Метаданни
Данни
- Серия
- Джеръми Уолър (2)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- White, 2005 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Веселин Лаптев, 2005 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- няма
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Автор: Кристофър Уиткомб
Заглавие: Смъртни врагове
Издание: първо
Издател: ИК „Бард“ ООД
Град на издателя: София
Година на издаване: 2005
Тип: роман
Националност: американска
Излязла от печат: 22.08.2005
Редактор: Боряна Даракчиева
ISBN: 954-585-643-2
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/4676
История
- — Добавяне
7.
Сряда, 16 февруари
05:05 по Гринуич
Център за проверка на отбранителната активност Харви Пойнт, Хартфорд, Северна Каролина
Малко след полунощ Джеръми зави наляво по Ню Хоуп Роуд, като се опитваше да реши дали да се обади у дома, или не. Беше му отнело малко повече от час, за да стигне от Норфолк, Вирджиния до окръг Албъмърл, Северна Каролина — и това време му беше повече от достатъчно, за да осмисли събитията, обърнали живота му с главата надолу.
— Избран си да заминеш на нова мисия — беше му казал преди час Хесус. — Операция под прикритие на Група Две, свързана с мисията в Ириан Джая.
Как двете операции бяха свързани, бившият офицер от ООЗ така и не му бе обяснил, но това не беше нещо ново за Джеръми, който получаваше подобни нареждания, откакто бе постъпил в ООЗ. Животът там приличаше на неопределени, често безсмислени поредици от непредвидени пътувалия до напълно непознати места и безкрайни срещи с хора, които повече никога нямаше да види.
— Ще отсъстваш само няколко седмици — беше му казал Хесус, — това е строго секретна задача. На Каролайн, разбира се, не можеш да кажеш нищо, но тя би те разбрала.
„Ще разбере, друг път“ — помисли си Джеръми, минавайки край знака „Добре дошли в историческия Хартфорд, Северна Каролина“. Жена му бе изтърпяла цяла година необясними изчезвания и неочаквани завръщания. Винаги бе била уравновесена и любяща съпруга, но всяка връзка си имаше точка на пречупване и той бе докарал работата дотам, че отношенията им бяха започнели да се пропукват.
„Трябва да е това там, отдясно“ — каза си Джеръми, отхвърляйки от ума си тревогите за Каролайн и трите малки деца, като се насочи към един на пръв поглед съвсем обикновен контролен пункт. Това беше военно съоръжение — или поне така изглеждаше. Никога не бе посещавал Харви Пойнт, но други момчета от екипа му бяха говорили за секретната база по начин, по който говореха и за Кемп Пиъри.
„Точката“[1], както я наричаха накратко, бе в източните предградия на едно малко селище, щръкнало като дебел палец в тесния пролив Албъмърл. Кръстена на един от първите губернатори на Северна Каролина, военната база служеше като тренировъчен център за служители на ЦРУ, политически дейци, подложени на висок риск, и на някои от най-секретните групи в историята. Тук бяха подготвяни както тайни агенти, внедрени по-късно в обкръжението на Ясер Арафат, така също и руски разузнавачи, бунтовници от кубинския Залив на прасетата и редица организации, за които средният американец сигурно не би искал и да знае.
Момчетата от екипа бяха предупредили Джеръми да не си прави труда да пита някого за посоката. Този безличен на външен вид комплекс предлагате на селището край пролива много работни места й добра финансова помощ. И, разбира се беше напълно секретен. Затова и всички любопитни посетители получаваха от жителите на Хартфорд един и същ отговор: „Точка ли, каква точка?“.
Джеръми спря до външния микрофон и един равнодушен глас го помоли да изгаси фаровете, да изключи всички преносими електронни уреди и да се легитимира. Дотук с разговора с моите хора.
— Джеръми Уолър, ФБР — обяви снайперистът от ООЗ при портала. Изгаси фаровете, но ярките живачни лампи осветяваха всичко като в ден. От другата страна на тежката стоманена врата имаше голямо, добре оборудвано помещение за охраната. Трима мъже в черни облекла стояха наблизо, стиснали готови за стрелба автоматични карабини „М-4“. Единият от тях държеше на къса верижка царствена немска овчарка.
— Поставете личната си карта пред камерата, сър — изкомандва властен глас.
Джеръми показа личните си документи и след няколко минути стоманената врата се раздвижи. Насочиха го към друга постройка, където отново трябваше да представи личната си карта и да попълни формуляр за спазване на секретност. Взеха му мобилния телефон и му подадоха табелка с неговото име, пропуск за посетители и указание за основните правила за сигурност на базата.
