Джералд Даръл
Гончетата на Бафут (13)

Маймунска сбирщина

Като че най-шумните, най-дразнещите и най-обичните животни, които споделяха с нас голямата палатка, бяха маймуните. Притежавахме четиридесет маймуни, а животът с четиридесет маймуни под един покрив може да е всичко друго, но не и спокоен. Възрастните животни не бяха чак толкова лоши. Най-много грижи и допълнителна работа ни създаваха маймунските бебета. Те пищяха сърцераздирателно, когато ги оставяхме сами, искаха бутилки с топло мляко в най-неподходящите часове на деня и нощта, оплакваха се от всичко, от което се оплакват новородените, и ни плашеха до смърт, бягаха от яслите, приближаваха клетката на златната котка, падаха в пълните с вода газени тенекии и изобщо ни докарваха до границата на нервна криза. Принуждавахме се да измисляме най-хитроумни и лукави начини, за да се справим с тези бебета и някои от тези начини се оказваха съвсем необикновени. Да вземем например случая с дрилите. Тези бабуни се срещат извънредно често из камерунските гори. Непрестанно ми носеха малки от различни възрасти на този вид. Дрилът е грозновато създание, което може да се види из повечето зоологически градини. То има ярко розов задник и не се свени ни най-малко да се похвали с него. Когато са малки, тези маймунки са едни от най-трогателните и смешни създания в света, обрасли са с чудесна сребристосива козина, а главите, ръцете и краката им изглеждат поне три пъти по-големи от техните тела. Ръцете, ходилата и лицата им имат бебешки розов цвят, в същия цвят са и мъничките им задничета. Кожата на телата им е бяла, на места с големи, като че ли родови петна, оцветени ясносиньо. Подобно на всички новородени маймунки, очите им са опулени, а ръцете и краката — дълги, тънки и треперещи като крайниците на престарял човек. Това описание ви дава известна представа за малките на дрила.

Първите дни от живота си тези маймунки прекарват заловени яко с мускулестите си ръце и стъпала за гъстата козина на своята майка. Когато нашите бебета-дрили пренесоха чувствата си към нас и решиха, че сме техни родители, те настояваха силно и гласовито да им разрешим да се държат за нас. След като е нахранена изобилно, най-важното нещо в живота на малката маймуна-дрил е да чувствува, че се държи здраво за този, който ѝ осигурява храната. Тъй като не е възможно да се работи, ако четири или пет новородени маймунки се залепят за вас, трябваше да измислим нещо, за да ги направим щастливи. Намерихме две стари палта, окачихме ги на облегалките на два стола, които поставихме в средата на голямата палатка, и след това сложихме новородените маймунки отгоре им. Те бяха привикнали да ни виждат с такива дрехи. Предполагам, че дрехите издаваха някаква характерна наша миризма и маймунките очевидно решиха, че палтата са своеобразна, захвърлена от нас кожа. Те увисваха като залепени по празните ръкави, реверите и пешовете на двете палта и докато работехме из лагера, висяха там полузаспали, само от време на време се събуждаха и започваха да ни бръщолевят нещо.

Големият брой посетители, които идваха да разглеждат животните в нашия лагер, винаги изглеждаха най-очаровани от малките маймунки. С цялото си поведение маймунското бебе напомня твърде много човешкото, с тази разлика, че е безкрайно по-трогателно. Жените винаги гледаха с разтопени от умиление очи нашите маймунки, издаваха нежни звуци и преливаха от майчина любов. Една млада жена ни посети на няколко пъти и остана толкова очарована от милото изражение на малките маймунки, че съвсем неразумно ми прочете цяла лекция за изключителната жестокост, която проявяваме към тях, като отделяме тези малки бедни създания от техните майки и ги затваряме в клетки. Тя се отдаде на поетически глаголствувания относно радостите, доставяни от живота на свобода, и противопостави безгрижното и щастливо съществуване на тези малки по върховете на дърветата със зловещия затвор, в който бяха сега. За всичко това съм бил виновен аз. Същата сутрин един местен ловец донесе малка маймунка и след като младата жена се оказа такъв специалист по маймуните, аз ѝ предложих, ако, разбира се, желае, да ми помогне при изпълнението на едно малко задължение по отношение на всяка новопристигнала маймуна. Тя се съгласи с радост, като си представи, че е нова Флорънс Найтингейл, само че посветила живота си на маймуните.

