор, ограден с висока стена от червени тухли. По-нататък се виждаха множество кръгли колиби със сламени покриви, скупчени около малка, спретната вила. Всички тези постройки обаче изглеждаха като джуджета пред едно съоръжение, прилично на увеличен хилядократно старовремски пчелен кошер — грамадна колиба с масивен куполообразен сламен покрив, почерняла и обгърната в тайнственост от времето. От другата страна на пътя теренът се издигаше стръмно нагоре. По него се виеше редица от около седемдесет стъпала, които отвеждаха до друга голяма вила с формата на кутия за обуща. Горният и долният етаж се опасваха от край до край от широки веранди, по чиито колони висяха бугенвилии и други пълзящи растения. Разбрах, че в продължение на следващите няколко месеца това ще бъде моят дом.

Докато измъквах схванатото си тяло от камиона, в отдалечения край на ограждащата големия двор стена се отвори сводеста врата, от нея излезе малко шествие и се насочи към мен. Групата се състоеше само от мъже, повечето в напреднала възраст, облечени в широки и многоцветни роби, които шумоляха леко при тяхното движение. Върху главите си носеха малки шапчици, нагъсто бродирани с многоцветни конци. Сред групата пристъпваше висок и строен мъж с одухотворено и весело лице. Носеше чисто бяла роба и шапка без каквито и да е украшения по нея. Въпреки липсата на украшения по дрехите, веднага разбрах, че това е единствената важна особа в малката процесия — така царствено бе държанието му. Това бе фонът на Бафут, владетелят на голямото кралство от планински пасища, през които бяхме пътували, с огромно население от чернокожи. Баснословно богат, той управляваше своето кралство с умение и разум, макар и малко деспотично. Фонът спря пред мен, усмихна се любезно и протегна огромна, изящна ръка.

— Добре дошъл! — каза той.

Малко по-късно научих, че говори пиджин инглиш така добре, както и всички негови поданици, но поради неизвестни причини изпитваше неудобство от тези свои познания, затова говореше с помощта на преводач. Почтително наведен, преводачът превеждаше моето приветствие през събраните си в шепи ръце. Фонът изслуша учтиво всичко, после протегна огромната си ръка към кацналата на върха на склона вила.

— Чудесна! — каза той и широко се усмихна.

Отново стиснахме ръцете си, после той прекоси обратно двора заедно със своите съветници и изчезна през сводестата врата, оставяйки ме да се настаня в неговата „чудесна“ вила.

Два часа по-късно, след като се окъпах и се нахраних, пристигна пратеник и ме уведоми, че фонът искал да ме посети да си побъбрим, стига да съм се „успокоил“ достатъчно от пътуването. Отвърнах, че съм отпочинал напълно и че ще ми бъде много приятно да бъда посетен от фона, после извадих уискито и зачаках. След малко фонът пристигна с малката си свита. Ние седнахме на верандата под светлината на фенера и се впуснахме в разговор. Аз пих уиски, разредено с вода, за негово здраве, а той — чисто уиски за моето. В началото говорехме с преводач, но когато нивото на уискито в бутилката спадна, фонът обърна на пиджин инглиш. В продължение на два часа му обяснявах целта на моето посещение в неговата страна. Извадих книги и снимки на интересуващите ме животни, а когато нямаше какво да показвам, рисувах животните върху късчета хартия и се мъчех да имитирам звуците, които издават. През цялото време чашата на фона биваше доливана с ужасяваща последователност.

Той заяви, че ще успея да се сдобия с повечето от животните, които му показах, и обеща за следващия ден да изпрати няколко добри ловци да ми помагат. Фонът добави, че най-добре било да съобщи на всички свои хора да се постараят да ми „заловят животинки“. Най-добрата възможност за това, обясни той, се откривала след десет дни. Тогава щяло да има някакво тържество. Очевидно в определен ден неговите поданици събират огромни количества суха трева от хълмовете и долините и я донасят в Бафут, за да може фонът да подмени покрива на огромната къща на духовете и покривите на колибите на безбройните си жени. След като донасяли тревата, той устройвал пиршество с ядене и пиене. Събирали се стотици души от цялата околност. Фонът обясни, че се откривала чудесната възможност да се обърне към своите хора и да им разясни онова, което исках. Приех всичко с радост, благодарих му от все сърце и отново напълних празната му чаша. Нивото на уискито спадаше по-надолу и на края в бутилката не остана нито капчица. Тогава фонът се изправи величествено, сподави едно хълцане и протегна ръка.

— Аз тръгвам! — обяви той и посочи неопределено към своята малка вила.

— Съжалявам много — отвърнах учтиво аз, — искаш ли да те изпратя до пътя?

