Кристофър Уиткомб
Смъртни врагове (2)

1.

Понеделник, 14 февруари

12:02 по Гринуич

Ситуационна зала, Белия дом

— Добре, да продължим нататък. Ще кажеш ли нещо, Матю?

Новоизбраният президент Дейвид Рей Венабъл махна с ръка, за да успокои залата, която се вълнуваше от шокиращата вест. Той стоеше зад стола си по средата на широка махагонова маса. Вляво от него седеше съветникът по националната сигурност Матю Хавлок, бивш професор по история от Пенсилванския университет, които в момента беше забил окичения си със старомодни очила нос в небесносиня заседателна папка. Хавлок държеше с двете си ръце чаша с бавно топящ се лед и се стараеше кубчетата да не дрънкат много силно.

— Предполагам, че сте видели сутрешните вестници, г-н президент. Мисля, че…

— Дали съм видял вестниците? Това ли има да ми съобщи моят съветник по въпросите на националната сигурност? Разбира се, че съм видял сутрешната преса!

„Вашингтон Пост“, „Ню Йорк Таймс“ и няколко други издания лежаха грижливо подредени пред него. Всички те тръбяха за случилото се.

Единият обявяваше:

АТЕНТАТОРИ ВЗРИВИХА СЪРЦЕТО НА ДЪРЖАВАТА.

Друг пишеше:

УЖАС ОПУСТОШИ ОТЕЧЕСТВОТО.

А „Ю Ес Ей Тудей“ го бе казал най-добре:

НАЙ-ЛОШИТЕ СТРАХОВЕ НА НАЦИЯТА СЕ СБЪДНАХА.

Преди девет часа — по-точно в 22:00 източно време, терористи бяха ударили едновременно по три цели: известно нощно заведение в Атланта, „Дисниленд“ в Анахайм и „Мол ъф Америка“ в Блумингтън, Минесота.

Всички канали бяха прекъснали обичайните си програми, за да предават извънредни новини от мястото на събитието. Местните, щатските и федералните екипи за спешна помощ работеха трескаво, за да се справят с големия брой пострадали. Бързаха да се притекат на помощ и много други организации — от Червения кръст до пожарните команди от малки градчета и доброволчески групи, организирани от църквите.

Вашингтон също беше на крак и опитваше да приведе в действие планираната от три години операция за отпор на тероризма. За нещастие столицата — където се намираха центровете на практически всички федерални агенции, като Департамента за вътрешна сигурност (ДВС), ФБР и разузнавателните централи като НАС и ДИА — беше парализирана от най-лошата зимна буря от три десетилетия насам. За град, който затваря врати при най-слабото вдигане на прах, тази криза не можеше да дойде в по-неподходящо и трудно време. Из града можеше да се срещнат единствено тези, които разполагаха с коли тип „4×4“ или се придвижваха със ски.

— Докладите са все още откъслечни, сър — продължи Хавлок, — но това, което вече знаем, свидетелства, че е извършена най-сериозната атака в света след 9/11^[2].

Венабъл, бивш губернатор — демократ от Кънектикът, поклати невярващо глава. Само преди три седмици бе положил клетва като президент. Изглеждаше, че така нареченият „меден месец“ ще завърши катастрофално.

— Само това знаем засега — намеси се един глас. Говореше директорът на ФБР Ричард Олрид: бивш съдия и превъзходен съдебен юрист. Той бе на четиридесет и пет години и съответно бе най-младият шеф на Бюрото от времето на Едгар Хувър досега. Точно като своя надут предшественик, и Олрид никога не изпускаше възможността да упражни властта си, независимо от аудиторията, юрисдикцията или протокола.

— Специалисти от нашия Център за експлозиви в Куонтико определиха, че ИВУ си приличат по начина на приготовление и сложност — каза той. — Добре замислено. Ударили са в рамките на осем секунди три различни обекта, разположени на хиляди километри един от друг.

Венабъл скръсти ръце и загледа шефа на ФБР. Мъжът бе подстриган ниско и атлетичната му фигура ясно личеше под добре ушития костюм. В говора му се долавяше бостънски акцент, но отчетливото произношение свидетелстваше както за годините в армията, така и за опита в частния сектор, допринесли за умението му да отсява значимото. Олрид беше „наследство“ от старата администрация, но Венабъл предполагаше, че ще му служи добре.

— ИВУ? Какво означава това? — попита президентът.

— Импровизирани взривни устройства, сър. „Семтекс“ — произвеждана в Чехия, извънредно силна взривна смес с добавки, използвана за производството на пехотни мини. Такава специална смес е била поставена в един индонезийски завод през 1997-та. Същият химически състав бе открит по-късно, при големия взрив в хотел „Мариот“ в Джакарта през 2003 г. Сега нашите специалисти са намерили и следи от използване на необичайни електронни клетъчни броячи, както и остатъци от метил нитрат, амониев нитрат и нафта — елементи, които Тимъти Маквей беше използвал при атентата в Оклахома Сити.