Малкото и просто задължение целеше да проверим дали новородената маймунка няма вътрешни и външни паразити. Аз обясних всичко това и младата жена ме погледна учудено — не знаела, че маймуните имат паразити, като се изключат, разбира се, бълхите. Взех малката кошничка, с която донесоха маймунката, извадих част от изпражненията ѝ, поставих ги върху чист лист хартия и ѝ показах многобройните нишковидни червейчета, които съдържаха. Моята помощничка изпадна в странно мълчание. После донесох новородената маймунка — малка белоноса морска котка, очарователно създание с черна козина, бели гърди и блестящо бяло петно във формата на сърце върху носа. Прегледах дребните лапички и дългите нежни пръсти на ръцете и краката и открих шест кърлежа, настанени на удобни и сигурни места. Тези малки кърлежчета се забиват в кожата на стъпалата и ръцете, особено под ноктите, където кожата е най-мека. Там се хранят, подуват се и нарастват, докато станат колкото главички на кибритени клечки. После снасят яйцата си и умират. След необходимото време от яйцата се излюпват малки кърлежчета и продължават започнатото от техните родители добро дело. Ако кърлежите не се премахнат от началото, те могат да доведат до унищожаване на цяла става на пръст от ръка или крак, а в изключителни случаи — и до унищожаване на всички пръсти на ръцете или краката, защото продължават да се хранят и се забиват все по-навътре, докато образуват в кожата цяло, изпълнено с гной джобче. Няколко пъти съм имал кърлежи на краката си и мога да ви уверя, че са крайно болезнени. Аз обрисувах всичко това на моята помощничка в най-големи подробности. След това взех торбичка с местна упойка, обезчувствих пръстите на ръцете и краката на малката маймунка и с помощта на стерилна игла започнах да изваждам кърлежите и да дезинфекцирам направените от тях ранички. Тази местна упойка бе истинска благодат, защото обикновено операцията е болезнена и малките маймунки не могат да стоят спокойно през цялото време.

Когато свърших тази работа, аз прекарах пръсти по опашката на маймунката и напипах две подутини с формата на суджучета, дълги колкото първото членче на малкия ми пръст и почти толкова дебели. Показах тези подутини на моята помощничка, после разтворих космите, за да види по-добре кръглите отвори на края на всяка подутина. Ако се погледнеше през отворите във вътрешността на подутината, можеше да се види как там се движи нещо бяло и гнусно. Обясних най-спокойно, че една горска муха снася своите яйца върху козината на различни животни и когато личинката се излюпи, тя се вмъква в плътта на своя гостоприемник, заселва се там, дебелее като прасе в кочина и диша през направения отвор. Когато най-сетне излети като муха, оставя след себе си дупка в тялото на своя гостоприемник колкото диаметър на цигара, който след това обикновено загноява. Показах на моята помощничка, която беше съвсем пребледняла, че е невъзможно да се измъкнат тези личинки. Аз взех една игла, разтворих козината и показах излегналата се в своята дупка личинка, прилична на малък балон за противовъздушна защита. Когато върхът на иглата я докосна, тя се дръпна назад, сви се и потъна в опашката на маймунката. После ѝ показах как се вадят личинките. Този метод го измислих самият аз. Пъхах дюзата на тубичката с упойката в дупката, впръсвах вътре течността и по този начин замразявах личинката. После разширявах леко отвора със скалпел, набождах личинката с върха на иглата и така я изваждах от нейното леговище. Когато измъкнах бялото сбръчкано и отвратително тяло от изпълнената с кръв дупка, моята помощничка неочаквано и прибързано ме напусна. Извадих и втората личинка, дезинфекцирах направените от тях два големи отвора, след което намерих моята помощничка на другия край на лагерната площадка. Тя обясни, че закъснявала за някаква среща, която имала точно по обяд, благодари за извънредно интересната сутрин, сбогува се и повече не я видях. Твърде жалко, че хората не проявяват по-голям интерес към отрицателните страни на живота в джунглата, преди да започнат да дрънкат за жестокостта на пленничеството.

