Джералд Даръл
Гончетата на Бафут (7)

Змии и шилинги

Речта на фона на церемонията по случай събирането на тревата доведе до най-удивителни и непосредствени резултати. На следващия ден след обяд се постарах да разсея неприятните последици от пиршеството с фона и лова на жабите, като легнах да поспя час-два. Когато се събудих, реших, че чашка чай ще ми помогне да се разведря и да подредя мислите в главата си, затова затътрих крака от леглото до вратата с намерение да дам нарежданията си в кухнята долу. Отворих вратата и се стъписах. Помислих си, че сънувам. Цялата веранда беше буквално отрупана с невъобразимо разнообразие от чувалчета, кошници от палмови листа и кратуни. Всичко това леко се подрусваше и потреперваше, а на стената бяха опрени четири или пет дълги бамбукови пръта със завързани по върховете им разгневени и извиващи се змии. Верандата приличаше на същински местен пазар. Якоб седеше на върха на стълбата. Той ме погледна навъсено и неодобрително.

— Събудихте ли се, маса? — попита той с гробовен глас. — Защо маса се събуди?

— Какво означава всичко това? — попитах аз и посочих с пръст торбите и кошниците.

— Животни — отвърна кратко Якоб.

Огледах внимателно змиите, за да се уверя, че са здраво завързани.

— Кой донесе всички тези животни? — попитах изумен от това изобилие.

— Тези хора ги донесоха — отвърна лаконично Якоб и махна ръка към стълбата зад него. Аз пристъпих до мястото, на което той седеше, и видях, че седемдесетте и пет стъпала, водещи до вилата, както и голяма част от пътя са отрупани с бафутчани от всички възрасти и полове. Сигурно имаше около сто и петдесет души. Вперили очи в мен, всички стояха неподвижни и необикновено тихи. По правило групичка от четири или пет африканци вдигат повече шум, отколкото която и да е подобна група от друга раса на земята. Въпреки това огромната тълпа като че се състоеше само от глухонеми, ако се съди по шума, който правеше. Тишината бе твърде неестествена.

— Какво става с тях — попитах аз Якоб.

— Са?

— Защо мълчат?

— А! — възкликна Якоб, като че светкавица го озари. — Казах им, че маса спи.

Това беше първият от многото примери на учтивост и добро поведение, каквито срещах у бафутчани. Стана ми ясно, че близо два часа те са седели под палещото слънце и са обуздавали вродената си жизненост, за да не пречат на моята дрямка.

— Защо не ме събуди по-рано? — попитах аз Якоб, — Не разбираш ли, че животните не могат да чакат, а?

— Да, са. Съжалявам, са.

— Добре, дай да видим какво са донесли.

Вдигнах първата кошница и надникнах в нея. Вътре имаше пет мишки с бледочервеникавокафява козина, бели коремчета и дълги опашки. Подадох кошницата на Якоб, той я отнесе до края на стълбата и я вдигна високо.

— Кой донесе тези животни? — извика Якоб.

— Аз ги донесох — отвърна някаква старица с пронизителен глас.

Тя си проби път, пазари се, задъхана, около пет минути и после, стиснала парите в ръка, отново си запробива път надолу по стълбите.

Следващата кошница съдържаше две чудесни малки, напръскани в сиво и черно чухълчета. Около очите си имаха чисто бели кръгове с черен ръб от края, като че носеха огромни рогови очила. Когато ме видяха, те щракнаха с клюнове към мен и спуснаха дълги клепки над свирепите си златисти очи, а щом направих опит да ги взема в ръце, те се преобърнаха по гръб, показаха големите си нокти и нададоха силни крясъци. Те бяха съвсем млади и отделни места от телата им бяха все още покрити с подобния на памук инфантилен пух, също като че ги бе връхлетяла снежна буря. Винаги съм харесвал всички видове сови, но тези две малчуганчета бяха наистина прелестни. Това бяха белолики чухъли — нещо съвсем ново за моята сбирка, което беше предостатъчно основание да ги купя.

