Кристофър Уиткомб
Смъртни врагове (19)

18.

Събота, 19 февруари

02:17 по Гринуич

Президентски център за спешни операции, Белия дом

— Къде съм?

Мъжът, който преди три седмици се бе възкачил на президентския пост, се появи от разхвърляното подземно помещение напълно замаян. Идеално сресаната му някога коса сега беше разпиляна над челото. Под очите му имаше тежки тъмни торбички. Двудневна сиво-черна четина покриваше бузите и врата му. Морскосинята роба, която беше намерил до леглото си, бе добре пристегната около кръста му, но бе облечена наопаки.

— Това е ПЦСО, сър — каза един сержант от комуникационния център на военновъздушните сили, скачайки на крака. Пред вратата на спалнята стояха на пост двама морски пехотинци.

— ПЦСО ли? — попита Дейвид Венабъл, пристъпвайки в доста безличното на вид помещение, пълно с шумящи машини и изкуствена светлина. Беше достатъчно отпочинал, но все още замаян от съня. — И за какво служи това ПЦСО?

— Вие сте в бункера под Западното крило, Дейвид — обади се Андреа Чейз, която излезе от съседната стая и се насочи към него. Самата тя изглеждаше не съвсем спретната.

— Това е Президентски център за спешни операции, сър — добави младият боец от въздушните сили, който държеше незабавно да отговори на президента.

— Какво се е случило? — попита Венабъл. Той огледа помещението и хората във военни униформи, които изглеждаха прекалено заети. Не се мяркаше нито едно познато лице.

— Моля, обадете се в офиса на вицепрезидента и съобщете на г-жа Бийчъм, че президентът я очаква — нареди Чейз на морския пехотинец.

— Слушам, госпожо — отвърна той.

Чейз взе ръката на президента и се опита да надвика тракането на компютърните клавиатури, звъненето на телефоните и новините по телевизията.

— Добре ли сте, Дейвид? — попита тя внимателно.

— Мисля, че да — отвърна президентът. Очевидно той се опитваше да сложи в ред мислите си, да възвърне силите си. — Колко дълго съм спал?

— Нека влезем — каза Чейз и го въведе в съседното помещение, от което току-що бе излязла. — Бяхте на легло двайсет часа. Сега е петък вечер. Осемнайсети.

— Петък ли? — избухна той. После се опита да подреди хаоса в главата си и да си припомни как са го свалили тук, но не успя, и се помъчи да се хване за последното нещо, което си спомняше. — Ама нали… помня, че… беше понеделник.

— Ами… — започна да обяснява Чейз, но спря. В този момент каквото и да кажеше, нямаше да прозвучи смислено.

— Здравей, Дейвид — намеси се Бийчъм. — Как си?

— Събудих се в нещо като бункер с чувството, че ушите ми са запушени с памук и нещо е умряло в устата ми. А и не помня нищо от предишните три дни и…

Сега Венабъл забеляза, че халатът му е облечен наопаки.

— Само ме погледнете на какво приличам! Искам да знам, за бога, какво става тук.

— Докато спеше, последва нова поредица от атаки — взривен беше петролопроводът в Аляска, два кораба бяха потопени в Мисисипи и бяха унищожени стратегическите ни резерви от природен газ в Бостън. ФБР е…

— Не, имам предвид какво стана с мен! — президентът се смъкна в един стол край малката заседателна маса. — Как така се озовах тук?

Бийчъм не загуби хладнокръвие.

— Бяха ти дадени успокоителни, Дейвид — каза тя. — Аз разреших това. Лекарят на Белия дом ти направи една инжекция.

Венабъл кимна. Вече се бе сетил за тази възможност.

— Взех те за вицепрезидент заради доброто на партията — каза той, облягайки се заплашително на масата. Разсъдъкът му се връщаше с мълниеносна бързина. — Знаех, че правя грешка, но нямах избор.

— Дейвид…

Андреа Чейз се опита да го спре, но той не й обърна внимание.