— Мислите, че това е нашенска работа?

— Не съвсем, сър. АНФО е един от най-често срещите експлозиви и смятаме, че тези атаки носят почерка на мюсюлмански екстремисти. Те използват дистанционно взривявани коли бомби и планират ударите си така, че да има максимален брой жертви. По-късно, когато се появят спасителните екипи и телевизионните камери, взривяват вторични бомби, за да получат още по-опустошителен ефект. Това са добре планирани, майсторски изпълнени военни операции.

— В печата се намеква, че може да са използвали болнични линейки — добави Хавлок. Все още бе потресен, но не виждаше смисъл да оставя Олрид, който дори не беше член на Националния съвет по сигурност, да монополизира обсъждането. — Вярно ли е? Наистина ли тези животни са превърнали спасителни коли в бомби?

— Така изглежда — Олрид не сваляше очи от президента. — Смята се, че над трийсет процента от жертвите са полицаи, пожарникари или друг персонал от службите за бърза помощ. Не е нужно да ви обяснявам какво отражение би могло да има това при евентуални следващи атаки.

Изведнъж всички в залата, която се намираше точно под Овалния кабинет, заговориха вкупом. За това спешно заседание бяха свикани по-голямата част от висшите служители от новоназначения Национален съвет по сигурността.

Отдясно на президента седеше неговият началник-кабинет Андреа Чейз, следвана от министъра на отбраната, държавния секретар, министъра на правосъдието, на финансите, шефовете на ЦРУ, на ФБР и на Департамента за вътрешна сигурност. Следваха председателят на Обединените началник-щабове, икономическият съветник на президента, представителят на САЩ в Обединените нации и националният координатор на Съвета за инфраструктурна защита и контратероризъм.

— Евентуални следващи атаки! — изсумтя Венабъл. — За бога, струва ми се, че тези ни бяха достатъчни.

Той постави ръце върху облегалката на стола си и поклати глава:

— Казахте мюсюлмански терористи. Сигурни ли сме в това?

— Получихме три отделни потвърждения за поемане на отговорност от група, която нарича себе си „Ансар инш Аллах“ — добави Олрид. — Всичко ни бе доставено под формата на видеоленти, изпратени чрез куриер до местни телевизии в засегнатите райони. Същата техника на разпространение, на която бяхме свидетели при атентатите в Момбаса, Риад и Джакарта. Стандартна реторика, елементи на самоубийствени ритуали и безкрайни обвинения срещу богатите.

Директорът на ЦРУ Милтън Вик прочисти гърлото си и се намеси:

— Агенцията получи и трите вида ленти — каза той, стараейки се да не бъде засенчен от колегата си от ФБР. — ЛАРИД изследва и съпоставя гласовите характеристики с помощта на Главната база данни…

— Чакайте, чакайте… — спря го президентът. — Какво означава това?

Вик бе нисък, закръглен и червендалест конгресмен, бивш посланик в Чили. Сега четеше информацията от листче хартия. Изглеждаше напълно неспособен да обясни по-подробно нещата.

— ЛАРИД е нашата федерална лаборатория за анализ и разузнавателно изследване на документи — обясни Олрид. — Те работят с различни експертни екипи и с подкрепата на междуведомствени групи, свързани с министерствата на търговията, енергетиката, НАСА и Националната медицинска библиотека. С тях работи и Документалният център за анализи на ДИА и ФБР…

Президентът повдигна рамене, потресен от безкрайния списък на агенции и съкращения. Обяснението само го обърка още повече.

— Това е началото — намеси се отново Вик. — Нямаме достатъчно солидни визуални идентификации, поради прикриването на лицата, но най-добрите ни анализатори смятат, че твърденията за поемане на отговорност са достоверни.

— Честно казано, г-н президент, „Ансар инш Аллах“ представлява това, от което най-много се страхуваме във връзка с тероризма, заплашващ нашата страна — рече Олрид. — Това са симпатизанти на „Ал Кайда“, които досега не са засичани. Малка група. Бандитска. Агресивна. Но ни липсват още много неща, за да продължим нататък.

— Няма нужда да продължаваме нататък.

Венабъл говореше тихо с фалшивата мекота, използвана от хищниците за заблуда на плячката им. Тук присъстваха шефовете на агенции за разузнаване и за опазване и защита на реда и закона, но те знаеха съвсем малко повече от това, което Венабъл беше видял по новините на кабеларките. За човек, който беше само от три седмици в Овалния кабинет, това изглеждаше невероятно.

— Казахте, че няма нужда да продължаваме ли?

Мъжете в залата се напрегнаха.

