Джералд Даръл
Гончетата на Бафут (3)

Гончетата на Бафут

За да мога да преследвам различните представители на бафутската фауна, освен четиримата изпратени ми от фона ловци аз наех и шест слаби и тромави мелеза, за които собствениците им твърдяха, че били най-добрите ловни кучета в цяла Западна Африка. Тази нескопосана група от мъже и кучета нарекох „бафутските гончета“. Макар и ловците да не разбираха нищо от това наименование, те се гордееха изключително много с него. Веднаж дори дочух как един ловец спореше нещо със свой съсед, после му заяви с писклив и възмутен глас: „Няма да ми крещиш така, приятелю. Не знаеш ли, че аз съм бафутско гонче?“

Ние прилагахме следния начин на ловуване. Отивахме до някой далечен хълм или долина и избирахме участък с гъста трева и храсти. На подходящо място разполагахме мрежите във формата на полумесец, после минавахме заедно с кучетата през гъстата растителност и подгонвахме появилите се животни към мрежата. Всяко куче носеше около врата си малък дървен хлопатар. Когато се изгубеха във високата трева, ние разбирахме местонахождението на кучетата по силното хлопане на техните украшения. Предимството на този начин на ловуване се състоеше в това, че се намирах на самото място и с минимална загуба на време можех да се заема с животните от момента на тяхното залавяне, да уредя бързото им транспортиране обратно до Бафут и поставянето им в свестни клетки. Ние пренасяхме заловените животни в торби със специални отвори отстрани за преминаване на въздуха, с месингови кръгове. За по-големите и яки животни торбите бяха от дебело платнище или зебло, докато за по-нежните и слаби те бяха направени от мек плат. Веднъж попаднали в тъмната вътрешност на торбата, уловените животни постепенно преставаха да се борят и докато ги откарвахме до дома, лежаха съвсем кротки. От гледна точка на животните най-страшната част от целия процес бе освобождаването им от мрежите. След кратка практика се превърнахме в изкусни майстори и можехме само за две минути да хванем животното, да го освободим от мрежата и да го напъхаме в торбата.

През първия ловен ден бафутските гончета се появиха така тежковъоръжени, като че се готвехме да ловим лъвове. Освен обичайните мачете те носеха копия и кремъклийки. Тъй като не ми се щеше да ми насолят задника с ръждиви пирони и камъчета, настоях след бурни протести и молби ловците да оставят пушките си. Това мое решение ги ужаси.

— Маса — каза плачливо единият от тях, — ако срещнем някое лошо животно, как ще го убием, ако оставим тук пушките?

— Ако срещнем лошо животно, ще го заловим, няма да го убиваме — отвърнах твърдо аз.

— Ха! Маса, ще ловим ли лоши животни?

— Точно така, приятелю. Ако те е страх, не идвай, разбра ли?

— Маса, аз не се страхувам — отвърна докачено той, — но ако срещнем лошо животно и то убие маса, фонът ще се ядоса страшно много.

— Успокой се, приятелю — отвърнах аз и извадих ловджийската си пушка. — Ще взема моята пушка. Ако ме убие някое животно, това няма да е по твоя вина, разбра ли?

— Разбрах, са — отвърна ловецът.

Беше още ранна сутрин и слънцето все още не бе се издигнало над окръжаващата ни планинска верига. Небето бе в съвсем нежна розова сянка, украсена тук-там от малки бели перести облачета. Утринната мъглица все още обгръщаше долините и върховете и те губеха очертанията си, а високата златиста трева край пътя се огъваше под тежестта на обилната роса. Ловците пристъпяха един след друг в редица, а кучетата ту се пъхаха, ту изскачаха от гъсталака и дървените им камбанки приятно хлопаха. Малко след това се отбихме от пътя и тръгнахме по тясна и лъкатушеща пътечка, която ни поведе нагоре по хълмовете. Тук мъглата бе още по-гъста, но лежеше ниско над земята. Телата ни не се виждаха от кръста надолу и човек добиваше странното впечатление, че сме нагазили до пояс в леко развълнувано езеро от бяла пяна. Високата и мокра от роса трева свистеше в краката и навсякъде около нас, под повърхността на непрогледното мъгливо езеро, дребни жабки си разказваха жабешки смехории и избухваха от време на време в кикотене. Скоро наподобяващото премръзнал портокал слънце се показа над дантелата от далечни хълмове. Ставаше все по-топло и мъглата започна да се отделя от земята и да се вие на бавни къдели към небето. Изпитвах чувството, че се движим в гора от белезникави дървета, които се усукват и наклоняват, разкъсват и отново възстановяват стволовете си подобно на чудновати амеби, после се разтеглят и се понасят със спираловидни движения към небето. Цели два часа се придвижвахме до мястото, избрано от ловците за първия лов. Това бе една дълбока и широка долинка, извита като дъга, разположена между два реда хълмове. По дъното на долчинката, между почернели камъни и златиста трева, проправяше пътя си малко поточе и проблясваше на слънцето като фина стъклена нишка. Гъста и преплетена растителност покриваше цялата долина, а сред нея се издигаха малки групички от храсти и шубраци.