Следващото животинче се оказа катеричка, която направи големи белѝ. Беше поставена в торба от палмови листа. Когато развързах торбата, катеричката изскочи като пружинено човече от кутийка, ухапа ме за ръката и побягна през глава през терасата. Якоб хукна подире ѝ. Когато я наближи, катеричката сви неочаквано встрани, после побягна надолу по стълбите и започна да се провира майсторски между стотиците изправили се отпреде ѝ черни крака. Вдигна се страшна олелия. Когато се втурна надолу, застаналите на първото стъпало подскочиха във въздуха, но изгубиха равновесие и се килнаха назад върху застаналите на следващото стъпало. Те на свой ред се стовариха върху хората под тях, които падаха като откоси трева. Само за няколко секунди стъпалата се покриха с преплетена маса човешки тела, сред която във всички посоки стърчаха ръце и крака. Без съмнение човешката лавина бе премазала бедната катеричка, помислих си аз, но за моя най-голяма изненада тя се появи съвсем невредима на дъното на стълбите, завъртя няколко пъти опашка и се понесе бързо надолу по пътя, като остави зад себе си истинско полесражение. Разгневен и безпомощен, аз стоях на върха на стълбата и се мъчех да си пробия път през това африканско стълпотворение, защото катеричка от този вид беше голяма рядкост и не исках да я оставя да избяга. По средата на стълбите някой ме хвана за глезена и аз се струполих върху едно едро тяло, което по отделни, мярнали се пред очите ми части реших, че е женско. Аз хвърлих отчаян поглед надолу по пътя, докато се мъчех да се изправя на крака, и за моя най-голяма радост забелязах, че приближава група от около двадесетина младежи. Те видяха катеричката и спряха на пътя. Катеричката също се спря и започна да души подозрително към тях.

— Ей, вие, там, на пътя — извиках аз, — хванете това животинче!

Младежите поставиха вързопите си на земята и пристъпиха решително към катеричката. Тя им хвърли светкавичен поглед, обърна се и побягна. Младежите хукнаха по петите ѝ, всеки изпълнен с решимост да я залови сам с ръцете си. Катеричката бягаше доста бързо, но не можеше да се сравнява с дългоногите си преследвачи. Те я настигнаха всички едновременно с неумолимо и решително изражение на лицата. След това за най-голям мой ужас се хвърлиха вкупом върху безценния ми екземпляр и катеричката за втори път изчезна под огромен куп боричкащи се африканци. Сега, помислих си аз, бедното животинче неминуемо ще бъде смачкано, но катеричката се оказа невредима. Когато купчината човешки тела се пооправи, един от младежите се надигна, стиснал отзад за шията цъкащата и запъхтяна катеричка.

— Маса! — извика той със светнало лице. — Хванах я!

Аз му хвърлих една торба да постави животинче в нея, след което ми предадоха обратно торбата нагоре по стълбата. Поставих на бърза ръка животинчето в една клетка, за да го огледам по-добре и да се уверя, че не е наранено. То изглеждаше чудесно като се изключи това, че беше раздразнено до краен предел. Оказа се черноуха катеричка. Това е може би една от най-красивите катерици на Камерун. Отгоре тялото ѝ бе тъмномаслиненозелено, а коремът ѝ — в наситен жълтеникавооранжев цвят. По страните си имаше една линия от бели петънца, подредени от раменете до бутчето. Всяко ухо по края бе обримчено с черна ивица и човек добиваше впечатление, че катеричката си е мила ушите само дотам. Ала най-красивата част от рунтавото ѝ тяло беше дългата и невероятно пухкава опашка. Отгоре беше зеленикава с кафяви резки, а отдолу — с някакъв невъобразим огненооранжев цвят. След като я поставих в клетката, тя размаха пред мен два-три пъти блестящата си опашка, после клекна с твърдото намерение да излапа манговия плод, който бях поставил специално за нея. Наблюдавах нежно катеричката, мислейки си за късмета, който имах, че не можа да избяга и безкрайно доволен, че успях да се снабдя с нея. Ако някой можеше да ми каже тогава какви неприятности щеше да ми причини в бъдеще, щях да гледам с много по-малко ентусиазъм на нейното пристигане.