— Е, щеше да бъде по-добре, ако бяхте донесли нещо по-съществено! След тринайсет часа ще трябва да се изправя пред двеста и осемдесет милиона американци и да ги убеждавам, че все още сме земя на свободата и дом на храбрите. Искам да ми помогнете за това.

Президентът огледа подред щаба от специалисти. Те варираха от политически назначения до професионалисти от кариерата. Никой от тях не се бе изправял пред бедствие като сегашното.

— Наследихме тази бъркотия от републиканската администрация — изтъкна Андреа Чейз. — Трудно биха ви държали отговорен за това, след като сте само три седмици в Белия дом.

— Това е Америка, Андреа. Ние държим всекиго отговорен за всичко — изръмжа президентът и вдигна дясната си ръка с отворена нагоре длан. — Да видим какво трябва ние да направим. Имаме най-малко триста и петдесет потвърдени смъртни случая и три пъти повече ранени! — Той сви показалеца си и повиши тон: — Върви непрекъснато телевизионно покритие на касапницата. — Сви и средния си пръст. — Надигнала се е паника във вътрешността на страната — в места, които никога не са изпитвали нещо подобно. — Той спря за момент. Кръвта нахлу в лицето му — човекът, който миг по-рано приличаше на уверен главнокомандващ, внезапно стана тъмночервен от ярост. — В момента бушува най-лошата буря от трийсет години насам, която блокира правителството, и ние нямаме нито един задържан!

Той сви и останалите си пръсти и вдигна юмрук, сякаш физически заплашваше някого.

— Още дори не съм подредил снимките на децата си на бюрото в Овалния кабинет — изръмжа той, — а Конгресът е готов да тръгне към Капитолийския хълм^[3] със сабя в едната ръка и камък за точене в другата, готов да ми отреже топките! Не искам да чувам, че не разполагаме с нищо определено, за да разнищим случая! Искам да знам точно какво смятаме да правим, и искам да го науча още сега!

В залата без прозорци настъпи мъртва тишина. Чуваше се само тихото шумолене на флуоресцентните осветителни тела.

— Моля да ме извините… — наруши мълчанието един глас. Вратата на заседателната зала се захлопна шумно и вицепрезидентът Елизабет Бийчъм нахлу в помещението, понесена сякаш от бушуващата вън буря. Все още порозовяла от ледения въздух, тя изтупа снега от яката на тежкото си вълнено палто и добави: — Съжалявам, но военните забавиха полета ни от Ню Йорк.

Тя свали палтото си и го подаде на един униформен морски пехотинец, после дръпна назад единствения празен стол и седна.

— Си Ен Ен съобщи за над хиляда жертви и нови експлозии в Маями — съобщи тя, без да обръща внимание на външния вид или позата на Венабъл. — Може би някой от вас ще бъде достатъчно любезен да ме осветли какво смятаме да правим.

 

 

Сирад Мално обичаше Ню Йорк през зимата, особено когато валеше сняг. Бури като тази обвиваха мрачния сив град в бяло — скриваха напукания асфалт, боклуците и потъмнелите от замърсения въздух стени и сякаш ги пресъздаваха отново. Снегът гонеше всички от улиците: очистваше тротоарите от туристите; прогонваше надалеч такситата, микробусите за Ню Джърси и камионите, разнасящи стока; караше да замлъкнат клаксоните, уличните търговци и просяците. Бурята връщаше Ню Йорк обратно на неговите най-верни души — авантюристите като Сирад, които преминаваха през почти непроходими места само заради тръпката да видят следите, които оставят след себе си.

А каква буря беше само! Над Манхатън беше паднал почти четиридесет сантиметра сняг, а синоптиците твърдяха, че най-лошото може би тепърва предстои. И трите летища — „Джон Ф. Кенеди“, „Ла Гуардия“ и „Нюарк Интърнешънъл“ — бяха затворени. Не работеха и банките, канторите, общественият транспорт и магазините за продажба на дребно. Само малките кръчмички и вестникарските будки все още бяха отворени и проблясваха с неоновите си реклами за онези, които не можеха да живеят без чадъри, порносписания и престояли пакетирани салати.

7:23 сутринта.

Дигиталният часовник на Сирад просветна и тя се втурна във виелицата. Снегът се просмукваше в обувките й, топеше се върху якето й и оставяше ситни капчици върху лицето й, но тя продължаваше да се усмихва. Бягането през голямата ливада на Сентръл Парк я освобождаваше от стреса в работата, която с всеки ден я поглъщаше все повече и повече.

„Нагоре към Осемдесет и първа улица, после заобикалям резервоара и се връщам обратно по пътеката за езда“ — мислеше си тя. Обикновено пробягваше седемкилометровия маршрут за половин час, но днес щеше да й отнеме повече време. Нямаше значение — след всичко, което бе видяла снощи по телевизията, сигурно нямаше да може скоро да потича отново.