Спуснахме се в долчинката и опънахме по ширината ѝ около стотина метра мрежи. После ловците подсвирнаха на кучетата и се отправиха към началото на долинката, а аз останах да чакам до мрежите. Докато те напредваха към мрежите и в продължение на половин час цареше пълна тишина, нарушавана от време на време от слабия звук на кучешките хлопки или от пронизителните ругатни на някой настъпил трън ловец, започнах да мисля, че сме ударили на камък. Неочаквано обаче ловците вдигнаха голяма врява, а кучетата залаяха яростно. Те се намираха все още на известно разстояние от мрежите, а малка група дръвчета ми пречеше да ги видя.

— Какво има? — извисих глас над шума.

— Тук има животинка, маса — долетя отговор до ушите ми.

Зачаках търпеливо и след малко през дърветата се втурна запъхтян ловец.

— Маса, дайте ми тази малка мрежа — изрече той и посочи спретнато подредените край торбите малки мрежи.

— Какво животно открихте? — попитах аз.

— Катеричка, са. Изкатери се нагоре по дървото.

Грабнах една торба от дебело платно, тръгнах след него през гъсталака и стигнахме до дръвчетата. Тук се бяха струпали всички ловци и оживено разговаряха и спореха за това, кой е най-добрият начин да заловят животното. В това време кучетата скачаха около ствола на малко дърво и лаеха.

— Къде е животното? — попитах аз.

— Ще го хванем веднага, маса.

— Чудесно зверче, маса!

— Ще го хванем ей сега, маса.

Приближих основата на дървото и надникнах в листака. На един клон на около шест метра над час стоеше голям и красив белоивичест бурундук със сивокафява на тъмни черти козина, с бяла ивица покрай ребрата и оранжеви лапи. Дългата му опашка, оцветена в бледосиви и черни пръстени, не беше пухеста. Катерицата клечеше на един клон, размяташе от време на време опашка към нас и кряскаше раздразнително: „чък… чък“, като че бе повече разгневена, отколкото изплашена. Тя ни гледаше със зли очи, докато разполагахме мрежата в кръг, на около три метра от основата на дървото. След това завързахме кучетата и възложих на най-дребния ловец да се покатери след зверчето и да го принуди да слезе на земята. Това бе идея на ловците. Аз смятах за невъзможно да се надхитри намиращата се на дървото катерица, но ловците настояваха, че след като техният другар се покатери горе, бурундукът веднага ще се спусне на земята. Оказа се, че те имаха право, защото едва-що ловецът достигна горните клони на дървото от едната страна, катерицата се спусна светкавично по дървото от другата му страна, втурна се с невероятна ловкост към едно разкъсано място в мрежата, промъкна се през дупката и препусна през тревата. Хукнахме с ловците да я преследваме, крещяхме и си давахме съвети един на друг, но никой не се вслушваше в тях. Заобиколихме група храсти и видяхме как бурундукът се изкачи по ствола на друго малко дръвче.