— Знаех, че няма да можеш да действаш като втори човек в управлението — каза той.

— Не беше спал повече от деветдесет и шест часа — възрази Бийчъм. В гласа й не се долавяше извинение. Действаше като стар и опитен адвокат, попаднал на труден случай. — И като резултат от безсънието бе изпаднал в така наречената безсънна психоза.

— А ти изпадна до така наречената държавна измяна, така ли?

— Не, Дейвид — спря го Чейз. — Не беше така. Направихме това, което трябваше да се направи, с оглед на…

— Извинете ме, г-н президент — сержантът от военновъздушните сили почука едва след като влезе. — Спешно съобщение за вас от Форт Мийд.

— От Националната агенция за сигурност — обясни Бийчъм, посягайки към трите листа хартия, които държеше сержанта. — Чакахме това съобщение относно дейността на принц Абдула.

— Това вече не е твоя война, Елизабет — каза президентът и гневно издърпа документите от ръцете й. После се вгледа в тях и се опита да ги прочете, но осъзна, че е без очила.

— Ето, вземете моите — каза Чейз. Тя му подаде очила за четене с розови рамки, които изглеждаха страшно комично върху изтощеното му лице.

— ВЕСП? Какво…? Отново тези проклети съкращения — изръмжа той, опитвайки се да осмисли изпратеното от Националната агенция за сигурност съобщение.

— Вътрешен екип за спешна подкрепа — разшифрова първото съкращение Бийчъм. Вече бе прочела достатъчно от съобщението на НАС, за да разбере, че развитието на разследването не води изобщо до принц Абдула. — ВЕСП е междуагенционен екип за бързо реагиране, предназначен да координира мащабни и необикновени атаки, като тези, пред които сме изправени. Имам предвид, че екипът поддържа връзка с НАС, ЦРУ, ФБР, ДВС и всички останали агенции. Тези хора използват специално пригоден за целта „Боинг 737“, който се нарича „Гейткийпър“.

Венабъл върна документите на своята заместничка и продължи да мърмори.

— Преведете ми това съобщение — каза той.

— Екипът за спешни ядрени разследвания е открил силно радиоактивно излъчване в „Адамс Морган“. Смятат, че това е сериозна аномалия в сърцето на столицата и се намира в зоната на контрол, което означава, че представлява пряка заплаха за персонала на Белия дом.

— По дяволите — каза Чейз.

— И какво означава всичко това? — попита Венабъл.

— Означава, че Федералната комисия по сигурността ще настоява за изпълняване на предвидените за подобни случаи протоколи. Един от нас трябва да напусне града — каза Бийчъм, която бе очаквала това да се случи.

— Тогава си стягай багажа, Елизабет — каза Венабъл. Очите на президента се бяха прояснили. Той съблече халата си и го обърна откъм правилната стана. — Сега не е време да разсъждавам върху това, което си направила. Нареждам ти да се отправиш към онова „сигурно място“, за което постоянно чувам. Ще видим дали ще успееш отново да узурпираш властта от бетонен бункер под някоя забравена от бога планина.

 

 

Сач беше едър и здрав мъж, но това, което държеше в ръцете си, сигурно беше най-тежкото нещо, което бе вдигал досега.

— Мразя тия неща — изпуфка той. Черната пластмасова кутия нямаше обозначения, но Сач знаеше какво е съдържанието й.

— Нали това ни втълпяваха постоянно — опита се да го успокои партньорът му. — Не трябва да харесваш това, което вършиш, а просто да го изпълниш.

— Аз не съм вече „тюлен“ — възрази Сач. — А и докато бях там, никога не ми е пукало особено за тия тъпи мъдрости.

Другият мъж беше с трийсет сантиметра по-нисък и двайсет и пет килограма по-лек от Сач, но беше тренирал сериозно за тази мисия.

— Добре, само не го изпускай. Защото ръцете и краката ми трябват, а други няма да ми пораснат.

Сач излая нещо като смях и последва партньора си. Тръгнаха да излизат от скромната типова къща, за да стигнат до паркирания наблизо микробус с пет врати.