Отново насочих вниманието си към безразборно поставените по терасата различни съдове и вдигнах наслуки голяма кратуна. Както обикновено, гърлото ѝ бе запушено добре със зелени листа. Махнах запушалката и надникнах в нея, но кратуната бе толкова обемиста и тъмна отвътре, че не успях да видя нищо. Пренесох я до началото на стълбите и я вдигнах високо.

— Къде е човекът, който е донесъл тази кратуна? — попитах аз.

— Ето ме, са, ето ме — извика един мъж, застанал някъде по средата на стълбите.

Винаги съм се чудел как африканците разпознават собствените си кратуни сред стотици други. Освен по големината аз по нищо друго не мога да различа една кратуна от друга, но африканците разбираха само с един поглед коя кратуна е тяхна, и коя чужда.

— Какво има вътре? — попитах аз и поклатих безразлично кратуната за връвчицата, за която беше завързана.

— Змия, са — отвърна мъжът и аз припряно поставих обратно запушалката от зелени листа.

— Каква е тази змия, приятелю?

— Гера, са.

Направих справка в моя списък на местните названия и разбрах, че гера всъщност е зеленолистна усойница. Това е красива змия, често срещана в Бафут, от която имах вече достатъчно екземпляри. Тези змии достигат около половин метър дължина. Отгоре цветът им е изумително ярък тревистозелен, отдолу са жълти като канарчета, а отстрани имат широки, диагонално разположени бели ивици. Отнесох кратуната, за да изтръскам новопристигналата змия в плиткия, покрит с мрежа сандък, в който държах усойниците. Изтръскването на змията от кратуна в кафез е една от най-простите операции, при условие че се спазват едно-две основни правила. Първо, трябва да се уверите, че никой от обитателите на клетката не се намира близо до вратата. Това и направих. Второ, преди да започнете да изтръсквате, трябва да знаете колко змии има в кратуната. Точно това пропуснах да направя.

Аз отворих вратичката, отпуших гърлото на кратуната и започнах леко да я подрусвам. Понякога се налага доста дълго време да се подрусва, докато змията излезе от кратуната, защото тя се навива вътре на кълбо, притиска се о стената и е трудно да бъде извадена. Зад мен Якоб дишаше тежко във врата ми, а зад него се издигаше плътна стена от африканци, които зяпаха какво ще стане. Аз друснах леко кратуната, но без никакъв резултат. Раздрусах я по-силно, но резултатът бе същият. Не беше ми се случвало досега усойница да се крепи толкова упорито във вътрешността на кратуна. Това ме ядоса и аз разклатих здравата кратуната, в резултат на което тя се разчупи на две. С вледеняващо сетивата тупване върху сандъка се изтърси кълбо, в което имаше поне половин дузина големи, енергични и раздразнени змии. Преплетени в голяма и тежка топка, вместо да паднат през вратичката направо в сандъка, те се заклещиха някъде по средата и аз не успях да хлопна вратичката след тях. После с изящна ловкост, за която не остана време да се любувам, те се разплетоха и се разпълзяха уверено по ръба на вратичката и оттам — на пода. Змиите се разделиха ветрилообразно с почти стратегическа точност и се насочиха към нас. Якоб и струпаните зад него африканци изчезнаха моментално като по магически начин. Едва ли бих могъл да ги обвиня за това, тъй като нито един от тях не носеше обуща, аз също не бях облечен подходящо за разходка с цяла група усойници, защото носех къси панталони и сандали. На всичко отгоре единственото ми оръжие бяха двете половинки на счупената кратуна, които не са най-полезната вещ, когато трябва да се хващат змии. Оставих змиите да се разпореждат сами по верандата и изтичах като стрела в спалнята. Там намерих една пръчка, взех я и излязох много внимателно отново на терасата. Змиите се бяха разпръснали нашироко, затова не беше особено трудно да хвана всяка една на тясно, да я притисна с пръчката и да я вдигна. Една по една ги пуснах в сандъка, след което затворих и заключих с въздишка на облекчение вратичката. Африканците се появиха така неочаквано, както и изчезнаха. Всички говореха оживено, смееха се и щракаха с пръсти, когато си обясняваха в какво опасно положение са се намирали. Погледнах със суров поглед ловеца, който бе донесъл змиите.