— Искате ли и пистолета ми? — попита Джеръми, но един от пазачите само се засмя.
— Не и докато вие от ООЗ сте така добри, както твърдите — каза той. — Ще бъдете настанен в ергенските офицерски помещения. Просто следвайте картата и се регистрирайте при входа. През цялото време носете пропуска си и съблюдавайте ограниченията на скоростта. Приятен ден.
Джеръми кимна и направи това, което му казаха. Пътуването беше дълго и сега имаше нужда само от място, където да легне.
Сирад влезе в един празен асансьор и натисна копчето за седемнайсети етаж. Макар че вече всички в сградата се бяха прибрали по домовете си, тя бе събрала екип за спешно действие от кибернетици, за да разнищят напълно проблема, който според Джордън Мичъл означаваше края на „Куантис“. Групата математици, програмисти, техници и инженери вече бяха направили своя „работилница“ в центъра по сигурността, а за Сирад това означаваше още една дълга, безсънна нощ в компанията на особняци.
Асансьорът заслиза от двайсет и шестия етаж, но два етажа по-надолу спря.
— По дяволите — каза си тя тихо. Само един човек би могъл да се намира на двайсет и четвъртия етаж толкова късно вечерта и това трябваше да е Хамид.
— Имаш ли нещо против да вляза? — попита той.
Сирад му отвърна с любезна усмивка и поклати глава, докато той влизаше в асансьора. Симпатичният ирано-американец ръководеше финансовите операции на „Бордърс Атлантик“, но тя го познаваше и от съвсем друга страна. Положението на Сирад във фирмата винаги й бе създавало различни проблеми и Хамид, за нещастие, бе един от тях.
— Виж, Хамид — рече тя. — Мина повече от година. Няма ли да забравиш някога това?
— А ти как би реагирала, ако загубиш любовта на живота си? — попита той. — Дали има човек, който да се е съвзел след подобно предателство?
На лицето му се появи усмивка, която трябваше да мине за дръзка, но беше по-скоро измъчена.
— Моля те. Вече сме обсъждали този въпрос.
Хамид се протегна и натисна всичките бутони до седемнайсетия етаж, за да забави слизането.
— Ти го обсъди — протестира той. — И то само за да ми кажеш, че не разбирам нищо.
— Знаеш, че имам много работа — рече тя. — Сега не е нито времето, нито мястото за подобни спорове.
Сирад извади от чантичката си гел за устни.
— Винаги имаш работата — оплака се той. — Никога не съм срещал толкова неспособна на любов личност, която се вълнува единствено от кариерата си.
Асансьорът спря най-после на седемнайсетия и Сирад излезе, без да отговори. Хамид я последва.
— Добър вече, г-це Мално, г-н… — започна мъжът на служебния пропуск, но не можа да продължи. Хамид бе сграбчил ръката на Сирад и я завъртя към себе си.
— Кога ще дойде подходящото време и място? — попита той. — Всичко, което искам да знам, е защо?
Сирад наклони за миг глава, после издърпа ръката си от неговата. Изглеждаше истински озадачена. Какво точно представлява мъжкото его и защо прави мъжете толкова чувствителни към отхвърлянето, помисли си тя. Любовта е само извинение на жертвите за слабостта им. Сексът е единственият честен и взаимно полезен елемент във всяка продължителна връзка. Защо не може да намери мъж, който приема и разбира това?
— Всичко наред ли е, г-це Мално? — запита мъжът на служебния пропуск. Както всеки друг в „Бордърс Атлантик“, той беше готов на мига да направи всичко, за да услужи на тази изключителна красавица.
— Всичко е наред — каза тя и разцъфна в заслепяваща усмивка, докато отвръщаше на пламналия поглед на Хамид. — Само че бихте ли ме отбелязали в списъка, за да ме пуснете да вляза. Изглежда съм си забравила служебния пропуск.
Вратата изщрака тихо и магнитната ключалка се отвори. Сирад загърби отритнатия любовник и се запъти към една дълга нощ, изпълнена с дори по-неприятни задължения.
Елизабет Бийчъм беше заспала на дивана в апартамента си в старата служебна сграда и агентът от Сикрет Сървис трябваше да я събуди, за да отговори на позвъняване от Овалния кабинет. Президентът бе свикал спешно заседание в Оперативната зала, защото ФБР разполагало с нова информация, която можела да се отрази върху националната сигурност и по-нататъшното обсъждане не можело да се отлага до сутринта.
Бийчъм плисна малко вода на лицето си, среса косите си и забърза да открие Джеймс. Намери го в кабинета му, където бе заспал на бюрото си, увит с палтото си.
