Кристофър Уиткомб
Смъртни врагове (21)

20.

Събота, 19 февруари

06:10 по Гринуич

Военновъздушна база „Ендрюс“, Мериленд

Полковник Елис никога не се бе притеснявал от насилието. Насилието го бе следвало като сянка — още от кварталните борби, на които чичо му го бе изпращал заради паричните залози, до военните схватки и жестоките тайни операции, в които бе участвал по целия свят.

„Съсредоточи се върху работата си — повтаряше си той. — Само истинският и правдив господ разбира същината на човешките желания и цели. Само справедливият, единствен господ може да води своите избраници към обетованата земя“.

Елис лежеше в снега, облечен в бяла маскировъчна униформа, и трепереше от студ под клонките и храстите, с които се беше прикрил. От умело приготвеното му скривалище се виждаше само дулото на 50-калибровата му пушка „Барет“.

„Скоро всичко ще свърши — казваше си той. — Скоро ще се види истинският резултат от всички наши жертви“.

Гледаше през оптическия мерник към писта „Две-три изток“. Някъде долу, зад строените един до друг военнотранспортни самолети „С-141“ и „С-17“, готовите за полет изтребители и силно укрепените охранителни кули, правителственият самолет се готвеше да излети за още един, последен полет.

— Да са благословени миротворците, защото те ще бъдат наречени синове божи — прошепна той.

Скоро всичко щеше да свърши. Скоро всичко щеше да започне отново.

 

 

— Било е мощен взрив с радиоактивно излъчване — каза Андреа Чейз. — Броят на убитите е около сто тридесет и седем до този момент, но спасителните екипи все още работят. Очаква се броят им да нарасне.

Началник-кабинета последва президента до ъгъла на централното помещение в подземния бункер. Персоналът, както и допълнителните служители вече бяха заели местата си — от специалистите по съобщенията, до експертите по управление на кризи и военните, отговарящи за сигурността.

— Мръсна бомба? — попита той.

— В момента като че това има и добра страна — кимна тя. — Спешните екипи по отбраната работят и по едно УРР в „Адамс Морган“. Скоро ще изчислят окончателно степента на радиоактивното замърсяване.

— И?

— Звучи странно, но замърсяването не представлява голяма опасност.

Президентът се обърна към телевизионните репортажи, предавани на няколко от големите екрани. Колко неприятно, помисли си той, по време на целия този кошмар Белият дом получаваше най-сигурните данни от журналистите и техните камери, а не от разузнаването.

— За кого има и добра страна? — възкликна президентът. — За щата Айова ли? Виждате ли това, което аз виждам?

Пораженията изглеждаха големи. Повечето от магазините по Индипендънс авеню бяха взривени или сериозно повредени, а сградата на Върховния съд като че ли беше претърпяла сериозни повреди. Почернели от огъня каросерии на коли, автобуси и камиони бяха пръснати навсякъде по улиците. Части от тела висяха дори по дърветата на цели осем преки разстояние.

— Имах предвид радиацията — обясни Чейз. — Очевидно този взрив е ужасен, но експлозията е разпръснала радиоактивния материал на много голям периметър, което значително е отслабило радиоактивното влияние. Специалистите очакват ветровете и топенето на снега да действат като естествен фактор за обеззаразяване.

— Това цялото количество радиоактивни изотопи ли са? — попита президентът. — Използвали ли са всичко, с което разполагаха?

— Рано е да се каже — обясни Чейз. — Военновъздушните сили имат самолет, наричан „Констант Финикс“, с който измерват радиационните нива.

Венабъл помисли за момент, после кимна сякаш се съгласяваше със себе си.

— Няма да чакам следващата атака, Андреа — каза той. — Време е да ударим тези животни, преди да са…

— Да ударим кого? — възрази тя, виждаше, че нещата започват да се повтарят. — Знаете колко голям залог е това, Дейвид. Ние дори не знаем кой е истинският виновник за терористичните атаки.