— Добре, че вече си направил четири деца — каза Сач. — Чух, че от това нещо топките ти може да се сбръчкат като стафиди.

— Значи полковникът е подбрал подходящия човек, нали? Защото светът не е готов за потомците на хора като теб.

И двамата се захилиха, облекчавайки трудния момент, и тръгнаха по дългите стълби. Сач стигна първи до буса, опря кутията на задната броня, като я придържаше с бедро, и отключи задната врата.

— Чуваш ли шум от хеликоптер? — попита той. Другият погледна нагоре, но не можа да види нищо над покривите по тясната улица.

— Това е Вашингтон, Окръг Колумбия — каза партньорът му. — Тук навсякъде бръмчат с хеликоптери.

— Така е — съгласи се Сач, остави своята кутия в белия шевролет „Астро“ и затвори вратите. — Но е добре да сме нащрек.

— Е, тогава аз ще карам — каза партньорът му. — Защото единственото по-опасно нещо в този град от трите кила цезий сега е ти да седнеш зад волана.

 

 

— Моля ви, оставете децата — умоляваше Каролайн. Тя можеше да понесе болката и физическия тормоз, но страхът, който бе видяла в невинните им очи продължаваше да я измъчва.

— Докарай ги тук — каза един от похитителите.

Това беше мъжът, който бе влязъл през прозореца. Пиратът. Албиносът. Най-белият човек, когото бе виждала. С лице, гротескно нашарено от белези около черната превръзка на окото. Все още бе кървав от счупеното стъкло.

— Мамо! — изхълца Кристофър, когато я видя да лежи така безпомощна на пода на мазето. Бетонът бе издрал кожата й, докато я бяха влачили. Жестоки синини покриваха лицето и гърдите й.

— Всичко е наред, мило — каза тя с възможно най-утешителен глас. Завързаните й ръце и крака я боляха, но най-много се измъчваше от това, че не можеше да прегърне децата си.

„Стегни се! — каза си тя мислено. Още повече че нараняванията бяха повърхности и щяха да минат скоро. — Бъди силна заради децата“.

— Какво искате от нас? — попита тя.

Не я бяха питали почти нищо — пребиха я без видима причина.

— Искаме да накараш тези палета да мируват — каза похитителят. Той бе облечен във фланелена риза и кафяви дочени панталони „Кърхарт“, каквито носеха дърводелците и селяните.

— Уа-а-а — запищя Патрик. Вторият похитител влачеше малкото дете за яката на пижамата.

— Особено това. Малкото копеле не си е затворило устата, откакто го събудихме.

Дърводелецът блъсна детето към майката. Нямаше нужда да го подканя. Патрик изтича до майка си и падна върху нея.

Кристофър, който стоеше до вратата вцепенен от страх, бавно последва братчето си и коленичи до него, като продължаваше да трепери.

— Всичко е наред, миличко — успокояваше го Каролайн. Тя се опита да избърше кръвта от лицето си с обратната страна на ръката си, за да не ги изплаши. Носът й вероятно беше счупен, а един от ударите бе сцепил веждата над лявото й око.

Проклетото ФБР, проклинаше тя наум, като отчаяно се бореше с паниката, заричайки се да не плаче пред децата си. Не беше ли достатъчно, че й бяха отнели съпруга, а сега бяха позволили на тези животни да посегнат и на семейството й.

 

 

Индипендънс авеню №100.

Каква ирония, помисли си Джеръми, докато дърпаше лоста на шестнайсет скоростната кутия в бавно набираше скорост с бетоновоза, натоварен с тор и нафта за горене. Трябваше да стигне до големия, ограден строителен обект близо до Южната поляна на Капитолия. Този строеж бе започнат преди повече от година: уж беше таен проект, но не остана дълго такъв. Стърчащите до небето кранове, багерите, камионите и жълтите каски на строителите трудно можеха да се скрият.