— Хей, ти! — извиках аз — защо не ми каза, че в кратуната има много змии, а?

— Ва! — възкликна учудено той — нали казах на маса, че вътре има змия.

— Змия, да. Ти каза една змия. Не ми каза, че вътре има шест змии.

— Аз казах на маса, че вътре има змия — промърмори сърдито той.

— Попитах те какво животно си донесъл — обясних търпеливо аз, — и ти каза „змия“. Ти не ми каза, че вътре има шест змии. Защо смяташ, че зная колко змии си донесъл, а? Да не мислиш, че съм магьосник и зная колко змии си уловил?

— Глупак! — изрече Якоб и се присъединя към нашата разправия. — Ако змията беше ухапала маса и маса умре? Какво щеше да направиш тогава, а?

Аз се обърнах към Якоб.

— Забелязах, че и ти изчезна, мой благородни и смели приятелю.

— Да, са — отвърна Якоб и се усмихна лъчезарно.

Едва късно през нощта се разплатих с последния ловец. Оказах се с такъв необикновен асортимент от животни, че стоях до три часа сутринта, за да ги настаня в клетки. Пет големи плъха останаха без подслон, нямаше дори свободен сандък, от който да им скова клетка. Принудих се да ги пусна в моята спалня и те прекараха цялата нощ в безплодни опити да прегризат крака на масата.

На следващата сутрин станах от сън, почистих и нахраних моята вече значителна сбирка животни с мисълта, че този ден вероятно няма да пристигне никой. Сгреших! Бафутчани очевидно се бяха хвърлили с все сърце в изпълнението на задачата да ме снабдяват с животни и към десет часа пътят пред къщата и седемдесет и петте стъпала почерняха от народ. Отчаян, аз започнах отново пазарлъците. По обяд стана ясно, че напливът от животни е толкова голям, че запасът ми от летви и сандъци няма да стигне да им направя клетки, затова се принудих да наема една команда момчета да обиколят Бафут и да изкупят всички сандъци и дъски, които могат да намерят. Наложи се да заплащам за всичко по безбожни цени, защото всеки съд, бил той бутилка, старо тенеке или сандък, струва цяло състояние за африканците.

Към четири часа след обяд моите помощници и аз бяхме така изморени и изпохапани, и то толкова пъти и на толкова места и от толкова различни животни, че престанахме да обръщаме внимание на всяко ново ухапване. Цялата вила бе препълнена с животни. Те крещяха, цвърчаха, чукаха и бумкаха затворени в кратуни, кошници и чували, а ние в това време работехме лудо, за да им сковем клетки. Това бе едно от онези денонощия, за които човек никога не желае да си спомня. Към полунощ вече едва се държахме на краката си, а оставаше да се направят още десетина клетки. По една голяма чаша чай, силно подправен с уиски, ни зареди с фалшив ентусиазъм, който ни бе нужен, за да продължим работата си, и в два и половина часа след полунощ бе закован последният гвоздей и последното животно бе настанено в новата си квартира. Когато се пъхнах смъртно уморен в леглото, с ужас установих, че ако искам животните да са почистени и нахранени при пристигането на новите екземпляри, трябва да стана в шест часа сутринта.