— Местните новинарски станции току-що са получили потвърждения за отговорността — обади се един глас. Беше Хавлок, който влизаше в помещението. Следваше го началникът на Обединените щабове. — Същата лента, същият език. Няма съмнение в това, господин президент. Това са същите мръсни копелета, с които се занимавахме и досега.

— Не можем да започнем война заради някакви поемания на отговорност — възрази Чейз. — За бога, говорим за потенциална Трета световна война!

— Има и още нещо — каза генералът. — НАС е прихванала няколко специфични разговора между саудитския външен министър и принц Абдула. Обсъждали са подробности от атаката.

— Какви подробности? — попита невярващо Чейз. — Мислех, че те използват телефоните „Куантис“ и ние не можем да ги подслушваме.

— Разговорите бяха по открити линии — каза Хавлок.

— Открити линии ли? — продължи Чейз. — Защо биха говорили открито за нещо, в което вече сме ги подозирали? Какво са говорили. Поели ли са отговорността?

— Не, не съвсем — отвърна Хавлок. — Не е било толкова конкретно. Но разполагат с подробности, които още не са пуснати в репортажите на медиите.

— Ами нали и те си имат разузнавателна служба — възрази Чейз. — Биха могли да получат тази информация от десетина различни източника.

Венабъл започна да крачи нервно. Цялата стая жужеше като кошер.

— Добре — каза той накрая, — не знам точната процедура, но ще се обадя по телефона. Искам две стратегически цели в Саудитска Арабия. Военни съоръжения с възможно най-малък брой цивилни жертви — не искам някой да започне да им съчувства.

— Тренировъчни лагери на „Ал Кайда“ — предложи Хавлок.

— Какви лагери на „Ал Кайда“? — попита Чейз. — Да не би да знаете за някой такъв?

— Не, но именно в това е красотата на тайната информация — отвърна съветникът по националната сигурност. — Можем да твърдим каквото си искаме. Кой би могъл да потвърди, че не е така?

Чейз се засмя с възмущение, но Венабъл като че ли хареса предложението и процеди през зъби нарежданията си с такава увереност, каквато никой от съветниците му не бе виждал от началото на кризата.

— Четири бойни глави — нареди той. — Най-малките тактически ядрени оръжия, с които разполагаме. Трябва да приключим с това сега и завинаги.

— Опасявам се, че няма да е толкова лесно, сър — обади се Ошински.

— Какво имате предвид? Като президент имам пълната власт да…

— Трябва да съгласуваме решението си с нашите съюзници от НАТО — уточни Чейз. — Трябва да подготвим съобщения и да им ги изпратим.

— Освен това трябва да изведем на позиция платформите за изстрелване — добави генералът. — Южно от Суецкия канал се намира нашият боен кораб „Интрепид“, но оттам не биха могли да изстрелват ракети, докато не им намерим безопасна позиция в Индийския океан.

— Съществуват и други съображения, засягащи вътрешната сигурност — посочи Чейз. — Трябва да обсъдим възможността от ескалация на отговора. Това би могло да доведе до въвеждане на военно положение — мобилизация на запасни части, използване на специалния правителствен самолет „Гейткийпър“. Нещата трябва да се координират с осемнайсет хиляди местни, щатски и федерални поделения за опазване на реда. Трябва да дадем време на федералната служба за спешни ситуации да подготви отбранителни операции и екипи за евентуална евакуация както в Ню Йорк, така и в Лос Анджелис и в други големи градове. Смятам, че трябва да посветим в операцията и Федералния резерв; не можем вече да гарантираме нормалната работа на банките.

— Не можем да пренебрегнем и нашите посолства и военни бази зад океана — добави генералът. — Трябва да променим нивото на бойна готовност. Това ще отнеме известно време.

— А и Сикрет Сървис няма да ви позволи да останете тук, Дейвид — каза Хавлок. — Не и сега.

— Какво искаш да кажеш? — попита Венабъл. — Бийчъм вече е в онази база, както и да се казваше. Къде предлагаш… къде смятат те… че трябва да отида?