„Четиридесет и четири часа — помисли си тя, едва-едва движейки се с малката кола на Сикрет Сървис по един тунел към Западното крило на Белия дом. — Два дни президентът не е мигвал. Колко може да продължи това, без да доведе до сериозни провали в ситуационния анализ?“
— Добре, ето ме и мен — съобщи тя на претъпканата и все по-задушна оперативна зала. — Какво, по дяволите, е толкова важно, че да не може да почака до сутринта, когато щяхме да сме с по-ясни глави?
Отначало никой не каза нищо. Хавлок се обърна към министъра на отбраната, който погледна директора на ЦРУ — Вик, а той на свой ред насочи поглед към Олрид.
— Преброяването на телата — каза най-накрая президентът.
— Преброяването на телата ли? — повтори тя. — Какво искате да кажете с това „преброяване на телата“?
— Броят на мъртвите е стигнал три хиляди сто двайсет и седем — каза Андреа Чейз. — Кабелните телевизии го повтарят непрекъснато. Това са официални данни: броят е надминал жертвите от 11 септември.
Бийчъм вдигна поглед и се засмя.
— И това ли трябва да обсъждаме в два през нощта? — попита тя.
— Това е огромна цифра — рече Венабъл. — Американският народ ще се събуди след няколко часа и ние трябва да сме готови с отговор. Андреа бихте ли ни съобщили подробните данни?
— Хиляда и седемнайсет убити в трите самолетни катастрофи. Около осемдесет процента от тях чужденци — каза началникът на кабинета. — Две хиляди сто и десет при трите експлозии; около осемдесет и пет процента американци. Искате ли отделните бройки по кризисните точки?
— Не, не… Това е напълно достатъчно — въздъхна президентът. Стоеше замислен, с ръце в джобовете. Огромното количество кафе, което бе изпил през последните два дни, го караше да трепери толкова силно, че бе започнал да се притеснява.
— Как върви разследването? — попита Бийчъм.
Фактът, че всички присъстващи щяха да стоят будни още една нощ, която бе изключително важна за възстановяването им, й подсказваше, че трябва да има и още нещо.
— Както знаете — отвърна Олрид, — тази нощ атакувахме едно място в Анакостия, за което подозирахме, че е свърталище на терористи.
— Подозирахте ли? — попита обвиняващо Хавлок. Личните вражди и настроения все по-често изплуваха на повърхността.
— Още изследваме документите и хард дисковете, които открихме на мястото — продължи безизразно Олрид, — но както изглежда, засега няма особени резултати.
— Какво? — излая Венабъл. — Вие казахте, че са терористи. Казахте, че са…
— Казах само, че са заподозрени — изрече със стиснати устни директорът на ФБР. В този късен час всички се чувстваха изнервени. — За нещастие установихме, че не са се занимавали с конструирането на бомби, както мислехме, а са изготвяли фалшиви кредитни карти.
— О, за Бога! — Хавлок захвърли писалката си. Всички наоколо го възприеха като малко прекалено театралничене.
— Тази група е имала твърде тесни връзки с радикалните джамии в Детройт, Лос Анджелис и Ню Йорк — опита се да обясни Олрид, — но се оказа, че просто са се опитвали да им откраднат парите. Всичко е било, за да пребъркат джобовете на мюсюлманите, а не за да раздават възмездие от тяхно име.
Никой не каза дума.
Джеръми се събуди от телефонен звън. Светлината на ранното утринно небе не проникваше през изкуствените пердета. Светлосивите тапети, мебелировката от изкуствено дърво и боровите рамки на картините правеха стаята да прилича доста на вътрешността на каравана. Изтощен от пътя, Джеръми бе спал дълбоко и отначало реши, че му се е присънило, но после телефонът отново иззвъня и той вдигна слушалката.
— Ало? — каза той механично. Нямаше и най-малка представа кой би могъл да го търси тук.
— Г-н Уолър? — мъжки глас. Служебен.
— Да.
— Добро утро, сър, обажда се Тейлър. Командирът на базата ми нареди да ви се обадя и да ви съобщя днешната ви програма.
— Добре — отвърна Джеръми. Протегна се и взе от нощното шкафче лист и химикалка. — Диктувайте.
— След петнайсет минути имаме обща среща в сграда дванайсет-седемнайсет. Брифинг в четири-нула-нула, тренировка в шест-нула-нула, психологическа подготовка в девет-нула-нула и храна в дванайсет. Вашите хора ще бъдат тук, за да уточните оперативния сценарий в четиринайсет-нула-нула, а в седемнайсет-нула-нула ще се върнем в симулатора до деветнайсет-нула-нула — когато е времето за вечеря. След това по програма е предвидено време за самостоятелна подготовка.