— Да, приятелю — отвърна той и се усмихна широко. — Чудесно!

Обърнах се към един от прислужниците и той донесе тичешком ветроупорен фенер. Тръгнахме след него по верандата към стълбите. Фонът продължаваше да ме държи с едната ръка, а с другата сочеше верандата, стаите и обляната от лунна светлина градина, разположена на десетина метра под нас, и мълвеше самодоволно на себе си: „Чудесно, чудесно!“ Когато достигнахме върха на дългата стълба, той спря, погледна ме замислено, после посочи надолу с дългата си ръка.

— Седемдесет и пет стъпала — каза той с широка усмивка.

— Много хубаво — отвърнах аз и поклатих глава.

— Ще ги преброим — каза фонът, очарован от тази мисъл. — Седемдесет и пет, ще ги броим.

Той метна дългата си ръка връз моето рамо, облегна се тежко на мен и тръгнахме надолу по стълбите към пътя, като броехме на висок глас. Тъй като не можеше да брои повече от шест на английски, някъде по средата се обърка и когато стигнахме до края на стълбището, установихме, че според сметката на фона не достигнаха три стъпала.

— Седемдесет и две? — каза на себе си той. — Не, седемдесет и пет са. Къде ще са отишли три стъпала?

Той хвърли свиреп поглед към раболепната си свита, която го очакваше вече на пътя, сякаш подозираше, че хората бяха скрили липсващите стъпала под робите си. Предложих набързо да ги преброим отново. Изкачихме се още веднъж на верандата, броейки като умопомрачени, след което за по-сигурно преброихме стъпалата отново надолу. Фонът броеше до шест, после започваше отново и аз разбрах, че ако не измисля нещо, ще търсим дяла нощ липсващите стъпала. Когато още един път се изкачихме и се спуснахме долу, аз извиках силно и с тържествуващ глас: „седемдесет и пет“ и се усмихнах, сияещ, на моя приятел. От началото той прие с известно нежелание този резултат, защото бе преброил едва до пет и се наложи да му обясня как съм стигнал до седемдесет и пет. Убедих го, че на младини са ме награждавали много пъти за бързо смятане на ум и че моят сбор е правилен. Той ме притисна до гърдите си, сграбчи ръката ми, стисна я силно и каза: „чудесно, чудесно, приятелю“, след което се отправи през огромния двор към своята резиденция и ме остави да пропълзя нагоре по седемдесет и петте стъпала до моето легло.

На другия ден, след „заседанието“ с фона, главата ми се пръскаше от болки, но се заех да правя клетки за животните, които се надявах да започнат да пристигат масово в най-скоро време. По обяд се появиха четирима високи и внушителни младежи, облекли най-хубавите си цветни саронги и въоръжени с кремъклийки. Страшното им оръжие бе невероятно старо, разядените и надупчените от ръждата цеви като че бяха прекарали остро заболяване от едра шарка. Накарах ги да оставят опасното си оръжие пред вратата, а после ги поканих да влязат да си поприказваме. Това бяха изпратените от фона ловци. В продължение на половин час им показвах снимки на различни животни и им обяснявах колко ще плащам за различните зверчета. След всичко това им казах да ловуват целия следобед, а привечер да се върнат и да ми покажат какво са хванали. Условихме се, ако не успеят да уловят нищо, да дойдат отново рано сутринта на следващия ден. Раздадох им цигари и ловците поеха надолу, потънали в сериозен разговор, като размахваха пушките си във всички посоки.

Един от четиримата ловци се появи отново още същата вечер с малка кошничка. Той приклекна с тъжен поглед и ми разказа, че на него и другарите му не провървяло този следобед. Ходили много далеч, но не намерили нито едно от животните, които им бях показал. Въпреки всичко намерили нещичко.

След тези думи ловецът се приведе напред и постави кошничката при краката ми.

— Не зная дали маса ще иска този вид животинки — каза той.

Отместих капака на кошничката и надникнах вътре. Помислих, че може би има я катеричка, я някой плъх, но вътре бяха поставени две големи и красиви крастави жаби.

— Маса харесва ли такива животинки? — попита ловецът, наблюдавайки с очакване лицето ми.

— Да, много ми харесват — отвърнах аз и лицето му се озари от широка усмивка.

Платих колкото искаше, „бутнах“ няколко цигари и ловецът си отиде с обещанието да дойде отново на следващата сутрин със своите другари. Когато си отиде, насочих отново вниманието си към жабите. На големина бяха горе-долу колкото чаени чинийки, имаха огромни воднисти очи и къси, дебели крака, като че ли поддържаха трудно тежките си тела. А каква чудна окраска имаха! Гърбовете им бяха наситено кремави, изпъстрени с дребни червеобразни черни петънца, страните на главите и телата им бяха тъмночервени, по-точно смесица между махагон и виненочервено, коремите — ярко лютиковожълто.