— В Бронята — отвърна Ошински, — както сме свикнали да го наричаме. Това е въздушен команден и контролен център, предназначен да ви пази по време на началните етапи на една ядрена война.

— Ядрена война ли? — попита Венабъл. — Каква ядрена война? Говоря само за ограничени удари.

— Би трябвало да очакваме ответен удар — възрази Хавлок. — Специалистите от ЦРУ са разработили подобни сценарии. Те предсказват, че арабският свят ще възприема всеки едностранен ядрен удар като нападение срещу Мека и ще реагира обединен в единен фронт. Можем да очакваме ответни удари от Северна Корея и Иран. А и палестинците ще подскочат до тавана. „Ал Кайда“ ще призове към свещена война от Тихия океан до Европа и Африка.

Венабъл поклати глава. Беше на този пост само от месец, а му се налагаше да даде първата заповед за ядрена атака след 1945-та.

— Не мога да стоя мирно и тихо, докато те сеят разрушение в страната. Не е ли така?

Никой не му отговори. Сериозността на президентския въпрос ги бе накарала да онемеят.

 

 

Преди да стане свещеник на Финеас, Сач беше работил като техник към градската служба за поддържане на водопроводите и сега без затруднения се ориентираше из водопречиствателната станция на Вашингтон — „Дейликарлиа“. Макар и по-голяма от станцията в родния му град Бирмингам, тази инсталация работеше на същия принцип. Необработената вода от естествения източник — в случая река Потомак — течеше по големи водопроводи към басейните за утаяване, където се използваше силата на гравитацията, за да паднат твърдите частици на дъното на утаителите. Оттам водата минаваше през инсталация за пречистване, където — чрез допълнителните филтри за химическа обработка се добавяха всички нужни химикали: от флуор и раздробен варовик, до въглен, отнемащ неприятните миризми, и серен двуокис. Едва след това водата постъпваше в големите подземни резервоари, за да бъде разпределена към отделните квартали на града.

Сач знаеше, че това бе най-уязвимото място на системата. Всяка година военизираният Технически корпус доставяше в пречиствателните станции почти четири хиляди тона варовик, осем хиляди тона стипца, две хиляди тона хлор и четири тона меден сулфат за водоочистващите механизми. Изсипването на двете черни кутии, пълни с цезий на прах и кобалт на зърна за медицински цели, щеше да стане за няколко минути.

Като претендираха, че са инспектори по качеството на водата, свещениците от Клетка шест успяха да проникнат до автоматична инсталация за пречистване на водата. Инспекторите по принцип работеха сами, защото не искаха да издават по каква система правят своите проверки, и тъй като тези двамата имаха необходимите служебни карти и знаеха професионалния жаргон, никой не се въртеше около тях. Докато те изсипваха смъртоносните си добавки в инсталацията, редовната нощна смяна дори им направи каничка прясно кафе.

Добро кафе, помисли си Сач, докато сипваше една чаша за себе си и една за жената от охраната при главния вход. Имаше повод да черпи — след месеци подготовка бе завършил задачата си безпогрешно.

— Със сметана и две пакетчета захар — поръча той. Кофеинът беше единственият порок, който си позволяваше. Никога не бе посягал към нещо по-силно.

 

 

Джеръми загуби всички надежди за бързо бягство след огнестрелната рана в хълбока. Успя да ограничи кървенето, но само докато седеше в колата. Знаеше, че щом стане от мястото си и започне да се движи, раната щеше да се отвори отново, а и това щеше да стане, ако успееше въобще да излезе от колата — нещо малко вероятно. Кейлъб продължаваше да държи полуавтоматичния пистолет в скута си, скрит от погледите на околните, но смъртоносно опасен за спътника му от ФБР.

— Как разбрахте за нас? — попита Кейлъб, след като пътуваха десетина минути мълчаливо.

— Пари — отвърна Джеръми. Гледаше през прозореца и се опитваше да запомни маршрута. Познаваше Вашингтон, но главно от картите и адресите, които му бяха давали инструкторите от ФБР. — Направо няма да повярваш какво става, като размахаш петдоларова банкнота на паркинг за тирове.