Една от най-очарователните маймунки, които имахме, бе новородена мустаката морска котка, с която Смит се снабди при едно пътуване из вътрешността на страната. По-дребна маймунка от нея не съм виждал. Без дългата и тънка опашка можеше да се помести удобно в чаена чаша. Сивозеленикава, тя имаше лютиковожълти петна по бузите и бели гърдички. Най-забележителното нещо на тази маймунка беше лицето. Над горната устна минаваше широка и завита бяла ивица косми, също като че имаше внушителни мустаци. За размерите си притежаваше огромна уста и съвсем лесно захапваше биберона на бутилката за хранене. Това дребничко, мустакато животинче представляваше много забавна гледка — когато се хвърляше върху бутилката за хранене, издаваше остри радостни писъци, сграбчваше бутилката с ръце и крака, затваряше очи, лягаше, и започваше да суче като бясно. Изглеждаше като че суче от огромен бял цепелин, защото бутилката бе три пъти по-голяма от него. То възприемаше всичко много бързо и не след дълго го приучихме да пие млякото си от чинийка. Хранехме го на една от лагерните маси. Щом видеше, че носят чинийката, просто изпадаше в истерия от възбуда, разтреперваше се, започваше да се дърпа и да крещи с всички сили. Когато поставеха чинийката, то моментално пъхаше цялата си глава в нея. Лицето му потъваше в млякото и то вдигаше глава само да си поеме дъх. В лакомията си понякога задържаше твърде много главата си натопена. На повърхността на млякото се появяваха мехурчета, след което маймунката вдигаше глава и с кашляне и кихане започваше да пръска наоколо, по масата и по себе си фонтани от мляко. Понякога по време на хранене маймунката изведнъж решаваше, че се навъртам около нея и чакам удобен случай да ѝ отмъкна чинийката. Разтреперена от гняв, тя осуетяваше плана ми, като скачаше с писък във въздуха, цопваше с плясък посред чинийката и седнала вътре, ми отправяше тържествуващ поглед. По време на ядене така си изплескваше лицето и главата с мляко, че трудно можеше да се каже къде започват и къде завършват мустаците ѝ, а масата имаше вид като че отгоре ѝ са издоили едра породиста крава.

Най-силни характери сред нашата сбирка от маймуни безспорно имаха шимпанзетата Мери и Чарли. Преди да дойде при нас, Чарли е бил любимец на един плантатор, затова бе съвсем опитомен. Имаше дребно, набръчкано и тъжно лице и кафяви, сантиментални очи. Ако се съдеше по вида му, човек можеше да помисли, че всички са се държали зле с него, но той, като истински светец, не се оплаква от това. Този оскърбен и подтиснат вид на шимпанзето беше само една димна завеса. Чарли всъщност представляваше един безчестен малък палавник, изпълнен с лукавост и измама и нямаше нищо общо с нагрубяваната и неразбирана маймуна, за каквато се представяше. Всеки ден го пускахме да се поразтъпче извън клетката. Той започваше да броди из лагера с невинно изражение на лицето и неговата почтеност приспиваше бдителността на всички. После се приближаваше равнодушно към масата, на която се хранехме, оглеждаше се бързо наоколо да не би някой да го наблюдава, грабваше най-големия клон банани и запрашваше лудешката към най-близкото дърво. Ако го подгонехме, той хвърляше плодовете и се заковаваше на място. Докато му се карах, седеше в праха, вперил тъжен поглед в мен. Върху лицето му се изписваше накърнена невинност, която съвсем ясно говореше, че е несправедливо обвиняван в чудовищно престъпление, но неговото благородство не му позволява да ми изтъкне всичко това, след като съм толкова тъп да не го разбера сам. Размахвах ли откраднатите плодове под носа му, той ги поглеждаше с лека изненада, примесена с отвращение. „Нима си въобразявате, че съм ги откраднал?“ — като че говореше неговото изражение. „Нима не знаете, че не обичам банани?“ Никога през живота си (посветен на благодетелност и себеотрицание) той не е изпитвал и най-малкото желание дори да вкуси отвратителния плод, а какво ли остава да го открадне. След мъмренето Чарли ставаше, въздъхваше дълбоко, хвърляше ми снизходителен поглед, в който се долавяше отвращение, и подскачаше към кухнята, за да провери какво може да отмъкне оттам. Той си остана абсолютно непоправим. Лицето му бе толкова изразително, че можеше да води дълги разговори с вас, без да се почувствува нито веднъж нужда от говор.