— Госпожице Мално! — извика някой зад нея. Беше настоятелен мъжки глас, приглушен от бурята, която продължаваше да се вихри.

Сирад продължи да тича, но инстинктивно обърна глава назад. Присви очи през облаците пара, излизащи от устата й, и различи тъмна фигура, която приближаваше тичешком от изток.

— Г-це Мално, почакайте!

От заслепяващата очите снежна буря изскочи млад мъж. Висок младши служител, нахлупил ушанка, с палто от кашмир и ботуши с каучукови подметки „Л. Л. Бийн“. Дишаше тежко и се опитваше едновременно да си поеме въздух и да изкашля думите:

— Господин Мичъл… иска… да отидете в офиса. Веднага.

Той спря и опря ръце на коленете си, а тя продължаваше да тича в кръг около него. Предположи, че е спринтирал, за да я настигне.

— Заради терористичната акция ли? — попита Сирад. Говореше спокойно, с ритъма на спортист в добра форма. — Доколкото видях, май сме с вързани ръце.

Мъжът поклати отрицателно глава.

— Става дума за системата „Куантис“ — успя да каже той. — Някой е… проникнал в… нашите… бази данни.

— Какво? — възкликна Сирад. „Куантис“ не можеше да бъде атакувана.

Това бе първата в света напълно подсигурена система за предаване на съобщения и данни и беше изпробвана от най-добрите специалисти по далечни комуникации, работещи както за правителството, така и извън него. Това беше проект на Сирад — проект, който тя познаваше в най-големи подробности и смяташе за напълно сигурен.

— Не може да бъде. — Сирад спря тичането, протегна ръка и помогна на мъжа да се изправи. — За какво говорите?

— Дойдох… само да ви взема. — Той дишаше тежко, изтри топящия се сняг от лицето си и посочи на изток към фирмената централа на „Бордърс Атлантик“, която при добро време се очертаваше ясно на хоризонта. — Мисля, че е по-добре да побързате. — Все още едва си поемаше въздух. — Мичъл каза, че небето се срутва… и не мисля, че говореше за бурята.

 

 

В едно по-топло място, в източния край на вече единствената комунистическа страна в западния свят, екип от специалисти по разпити на ЦРУ излезе под лъчите на блестящото карибско слънце. Носеха панталони в цвят каки, ризи с къс ръкав и якета за сафари с множество джобове, коланчета и ципове.

— Защо смятате, че се е съгласил да говори? — попита единият от мъжете, който се опитваше да поддържа разговор с една набита жена на име Сара. Останалите от групата: още двама мъже и една жена — съветник от Трета психологическа оперативна група на армията, полагаха всички усилия, за да следват забързаните крачки на двамата разговарящи.

— Защото иска споразумение — отвърна Сара. Тя държеше в едната си ръка бележник с дебели зелени корици, а в другата писалка „Скилкрафт“. — Знае, че информацията е единственият начин да се измъкне от тази забравена от Бога скала, и се опитва да изиграе коза си. Ако наистина има такъв.

Насочиха се към лагер „Делта 4“, който представляваше няколко скупчени панелни постройки около малък плац от натрошени скали и бетонни блокове. На сгъваеми маси за пикник под един навес седяха няколко брадати мъже в бели дрехи. Пазачите с карабини „М-16“ в ръка кимнаха на новодошлите да минат. Табелките с имената на пазачите бяха закрити с лейкопласт, за да нямат затворниците никакъв достъп до персоналните данни на охраняващите ги.

— Добро утро, мадам — кимна им един ефрейтор, когато влязоха вътре, и ги преведе през въртяща се преграда, подобна на тези в метрото. Върху рамото му имаше знак на лагер „Делта 4“ и под него пишеше: „Честта ни задължава да браним свободата“.

— Справедлив, твърд и непоклатим — каза му в отговор ръководителят на групата.

Това очевидно беше нещо като заклинание тук; нещо, което лагерният комендант изискваше непрекъснато да се повтаря високо — където и да отидеш, все това се чуваше.

— Справедлив, твърд и непоклатим, сър.

Ограденият с бодлива тел, метална ограда и дъски лагер „Делта“ бе военният център на САЩ за задържане и разпити в залива Гуантанамо, Куба. В него се намираха повече от 650 души, известни като най-опасните в света ислямски фанатици. Тук повечето от задържаните бяха без обвинения, без юридически защитници и без надежда. Затворници от четиридесет и две страни — някои от тях едва петнайсетгодишни — седяха тук, очаквайки успешното „поведенческо поправяне“.

„Лагер 4“ представляваше сектор от затвора със средно ниво на охрана. Само десетина от задържаните бяха стигнали дотук по начин, който арестантите саркастично наричаха „хаджийството“.