Кейлъб не каза нищо. Емоциите му явно бяха също толкова бледи, колкото и кожата му.

— Наистина ли си мислиш, че господ няма да ти търси сметка? — попита Джеръми. Не че държеше да разговарят, но така се разсейваше и не мислеше за болката в хълбока.

— Господ ли? — рече Кейлъб. Предположението на Джеръми му се стори много смешно. — Та ние сме негови войни. Неговата ръка е насочена срещу филистимяните. Той ще ни награди с вечно спасение за това, което вършим.

— Убивате невинни жени и деца, за да отидете в рая, така ли?

— За да могат милиони други да живеят по-добре — възрази Кейлъб. Тонът му се промени чувствително. — Войната винаги е взимала своите жертви. Представи си колко много ще умрат, ако позволим на мюсюлманските кучета да продължат своя терор и да избиват хората по улиците. Докога ще се държим като християни и ще им позволяваме да растат между нас, да си проправят път в нашите общности? Мислиш, че ги е грижа за Америка, за нашия начин на живот? Те ни мразят до дъното на душата си и няма да се спрат, докато не ни избият всичките.

— И затова вие ставате като тях, така ли? — попита Джеръми. — Правите точно като тях, само че в собствената си страна, там, където те не могат да достигнат.

Кейлъб го погледна за момент и по лицето му пробяга усмивка.

— Може би сме те надценили. Е, скоро ще разберем.

Той натисна спирачките и свърна наляво по улица „Еверест“, покрай спретнати едноетажни къщи. Това беше добре поддържан квартал, застроен в типичния за 70-те години стил — с мрежести телени огради и малки градински басейнчета за птици с огледално покритие.

— Какво е това? — попита Джеръми.

— Нали искаше да видиш семейството си?

Кейлъб натисна един бутон за отваряне на гаражна врата и зави по сенчестата алея. Вратата се отвори и веднага се затвори зад тях.

— Семейството ми ли? — попита Джеръми. Възможността да ги види му се стори прекалено хубава, за да е истина. — Водиш ме при семейството ми ли?

— Разбира се — каза Кейлъб, изключвайки двигателя. Вратата на къщата се отвори и оттам излезе друг мъж с пушка с рязано дуло в ръката. — Това е единственият начин да те накараме да ни кажеш това, което искаме да знаем.

 

 

Министърът на отбраната беше успял да се измъкне от Вашингтон с хеликоптер. В крайна сметка той беше висш военен ръководител, човек, отговорен за поддържане на националната сигурност по време на криза. Затова и през цялата криза предпочиташе да идва и да си отива с хеликоптер.

— Каква блъсканица е долу, нали? — каза министърът по интеркома. Неговият административен помощник поклати глава от съседната седалка в кабината на „МД-530“, наричана още „Малката птичка“. Той беше бивш военен, но никога не бе виждал подобно нещо.

На стотина метра под тях дълъг поток от коли си проправяше път на запад между заоблените хълмове на Западна Вирджиния. Черни служебни коли и лимузини, стотици частни леки автомобили и джипове — както и всичко достатъчно голямо и бързо, за да може да превозва представители на законодателната, съдебната и изпълнителната власт вън от Вашингтон. Националният политически елит се бе втурнал по шосе №50 към едно все по-неясно бъдеще.

— Прилича ми на преследването на О. Джей Симпсън^[1] — отговори другият. Черни шевролети „Събърбън“ на Сикрет Сървис и полицейски патрулни се опитваха да въведат ред в движението, а плътно зад тях бяха подвижните предавателни станции на големите американски телевизии.

— Предполагам, че нашето „неназовано сигурно убежище“, скоро ще престане да бъде „неназовано“.

Министърът поклати глава. Въпреки изключителната секретност на Маунт Уедър, нямаше начин да се прикрие бързата мобилизация на предвидените да оцелеят представители от Вашингтон.

— Ще имаме две минути предимство, сър — каза пилотът на хеликоптера. — По-добре е да избегнем блъсканицата.