Джеръми успя да запише само часовете. Щеше да си спомни останалото, щом се разсъни.
— Ясно, записах всичко — излъга той. Часовникът показваше 2:29. Беше спал само един час.
— Отвън ще ви чака шофьор, който ще ви заведе до офицерската столова — каза мъжът, който се представи като Тейлър. — Кафето е силно, черно и горещо. Звучите така, сякаш имате нужда от няколко чаши.
Сирад закрачи по коридора покрай остъклените стаи, технологичните сектори и устройствата, свързани с работата на Отдела за сигурност. Джордън Мичъл бе наел повече от ръководния персонал на седемнайсетия етаж направо от различни агенции, свързани с военното разузнаване, и така беше създал „Заешката дупка“ — съчетавайки най-доброто от методите на Националната агенция за сигурност, ЦРУ и Агенцията за военно разузнаване.
— Ще можем ли да работим въпреки всичко? — попита тя. Хамид стоеше на крачка зад нея, вкиснат от враждебната размяна на реплики, но все пак запази професионализъм:
— Както казваш ти, Сирад, има си място и време за всичко.
— Добре — отвърна тя. — Най-вече за това, за което говорихме преди малко.
Двамата завиха наляво към един странно изглеждащ сектор, който беше ограден с високочувствителни електронни сензори.
Първоначално тези апарати, с форма на буквата Z, бяха създадени за ЦРУ и НАС. Наричаха ги „вълнови пътечки“ и действаха като „електромагнитен душ“, сканирайки минаващите служители за всичко, което можеше да служи като приемател, предавател или микрофон. „Заешката дупка“, заемаща голяма част от седемнайсетия етаж, бе изцяло бронирана с олово и други акустични буфери, като не беше допусната и най-малката възможност за проникване и шпиониране. Там бяха забранени магнетофоните, диктофоните, лаптопите, дори телефоните „Куантис“.
— Защо винаги, когато минавам оттук, имам чувството, че някой все се опитва да надникне под полата ми — усмихна се Сирад. — Добре, че днес съм с бельо, нали?
Хамид само поклати глава. Влязоха в голям оперативен център, построен от тиково дърво, зелено стъкло и хром. Монитори заемаха три от стените на осмоъгълната зала. Бели табла, прожекционни екрани, програми и часовници, показващи времето в различни точки на света, заемаха другите две. На останалите стени имаше прозорци с тъмни стъкла, гледащи към залите за съвещание на администрацията.
Компютърните терминали и работните клетки заемаха по-голямата част от центъра. От високия пет метра таван висяха заглушители на излишния шум. Подът беше с гумено покритие.
— Мениджърите по проекта да дойдат в сектор А1 — викна Сирад.
Хамид, човек на числата, преброи дванайсет души в централната зала на „Заешката дупка“. Трябваше да бъдат поне двойно повече.
— Къде са всички? — попита той. После една врата се отвори и въпросът му получи отговор. Вдясно от него остъкленият сектор А вече беше пълен със служители. Там бяха експертите, на които Сирад щеше да разчита да й дадат разрешение на проблема. И по всичко личеше, че вече са започнали да работят по въпроса.
— Е, с какво разполагаме? — попита тя, връхлитайки в стаята. Един спретнат „портиер“ затвори вратата след тях. — Искам да започнете отначало и да проверим всичко стъпка по стъпка.
— Това може да се окаже доста трудно — каза Рави. Вече беше покрил едно бяло табло със своите бележки, формули и чертежи. — Нещата малко са се променили от последната ни среща. Анализите показват, че става дума за нещо доста по-тревожно, отколкото първоначално си мислехме.
Сирад дръпна един стол и седна до мъж от азиатски произход — върху бялата му престилка бе избродирано името Лин. Имаше късо подстригана коса и червена лента „Найк“ която не скриваше напълно белезите по черепа му. Десетина от присъстващите се бяха настанили наоколо, въоръжени с листове и химикалки. Сирад не познаваше никого от тях.
— Открихме симбиотично намесване в захранването. — Рави посочи с лазерната си показалка към една от своите рисунки и посегна към кутия с безалкохолно „Фреска“. — Това повече прилича на опит за проследяване, отколкото на действително проникване. Като че ли някой проверява системата и изпробва защитата ни.
— Което значи, че още не са проникнали, така ли? — попита Сирад.