Първи откри, че се стои конгресен бункер на стойност 40 милиона долара, вестник „Вашингтон Пост“, но тогава този факт не породи някакви особени дискусии извън столицата. Във времена като тези, кой би обвинил националната законодателна власт, че си строи укритие?

Дванайсет минути, припомни си Джеръми. Обектът се намираше само на тринайсет преки от авторемонтната работилница, където бяха натоварили бетоновоза. Нарежданията на Елис бяха кратки и точни.

Влизаш през охраняемия портал при Източната порта — беше казал той. — Тази нощ трябва да се излеят стотици кубици бетон и, практически, всеки бетоновоз в града сигурно ще трябва да отиде дотам поне веднъж.

„Как може Бюрото да е пропуснало това?“ — мислеше си Джеръми, докато намаляваше пред един червен светофар. Знаеха, че терористите търсят символични цели, а едва ли имаше по-значима цел от сградата с огромния купол върху Капитолийския хълм, в която заседаваше Камарата на народните представители.

Детонатор, кабел, взрив.

Джеръми освободи спирачката и се включи в движението, напомняйки си за простата, неизменна схема на всяко импровизирано взривно устройство. Хората на Елис бяха монтирали спусък с дистанционно задействане. Детонаторът щеше да запали проводящия кабел — може би някаква тънка тръбичка, която трябваше да препрати мълниеносно искра до петтонния взрив. Всеки, който бе виждал резултатите от взривното устройство на Тимоти Маквей в Оклахома Сити^[1], би разбрал какво щеше да последва.

„Трябва да намеря начин да прекъсна връзката между детонатора и взрива — помисли си Джеръми. — Но провалът трябва да изглежда съвсем естествен“.

ДРЪН!

Една кола засече Джеръми — той сви рязко към тротоара и без малко да смаже един куриер на велосипед.

— Гледай къде караш, бе! — викна Джеръми, осъзнавайки за първи път, че на шофьорите на тежките камиони съвсем не им е лесно.

Мъжът в колата му размаха среден пръст и форсира напред, оставяйки Джеръми с пламнало от яд лице.

„Копеле! — помисли си той. — Само ако този идиот знаеше какво има в камиона. И че безопасността на семейството ми и на целия град, пълен с невинни граждани, може да бъде застрашена, защото някой бърза за фризьор“.

После изведнъж се усмихна. Имаше идея.

Настъпи газта и увеличи скоростта. Те сигурно го следваха; или Елис, или някой от свещениците на Финеас. Той, разбира се, не виждаше „опашка“ зад себе си, но те бяха достатъчно умни, за да останат незабелязани.

— Време е за действие — промърмори Джеръми, като се надяваше, че все още има шанс. Планът му не беше съвсем гениален, но най-добрите планове обикновено не бяха такива.

 

 

Сирад не искаше да вниква в „крайъгълния камък на Нгуен“, нито в теорията „за генериране на стохастичната вълна“ и „алгоритмите на Камю“. Единственото, което искаше да разбере, беше дали Рави е открил начин да пробие защитните стени на Агенцията за комуникация на Белия дом, без да го усетят.

Новината за това дойде след десет часа упорити опити. Хамър фенът най-накрая си бе взел душ, а „Не мога да топя“ бе сварил нова каничка кафе.

— Господи! — отбеляза Сирад, когато компютърният й екран премигна два пъти и се изпълни с текст на обикновен английски. — Това ми прилича на уебстраница.

— И е точно такава — обясни Рави — Това е Сипернет интерфейс на АКБД с МОИС и „Диснет 3“.

— Рави!

— Съжалявам. МОИС — Мрежата на отбранителните информационни системи поддържа четири комбинирани мрежи за обмяна на военни съобщения в Белия дом и другите агенции. „Диснет 3“ е най-сигурната от тях и е отбелязана като „Сайт-Y“. Тя използва пакетно променящи се възли, работещи по Международния стандарт — „Диснет 3“.

— И това осигурява съобщенията между Пентагона и АКБД, така ли? — попита тя.