Министърът на отбраната се загледа напред към покритите със сняг хълмове, докато високоманевреният хеликоптер подскачаше нагоре-надолу, следвайки извивките на ландшафта.

— Какво каза на семейството си? — попита той.

— Казах им, че ги обичам — отвърна сътрудникът му.

— Да, аз също — рече министърът. Болезненото усещане в стомаха му подсказваше, че това съвсем не бе достатъчно.

 

 

— Татко! Татко!

Каролайн погледна нагоре към стълбата на мазето и си помисли, че халюцинира. Не можеше да повярва, че това е Джеръми.

Но беше.

— Всичко ще бъде наред, мила — каза успокояващо снайперистът от ООЗ, докато Кейлъб и другият тип с револвера го следваха надолу по стълбите на мазето. — Татко е тук.

Мади стана и затича към него, прегръщайки краката му, както бе правила толкова пъти при завръщането му от мисия. Но сега прегръдката й усили болката в хълбока му и той едва не падна.

— По-леко, миличка — каза Джеръми. Човекът с револвера го бутна напред. — Трябва да почакаш малко при мама, разбрахме ли се?

Мади отстъпи назад, цялата оцапана с кръвта от неговата наново отворила се рана.

— Татко, тече ти кръв! — викна Мади. — Какво си направил на баща ми, гаден пират?

Малкото момиче се спусна към Кейлъб, удряйки го с юмручетата си, а едноокият албинос просто я зашлеви с опакото на ръката си. Момичето падна на циментовия под от силния удар.

— Мади! — викна Каролайн — Ела при мен!

Джеръми кимна с глава и Мади отстъпи назад, лицето й бе зачервено, а юмручетата й все още стиснати, готови за борба.

— Всичко ще е наред — усмихна се Джеръми, — но, миличко, трябва да слушаш мама.

 

 

Полковник Елис бе чакал този ден трийсет години. Цялата подготовка, жертвите, молитвите и търсенето на сродни души го бе довело до момента, който неговите бойни другари наричаха „час нула“. Това бе осъществяването на една негова сложна и дръзка мечта, родена след Божието просветление на бойното поле.

Води, подчинявай се или изчезвай от пътя, беше му набивал в главата неговият първи военен инструктор.

Е, той никога не бе бил от тези, които се подчиняваха.

Писта две-три, изток, припомни си Елис, оглеждайки се за следи от раздвижване. Всъщност бяха проверявали и препроверявали всяка вероятност, но и тук, както и при всички друга операции, съществуваше възможност за провал, макар този случай да беше малко по-различен. Точно в това Елис виждаше красотата на съпротивителния модел без ръководство — ако противникът заловеше един от членовете, какъвто и да беше той по ранг, нямаше начин да се провали цялата организация.

Полковникът провери за сетен път екипировката си.

Грижи се за оборудването си и то ще се погрижи за теб, беше го учил инструкторът му преди толкова много години. Това беше проста истина, която се запечата в съзнанието на осемнайсетгодишния сирак, който не искаше нищо друго, освен да има кауза, за която би дал живота си.

А тази кауза беше точно такава. Божието просветление на бойното поле се бе превърнало във фиксидея за него. В последен завет.

— „Помни как си приел и какво си чул… — прошепна той цитат от «Откровение на Йоана». — … Който побеждава, той ще се облече с бели дрехи и няма да залича името му от книгата на живота, а ще изповядам името му пред моя отец и пред неговите ангели“^[2].

Бяло. Елис кимна с глава. Чисто бяло: цветът на доброто.

 

 

— Що за лайнар би ударил едно малко момиче? — попита Джеръми. Беше се обърнал към Кейлъб и говореше тихо — така че децата да не могат да го чуят.

— Такъв, който иска информация — отвърна Кейлъб и повлече Джеръми напред, като почти го повали на земята.

— Казах ти, че той ще се върне за нас, нали, мамо? — рече Мади, която стоеше до майка си, но само защото така й бяха казали. Не сваляше очи от баща си в очакване на напътствия.