Меко казано, следващият ден се оказа малко по-труден от предидущия, защото бафутчани започнаха да пристигат, преди да бях свършил със сутрешните грижи по животните. Няма нищо по-нервиращо от това да бързаш да нахраниш и почистиш няколко десетки животни, когато в мръсни и задушни съдове са пристигнали двадесет или тридесет нови и се нуждаят незабавно от внимание. Наблюдавах с крайчето на очите си как продължава да расте камарата кратуни и кошници на верандата и ми се струваше, че заедно с тях расте и броят на клетките, които ми остава да почистя и подредя. На края се почувствувах така, както вероятно се е почувствувал Херкулес, когато е зърнал за първи път Авгиевите обори.

Свърших работата си и преди да започна да купувам новите екземпляри обърнах се с реч към бафутчани. Аз изтъкнах, че в последните два дни са ми донесли огромен брой животни с най-различни размери, форми и от най-различни видове. Това доказва, че бафутчани са най-добрите ловци, които съм срещал дотогава, и затова съм им много благодарен. „Все пак — продължих аз, — както разбирате и вие самите, съществуват ограничения по отношение на броя на животните, които мога да закупя и подслоня за един ден. Ето защо ще се радвам много, ако се въздържате от ловене на животни в продължение на три дни, за да се справя с построяването на клетки и с набавянето на храна. Няма смисъл да купувам животни, ако те щяха да умрат след това от липса на подходящи условия, това би било чисто прахосване на пари. Африканецът, ако не друго, е делови човек“. При тази моя забележка главите на ловците се заклатиха одобрително и над тълпата се разнесе едно общо „арррр“. След като постигнах целта си и си осигурих тридневна почивка, аз закупих донесените животни и отново се заех със сковаването на клетки.

В четири часа клетките бяха вече готови и аз седнах да си почина и да изпия чаша чай. Облегнах се на перилата на верандата и видях как сводестата врата на червената тухлена стена се отвори и от нея излезе фонът. Той пресече големия двор с огромни крачки, а робата му се развяваше и шумолеше. Фонът се мръщеше и говореше нещо на себе си. Разбрах, че ми идва на гости, затова слязох по стълбата да го посрещна.

— Здравей, приятелю — поздравих учтиво, когато той наближи.

— Приятелю — каза той, като сграбчи ръката ми и ме погледна сериозно в очите, — казаха ми, че не искаш вече да купуваш животни, вярно ли е това?

— Не е така — отвърнах аз.

— Ва! Добре, добре — каза с облекчение той. — Страхувах се, че вече си събрал необходимите животни и се каниш да ни напуснеш.

— Не се страхувай — обясних аз. — Бафутчани са много добри ловци. Те ми донесоха толкова много животни, че нямам достатъчно клетки, в които да ги подслоня. Ето защо казах на тези хора да не ходят три дни на лов, за да имам време да направя клетки за всички животни.

— Аха! Разбирам! — отвърна фонът и ми се усмихна доброжелателно. — Мислех, че искаш да си заминаваш.

— Не, няма да си тръгвам от Бафут.

Фонът се огледа внимателно, заговорнически, после ме прегърна приятелски през рамо и ме поведе надолу по пътя,

— Приятелю — прошепна с дрезгав глас той, — намерил съм ти едно животно. Чудесно животно, каквото никога не си притежавал.

— Какво е това животно? — попитах заинтригуван аз.

— Животно — отвърна категорично той, — ще ти хареса извънредно много. Сега ще го видим.

— Досега никога не си го ловил?

— Не, приятелю, но зная къде се крие.

— Добре. Сега ли отиваме да го видим?

— Да, да, чудесно! — отвърна фонът.

Той ме поведе нетърпеливо през огромния двор, после през цял лабиринт от тесни проходчета, докато накрая стигнахме до малка колиба.

— Почакай малко тук, ей сега ще се върна — каза той и хлътна моментално в мрака на колибата. Аз останах да чакам отвън и не преставах да се чудя къде ли отиде и какво ли животно е открил. Около него имаше някаква тайна и тя придаваше още по-привлекателен вид на цялата работа.