Правилата бяха прости: съобщаваш информация за „Ал Кайда“ или за талибаните — и някой ден може и да се завърнеш у дома. Показваш непокорство или враждебност — и оставаш в малка клетка метър на два, дока то адът не замръзне. А за Гуантанамо, където влажният океански въздух обикновено се нагряваше до над трийсет градуса, това бе доста дълго време.

— Добро утро, Халид. — Сара влезе в една от грижливо охраняваните стаи и остави другите да я чакат отвън. Покрай стената бяха наредени четири военни нара, на всеки от които бяха поставени комплект чаршафи, зелено вълнено одеяло и по два ката бели памучни дрехи. Имаше и четки за зъби, пластмасови сандали за баня и малко томче с Корана. Стените блестяха със стерилна белота.

— Добър ден — отвърна Халид Мохамед на превъзходен английски; беше научил езика по време на подготвителния курс в Държавния университет в Ню Йорк. Той бе син на богат саудитски търговец на килими и бе получил най-доброто западно образование, преди да се присъедини към „воините на исляма“ в да се включи в афганистанската съпротива срещу Сатаната Джордж У. Буш.

— Защо не ме наричаш Сара? — попита жената. Беше имала много имена и практически харесваше всички, с изключение на последния прякор; редник Джейн.

— Аз не съм ваш приятел — отвърна Халид, гледайки настрани. — Предавам ти надеждна информация, но получавам съвсем малко в замяна. А и трябва да понасям покровителствения ти американски тон. Аз предадох сънародниците си с беглата надежда, че един ден ще изляза на свобода, но не мога да бъда любезен с жена, която хули моя бог, като отказва да се забули. Няма да те наричам Сара.

— Както и да е — вдигна рамене редник Джейн.

Тя седна на леглото срещу Мохамед и измъкна един магнетофон. Разбира се, той беше виждал този предмет и преди — ЦРУ използваха подобни магнетофони, за да събират гласови отпечатъци и ако някой, след като излезете оттук, се опиташе да отправя заплахи по незащитен телефон, можеше лесно да бъде разпознат по гласа.

Редник Джейн държеше магнетофона пред устата си, докато говореше, а после го поднасяше към него, в очакване на отговорите му.

— Наскоро заловихме един човек на име Али Фалал Махар. Познаваш ли го?

— Да, разбира се — отвърна Мохамед. — Наричат го „пратеника“. Веднъж се срещнах с него в Малта. През 1999-та. Той е религиозен служител — молла.

— Имаме причини да смятаме, че Махар планира нападения и атентати в Съединените щати — продължи Джейн. Затворниците нямаха достъп до външна информация, така че Мохамед не знаеше за станалите атентати.

— Говореше за нещо такова — съгласи се Мохамед. — Но неговите възможности са доста ограничени тук. Той има голямо влияние в страната си, но мисля, че трудно би спечелил някакво реално влияние сред американските мюсюлмани. Индонезийците нямат здрава общност в Съединените щати.

— А какво ще кажеш за влиянието му сред немюсюлманските групи? — попита тя.

Мохамед погледна озадачено.

— Немюсюлмански групи ли? Какво имаш предвид? Махар е последовател на джихад. Той иска да убива немюсюлманите, а не да се сприятелява с тях.

Това като че ли го развесели. Джейн отбеляза нещо в малкия си зелен бележник, изключи магнетофона и го сложи настрани. Опита се да подреди думите си.

— А, ако ти кажа, че преди по-малко от седмица го открихме заедно с трима американци? Американци, които не бяха мюсюлмани — добави тя. — И че те очевидно са пътували специално чак до Индонезия, за да се срещнат с него? Какво мислиш за всичко това?

Мохамед повдигна вежди.

— Не знам какво да кажа.

Но изражението му се промени — гъстите черни вежди се смъкнаха и в очите му като че ли пробяга тъмен блясък. Тя си отбеляза това в бележника.

— Мохамед, знам, че не ме харесваш — опита отново тя. Агентката от ЦРУ говореше с увереността на човек, който спокойно щеше да излезе от килията след края на разпита. — Но това не ме интересува. Искам само да спася сънародниците си. Дай ми информацията, която ми трябва, и ще можеш да се измъкнеш оттук. Но ако ме разиграваш, ще гниеш в тая лайняна дупка заедно с всичките си приятелчета с пешкири по главите.

Мохамед се замисли за момент. Той познаваше психиката на американците и разбираше тяхната арогантност. Беше ги виждал и в Бейрут, и на Западния бряг, както и в Афганистан, Ирак, Пакистан. Но знаеше и как да използва това в свой интерес. Капитализмът означаваше търговия — търговията беше размяна, а размяната беше древна като неговите предци бедуините.