— Това се смята за най-засекретения и сигурен комуникационен канал.

— Блестящ е, нали? — попита Рави.

— Какво? — попита Сирад. — Кой е блестящ?

— Господ.

— Г-господ ли? — скочи Хамър фенът. — Какво общо има Г-господ с всичко т-това?

— Сложността. Ние само си играем на кодове — обясни Рави. — А той размахва ключове за разгадаване под носа ни, но когато най-накрая се стигне дотам, дори не сме в състояние да формулираме прилични въпроси.

— Хайде, човече — подкани го „Не мога да топя“. — Как може да ставаш такъв мистик всеки път, когато сме на крачка от нещо съществено?

— Господ е единственият голям разузнавач — отвърна Рави. Думите звучаха поучително, почти като молитва. — Поет механик.

— Може ли да спрем с това „алилуя“ за момент, момчета? — попита Сирад. — Защото имам въпрос.

Тя се наведе към компютърния екран и посочи един от редовете в текста.

— Ако натрапникът наистина е от АКБД, какво е това?

Хамър фенът надникна през рамото й и се опита да разбере какво им сочи. Сега се чувстваше доста по-уверен, защото миришеше на фин тоалетен сапун и на шампоан „Хед енд Шоулдърс“.

— КАПСТОУН 3 — прочете той на глас. — И-ин-нтересно! Може би това е входящ код за далечен достъп.

— За какво? — попита Сирад. Тя помръдна мишката и кликна два пъти върху това, което й се струваше доста неразбираемо.

— Да кажем, че се опитваш да прочетеш собствените си имейли от нечий друг компютър — обясни Рави. — Обикновено ще трябва да се регистрираш със своето потребителско име. Но това става бавно и оставя следи. По-добре би било да влезеш вътре, да клонираш протоколите за достъп на другия потребител и да поровиш из нещата си, като имаш възможност да влизаш и излизаш бързо. Малко е трудно да се направи, но е сравнително бърз и сигурен начин да наблюдаваш, без да те виждат.

— Д-добър начин да се набъркаш — ухили се Хамър фенът.

— Но специално този нарушител смята, че е напълно невидим — каза „Не мога да топя“. — Защо ще му е нужно да се прикрива под допълнителен маскиращ слой.

— Защото не иска да рискува и не иска да допусне и най-малката грешка — предположи Рави. — Защото това е някой толкова високо, че не може да си позволи да го разкрием.

— Кой е толкова високо? — попита „Не мога да топя“. — Да не би да е президентът?

Сирад не каза нищо, но мълчанието й само потвърди предположението им.

— Това не е сериозно — възрази „Не мога да топя“. — Венабъл не е достатъчно умен, за да направи това сам. Би се нуждаел от помощта на НАС или на някоя друга агенция и дори тогава би бил уязвим заради времевия подпис.

— А какво би станало, ако някой е разбрал, че президентът е извън играта? — помисли на глас Сирад. — Ако са използвали неговия подпис, знаейки, че той е много зает и няма да обърне внимание?

— Копелета — каза Рави. — Те са се надявали да разкрием това през цялото време.

— Какви са нашите ограничения за достъп в сайта? — попита Сирад и внезапно се оживи. Тя се разходи нагоре-надолу по екрана с мишката, като търсеше това, което единствено тя би разпознала.

— Няма такива — увери я „Не мога да топя“. — Щом е в АКБД или във военната система за информация, можем да го проверим, защото имаме пълен достъп.

— И до входящите, и изходящи комуникации ли? — попита Сирад.

— Да. Имаме достъп до всичко, което правят, казват или знаят.

— И до вътрешни, и до международни потоци от данни, така ли?

— Да.

— И гражданските, и военните?

— Разбира се — отвърна Рави, — имаме свободен достъп до всички комуникации и информационни потоци. Какво искаш?

— Искам достъп до секретните кодове за потвърждение — изрече задъхано тя.

И тримата мъже я зяпнаха.

— Имаш п-предвид ш-шибания футбол ли?