Когато най-сетне се завърна, в първия миг не можах да го позная. Той бе свалил робите си, шапчицата, сандалите и сега стоеше пред мен съвършено гол, само с едно малко бяло парче, препасано около слабините. В едната си ръка държеше дълго и тънко копие. Слабото му мускулесто тяло блестеше намазано с масло, а на краката си не носеше нищо. Той приближи до мен, завъртя изкусно копието и се разтопи от удоволствие при моето изумление.

— Имаш още един ловец — каза той и се усмихна под мустак. — Сега можеш да ме наричаш бафутско гонче, нали така?

— Струва ми се, че ти ще бъдеш най-добрият ми ловец — отвърнах и му се усмихнах.

— Аз разбирам от лов — каза той и кимна с глава. — Понякога моите поданици смятат, че съм остарял да ходя в гората. Приятелю, ако човек има лова в очите си, в носа си и в кръвта си, той никога не е стар, за да ходи в гората, прав ли съм?

— Ти казваш истината, приятелю — отвърнах аз.

Фонът ме изведе от двора, преминахме около осемстотин метра по пътя, след което свърнахме през някакви царевични ниви. Той се движеше с широки крачки, въртеше копието и си тананикаше нещо. От време на време се обръщаше към мен и ми се усмихваше дяволито и възторжено, от което цялото му лице грейваше. Най-сетне излязохме от нивите, преминахме през малка и гъста горичка от мимбови палми, тъмна, тайнствена и изпълнена с шумоленето на листата, след което започнахме да се изкачваме по златистия хребет на един хълм. Когато стигнахме до върха, фонът се спря, забучи копието в земята, кръстоса ръце и огледа местността. Аз се бях спрял малко по-надолу по склона да си събера няколко чудесно оцветени охлюви. Когато пристигнах на върха, фонът като че бе изпаднал в транс. Малко по-късно той въздъхна дълбоко, обърна се към мен, усмихна се и разпери широко ръце.

— Това е моята страна — каза той, — чудесна е тази страна!

Кимнах с глава в знак на съгласие и няколко минути двамата съзерцавахме мълчаливо панорамата. Под нас се разстилаше истинска мозайка от малки ниви — зелени, сребристи и сивобежови, разделени от китни мимбови палми и изпъстрени тук-там с ръждивочервените петна на току-що прекопани ниви. Това малко пространство обработваема земя наподобяваше постлана и забравена върху земята цветна кърпа, заобиколена от всички страни от зеления океан на планините с позлатени хребети и долини, нашарени от сенките на залязващото слънце. Фонът се огледа бавно. Лицето му излъчваше обич и детинска радост. От гърдите му се отрони въздишка на задоволство.

— Чудесно! — прошепна той, измъкна копието от земята, поведе ме надолу към следващата долчинка и си затананика нещо мелодично.

Долчинката бе плитка и равна, гъсто обрасла с ниски и разкривени дървета, някои от които се издигаха на около три метра височина. Много от тях се губеха напълно под огромни покривала от поветици, тумбести кули от трептящи листа и бледокремави цветове. Долината беше огряна от светлината на залязващото слънце, топлият въздух беше наситен от тежкото и сладко ухание на цветя и листа. Наоколо се разнасяше приспивното пулсиращо жужене на хиляди пчели, които трепкаха край цветовете: някаква мъничка и невидима птичка изпълни долината с мелодичните трели на песента си, после внезапно млъкна и въздухът отново се изпълни с неясното жужене на пчелите, които се въртяха около дърветата или пък пълзяха нагоре по гладките тунелчета на цветовете на поветиците. Фонът огледа набързо дърветата, после пристъпи безшумно по тревата и застана на място, откъдето се откриваше по-добър изглед към гората и поветиците не пречеха на погледа.

— Оттук ще видим животното — пошушна той и посочи към дърветата, — ще поседнем и малко ще почакаме.