Американците искаха информация, а той искаше да напусне това прокълнато място. Както гласяха лозунгите в затворническия лазарет: „Братко, последвай ме — истина, сътрудничество и скоро ще си у дома“. Мохамед обичаше да преиначава този призив така: „Братко, пътят за връщане трябва да бъде павиран с твоите пълни признания и безусловното ти сътрудничество“.

— Джафар ал Таяр — каза той накрая. Бившият боец от отрядите на талибаните говореше тихо, по-тихо дори от жуженето на вентилацията зад гърба му. Явно се безпокоеше да не го чуе някой отвън.

— Джафар Пилота ли? — попита Джейн. Тя говореше арабски толкова добре, колкото и Мохамед.

— Джафар Пилота. Джафар, който лети високо — летящият… да. Зависи от твоето тълкуване, разбира се.

— Не ми говори за друг самолетен заговор — засмя се тя. — Трябваше да измислиш нещо по-добро. Ако взимах по един риал за всеки самолетен заговор, за който съм чувала, щях да купя целия проклет остров. Не си хаби езика.

— Не, не — запротестира Мохамед. — Не говоря за самолети. Джафар ал Таяр е личност с голяма власт и е много уважаван. Заради това го наричат „пилота“ или „летящия“. Това е метафора… метафора за човек, заемащ високо положение, който може да контролира нещата от високо.

Редник Джейн взе магнетофона и го сложи в скута си. Беше провела десетки разпити със затворниците, опитващи се да изтъргуват безсмислени и нищо не значещи информации просто за допълнителна порция хляб. Но това звучеше по-сериозно.

— Кой е той? За кого става въпрос?

— Някои от медиите биха го нарекли военен ръководител или могъщ бизнесмен — продължи той. — Спечелил е доверието на останалите и разполага с голяма власт.

Мохамед се втренчи във вратата зад нея. Ако можеше да вижда през варосаните стени, щеше да зърне ширналия се на хиляди километри океан. Най-близката земя до този остров беше Флорида — разбира се, първо трябваше да се промъкнеш край злите кучета и картечниците. Това означаваше сто и петдесет километрово плуване в открития океан и почти никаква надежда за приятелски лица на другата страна. От лагер „Делта“ имаше само два начина за излизане: чрез сътрудничество или в ковчег от борови дъски.

— Дори не съм сигурен в това, което ти казвам — рече той. — Всичко, което знаем, е, че Джафар ал Таяр е надежда за мнозина от моя народ. Това е информация, която не се обсъжда в джамиите, на пазара или на чаша кафе. Не, това се шепне от ухо на ухо — като легенда. Като мит. И може би нищо повече.

Джейн се опитваше да разгадае лицето на мъжа срещу себе си и да разбере докъде стига истината.

— Вярваш ли в това? — попита тя накрая, надявайки се да изкопчи още нещо от отговора.

— Вярвам в Аллах — каза Мохамед. — Вярвам във волята му. Ако неговата воля е правителството ви да падне, то това ще се случи. Затова и всичките тези пазарлъци са безсмислени.

Жената се изправи и се приготви да си тръгне.

— Благодаря ти, Мохамед — рече тя. — Ще отбележа твоето сътрудничество в доклада си до началника на затвора.

— Не ме е грижа какво ще докладваш на началник затвора — каза Мохамед с усмивка. — Но има още нещо, което трябва да знаеш. Нещо, което само аз мога да ти съобщя. Ако искаш да спасиш родината си, трябва да ми предложиш нещо в замяна… Нещо много по-ценно от свободата.

 

 

— Елизабет, сега не е време за празни приказки. Трябват ми реални предложения, а не само правителствени обиколки за демонстрация на сила.

Президентът на Съединените щати забързано изкачваше стъпалата от Ситуационната зала до Овалния кабинет. Още беше облечен в бялата риза и костюм на райета, които бе носил и предния ден. Подадоха му нова вратовръзка и той разсеяно си я връзваше по пътя.

За негово нещастие, а може би и на цялата страна, Дейвид Рей Венабъл допреди седмици бе само губернатор на Кънектикът, където не се беше сблъсквал с нищо по-заплашително от бюджетен дефицит. И като повечето лидери, несвикнали с истинска криза, той вече беше нарушил първото правило за реакция при бедствие: беше объркал водачеството с отговорността. Вместо да прехвърли властта и да си легне в подходящо време, той беше стоял цяла нощ, мъчейки се да разбере нещо повече от неясните подробности, появяващи се в новинарските емисии на кабелните телевизии. За разлика от Бийчъм, както и от повечето си старши съветници, лидерът на свободния свят навлизаше в ден втори от националната трагедия, без да е дремнал и минута.

— Това не е просто правителствена обиколка — възпротиви се вицепрезидентът. — Трябва да приемете, че правителството на Съединените щати е работило достатъчно добре, преди да поемете юздите на управлението, и ще работи така и след като си тръгнете от Белия дом. Оставете професионалистите да си вършат работата. Нуждаете се от сън.