— Татко? — обади се Кристофър. Второто по възраст дете на Уолър надигна главичка от гърдите на майка си и седна. — Татенце?

— Здрасти, приятел — каза Джеръми. Въпреки болката в крака и гнева, изпълващ съзнанието му, той си наложи да се усмихне. — Засега стой там, при майка си, разбра ли?

Кристофър искаше да стане и да се затича към баща си, който за него бе по-велик и от Супермен, но видя Кейлъб. Ужасът, който изпитваше от белия „пират“, напълно го парализира.

— Всичко това е много вълнуващо — каза Кейлъб, като побутваше Джеръми към семейството му. — Но не разполагаме с много време.

Той направи знак с ръка и мъжът с револвера коленичи и сграбчи Кристофър.

— Не! — започна да хълца малкото момче, вкопчвайки се в майка си и разкъсвайки ризата, с която я бяха наметнали. Каролайн се опита да го задържи, но бе здраво овързана и не можеше дори да се протегне.

— Достатъчно! — извика гневно Джеръми. Той протегна свободната си ръка, за да спре мъжа с пищова, но Кейлъб го събори на пода.

— Остави баща ми! — кресна Мади и се просна върху Джеръми, опитвайки се да го защити.

— Какво знаеш за проект „Меджидо“? — попита Кейлъб.

Джеръми се опита да не показва колко го мъчи болката.

— Никога не съм чувал за проект „Меджидо“ — отвърна той, избута Мади встрани от себе си и се опря на стената, за да се изправи отново на крака.

— Грешен отговор номер едно — рече Кейлъб.

Човекът с револвера стовари тежката дръжка на оръжието си върху десния крак на Кристофър.

Детето запищя и падна.

„Мисли! — наложи си Джеръми. Мъжът повдигна револвера и се приготви за нов удар. — Чувствата няма да ти помогнат да излезеш жив оттук. Използвай това, което имаш около себе си, за да победиш противника“.

— Нищо не мога да направя, за да не нараняваш семейството ми — каза след малко той на Кейлъб с възможно най-спокойния си глас. — Получих заповед да спра по-нататъшните атентати. Но никога не съм чувал за проект „Меджидо“.

— И затова ли помогна при подготовката на бетоновоза? — ухили се Кейлъб. Говореше спокойно, докато Кристофър поемаше агонизиращо въздух с отворена уста, неспособен дори да заплаче заради ужасната болка. Когато малкото момче отново започна да стене, Кейлъб изкрещя на Джеръми: — И така ли спря по-нататъшните атаки?

— Не знаех какво планирате — отговори разумно Джеръми. Избягваше да поглежда към измъченото си семейство. — Ти сам чу какво ми каза Елис! Единственият начин да разбера плановете ви беше да продължавам играта до последната минута.

— Никога ли не си чувал за Джафар ал Таяр?

Джеръми се постара да изглежда изненадан.

— Звучи като нещо арабско — каза той. — От индонезийците ли научаваш такива работи?

Кейлъб се опита да разсъждава. Би ли могъл човек в положението на Джеръми да лъже, докато семейството му страда така? Имаше само един начин да разбере.

Албиносът кимна и човекът с пищова замахна силно с дръжката на оръжието — този път към пищяла на Каролайн, удряйки крака й с такава сила, че частички от дървената ръкохватка на оръжието се разлетяха по бетонния под.

Каролайн изстена от ужасната, задушаваща болка. „Ти си раждала три пъти — опита се да се контролира тя. — Не доставяй удоволствие на садиста“.

— Виж какво направи! — викна Кейлъб на мъжа, който държеше счупеното оръжие за дулото. Мъжът обърна пистолета, насочи го заплашително към Каролайн и сложи пръст на спусъка.

Кристофър отново запищя, неспособен да понесе болката от собствената си рана и обхваналия го ужас.

— Силов суплекс — каза Джеръми.

Думите излязоха неволно от устата му, като хълцане или кашляне, и прозвучаха някак странно на фона на страданието в стаята. „Силов суплекс“ беше детска игра, която той и Мади често играеха.