— Точно това имам предвид — настоя Сирад. Тя се протегна към палтото си, за да провери там ли са ключовете й. — Можете ли да ги пробиете?

— Да се обзаложим ли — попита самоуверено Рави.

После се наведе назад и скръсти ръце, внезапно разбрал за какво става дума.

 

 

Президентът се бе изкъпал и обръснал и сега обличаше традиционния си тоалет — бяла риза, червена връзка и син двуреден костюм. Както обикновено, и днес срещата бе насрочена в Залата на кабинета, въпреки тревогите на Сикрет Сървис, която се опитваше да го държи в подземния бункер.

— Добър вечер — поздрави той на влизане в претъпканата зала. Непосредствено след него вървяха Андреа Чейз и секретарят по печата. — Искам да кажа няколко думи за отсъствието си през последните двайсет и четири часа.

Никой не каза и дума. Някои го гледаха внимателно, а други се бяха втренчили в своите папки с докладни и не смееха да вдигнат глава.

— Разбирам, че е имало слухове, но сега нямам време да се занимавам с това. Както разбирате, аз отново съм в Овалния кабинет и искам да ви обърна внимание на факта, че все още не сме видели най-лошото в тази криза.

Чейз седна до масата, секретарят по печата застана до източната стена, а Венабъл, както обикновено, стоеше прав зад стола си.

— Нека да чуем последните данни от разследването по случая — продължи президентът и кимна на министъра на правосъдието. После се протегна за чаша ледена вода.

— Бих ли, хм… не трябва ли да изчакаме вицепрезидента — попита мъжът, когото вече всички приемаха като въздух под налягане.

— По предложения на службите за сигурност я изпратих в планината — каза Венабъл. Гласът му звучеше твърдо и уверено. — Бих могъл да я включа по конферентната връзка, но в момента тя все още е в хеликоптера на военноморските сили. Хайде, продължете с вашия доклад.

Министърът на правосъдието затършува из анализите, които ФБР и ДВС му бяха приготвили. Опазването на реда не беше силната му страна. Той беше юрист и учен, посветил се по-скоро на буквата на закона, отколкото на прилагането му. Смяташе ченгетата за зле образовани, облечени в сини униформи чистачи на обществената канализация. За него те бяха просто неизбежно зло.

— Откъде бих могъл… откъде да започна, сър? — попита той.

— Започнете с това, което би трябвало да зная — отвърна Венабъл. Той съжаляваше, че е назначил този човек, още след първата им среща, но сега вече беше късно да направи каквото и да е. — Научихме ли нещо повече за саудитците?

Министърът на правосъдието запрелиства страниците, докато не откри папката с надпис „Саудитска Арабия“.

— Да… хм, разследването на ФБР продължава. Директор Олрид ме уверява, че саудитците — да, саудитците…

— Матю, би ли ни помогнал малко — прекъсна го Венабъл, като се обърна към Хавлок, който като съветник по националната сигурност бе истинска информационна банка за всичко, което се бе случило от понеделник насам. Мнозина мислеха, че директорът на Централното разузнавателно управление или както го наричаха — новият разузнавателен цар, е най-добрият шпионин на Америка, но в действителност съветникът по националната сигурност беше висшият служител на президентското разузнаване.

— Има три линии на развитие при саудитците — започна Хавлок с увереност и бързина, каквито Венабъл не бе видял на първата им среща. — НАС засече голямо увеличение на комуникационния трафик с китайците — но, както знаете, повечето от тези комуникации минават през телефони „Куантис“ и не можем да ги подслушваме. Успоредно с това те са изтеглили сериозни по обем капитали от американски финансови корпорации. Реални пари. ФБР изчислява сумата на почти петстотин милиарда.

— Какво е отражението върху пазара? — попита президентът.

— Предвиждаме раздвижване на курса на долара и остър скок на ценните на благородните метали веднага щом новината се разчуе — каза му Хавлок. — Вече се говори за десет процентен удар върху индекса „Дау Джонс“ веднага щом пазарите заработят отново… а може и повече.