Винаги съм харесвал краставите жаби, тъй като съм установил, че са тихи, с добро поведение и свой собствен чар, съвсем различни от лесно възбудимите и доста глуповати обикновени жаби, винаги мокри и преглъщащи. Преди да видя тези две обаче, винаги съм си представял, че краставите жаби си приличат доста една на друга и макар и да се различават по окраска и големина, достатъчно е да видите една, за да имате представа за характера на всички. Много скоро се убедих, че тези две жаби притежават ярко изразена индивидуалност, която ги издигаше почти на равнището на бозайници.

Тези създания се наричат „листовежди крастави жаби“, понеже чудноватото, оцветено в кремаво петно на гърбовете им по форма и цвят наподобява напълно мъртъв, изсъхнал лист. Приклекнала сред горската постилка, краставата жаба се слива със заобикалящата я среда. От това идва английското ѝ название. Научното ѝ название е „веждеста крастава жаба“, което на латински звучи особено уместно Bufo superciliaris^[4] защото на пръв поглед „листовеждата“ прави впечатление на изключително високомерно създание. Кожата под големите ѝ очи е събрана на две местенца и повдига веждите по такъв начин, като че ли тя гледа на света с подчертано презрение. Необикновено широката и леко увиснала в ъглите уста подсилва аристократичния ѝ вид и придава по този начин леко насмешливо изражение, което съм срещал единствено при камилата. Като прибавя бавната и надута походка и приклекванията на всеки две-три крачки, при което жабата ви поглежда със съжалително пренебрежение, у вас се промъква чувството, че това е върхът на високомерието.

Моите две „листовежди жаби“ приклекнаха една до друга върху прясно накосена трева на дъното на кошницата и ме заоглеждаха с унищожително презрение. Наклоних кошницата на една страна и жабите се измъкнаха с тежка стъпка на пода, с възмущението и достойнството на лондонски кметове, заключени по невнимание в обществена тоалетна. Те изминаха около метър по пода и очевидно изморени от това усилие, приклекнаха долу, преглъщайки възпитано. В продължение на десетина минути те ме проучваха много внимателно и изглежда отвращението им от мен непрестанно нарастваше. Едната от тях се отдалечи и след малко приклекна до крака на масата, вземайки го вероятно за ствол на дърво. Другата продължаваше да ме наблюдава и след задълбочено обмисляне обобщи мнението си за мен — явно противно същество, — след което повърна полусмлените тела на един скакалец и два молеца, отправи ми огорчен и укоризнен поглед и се присъедини към своя другар под масата. Понеже не разполагах с подходяща клетка, жабите прекараха първите няколко дни затворени в моята спалня. Те се разхождаха бавно и замислено по пода или клечаха като изпаднали в транс под леглото. Тези техни действия ме забавляваха неописуемо.

Няколко часа след запознанството ми с моите закръглени съквартирантки открих, че съм имал крайно неправилно мнение за тях, тъй като не бяха арогантни и самомнителни, за каквито се представяха. Всъщност те бяха стеснителни, лесно се смущаваха и им липсваше каквато и да е самоувереност. Дори се усъмних, че страдат от тежък и неизлечим комплекс за малоценност. Изражението на неприятно превъзходство бе чисто и просто една поза, чрез която прикриваха от света ужасната истина, че нямат никаква вяра в тлъстите си особи. Това открих съвсем случайно още първата нощ след пристигането им. Жабите стояха приклекнали на пода до краката ми и изглеждаха като че съставят собствените си очерци за справочника на английските лордове, докато аз си вземах бележки относно тяхната окраска. Исках да разгледам по-отблизо задните им части, затова се наведох, хванах едната жаба под мишниците и тя се заклати унижено във въздуха. Жабата се уригна силно и възмутено от проявеното към нея отношение и започна да рита с дебелите си задни крака, но аз я държах здраво и на нея не ѝ оставаше нищо друго, освен да виси, докато прегледам задните ѝ области. Когато я поставих отново на земята до приятеля ѝ, тя не приличаше повече на предишната жаба. Аристократичният ѝ вид изчезна и тя се превърна в най-обикновена свита и скромна амфибия. Приклекна, запримига неспокойно с огромните си очи, а по лицето ѝ се изписа тъжно и плахо изражение. Изглеждаше като че ли всеки миг ще се разплаче. Неочакваното и пълно превъплъщение бе така поразително, че аз се почувствувах виновен за причиненото ѝ унижение. За да оправя нещата, вдигнах и другата жаба, оставих я известно време да виси, след което и тя изгуби своето самочувствие и когато я свалих обратно на земята, изплаши се и се смути. И двете изглеждаха така унили и нещастни, че ме досмеша, изсмях се невъзпитано и нараних още повече чувствителните им натури. Те се оттеглиха бързо и в продължение на половин час се криха под масата. След като научих тяхната тайна, можех да им смачквам фасона винаги когато започваха много да се надуват. Достатъчно беше да ги чукна леко по носа и те се свиваха виновно, отправяха ми умоляващи погледи и като че ли всеки миг щяха да се изчервят.