— Силов суплекс ли? — попита малкото момиче. Сега от очите й се стичаха сълзи въпреки смелостта, която бе проявила, но тя бързо ги изтри с опакото на ръката си. Мади беше малко момиче, но беше и момичето на татко, а това означаваше генетична склонност към действие.

— Хей, а-а-а! — изпищя тя с всичката сила, която ужасът й придаваше.

Кейлъб беше твърде изненадан, за да реагира, когато Мади скочи срещу човека с револвера и полетя към него като истински специалист по бойни изкуства. Ударът на трийсет килограмовото й тяло едва разклати мъжа, но не това бе най-важното.

Джеръми се възползва от мигновеното им разсейване и както стоеше от дясната страна на Кейлъб, направи широка крачка към него. Преди едноокият да разбере какво става, гневният десен юмрук на Джеръми го уцели право в челюстта и го просна на пода.

БУУМ!

Човекът с пищова изстреля един предупредителен изстрел към стената, откъдето върху Каролайн и Кристофър се посипаха парчета. Нови писъци, още кръв и пълно объркване. Мъжът трескаво се опитваше да се оправи в суматохата срещу новите удари на разбеснялата се Мади и най-вече срещу учудващо бързите действия на добре тренирания оперативен служител на ООЗ, обучаван за „светкавични действия“.

БУУМ!

И вторият куршум удари в стената, но този път бе стрелял Джеръми. Сега той лежеше на пода с пистолета на Кейлъб в ръка. От дулото излизаше дим. Кръв и натрошена кост се пръснаха по мръсния под, когато главата на човека с пистолета се тресна в цимента.

— Закъсня — каза някой. Думите изглеждаха далечни и някак неестествени сред писъците и ехото от стрелбата, сред нарасналия адреналин и болката. Беше Кейлъб.

Джеръми обърна пистолета към него.

— Не съвсем — каза оперативникът от ООЗ. Знаеше точно какво трябва да направи. Въпреки че белият пират се бе изправил първи на колене, беше напълно ясно кой владее положението.

 

 

Никой не отказваше достъп на Мичъл до каквото и да било.

— Ясно, сега привлече вниманието ми напълно — каза той и се обърна към Сирад с поглед, който трудно можеше да се сбърка.

Те стояха в дамската баня, в единична кабина от хромиран метал и кехлибарени плочки от Еквадор. — Сега, каква е тайната, която си мислиш, че криеш от мен?

— Казах ви, г-н Мичъл — това е нещо, което не мога да споделя засега. Трябва да ми вярвате.

Мичъл мерна отражението си в едно широко огледало. Изглеждаше съсредоточен, обмислящ положението, но стресът бе започнал да личи в тъмните кръгове около очите му.

— Нека се върнем към напълно професионалните си отношения, както беше през последните две години, може ли? — попита той, наблюдавайки я в огледалото. — Ти дойде в „Бордърс Атлантик“ като обещаващ младши директор, но това беше само прикритие. Твоята истинска роля бе да работиш като цивилен агент на ЦРУ, обучен от държавата играч, способен да прониква не само в чужди правителства, но и в корпорацията, която те е наела.

Мичъл замълча за миг, давайки й възможност да отговори. Тя бе скръстила ръце пред гърдите си и го слушаше внимателно.

— Доведох най-добрите експерти — хора, работещи с детектора на лъжата, анализатори на стреса в гласа, профайлъри — и ти ги направи всичките на глупаци.

Сирад внезапно избухна в смях.

— Значи съм добър лъжец — каза тя. — Това е една от причините да ме цените, нали? Единственият проблем е, че може би бях твърде добър лъжец. Ето защо ме държахте настрани от важните задачи през последната година. Искахте да намерите начин да ме изпробвате, да разберете докъде ще стигне лоялността ми… докъде ще можете да ме контролирате.

Сега Мичъл я слушаше внимателно.