Отново разпростряхме мрежата и отново ловецът се покатери след бурундука. Този път обаче нашата плячка беше още по-съобразителна. Тя забеляза, че охраняваме дупката, през която успя да избяга първия път, спусна се по дървото, сви се на топка и скочи. Тялото ѝ литна във въздуха и прехвърли горния ръб на мрежата с някакви си 1–2 сантиметра. Най-близкият до нея ловец направи отчаяно усилие да я сграбчи, но не успя и бурундукът побягна с възмутено чак-чакане. Този път той приложи нова, по-гъвкава тактика и вместо да се покатери, се пъхна в една дупка под едно от дърветата.

Още веднъж оградихме дървото с мрежа и започнахме да ръчкаме с дълги тънки пръчки из разклоненията на дупката, в която се криеше. Нищо не помогна, ако изключим това, че бурундукът започна да чъка по-бързо, затова се отказахме от този начин. Следващата ни мярка бе по-успешна. Напъхахме наръч тлееща трева в голямата дупка и когато задушливият пушек запълзя вътре из тунелчетата, чухме как бурундукът започна ядосан да кашля и киха. Най-сетне не издържа и изскочи светкавично от една дупка и в следващия миг се напъха с главата напред в мрежите. Дори и тогава продължи да ни причинява неприятности. Той ухапа мен и двама ловци, докато се мъчехме да го освободим, а трети ловец ухапа, докато го пъхаше насила в торбата. Окачихме торбата на клоните на малък храст и всички насядахме да изпушим по една отдавна желана цигара. През това време бурундукът ни наблюдаваше през оградените с месингови кръгчета отвори за въздух, бръщолевеше ожесточено нещо и ни предизвикваше да отворим торбата и да се срещнем лице с лице.

Западноафриканският белоивичест бурундук се среща често в планинските пасища на Западна Африка, но аз бях доволен, че уловихме този, тъй като бе първият ми жив екземпляр. Обикновено бурундуците имат напълно приземен начин на живот, затова се изненадах, че уловеното от нас животно търси убежище по дърветата. По-сетне открих, че всички видове от тези гризачи, обитаващи планинските пасища, се насочват при преследване направо към дърветата, а само в крайни случаи прибягват до изкорубени дървета или дупки в земята.

Превързахме раните си, изпушихме цигарите, поздравихме се с първото уловено животно и преместихме голямата мрежа по-надолу в долинката, в район с гъста и преплетена трева, висока почти 2 метра. Ловците казаха, че мястото е много добро за специални видове животни, макар и по понятна предпазливост да не посочиха какви точно са тези животни. Опънахме мрежата и аз се настаних на подходящо място по средата, точно на извивката, за да освобождавам заплетените в нея животни. Ловците и кучетата се отдалечиха на около 400–500 метра нагоре по долината. След малко пронизителен вик ме уведоми, че ловците започват претърсването на високата трева. Отново легна тишина. Около мен се разнасяше единствено цвъртенето на безбройните скакалци и далечните звуци на кучешките хлопки. Измина половин час, без да се случи нищо особено. Аз стоях сред високата и шумоляща трева, толкова гъста и преплетена, че през нея не се виждаше нищо на повече от метър — два.

Въздухът над малкото разчистено пространство, където бях седнал, трептеше от жегата и аз започнах да изпитвам силна жажда. Огледах се и забелязах нещо, което напълно бях забравил: цял термос с чай, който моят предвидлив готвач бе пъхнал в една от торбите за животни. Извадих термоса и изпълнен с благодарност, приклекнах да си налея една чашка. Докато пиех, забелязах в гъстата трева точно срещу мястото, на което бях приклекнал, вход на тъмно тунелче. Това очевидно бе личната пътечка на някоя животинка през гората от тревни стъбла. Реших, че след като си изпия чая, ще огледам тунелчето.