Той приклекна, отпусна се и зачака. Аз също приклекнах край него, но вниманието ми се раздвои. Наблюдавах ту него, ту дърветата и тъй като не забелязвах никакви животни по тях, насочих вниманието си към моя приятел. Той клечеше, стиснал изправеното копие в големите си ръце. По лицето му бе изписано нетърпеливо очакване също като на дете в кукления театър, преди да се вдигне завесата. Когато излезе от тъмната малка колиба в Бафут, стори ми се, че е оставил там не само царските си дрехи и украшения, но и че се е отърсил и от онзи царствен вид, който изглеждаше неделим от неговия характер. И сега, приклекнал в спокойната и топла долчинка, със своето копие той като че бе един обикновен ловец, вперил ясните си черни очи в дърветата и очакващ появата на плячката, сигурен, че тя ще дойде. Когато се взрях по-внимателно в него обаче, разбрах, че той не е обикновен ловец. У него имаше нещо друго, което не можах веднага да доловя. След малко го почувствувах. Всеки друг ловец би клечал търпеливо и малко отегчено, защото е правил това много пъти и преди. Фонът обаче чакаше с блеснали очи, по широките му устни се разливаше едва доловима усмивка и аз разбрах, че всичко това му доставя безкрайно удоволствие. Питах се колко ли пъти в миналото му е идвало до гуша от неговите почитателни съветници и боготворящи го поданици, чувствувал е задушаващата топлина и тежината на великолепните роби, неудобството на тесните и островърхи обувки. После вероятно го е обземало непреодолимото желание да усети меката червена пръст под босите си крака и полъха на вятъра по голото си тяло и той се е промъквал до своята колиба, обличал се като ловец и е тръгвал из хълмовете, въртял е копието, тихичко си е тананикал, спирал е по върховете да се любува на прекрасната страна, на която е върховен владетел. Аз си спомних думите, които ми каза малко преди тръгване „Ако ловът е в очите, в носа и в кръвта му, човек никога не е стар за него“. Убеден бях, че фонът е точно такъв човек. Моите размишления върху характера му бяха прекъснати, той се приведе напред, сграбчи ръката ми и посочи с дългия си пръст към дърветата.

— Пристигнаха — пошепна той и цялото му лице грейна в усмивка.

Проследих протегнатия пръст и в първия миг не успях да видя нищо, освен обърканата плетеница на клоните. После нещо помръдна и аз зърнах дългоочакваното животно.

То се появи измежду преплетените клони с лекотата и грацията на перушинка. Когато приближи, установих, че изглежда точно така, както си представях малките домашни духове: облечено със зеленикавосиво кожухче и имаше дълга, тънка и пухкава опашка. Розовите му ръчички бяха прекалено големи за неговите размери, а пръстите му — изключително тънки и дълги. Имаше големи уши с толкова нежна кожа, че прозираха. Ушите му като че живееха свой собствен живот, понеже се огъваха и въртяха независимо едно от друго, понякога се набръчкваха и нагъваха плътно до главата подобно на ветрило, а друг път щръкваха и се изправяха като анемични листа на змийски лапад. Върху личицето на малкото създание господствуваха чифт огромни черни очи, такива очи, пред които всяка самоуважаваща се кукумявка би се засрамила. На всичкото отгоре животинчето можеше да си върти в кръг главата и да гледа назад досущ както кукумявките. То пробяга до върха на едно тънко клонче, което се огъна леко под неговата тежест, седна и се хвана здраво с дългите си и тънки пръсти за кората на дървото, заоглежда се наоколо с големите си очи, като тихичко си чирикаше. Знаех, че това е галаго, но то наподобяваше много повече излязло от приказките животинче.

Галагото седеше на клончето и в продължение на около една минута си цвъртеше, после се случи нещо удивително. Съвсем неочаквано дърветата се изпълниха с галаго — галаго от всички възрасти и големини, като се започне от животинчета, малко по-големи от орех, и се стигне до възрастни, които можеха да се поместят съвсем удобно в стъклена чаша за вода. Те скачаха от клонче на клонче, хващаха листата и вейките с дългите си и тънки лапички, цвъртяха тихичко едно на друго и се оглеждаха наоколо с широко отворените и невинни очи на херувимчета. Новородените, които сякаш бяха направени само от очи, стояха непрестанно до своите родители. От време на време сядаха на задните си крака, вдигаха дребничките си розови лапички и разперваха пръсти, сякаш се ужасяваха от покварата на разлистения около тях свят.