— Правилно — съгласи се Рави. — Все едно обирджия на влак да язди покрай вагона с парите. Проследяват потока данни, наблюдават различните аспекти на нашата инфраструктура, без практически да се опитват да проникнат.
Сирад се почуди на аналогията с Дивия запад, но откри, че й бе прозвучала някак плашещо.
— Е, това все пак е добре, нали? — попита тя. — Ако не са направили действителен опит за проникване в системата ни, може би не са успели да разбият кодовете. Знаят ли, че сме ги открили?
— Не мисля — каза Рави. — Във веригата „Куантис“ сме изградили свръхчувствителни контраразузнавателни механизми.
— Искате да кажете, че сме способни да ги видим първи, преди те да са ни забелязали, така ли? — попита Сирад.
— Точно така.
— Тогава, след като не са проникнали и не знаят, че ги наблюдаваме, какви са лошите новини?
Рави посочи един слаб млад чернокож мъж, който седеше точно срещу Сирад. Това, което я впечатли най-силно у него, не беше лошо оформената му афроприческа, нито тениската му с надпис „Не мога да топя в манджата“, не беше и химикалката, която постоянно подхвърляше между дългите си тънки пръсти. Той въздействаше на околните с изключително властния си поглед. По гърба на Сирад премина тръпка.
— Това е проба, извършвана от посветен — започна твърдо черният мъж с изтънчен британски акцент. — При всяка кодирана размяна както изпращача, така и получателят трябва да имат код за достъп. При системата „Куантис“ обаче говорим за милиони абонати, което изисква съвсем нов подход.
— Вие не може да дадете на всекиго такъв код — съгласи се Сирад. — Трябва да го вградите в системата.
— Правилно. Така достъпът до кодовете намалява до много малка общност от хора, пазещи ключовете към системата.
— Колко малка? — попита Хамид.
— В един идеален свят — само един човек — рече „Не мога да топя в манджата“ — но това не е идеалният свят. Сигурен съм, че Джордън Мичъл би искал да е единственият човек, контролиращ достъпа до „Куантис“, но това е просто невъзможно. Ако нещо се случи с него, системата постепенно ще загине, задушена в своята обвивка.
Сирад вдигна ръка като ученичка в начално училище. Разбира се, той бе прав: Джордън Мичъл наистина бе доверил части от кода на още трима души и тя беше една от избраниците.
— Когато разделите кода на части — каза тя, — се разделя на части и тайната между малка група от упълномощени.
— Точно така е — потвърди чернокожият учен. — Но как ще се предпазите от съюзяването на другите срещу вас?
Той стана, отиде до бялото табло на Рави и почна да чертае.
— Нека го наречем „Парадокс на Заешката дупка“.
Мъжът очерта грубо входната врата на седемнайсетия етаж.
— Да приемем, че достъпът до това помещение се основава на тайна дума вместо на кодиран ключ. И нека приемем, че вие искате да докажете на охраната, че знаете тази тайна дума, без обаче да му я съобщавате.
Сирад кимна. Току-що бе минала точно през такава ситуация. Ако не беше поразителната й усмивка, може би нямаше да я пуснат без служебна значка.
— Това, което ви е нужно, не е свързано конкретно със знанието на кода, а само с установен взаимен правилник за достоверност, който да подскаже на охраната, че знаете думата, без всъщност да я разкривате. Просто го изпращате в контролно помещение, където той може да ви наблюдава на видеокамера, но не може да ви чува. Вие казвате кодовата дума, вратата се отваря и влизате. Той вижда това и приема, че знаете кода.
— Какво обаче би станало, ако просто налучкам точната дума? — попита Сирад. — Или ако някой отвътре отвори врата, без пазачът да види това?
— Точно така. Съществуват много начини, по които може да се пробие подобна система. Затова правите достатъчно много врати и достатъчно много изисквания за повтаряне на кодовата дума, така че проверяващият да е убеден, че съществува много малка статистическа вероятност да бъде подведен.
Хамид и Сирад едновременно схванаха това, за което ставаше дума.
— Искате да кажете, че става дума за някой от компанията ли? — попита Хамид.
— Като човек, който се занимава със статистическата вероятност и теорията за възможностите, би трябвало да приема, че е точно така — каза Рави.
Сирад се замисли напрегнато как да реагира.
— Това ни поставя в много затруднено положение, нали? — попита тя.
— Но трябва да допуснете и възможността, че една част от разделения код просто е била открадната — добави Рави.
Сирад огледа стаята — тези лица бяха съвсем нови за нея. Нуждаеше се от техния опит, но можеше ли да им се довери?