Тъкмо си бях налял втората чаша, когато съвсем близо откъм дясната ми страна се раздаде страхотен рев. Ловците надаваха остри крясъци, за да окуражават ожесточено разлаялите се кучета. Докато се чудех на какво се дължи всичко това, нещо зашумоля в тревата. Приближих тунелчето и се опитах да разбера откъде идва шумоленето. Тревата ненадейно се разтвори и някаква голяма кафява топка изхвръкна от дупката и връхлетя право отгоре ми. Аз се намирах в крайно неизгодно положение. Преди всичко ни най-малко не очаквах подобно нападение и, второ, клечах с термоса в едната ръка и чаша чай в другата. В уплахата зверчето ми се стори два пъти по-голямо от бобър. То се блъсна в гърдите ми, аз тупнах по гръб и зверчето се закова на корема ми. От термоса зашуртя струя горещ чай върху скута ми. И зверчето, и аз бяхме еднакво стъписани и закрещяхме кажи-речи по еднакъв начин от страх. Понеже ръцете ми бяха заети, не можех да направя нищо друго, освен да се опитам да го прегърна, но животинчето отскочи като футболна топка и побягна през тревата. Част от мрежата се раздруса и затрепери и до ушите ми достигнаха отчаяни писъци. Разбрах, че зверчето е попаднало точно в мрежата. Извиках на ловците и тръгнах през високата трева към мястото, където мърдаше мрежата.

Нашата плячка се бе оплела напълно в мрежата. Тя лежеше по гръб, трепереше, сумтеше и от време на време правеше безплодни опити да прегризе вървите. Погледнах зверчето и разбрах, че сме заловили много голям тръстиков плъх, познат на африканците като треворез. Това название отговаря много сполучливо на неговите навици. С големите си и добре развити резци треворезът си прави път през пасищата пък и през нивите като същинска сенокосачка. Нашият плъх достигаше около осемдесет сантиметра на дължина и бе обрасъл с грубовата, кафеникава козина. Имаше бузесто, наподобяващо бобър лице, малки, прилепнали до главата уши, дебела и гола опашка и големи неокосмени лапи. Изглеждаше толкова изплашен от присъствието ми, че не посмях да го доближа, преди да пристигнат ловците. Страхувах се да не се измъкне от мрежата. Плъхът лежеше и трепереше силно, от време на време се дръпваше рязко, подскачаше във въздуха и надаваше отчаяни писъци. Това поведение на животинчето ме безпокоеше много, защото ми се струваше, че всеки момент ще получи разрив на сърцето. Едва по-късно, когато опознах по-добре тези животни, аз установих, че те посрещат всяко необикновено за тях преживяване с такива истерични прояви, предполагам, надявайки се по този начин да изплашат или да объркат своя неприятел. Всъщност тръстиковите плъхове съвсем не са плашливи животни и ако си позволите по-голяма волност с тях, не се двоумят да забият големите си резци в ръката ви. Държах се на почетно разстояние до пристигането на ловците, после пристъпихме напред и освободихме плъха от мрежата.

Докато се занимавахме с него и се мъчехме да го напъхаме в една здрава торба, плъхът неочаквано подскочи енергично в ръцете ми. Стиснах го здраво и за моя изненада голяма част от козината му остана в ръката ми. Когато го поставихме на сигурно място в торбата, приседнах на земята и разгледах козината, която при стискането бях смъкнал от тлъстото му тяло. Доста дълга и гъста, тя наподобяваше груба четина. Козината очевидно се държи много хлабаво в кожата и при най-лекото дръпване се отделя от нея. След като веднаж е паднала, тя израства отново за удивително дълго време и тъй като плешивите тръстикови плъхове не са особено красиви, човек трябва да се отнася с тях с изключително голямо внимание.

След залавянето на тръстиковия плъх продължихме да се движим бавно нагоре по долинката, като от време на време разпъвахме мрежите и претърсвахме участъци от местността, които ни се струваха обещаващи. Когато стана ясно, че от тази долинка няма да заловим повече никакви животни, скатахме мрежите и се насочихме към един голям хълм, отстоящ на около осемстотин метра от нас. Оформен много красиво, този хълм можеше да се вземе за надгробна могила, гробница на някой великан, бродил в отдавнашни времена из тези пасища. На самия връх на хълма стърчеше купчина големи скали, всяка една колкото цяла къща, извисени като паметник. В тесните цепнатини и проходи между скалите растяха малки дръвчета с разкривени и усукани от ветровете стволове, всяко едно отрупано с ярко златисти плодове. Във високата трева около основата на дърветата растяха пурпурни и жълти орхидеи, на места огромните скали бяха покрити с дебел килим пълзящи растения, някакъв вид поветица, от които висяха с цвят на слонова кост и оформени като фунийки цветове. Купчините гигантски скали, пищните цветя, раздърпаните и обезформени дървета, всичко заедно представляваше чудесна картина на фона на трепкащото от жегата синьо следобедно небе.