Както ги наблюдавах, едно от тези бебчета откри, че седи на едно и също клонче с голям и тлъст скакалец. Падаше сумрак и задрямалото насекомо не успя да схване бързо опасността. Преди да успее да направи каквото и да е, бебето-галаго пробяга светкавично по клончето и го сграбчи здраво през средата на тялото. Скакалецът се събуди внезапно и реши, че трябва да се направи нещо. Беше едро насекомо и фактически почти не отстъпваше по големина на галагото. Освен това притежаваше и чифт дълги и мускулести задни крака, с които започна да рита енергично. Битката представляваше очарователна гледка. Галагото продължаваше да стиска отчаяно скакалеца с дългите си пръсти и правеше опити да го захапе. При всеки такъв опит скакалецът ритваше силно със задните крака, неговият противник губеше равновесие, падаше от клончето и увисваше надолу с глава, като се държеше само с крачетата си. Това се случи няколко пъти и аз реших, че галагото сигурно има лепнещи ходила. Дори когато висеше с главата надолу и големият скакалец го ритваше по корема, широко ококорените му очи не преставаха да излъчват невинност.

Краят на битката настъпи неочаквано. Както висяха с главата надолу, скакалецът ритна много силно още веднъж галагото, то изпусна клона и двете животинчета полетяха, прегърнати, надолу през листака. Както се преобръщаха към земята, галагото пусна с едната си лапа тялото на скакалеца и с изящната лекота на трениран акробат се хвана за едно от клончетата по пътя им. Галагото се изкачи на клончето и преди скакалецът да се окопити и да продължи битката, то отхапа главата му. Хванало обезглавеното и все още ритащо тяло на скакалеца с едната си лапа, галагото набута главата на насекомото в устата си и започна да дъвче с явно наслаждение. След това седна, стиснало потрепващото тяло с едната си лапа, и го заоглежда с наклонена настрани глава, като издаваше остри писъци от възторжена възбуда. Когато тялото на скакалеца престана да се движи и големите задни крака застинаха неподвижно, галагото ги откъсна един по един и ги изяде. То смешно наподобяваше микроскопичен застарял чревоугодник, стиснал в една ръка кълката на гигантско пиле.

Скоро след това долчинката потъна в мрак и ние трудно наблюдавахме животните по дърветата, въпреки че продължавахме да чуваме тихото им цвъртене. Изправихме се от свитите и неудобни пози и се отправихме обратно нагоре по склона. Фонът се спря на върха и като се усмихваше очарователно, погледна надолу към гората.

— Какво животинче! — позасмя се той. — Много го обичам. Непрестанно ме забавлява и ме кара да се смея.

— Чудесно животинче! — казах аз. — Как го наричате?

— В Бафут го наричаме шилинг — отвърна фонът.

— Мислиш ли, че моите ловци могат да го заловят?

— Утре ще имаш от тези животинчета — обеща фонът, но не щя да ми обясни как ще я заловят, нито пък кой ще я залови.

Пристигнахме в Бафут по тъмно, фонът отново облече царските си дрехи и дойде да пием по чашка. Когато се разделихме, аз му напомних за обещанието да ме снабди с няколко екземпляра галаго.

— Добре, приятелю, няма да забравя — отвърна той, — ще ти донеса няколко шилинга.

Изминаха четири дни и аз започнах да си мисля, че или фонът е забравил своето обещание, или пък залавянето на животинчетата се е оказало много по-трудно, отколкото е предполагал той. Най-сетне, на петия ден, при поднасяне на чая върху таблата стоеше малка многоцветна кошничка от лико. Повдигнах капака и надникнах сънен. Отвътре ме погледнаха четири чифта грамадни, влажни и невинни очички, изпълнени с мило недоумение.

Това беше кошничката с шилингите от фона.