— Доста деликатно положение, нали? — каза мъжът с надпис „Не мога да топя в манджата“. — А ето ви и първата теорема на секретността: в една затворена система групата собственици неизменно е изложена на възможността от провали.
— Най-голямата трудност при тайните — обясни Рави — е да се реши, кой ще ги пази.
Учтив морски пехотинец посрещна Джеръми пред входа и го насочи към син флотски микробус.
— Добре дошли в Харви Пойнт — каза той. Блестящ златен зъб подчертаваше широката му усмивка. — За първи път ли сте тук?
— Да. — Джеръми потърка очите си, за да прогони съня. Мразеше настъпващите промени в „биологическия часовник“ след презокеанските полети. Първо съзнанието отказва да спи, а после внезапно жадува за сън.
След бърза чаша кафе и пътуване до сграда 1217 Джеръми благодари на сержанта и излезе от колата. Оказа се пред нещо, което приличаше на западноевропейска типова къща. Един майор от военновъздушните сили го приветства с ентусиазирано ръкостискане.
— Добрутро — посрещна го перфектно подстриганият офицер, но пропусна да се представи. — Добре ли спахте?
— Да, спах добре, сър — отново излъга Джеръми. Шофьорът го бе оставил в края на нещо, което приличаше на голямо холивудско студио. — Но не разбрах много от инструктажа, на който присъствах преди малко. Къде, по дяволите, се намираме?
Майорът се разсмя, като че ли това беше най-смешното нещо, което бе чувал някога.
— Добре дошли в ГРВО, Харви Пойнт — рече той. — Градски район за военни операции. Тук има квартали от шестнайсет проклети градове по света. Тази сутрин инструктажът ще бъде в Мюнхен. Като минете три пресечки надолу по „Менкенщрасе“, ще стигнете до малко баско село, наречено Гилермо. Две пресечки по-надолу е Лондон. В рамките на дванайсет часа можем да проектираме, построим и копираме практически всеки интериор, който можете да си представите. Като не броим времето, което ще прекарате в симулатора, подготовката ви ще се провежда основно тук.
— Строите фалшиви градове?
— Всъщност само някои от кварталите, а и зависи какво разбирате под „фалшиво“. Елате, и ще ви покажа.
Двамата с Джеръми влязоха в типовата къща, качиха се нагоре с асансьор и се озоваха в обширно помещение, пълно с взаимно свързани телевизионни монитори, записващи устройства, големи стенни карти, компютри и хелиографски копия. Електронните часовници по стените показваха различните часови зони по земното кълбо, в средата изпъкваше часовникът по Гринуич, означен със „ЗУЛУ“.
На стената бе окачен голям надпис: „Никой бизнес не е равен на шоубизнеса“.
— Добре дошли на режисьорския пулт — каза майорът. — Имаме такива възможности за наблюдение и записи, които ни позволяват да изграждаме по четири различни сценария едновременно. И това не е всичко. Имаме и около четиридесет хиляди декара горски площи и селски тренировъчни райони, но те са грижа на друго поделение.
— Сценарий за какво? — попита Джеръми и веднага съжали за въпроса си. Майорът го погледна точно както го беше погледнал Хесус по време на мисията им в Йемен. После се разсмя.
— О, правилно… страхотно. Вие момчетата от агенцията и вашите оперативни тайни.
„Момчета от агенцията ли?“ — учуди се Джеръми.
— Готов ли сте да започваме?
Джеръми сви рамене. Припомни си един от въпросите в теста за ООЗ: „Чели ли сте някога «Алиса в страната на чудесата»?“ Във въпроса имаше дълбок смисъл. Животът в тъмната страна беше същата идиотщина като премеждията на Алиса.
— Разбира се — отвърна Джеръми — Давайте.
Майорът го отведе в един склад точно пред „Лондон“, където го посрещнаха четирима мъже: всичките бели и всичките на възраст между трийсет и петдесет години.
Джон, който не каза второто си име, обясни, че е теолог в Богословската школа в Йейл; Пол се представи като клиничен специалист от университета „Джон Хопкинс“; Джордж заяви, че е военен разузнавателен анализатор, числящ се към военновъздушната база „Болинг“, а Фред не обясни какъв е, но обеща да запознае Джеръми с белезите, издаващи производство на химически и биологични оръжия.
— Няма да се опитвам да ви правя молекулярен биолог — каза той. — Просто искам да ви науча на тънката разлика между фосфорните елементи в химически тор и поразяващи нервите бойни отровни вещества. По време на заниманията може да си приготвим и малко бира.