Ние се изкачихме догоре и в сянката на скалите приседнахме да похапнем сред високата трева. Навсякъде около нас се простираха планински пасища и проблясваха с безбройни, непрестанно променящи се от вятъра багри. Върховете на хълмовете блестяха в бледозлатисто, преливащо в бяло, а долчинката — в бледосиньозеленикав оттенък, по-тъмен на моста, над които се трупаха издути кълбести облаци, влачещи пурпурна сянка подире си. Точно срещу нас се простираше дълга верига изящно изваяни хълмове, чието подножие се закриваше почти напълно от безредно разхвърлени огромни камънаци и ниски дървета. Хълмовете бяха с такива чисти и красиви форми, потънали в тревистото си наметало със смайващо разнообразие на зелено, златисто, розово и бяло, че наподобяваха огромна надигнала се вълна, готова всеки миг да помете нищожната бариера на камънаците и храсталаците под нея. Спокойствието и тишината на тези възвишения бяха забележителни. Вятърът пораждаше почти всички звуци, той шеташе насам-натам и извличаше от всяко нещо негова собствена песен. Рошеше тревата и тя съскаше и шумолеше меко; свистеше и се промушваше между пукнатините и отворите на скалите над нас, стенеше като кукумявка или пък се кикотеше във внезапно веселие; блъскаше жилавите дребни дръвчета и се боричкаше с тях, караше ги да скърцат и стенат, а листенцата им да мъркат и предат като котенца. Въпреки всичко тези приглушени звуци по-скоро подсилваха, отколкото нарушаваха тишината на тревните простори.

Внезапно ужасяващ рев откъм масивните скали раздра безмълвието. Упътих се нататък и в основата на една гигантска канара открих събрани ловците и кучетата. Трима от ловците спореха ожесточено помежду си, четвъртият подскачаше наоколо и скимтеше от болка. От ръката му шуртеше изобилно кръв, а възбудените кучета скачаха и лаеха яростно около него.

— Каква е тази бъркотия? — попитах аз.

И четиримата ловци се обърнаха към мен и започнаха да ми обясняват по свой начин случилото се. Всеки се мъчеше да говори по-високо, като се опитваше да надвика останалите.

— Защо крещите всички? Ако говорите едновременно като жени, няма да мога да разбера нищо, ясно ли е? — казах аз.

Като успях да въдворя по този начин тишина, обърнах се към обления в кръв ловец.

— А сега, приятелю, кажи ми как се нарани.

— Маса, един звяр ме ухапа.

— Звяр ли? Какъв звяр?

— Е, маса, не зная. Здравата ме ухапа, са.

Прегледах ръката му. От дланта му бе отхапано парче колкото един шилинг^[1]. Оказах му възможната в случая, макар и примитивна първа помощ и после продължихме разговора за животното, което го бе ухапало.

— Къде е звярът?

— Ей, там, в дупката, са — отвърна раненият ловец и посочи към една цепнатина в основата на голямата скала.

— И не знаеш какво е това животно?

— Не, са — отвърна огорчено той, — не можах да го видя. Идвах насам и видях дупката. Помислих си, че по някой път вътре може да се намери някакво животно и бръкнах с ръка. Тогава звярът ме ухапа.

— Ва! Този ловец никак не се страхува — казах аз и се обърнах към останалите ловци, — той не е огледал първо дупката. Направо си е пъхнал ръката в нея и животното го е ухапало.

Останалите ловци се разхихикаха. Обърнах се отново към ранения.

— Приятелю, значи ти си пъхнал ръката в дупката, а? Понякога по тези места се срещат змии, така ли е? Какво ще правим, ако те ухапе змия?

— Не зная, маса — отвърна ловецът, като се ухили.

— На мене не ми трябват мъртви ловци, приятелю, затова недей да постъпваш друг път така глупаво, чуваш ли?

— Чувам, са.

— Добре. А сега да видим животното, което те е ухапало.