Президентът спря в средата на ярко осветената стая и започна да се върти и да търси огледало, за да намести вратовръзката си.

— Не може ли да се сложи едно огледало тук? — излая той. — Какъв е тоя кабинет без огледало?

Всъщност този кабинет се нуждаеше от още доста неща — тук нямаше не само огледало, но и стените бяха съвсем голи. Помещението приличаше повече на строителен обект, отколкото на кабинет на висш служител. Боядисването беше стигнало едва до половината, новият килим лежеше навит на руло до западната стена, а креслата срещу него бяха единствените места за сядане. Но носачите ги бяха затрупали с кашони с личните вещи на Венабъл. Нищо от това, естествено, не бе изглеждало сериозен проблем до днес. Президентите обзавеждаха кабинета по свой собствен вкус и Венабъл — като потомък на стара фамилия от Ню Ингланд, водеща корените си от „Мейфлауър“^[4] — не беше показал уважение към бронзовите коне от Ремингтън и пейзажите от Дивия запад на Джулиан Ондърдонк, Том Лий и небезизвестния Кьорнър и бе поискал да ги замени.

— Щом смяташ, че разузнаването ни е толкова добро, защо директорът на ЦРУ трябваше да чете от листчета това, което вече бях научил от Си Ен Ен? — попита той, опитвайки се да види отражението си в някаква сребърна ваза, която един от декораторите беше поставил върху библиотеката.

— Това се случи преди по-малко от дванайсет часа, Дейвид — отвърна тя. — В началото кризите са много объркващи. Трябва време, за да се наместят отделните части на пъзела.

Елизабет Бийчъм, четирикратен сенатор от Южна Каролина, беше работила три мандата като председател на специалния комитет по разузнаването. Малко хора във Вашингтон знаеха повече от нея за силите, с които правителството разполагаше във войната срещу тероризма.

— Нямам време — каза президентът. — Искам първата чернова за изказването ми най-късно след шест часа, разбрано? И искам да кажа нещо смислено. Нещо ободряващо.

Президентът се отправи към крехката дървена катедра до прозорците, гледащи към Градината с розите. Още преди години се бе отказал от традиционните работни места, които според него бяха полог за мътене на бюрократичната мудност, и използваше тази реликва, която историците на Белия дом свързваха с прочутото Гетисбъргско послание, написано от Линкълн. При встъпването си в длъжност Венабъл беше декларирал, че много неща ще отличават неговото президентство, но най-вече решителните действия. Едно от тях беше да изхвърли традиционното бюро от Овалния кабинет.

— На място действат екипи на ФБР за събиране на веществени доказателства, там работи също и Групата за реагиране на критични инциденти, експертите разполагат с възможно най-добрата техника — настояваше Олрид. — Разполагаме с шейсет и шест смесени антитерористични формации, съставени от федерални, щатски и местни сили за опазване на реда. Общият център срещу терористични заплахи координира действията на полицейските, военните и разузнавателните подразделения съвместно с контратерористичния център на ЦРУ, както и с партньори по целия свят. Всички ТБА полагат максимални усилия, за да осигурят на експертите, действащи на място, всичко, от което се нуждаят.

— ТБА ли? — попита президентът. — Какво е ТБА?

— Три буквена агенция — обясни смутено Олрид. — Това е израз, който използваме…

— Нека ти кажа нещо — намеси се Бийчъм, — иди да си починеш, Дейвид. Опитите да се ръководят нещата на лично ниво от катедрата в Овалния кабинет може само да дадат обратен резултат.

Венабъл потърка зачервените си от безсъние очи.

— Някой ще направи ли по чашка кафе? — измърмори той. — Това, от което наистина имам нужда сега, е едно двойно кафе с мляко.

Хората около него се спогледаха укорително. След нощното заседание в Ситуационната зала с президента бяха останали само петима от правителствения екип: Бийчъм, началникът на кабинета Андреа Чейз, Хавлок, Олрид и директорът на Вътрешна сигурност Джим Дейвис. Никой от тях не се чувстваше задължен да осигурява освежаващи напитки.

— Директорът на вътрешната сигурност смята, че трябва да създадем специална съветническа група по въпросите на тероризма — обяви Хавлок. Дейвис стрелна съветника по националната сигурност с любопитен поглед, правилно предполагайки, че Хавлок правеше това изявление само за да се избави от задълженията на стюард.

Венабъл спря да трие очите си.

— О, за Бога, стига с тези административни предложения — изръмжа той. — Сигурен съм, че пресата и телевизията ще отразят пресконференцията, но не мислите ли, че повечето американци и без това вече са разтревожени до крайност!

Бийчъм се усмихна леко и Дейвис я стрелна с поглед.