Направих им чудесна, голяма клетка и те се почувствуваха много щастливи в нея. За да поддържат доброто си здравословно състояние, разрешавах им да ходят всеки ден из градината. Когато сбирката ми нарасна, а с нея се увеличиха и моите задължения, вече не ми оставаше време да стърча търпеливо, докато моите синьокръвни аристократи си направеха разходката на чист въздух, и за най-голямо тяхно неудоволствие прекратих разходките им. Един ден обаче открих пазач, на когото спокойно можех да ги поверя, докато вършех собствената си работа. Този пазач бе маймуната ръждив хусар — Павлова.

Необикновено питомна и добра, Павлова проявяваше изключителен интерес към всичко, което я заобикаляше. Първия път, когато разреших на „листовеждите жаби“ да минат край нея по време на разходката си, те я очароваха дотолкова, че тя се изправи на задните крака и протегна врат, за да види по-добре как пристъпят тежко-тежко из двора. Десетина минути след това се върнах да разбера как се чувствуват жабите и ги открих да се навъртат около мястото, където стоеше завързана Павлова. Приклекнала, тя ги милваше нежно, мъркаше силно от удоволствие и удивление. Върху жабешките муцуни цъфтеше крайно смешно и самодоволно изражение. Те стояха като заковани, очевидно доволни и успокоявани от нейните ласки.

Всеки ден след това пусках жабите близо до мястото, на което завързвах Павлова, и тя ги гледаше как се разхождат наоколо. От време на време издаваше удивени крясъци или пък ги галеше леко по главите, докато те не лягаха до нея като хипнотизирани. Ако се отдалечаваха твърде много и имаше опасност да изчезнат в гъстите шубраци по краищата на двора, Павлова проявяваше силно безпокойство, надаваше остри писъци, за да ме извика и ми покаже накъде са избягали нейните повереници. Аз притичвах и ги връщах обратно при нея. Един ден жабите се отдалечиха твърде много, а тя ме викала, без да я чуя. Малко по-късно отидох при Павлова. Тя танцуваше истерично на края на въжето и пищеше неистово. Наоколо не се виждаха никакви жаби. Развързах каишката на маймунката, тя ме поведе незабавно към гъстите храсти по края на двора, откри след няколко минути бегълците и се хвърли отгоре им с радостни мъркания.

Павлова обикна ужасно тези дебели крастави жаби. Желанието, с което ги посрещаше сутрин, нежните ѝ ласки и силното ѝ безпокойство, когато се отдалечаваха твърде много от нея, бяха наистина трогателни. Тя се мъчеше да разбере защо телата на жабите не са обрасли с козина като на маймунките, докосваше с пръсти гладките им кожи и с обезпокоено изражение на черното си личице се стараеше да разроши несъществуващата козина. От време на време се привеждаше напред и близваше замислено гърбовете им. В края на краищата тяхната голота престана да я безпокои и тя се отнасяше към нея с онази нежност и привързаност, с която би се отнесла и към своите собствени маймунки. Жабите също обикнаха маймунката по свой странен начин, макар тя от време на време да накърняваше тяхното достойнство и да им досаждаше. Спомням си как една сутрин, тъкмо ги бях окъпал, на което се радваха изключително, те тръгнаха из двора и по мокрите им кореми се полепиха различни клечици и парченца кал. Това разтревожи Павлова, защото тя искаше нейните протежета да са винаги чисти и спретнати. Открих я седнала на слънце, стъпила с лапа върху гърба на едната жаба като на столче за крака. Другата жаба висеше в ръката ѝ по най-унизителния начин. Жабата огъваше тяло във въздуха, а Павлова отстраняваше най-старателно нечистотиите от корема ѝ и през цялото време ѝ говореше нещо с писукане и гукане. Тя почисти едната жаба, постави я оклюмала на земята, после вдигна втората във въздуха и я подложи на същото унижение. Бедните жаби нямаха никаква възможност да се покажат високопоставени и надути в присъствието на Павлова.