Взех електрическо фенерче от една торба за животни, наведох се пред дупката и надникнах вътре. В светлината на фенерчето пламтяха две рубиненочервени очи, а след малко се очерта около тях и малко, заострено, червеникавокафяво личице, изръмжа пискливо и пронизително, след което изчезна в тъмната вътрешност на дупката.

— Ах! — възкликна един от ловците, дочул вика, — това е горско куче. Тези зверове са много свирепи, са.

За съжаление названието „горско куче“ се употребява най-безразборно в пиджин инглиша и то се дава на голям брой дребни бозайници, някои от които имат дори далечни роднински връзки с кучетата, ето защо забележката на ловеца не ми помогна ни най-малко да си изясня що за животно бе това. След известни спорове решихме, че най-добрият начин да накараме животното да се покаже е, като запалим огън пред дупката, а после вкараме вътре пушека, като веем с листа. Това се заехме и да направим, но най-напред поставихме малка мрежа над входа на дупката. Първата струйка дим още не бе се разсеяла между скалите и животното изхвръкна светкавично от дупката, връхлетя с такава сила върху мрежата, че я откъсна и се затъркаля с нея надолу по обраслия с висока трева склон. Кучетата залаяха яростно и се втурнаха след него. Бързо ги последвахме и ние, като ги заплашвахме със силни гласове, че ще бъдат наказани, ако наранят жертвата. Животното обаче едва ли се нуждаеше от нашата помощ. То се грижеше прекрасно за себе си и ние скоро се убедихме в това.

Зверчето бързо се освободи от остатъците на мрежата и се изправи на задните крака. Тогава разбрахме, че това е стройна кафявочервена мангуста, голяма колкото невестулка. Тя стоеше с широко отворена уста, поклащаше се леко от една на друга страна и издаваше такива остри и проглушителни писъци, каквито не бях чувал никога от животно с нейния ръст. Кучетата се отдръпнаха и вцепенени от ужас, гледаха как животинчето се поклаща и крещи пред тях. Едно, малко по-смело куче приближи внимателно и подуши странното създание. Очевидно, мангустата очакваше точно това. Тя се прилепи плътно до земята и пропълзя като същинска змия напред. Изгуби се сред стъблата на високата трева и след малко най-неочаквано се появи сред краката на нашите благородни гончета, завъртя се като пумпал и започна да хапе, където видеше крак или лапа, и нито за миг не преставаше да издава яростни крясъци. Кучетата правеха всичко възможно да избягнат челюстите на мангустата, но се намираха в крайно неизгодно положение, защото не виждаха зверчето във високата трева и не им оставаше нищо друго, освен да подскачат като побеснели във въздуха. После смелостта им изведнъж се изпари, те подвиха опашки, побягнаха нагоре по хълма и изоставиха мангустата. Леко задъхана, тя продължаваше да стои изправена на задните си крака сред бойното поле и да крещи подигравателно след отдалечаващите им се опашки.

След поражението на кучетата оставаше ние да се опитаме да се справим с този свиреп, макар и дребен противник. Това постигнахме много по-лесно, отколкото предполагах. Аз привлякох вниманието на мангустата и я накарах да нападне една от платнените торби за животни. Животинчето започна да хапе ожесточено торбата, а един от ловците приближи внимателно зад него и хвърли отгоре му мрежа. Докато освобождавахме мангустата от мрежата и се мъчехме да я натикаме в една торба, тя продъни ушите ни с гневните си крясъци. Зверчето вдигаше ужасен шум по целия път към къщи, за щастие малко заглушен от дебелата платнена торба. Пристигнахме в Бафут, поставих я в една голяма клетка и тя млъкна чак когато ѝ подхвърлих окървавена пилешка глава. Мангустата се зае сериозно с главата, от която скоро не остана нищо. След това се укроти, но зърнеше ли някого, започваше да пищи злобно към него и се втурваше към железните пръчки на решетката. В края на краищата мангустата започна така да ми действува на нервите, че се принудих да покрия предната част на клетката с чували, докато свикне с присъствието на хората. Три дни по-късно дочух познатите крясъци по пътя и дълго преди появяването на местния ловец разбрах, че носи друга мангуста-джудже. Останах много доволен, когато видях, че това е млада женска и веднага я пуснах при първата. Постъпката ми бе твърде необмислена. Двете животни закрещяха едновременно, като всяко се стараеше да надпищи другото. Цялата тази врява действуваше толкова успокоително, колкото би действувал звукът на стържещ върху чиния нож, само че усилен няколко хиляди пъти.