Най-големият успех за Чарли представляваше посещението на върховния комисар на Камерун, който пристигна във връзка с една от периодичните си проверки. Той дойде в нашия лагер, придружен от цяла армия секретари и разни помощници, и се заинтересува изключително много от нашата голяма сбирка животни. Най-много му хареса Чарли. Докато обяснявахме на негово превъзходителство какъв отвратителен лицемер е тази маймуна, Чарли седеше в своята клетка, хванал ръката на високия гост през решетката. Той го гледаше с такова нещастно изражение на лицето и умоляващи очи, като че настояваше гостът да не дава ухо на гнусната клевета. На тръгване негово превъзходителство покани Смит и мен на приема, който устройваше на другия ден. На следващата сутрин един внушителен пратеник с блестящи златни копчета ми връчи плик от областната инспекция. Вътре имаше голяма картичка, която с великолепен завъртян почерк ни уведомяваше, че негово превъзходителство, върховният комисар на Камерун, има чест да покани Чарли на приема между шест и осем часа. Когато показахме поканата на Чарли, той седеше и размишляваше нещо в своята клетка, хвърли ѝ един бегъл поглед и престана да се интересува от нея. От неговото отношение разбрахме, че е навикнал да го обсипват с подобни покани, но че това са твърде светски неща, за да възбудят неговия интерес. Той искаше да каже, че е твърде много зает със свети размисли и поканата за някаква си пиянска оргия с един обикновен върховен комисар ни най-малко не го вълнува. Тъй като тази същата сутрин той бе ходил в кухнята и откраднал шест яйца, една франзела хляб и един крак от студено пиле, ние не му повярвахме.

Шимпанзето Мери притежаваше съвсем друг характер. По-възрастна и много по-едра от Чарли, на големина тя достигаше колкото двегодишно дете. Преди да я купим, е била собственост на един търговец — хаузанец. Предполагам, че са я дразнели и са я гледали зле, защото в началото бе навъсена и злобна и ние се страхувахме, че няма да успеем да спечелим доверието ѝ. У нея се бе развило дълбоко недоверие към всички хора, било бели, било черни. Обаче след няколко месеца добро хранене и внимателно отношение за наше удоволствие тя се прояви като шимпанзе с много чар, слънчев характер и необикновено силно чувство за хумор. Имаше бледорозово, малко глуповато лице и голям корем. Напомняше ми много дебела съдържателка на бар, винаги готова да се разсмее гръмогласно на някоя неприлична шега. След като ни опозна и започна да ни се доверява, тя измисли една шега, която смяташе за адски забавна. Мери лягаше по гръб в една твърде неустойчива поза върху пръта в клетката си и показваше част от своето тяло, която не е удобно да назовавам. Този, пред когото се правеше номерът, трябваше тогава да се наведе напред и да духне силно, при което Мери се разсмиваше пронизително и се закриваше скромно с ръка. После отправяше срамежлив поглед, над издутото си коремче, вдигаше ръце и очакваше да се повтори отново цялото разсмиващо я действие. Всички в лагера нарекохме този номер „продухване на греховните части на Мери“. Колкото и пъти на ден да го повтаряше, на Мери винаги ѝ се струваше безкрайно смешен. Тя отмяташе назад глава, отваряше широко уста, при което се разкриваше огромната ѝ паст с розови венци и бели зъби, и се заливаше от истеричен смях.

Макар Мери да се отнасяше с голяма нежност към нас и останалия персонал, тя не забрави, че има зъб на африканците и се заяждаше с всеки чужд човек, който посещаваше лагера. Тя му се ухилваше очарователно, удряше се по гърдите или се премяташе през глава — изобщо правеше всичко, за да привлече вниманието му. С тези номера го примамваше все по-близо и по-близо до клетката, изразявайки добродушно веселие, като в същото време преценяваше внимателно разстоянието с проницателните си очи. Съвсем неочаквано дългата и силна ръка се промушваше светкавично през решетката, разнасяше се силен звук на разпаряне, уплашен вик от страна на африканеца, след което Мери започваше да танцува победоносно и размахваше разкъсаната риза или долна фланелка, смъкната от гърба на нейния обожател. Тя беше необикновена силна и възстановяването на щетите, нанесени от нея, ми струваше едно малко състояние, докато накрая поставих клетката ѝ на такова място, че тя не можеше да върши повече пакости.