— Какво казват по въпроса китайците? — обърна се Венабъл към държавния секретар.

— Отричат всичко. Разбира се, става дума за петрола. Знаем това, но не можем да направим нищо. Саудитците са орязали производството до равнища отпреди 1976-та година и са отворили южната част от страната си за всяка петролна компания в света, търсеща петрол, освен за нашите фирми. Суровият петрол вече удари петдесет долара за барел. Стратегическите ни резерви са слезли до най-ниските нива.

— Защо? Как така допуснахме резервите да спаднат толкова драстично?

— Така бе наредило предишното правителство — отвърна Хавлок. — Американските петролни компании отбелязаха рекордни печалби през последните две години, след свалянето на Садам Хюсеин. И се намеси една петролна фамилия от Тексас, която имаше много тесни връзки с кралския двор на Сауд. Може да си направите изводите сам.

— Къде е долната линия на резервите ни? — попита Венабъл, който държеше да се застрахова. Разбираше добре кога трябва да се затегнат прекалено разхлабените кранчета.

— Г-н президент, на лице е опасност за националната сигурност — намеси се председателят на Обединените генерални щабове. — Пет долара за галон бензин могат и да предизвикат недоволство в някой щат, но аз имам реактивни самолети и танкове, които не работят добре със сгъстен дипломатически въздух. Ако не започнем да действаме твърдо, скоро няма да можем да се противопоставим дори и на шепа бандити със самоделни бомби.

Президентът потупа по стар навик гърба на стола си, но не каза нищо.

— Споменахте за три линии — обърна се той отново към Хавлок. — Каква е третата?

Сътрудникът по националната сигурност скръсти ръце пред себе си и се обърна към министъра на енергетиката.

— Екипът ни в района на Капитолия смята, че сме открили откраднатите материали от Кентъки — каза министърът. — Не цялото количество, но една достатъчно голяма част от него, за да се образува съдебно дирене.

— Тъкмо се канех да ви го съобщя — подскочи министърът на вътрешните работи, развълнуван от факта, че може да предложи нещо на масата за обсъждане.

— Координирахме се с ФБР и ДВС да поддържат безопасно разстояние от заподозрените, но районът е много труден — продължи министърът на енергетиката. — Хубавото на радиоактивните изотопи е, че те трудно се преместват, без да оставят следа.

— Във Вашингтон ли са? — попита Венабъл. Беше предположил, че ще се появят тук, но не ги очакваше толкова скоро. — Сигурни ли сте?

— Да, сър. Анализаторите на ЦРУ смятат, че е най-вероятно да се поставят едновременно няколко „мръсни бомби“ в града. Припомнете си, че тези терористи търсят символичен ефект. Трябва да допуснем, че това здание ще е основната им цел.

— Има ли и нещо друго… Може би скакалци или чума? — попита Венабъл. „Може би, ако знаех, че нещата са толкова лоши, щеше да е по-добре да не ставам от леглото“ — помисли си той.

— Има и някой добри новини. Всъщност зависи от гледната точка — започна отново Хавлок. — Говоря за рейда на ООЗ срещу групата в Кълъмбъс. Е, може да се е оказал „черна дупка“ по отношение на тероризма, но изследването на хард диска ни даде достъп до някой от секретните сметки на принц Абдула. Сега ФБР и разследващите от Финансите ще могат да замразят някои от тези авоари и така да ни спечелят малко време.

— Но Абдула ще опищи света — прекъсна го Венабъл.

— В тесен кръг, може би — кимна Хавлок, — но не и публично. Тези сметки вероятно представляват опит да се измъкнат част от кралските пари, за да си създаде принц Абдула мощно предимство след смъртта на коронованата особа. Но той едва ли би искал да види тази история по „Ал Джазира“.

— Извинете ме — прекъсна ги един униформен морски пехотинец. — Г-н президент, Ситуационната зала има спешно съобщение за вас. КРИТИЧНО съобщение. Свръхспешно.