След завръщането ни в Бафут от първия ловен ден с гончетата получих бележка от фона с покана да го посетя на чашка и да му разкажа как върви ловуването. След като се нахраних и преоблякох, отправих се през обширния двор към малката вила на фона. Той седеше на верандата, вдигнал бутилка джин към светлината, за да провери колко е останало в нея.

— А, приятелю! — възкликна той. — Върна ли се? Добре ли ловувахте?

— Да — отвърнах аз и поех подадения ми стол, — ловците на Бафут знаят как да ловят хубави животни. Уловихме три животни.

— Чудесно, чудесно — отвърна фонът, наля пет пръста джин в чашата и ми я подаде. — Ще поостанеш малко при нас и ще събереш много животни. Ще кажа на всички мои хора.

— Добре. Според мен бафутчани знаят най-добре от всички камерунци как се ловят хубави животни.

— Вярно, вярно — отвърна очарован фонът, — ти казваш истината, приятелю.

Ние вдигнахме чаши, чукнахме се, усмихнахме се един на друг и после поехме по една голяма глътка. Фонът напълни отново чашите, после изпрати едного от многобройната си свита за нова бутилка. Когато бяхме преполовили отдавна бутилката и вече бяхме доста „на градус“, фонът се обърна към мен:

— Обичаш ли музиката? — заинтересува се той.

— Много — отвърнах искрено, защото бях дочул, че фонът имал оркестър с много опитни музиканти.

— Добре! Сега ще послушаме музика — отвърна той и заповяда отсечено нещо на един от слугите си.

След малко оркестърът се струпа в двора под верандата. За мое най-голямо удивление той се състоеше от около двадесетина жени на фона, всички напълно голи, ако не се смята малкото парче плат около бедрата им. Те бяха въоръжени с невероятно разнообразие от барабани, като се започне от барабанчета, големи колкото тенджерки, и се стигне до огромните, носени от двама души тъпани. Инструментите включваха дървени и бамбукови флейти с чудно приятен тон, също така и големи бамбукови кутии, напълнени със сухи царевични зърна, които трополят чудесно при разклащане. Най-интересният инструмент на оркестъра беше една дървена свирка, дълга около метър и двадесет сантиметра. Държаха я изправена, като единият ѝ край опираше на земята. В нея се духаше по особен начин, в резултат на което се получаваше дълбок, вибриращ и странен звук, който човек би очаквал да чуе само в баня с особена акустика.

Оркестърът засвири и скоро след това разните членове на семейството на фона започнаха да танцуват на двора. Танците представляваха странна смесица от народни и бални танци. Прегърнатите двойки се въртяха бавно в кръг, краката им описваха ситни и сложни стъпки, а телата им се огъваха и люлееха по начин, който не би допуснала никоя танцова школа. От време на време двойките се разделяха и всеки партньор се завърташе сам, напълно погълнат от танца, и под ритъма на музиката изпълняваше свои собствени, полюляващи се фигури. Флейтите цвъртяха и пискаха, барабаните галопираха и потръпваха, тропотът се разбиваше и отшумяваше с монотонната последователност на връхлитащи върху чакълест бряг вълни. На фона на тези лудешки звуци се долавяше звукът на наподобяващия туба инструмент, като въздишка на някой гигант, повтаряща се на всеки няколко секунди като ударите на сърце.

— Харесва ли ти моята музика? — извика силно фонът.

— Да, чудесна е! — изревах в отговор аз.

— В твоята страна има ли такава музика?

— Не — отвърнах с истинско съжаление, — ние нямаме такава музика.

Фонът напълни отново моята чаша.

— Скоро, когато моите хора докарат тревата, ще има много музика и много танци. Ще се повеселим и ще бъдем много щастливи, нали?

— Да. Да. Ще се повеселим и още как!

Отвън на двора оркестърът продължаваше да свири. Равномерният тътен и удари на барабаните като че ли се носеха нагоре към тъмното небе и караха дори звездите да потрепват и да танцуват с техния ритъм.