— И бяхте прав — продължи тя. — Вникнах в играта и сега я разбирам много по-добре, отколкото онази нощ в Бойната зала, когато ме проснахте на масата и ме наливахте с газирана вода. Сега знам какво всъщност искате от мен и имам желание да ви го дам.

Сирад, която бе майстор в прелъстяването и почти беше забравила какво представлява усещането да убиеш, се приближи до единственото живо човешко същество, което би могло да бъде по-добро от нея. Тя се наведе и прошепна в ухото му.

— Знам какво замисляте — каза тя. — Знам за Джафар ал Таяр и колко високи са залозите. Вие ме научихте на изкуството на дуела и на разликата между честта и победата.

— Е и? — попита Мичъл. Усети как по гърба му полазиха тръпки. Тази жена можеше да се окаже много по-ценна, отколкото някога бе предполагал.

Сирад допря буза до неговата. Задържа се достатъчно дълго, за да може той да пие от дъха й, да усети горещината на гърдите й и да вкуси плодовете на това, което бе посял, отгледал и добил.

— А сега е време да се изправим на десет разкрача разстояние. Аз държа в ръката си голям английски револвер — едва чуто промълви тя. — Чувате ли как изщраква петлето?

 

 

През целия си живот Джеръми щеше да се чуди дали бе взел правилното решение за това, което стори в следващия момент. Неспособен да върви и разполагащ само с броени минути, за да разбере какво бе планирал полковник Елис с проект „Меджидо“, той реши да разпита Кейлъб пред цялото си семейство. Просто нямаше друг начин. Те вече бяха изживели неописуема травма и следващата сцена едва ли щеше да влоши много положението им.

БУУМ!

Първият куршум раздроби дясното коляно на Кейлъб. Джеръми бе притиснал дулото до крака му, за да заглуши изстрела и да спести поне част от ужаса на децата си.

— Кой е Джафар ал Таяр? — попита Джеръми.

Кейлъб се изсмя силно. Болката промени изражението му, но Джеръми не постигна желания резултат. Албиносът й се наслаждаваше.

БУУМ!

Вторият куршум отнесе другото коляно.

Джеръми отново зададе въпроса, но и сега реакцията беше същата. От разкъсаните панталони на Кейлъб шуртеше чиста артериална кръв. И двамата знаеха, че това ще го умъртви за минути.

БУУМ!

Третият куршум смаза левия лакът на Кейлъб и го просна неподвижен на пода.

— Кой е Джафар ал Таяр? — попита отново Джеръми. Досега не беше вярвал, че е способен на мъчения, но животът му през последната година беше променил много от схващания му.

— Ти не можеш да ги спреш — каза Кейлъб. Думите излизаха с труд от устата му, а кръвта образуваше все по-големи локви около него. Заедно с нея изтичаше и животът му. Съзнанието му започваше да се замъглява. — Това е нещо много дълбоко. Твърде…

Джеръми знаеше, че е безсмислено да спори. Болката очевидно не действаше на този човек, но той трябваше да направи нещо. Имаше само броени минути, преди мръсникът да отнесе тайната на проект „Меджидо“ със себе си.

— Свещениците на Финеас — прошепна изведнъж агентът на ФБР. Как можа да не се сети досега?

Джеръми затършува из мазето, докато намери това, което му трябваше: остра като бръснач ножица за подрязване на чимшир.

— Кой е Джафар ал Таяр? — попита Джеръми, протегна се и издърпа с лявата си ръка клепача на здравото око на Кейлъб, разкривайки розовата плът под него.

— Не! — успя да изрече албиносът. Той разбра какво го очаква в последния момент — нямаше начин да отиде в рая без символа за службата си към Бог на земята.

— Искам име — рече Джеръми.

Той прегъна силно клепача и допря острието до него.

— Президентът… — прошепна едва чуто Кейлъб.

Джеръми се наведе още по-близо и отново попита.

— Президентът ще ви спаси — потръпна Кейлъб.

Джеръми извъртя ръка и отряза клепача.

„Мамка му! — помисли си той. — Този човек трябва да иде направо в ада“.