— Какво, по дяволите, пък сега? — изръмжа Венабъл и се отправи към вратата. — Матю и Андреа, елате с мен. Джералд, искам мнение за реакцията на ООН относно евентуален военен удар срещу Саудитска Арабия. Генерал Ошински, искам военен план на бюрото си до довечера.

— С всички възможни варианти ли? — попита военният.

— С всички.

Венабъл излезе с началник-кабинета и съветника по националната сигурност и остави другите да гадаят какви биха били последствията от „Всички възможни варианти“. Това не беше шифър — в пряк текст това гласеше, че президентът Дейвид Венабъл обмисля нанасяне на ядрен удар след повече от петдесет години въздържание.

 

 

Светофарът пред Джеръми превключи на жълто. Тълпа от среднощни посетители на баровете чакаше на тротоара да пресече; таксита се движеха хаотично в търсене на клиенти.

Няма да е много приятно, реши той и натисна газта. Големият дизелов камион се обви в облак черен пушек и се понесе напред. Искрящо белият мерцедес пред него намали на светофара, но Джеръми продължи да натиска педала и се насочи право към него, като го избута към претъпкания с хора тротоар.

Свистяха спирачки, виеха клаксони, пищяха хора. Огромната жълта бетонобъркачка се покачи върху скъпия мерцедес като трошачка на коли в автородео. Другите коли се пръснаха във всички посоки, удряха се с трясък, на асфалта се сипеха натрошени стъкла. Замириса на изгоряла гума. Джеръми с облекчение разбра, че няма сериозно наранени. До него спря една полицейска кола — синьо-червените й светлини хвърляха отблясъци наоколо. Районът около Капитолийския хълм беше фрашкан с полицейски коли.

— Шофьорската книжка и талонът — каза единият полицай, насочвайки се към вратата на шофьора.

Джеръми разглеждаше в огледалото улицата, опитвайки се да мерне „опашката“ си. Дали лично Елис го бе следил? И колко ли време му трябваше, за да разбере за злополуката?

— Начукай си го, задник — каза Джеръми. Той говореше тихо, със смирена усмивка, за да изглежда отстрани, че казва „Толкова съжалявам офицер“.

— Какво каза? — попита патрулният. Беше слаб чернокож с тънък като молив мустак над горната устна.

— Казах да се шибаш — усмихна се мило Джеръми. Опитваше се да прилича на подчиняващ се и спазващ законите гражданин. — Басирам се, че тъп негър като теб обича да се заяжда с белите момчета.

Полицаят се дръпна и наведе глава, неспособен да повярва на казаното. В далечината се чуха сирени. Вбесени шофьори излизаха от колите си, за да огледат щетите.

— Излезте от камиона, сър — каза полицаят.

— Иска ти се, нали, шибан лапач на понички — Джеръми продължаваше да се усмихва, сякаш си говореха за времето. Отстрани приличаше на възпитан, дълбоко разкайващ се за направеното нарушение гражданин.

— Каква е тази миризма? — попита вторият полицай и се приближи до партньора си.

— Мирише на майка ти, копеле — отвърна все в този стил Джеръми.

— Какво рече? — полицаят направо замръзна от учудване.

— Я излез от шибания камион! — нареди първият полицай.

— Не и преди да издухам с тоя пищов черния ти задник обратно в Руанда.

Вторият полицай посегна към оръжието си, а чернокожият с тънките мустачки се покатери на стъпалото на камиона и притисна пистолета си към стъклото от страната на шофьора. Дулото му сочеше право в носа на Джереми.

— А сега какво ще кажеш да смъкнеш жалкия си бял задник от камиона, за да идем в управлението да обсъдим расистките ти схващания? — каза полицаят. Очите му оглеждаха кабината за скрито оръжие.

— С удоволствие, полицай — отвърна Джереми. Всеки, следящ го, би сметнал злополуката и задържането му просто за лош късмет. Не бе обезвредил бомбата все още, но със сигурност й бе попречил да стигне до Капитолия.