„Холивудски студия? Монтажни зали? Приготвяне на бира?“ — помисли си Джеръми. А Хесус му бе казал, че му предстои само едно малко пътуване!
— Аз съм Джеръми — каза Уолър. — Работя за Министерство на правосъдието.
— Добро прикритие — ухили се Джон. — За първи път чувам подобна версия.
Бийчъм стоеше шокирана до масата. Ако не я лъжеха ушите, президентът на Съединените щати току-що бе предложил военна операция срещу един от най-верните и дългогодишни съюзници в Близкия изток.
— Не може да се предприеме предупредителен удар срещу Саудитска Арабия само на основата на предположения и предубеждения! — възкликна тя.
Дали беше заради часа, мястото или просто заради липсата на достатъчно здрав разум от страна на президента, но тя се чувстваше задължена да се намеси.
— Имаме достоверни разузнавателни данни, Елизабет — отвърна остро президентът. — Разбирам, че се мислиш за „рицаря на плаща и кинжала“ след толкова време, прекарано в Комисията по разузнаване, но ти вече не си в Сената. Работиш за мен, а аз смятам, че са замесени саудитците.
— Наистина разполагаме с някои по-определени данни — намеси се Хавлок, опитвайки се да намали напрежението. — Националната агенция за сигурност е прихванала четири разговора по открити линии, които са много интересни:
Хавлок протегна ръка и Вик му подаде дебела папка с текстовете на прослушаните разговори.
— Това не са обикновени разговори — каза той, размахвайки документа във въздуха. — Тук има часове, дати, места. Двама държавни служители на регионално равнище говорят с хора, които смятаме, че са саудитски агенти в САЩ. Разговорите са по телефони „Куантис“, но се опитваме да ги проследим.
— Националната агенция за сигурност не може да проследява разговори на територията на страната — отбеляза Бийчъм. — Това е незаконно.
— Същото се отнася и за взривовете! — вдигна вежди Хавлок. Стресът бе почнал да се отразява и на него.
— Защо мислиш, че не можем да проследяваме вътрешните разговори? — попита президентът. — Защо не?
— Заради онова, което се нарича Четвърта поправка към Конституцията на Съединените щати — отвърна вицепрезидентът сериозно. — НАС наблюдава международните разговори, без да нарушава закона, защото чужденците по принцип не са защитени срещу неоснователни обиски и задържания. Но за подобни подслушвания в страната ни се изискват специални разрешения от съдебните власти.
Венабъл изглеждаше объркан.
— Това е война, г-н президент — намеси се Хавлок. Вик също се опита да кимне в знак на съгласие, а Олрид въздъхна тежко.
— И аз съм съгласен, Дейвид — включи се в разговора и министърът на отбраната. — Ако саудитците са финансирали терористични операции срещу граждански обекти в САЩ, не виждам защо подслушването на техните телефонни разговори да нарушава нечии конституционни права.
— Олрид? — попита президентът. Имаше нужда и от потвърждението на директора на ФБР.
— Това е въпрос за юристите — рече другият. — Ако трябва да съм откровен, сър, по-големият ни проблем е как да спрем следващите нападения.
— Така е — съгласи се Венабъл. — Много уместна забележка. Не искам да слушам повече за тези законови гатанки, разбрано? Ако има проблем във връзка с някакви поправки, оправяйте го, преди да стигне до бюрото ми… до катедрата ми… и преди аз да…
Президентът като че ли загуби нишката на мисълта си.
— А какво ще кажете за предупредителни военни действия срещу саудитците? — попита министърът на отбраната. — Г-н президент, моля ви да простите приказките на един стар военен кон, но предпочитам да покажа малко мускули в началото, вместо да изтеглям камиони с мъртъвци.
— Мускули ли? — попита Бийчъм. Опитваше се да запази мълчание по време на тази среща, но никак не харесваше тези предложения. — Саудитска Арабия ни е дългогодишен съюзник — стратегически и финансов. Те контролират ОПЕК. Ако се опитаме да им демонстрираме мускули, ще трябва да плащаме по седем долара за галон бензин.
— Ричард? — обърна се президентът към държавния секретар Ричард Краб, който не се беше намесил в спора.
— По принцип съм застъпник на дипломацията — каза той. — Възможностите, така както ги виждам аз, са или да се публикуват данните от разузнаването, после да се обърнем към Съвета за сигурност на ООН, да проведем специални оперативни атаки срещу определени цели, или просто да окажем на саудитците уважение, на което и ние се надяваме: ако има, разбира се, достатъчно доказателства, за да надуваме мускули, както казвате, трябва да има и достатъчно доказателства, които да представим на посланика им. Не му ли е хрумнало на някого, че престолонаследникът може да е също така изненадан или разгневен, както сме и ние?