Маймуните вдигаха шум през целия ден, но около четири и половина часа след обяд той достигаше своя връх и караше и най-здравите нерви да настръхнат. По това време те получаваха храната си. Към четири часа ставаха нетърпеливи, започваха да подскачат и се друсат в клетките, обръщаха се презглава или сядаха с прилепени към решетките лица и надаваха тъжни писъци. Когато подреждахме чистите съдове и пред очите им се покажеше голямо газено тенеке, пълно с топло мляко, малц, рибено масло, захар и калций, вълна на възбуда разтърсваше клетките, а врявата ставаше оглушителна. Шимпанзетата надаваха проточен вой през свитите си устни и думкаха с юмруци по стените на своите клетки, дрилите викаха силно и пронизително: „Ар-ар-ар-ар-ар-ереререр!“ подобно на миниатюрни картечници, а откъм морските котки се разнасяха слаби подсвирквания и трели като от птици, ръждивите хусари започваха да подскачат нагоре-надолу като побъркани балерини и жалостиво да крещят: „проуп… проуп“, а красивите колобуси с развят шал от бяла и черна козина се обаждаха с началнически тон: „Аруп! Аруп! Йе-йе-йе-йе“. Тръгнехме ли покрай клетките да пъхаме съдовете с мляко през вратичките, шумовете започваха постепенно да стихват, докато накрая се чуваше само тихо пръхтене и лочене, прекъсвано тук-там от кашлица, когато някое животно се задавеше. После съдовете се изпразваха, маймуните се изкачваха с издути кореми на своите стърчишки и сегиз-тогиз високо и доволно се уригваха. След известно време всички слизаха отново долу на пода да проверят дали в съдовете не е останало някакво мляко, дори вдигаха съдовете и поглеждаха под тях. После се свиваха на стърчишките, огрявани от лъчите на залязващото слънце, изпадаха в сито вцепенение и над лагера се разстилаше тишина. Нещо, което особено ми хареса при маймуните, е свободата в тяхното държание. Те правят всичко, което искат, без ни най-малко смущение. Уринират обилно или се навеждат и разглеждат с израз на всепоглъщащ интерес как се появяват собствените им изпражнения; съешават се или онанират свободно, без да обръщат внимание колко и какви хора ги наблюдават. Чувал съм възмутени хора да наричат маймуните мръсни и неприлични създания, когато виждат как простодушно и публично изпълняват всички тези действия, и винаги ми е било трудно да разбера защо разсъждават така. В края на краищата точно ние, с висшата ни интелигентност, сме решили, че най-естествените функции на нашите тела са нечисти; маймуните не споделят тези наши възгледи.

Едно от нещата, които ми харесват у африканците, е същото непосредствено отношение към функциите на човешкото тяло. По това те приличат изключително много на маймуните. Чудесен пример беше случаят с посещението на две малко старомодни мисионерки, които дойдоха един ден да разглеждат лагера.

Показах им различните животни и птици и те надърдориха куп лигави слова за тях. После отидохме при маймуните и мисионерките изпаднаха във възторг. Накрая доближихме една клетка, в която маймуната седеше необикновено изгърбена на стърчишката.

— О! Какво прави маймуната? — извика весело едната мисионерка и преди да ѝ попреча, се наведе да погледне по-отблизо. Тя мигновено се изправи със зачервено като домат лице, защото маймуната запълваше часовете до времето за храна, като осмукваше половите си органи.

Ние преминахме край останалите маймуни от сбирката за рекордно късо време. Много забавно беше да видя как изразът на замръзнало отвращение замени добродетелния възторг върху лицето на възрастната мисионерка. Маймуните също са създания на бога, като че говореше нейното изражение, но тя би желала господ да е направил нещо за техните маниери. След като разгледахме всичко, в палатката се появи друго божие творение, този път в образа на дългурест африкански ловец. Той ни носеше всяка седмица животни, но през последните две седмици не беше се мяркал насам.

— Здравей, Самуел! — поздравих го аз.

— Здравей, маса — отвърна той и приближи към нас.

— Къде се губиш толкова време? — попитах го аз, — цели две седмици не си ми носил животни.

— Ех, маса, болен бях — обясни той.

— Болен ли? Извинявай тогава, приятелю. От какво беше болен?

— Гонореята ми, маса — обясни чистосърдечно той, — много ме измъчи тези дни моята гонорея.

Мисионерките бяха измежду хората, които не стъпиха втори път в лагера.