— Това е много интересно мнение — съгласи се президентът. Като че ли отново се зареждаше с оптимизъм. — Забележки?
Хавлок погледна Вик, Вик погледна към министъра на отбраната, но никой не каза нищо.
— Добре! — възкликна Венабъл. — Свържете се по телефона.
— Три часът сутринта е — отбеляза Хавлок.
— По дяволите часът — настоя президентът, — посланикът е делови човек и съм сигурен, че би предпочел една ранна среща на четири очи, отколкото една война.
Светът на Джеръми отново се бе преобърнал. Той научи характера на бъдещата си задача — да проникне в едно малко известно сенчесто разклонение на Движението за християнска идентичност, наричано Свещеничество на Финеас.
Малко, склонно към насилие общество, Свещеничеството на Финеас действаше повече от десет години като организационна единица, причислявана от службите към типа „съпротива без водач“. Дълбоко вярващи хора получаваха свещенически статут без официално членство в някаква организация и се съгласяваха да изпълняват доброволно „актове на Финеас“ — насилнически действия срещу обществото, което те смятаха за корумпирано и морално пропаднало. Повечето жертви бяха цветнокожи американци, но невинаги ставаше въпрос за расова дискриминация — наказваха се и хомосексуалисти, хора от смесени бракове и привържениците на абортите. Липсата на определена структура пречеше на органите на реда и закона да проникнат в отделните клетки и да определят ръководителите, но това ограничаваше и ефикасността на Свещеничеството на Финеас.
Досега.
Последните разузнавателни данни сочеха, че бивш полковник от Специалните сили на име Елис беше събрал доста от тези вътрешни терористи и ги обучаваше в едно ранчо в централен Тексас, наречено „Хоумстед“. Джеръми беше чувал за това място, защото по ирония на съдбата част от снайперистите в ООЗ бяха започнали обучението си именно в тази школа.
На пръв поглед задачата изглеждаше проста, макар и не много лесна. Джеръми трябваше да проникне в групата, да се запише в школата и да убеди Елис, че е всъщност свещеник от Финеас. Тъй като в това братство нямаше официално членство, всеки можеше да претендира за такъв статут, но, разбира се, Джеръми трябваше да посочи и някакво доказателство: някакъв акт на насилие например, извършен през последните пет години. Единственият проблем беше, че въпросното престъпление можеше вече да фигурира в „трудовата биография“ на някой истински свещеник.
От това, което Джеръми бе разбрал по време на предварителния инструктаж, и най-малката грешна стъпка можеше да доведе до насилствен и внезапен край на операцията му. И на живота му.
— Запознат ли сте с програмата? — попита последният от поредицата инструктори.
Джеръми познаваше този мъж като началник на поделение под прикритие на ФБР в Куонтико. Казваше се Сергей Андропов и вече си бе запазил място в историческите хроники на Бюрото с успешното си проникване сред руските банди в Ню Йорк въпреки хилядите трудности. Там бе загубил лявата си ръка и за малко да загуби и живота си при сблъсък с един от „чистачите“ на бандите. Освен това се беше пристрастил към хероина. Работата под прикритие често водеше до подобни сривове.
— Не напълно — рече Джеръми. Обикновено презокеанските му мисии не бяха придружавани от служебни тренировки.
— Добре, тогава имате двайсет и четири часа, за да се приведете във форма — рече другият. В гласа му все още се долавяха остатъци от руския акцент. — Първо трябва да поработим по новата ви самоличност.
Андропов измъкна една картонена папка от старото си дипломатическо куфарче „Самсонайт“ — подобно на тези, които Джеръми беше виждал да носят ветераните от времето на Хувър.
— Новото ви кодово име е Джеръми Уокър — едрият руснак се засмя при споменаването на героя от любим стар филм.
— Уокър ли? Не е ли твърде близко до собственото ми име?
— Така е по-добре — като използвате име, близко до вашето, ще сте по-защитен, ако случайно някой ви познае и ви повика на обществено място — обясни му Андропов. — Винаги е по-добре да си близо до истината. Така не можеш да се провалиш толкова лесно.
Андропов подаде на Джеръми папката, съдържаща подробности за новата му самоличност.
— А нещо повече за полковник Елис и групата му? — попита Джеръми, прелиствайки досието. — Ще имам нужда от още информация за тези свещеници на Финеас и за техните…
— Всичко по реда си — рече Андропов. — Сега научете собствения си живот. После ще се съсредоточим и върху другите.