— А какво става със СИГИНТ^[5]? — попита Венабъл.

Беше чувал този термин много пъти по време на отразяването на събитията от единайсети септември и мислеше, че като го използва, изглежда по-информиран.

— Какво се чува за това, Олрид?

Директорът на ФБР помръдна с рамене. Това, което знаеше за работата по разузнаване на комуникационните връзки, засега можеше да се изрази с лаконичното повдигане на раменете, но все пак той намери какво да отговори.

— На основата на докладите, с които успях да се запозная, сър, бъбренето расте — каза той. — За нещастие нашите прихващачи не долавят нищо повече от мъгливо оформено тържествуване. Има някакво объркване сред терористичните елементи — от хората на Абу Саяф и „Джамия Исламия“ в Индонезия до Хамас, Хизбула и останките от „Ал Кайда“. Изглежда всички са възбудени от атаките, но май никой не знае кой в действителност стои зад тях.

— Бъбрене, а? А какво точно трябва да значи това? — попита президентът.

— Прихващаме микровълнови предавания — обясни Дейвис. Той също не искаше да се занимава с кафето. — За нещастие да се изровят необходимите разузнавателни данни от огромния поток е като да се опитваш да сръбнеш вода от пожарен кран. Затова обикновено се насочваме към някой географски регион — Близкия изток или Централна Азия — и се опитваме да вадим заключения от общия информационен трафик. Това означава „бъбрене“.

— С други думи, шепа хора в Близкия изток си говорят по телефона за атентатите в Америка — кимна Венабъл, най-после доволен от възела на вратовръзката си. — Надявам се, че не намирате това за учудващо.

— Не, сър — каза Олрид. — Но има нещо друго. Проследихме серия от странни финансови банкови преводи от висши служители в правителството на Саудитска Арабия. Големи суми към доста неясни сметки. Нашите най-добри анализатори предполагат, че един или няколко богати саудитци са създали финансов канал до престъпни ядра в САЩ.

— Саудитци ли? — президентът млъкна за момент. — Към САЩ?

— Да, сър. Но те използват телефонната система „Куантис“ и не можем да ги подслушваме лесно.

Президентът поклати глава. Беше само от три седмици в Белия дом, но вече знаеше какви щети нанасяха тези нови телефони на разузнавателните усилия на САЩ. „Бордърс Атлантик“ — най-голямата телекомуникационна компания в света, беше разработила нова кодираща технология, която правеше всички връзки недостъпни за подслушване — както стандартните телефонни връзки и факсовете, така и клетъчните телефони, спътниковата телевизия и Интернет връзките. Генералният директор на компанията Джордън Мичъл беше използвал новия продукт за едно смесено предприятие с бизнесмени от Саудитска Арабия, предоставяйки практически на всеки в Близкия изток защитени комуникационни линии. Националната агенция за сигурност още не бе успяла да проникне в системата.

Венабъл се приближи до шефа на ФБР. Този мъж май изглеждаше най-добре подготвен.

— Разполагате ли с имена?

— Ами… и да, и не, сър. Съсредоточили сме разследването върху три възможни субекта. — Той извади един плик от джоба си: — Хасам Ибрахим Фиу, Ахмед Мустафа Фиу и Пиу Фиу, известен също като Али Асар — и тримата са с йеменско поданство, но са родени в Саудитска Арабия; знае се, че напоследък живеят в Испания. Не можем да прихванем разговорите им, но можем да ги проследим до…

— Почакайте малко — прекъсна го президентът. — Фиу… Пиу Фиу. Не ми приличат на арабски имена. По-скоро звучат като азиатски, може би, индонезийски. Братя ли са, или нещо подобно?

Всички погледи се впериха в Олрид. Внезапно стана ясно, че именно той ще бъде изпратен за кафето.

— Хм… не сър, не съвсем — Директорът на ФБР се прокашля. — ФИУ е полицейското съкращение за „Фамилно име укрито“. ПИУ ФИУ означава „Първо име укрито“, „Фамилия укрита“. Знаем за тези личности само кодовите им имена. За повечето нямаме дори пълно им описание.

Въздухът в помещението като че ли се сгъсти. Никой не смееше да погледне към президента, който бе добил напълно объркан вид.

— Директор Олрид, аз съм президент на Съединените щати достатъчно дълго, за да знам къде се намира тоалетната хартия в Овалния кабинет. Но мислите ли, че би трябвало да знам всички тези съкращения, които ми подхвърляте? Говорете на английски!

Всички, с изключение на Бийчъм, почувстваха внезапна нужда да погледнат часовниците си.

— Не се тревожете за подробностите, сър — рече Хавлок. Той беше възвърнал по-голямата част от самоувереността си, която му липсваше по време на срещата на долния етаж. — Всичко, от което сега се нуждае страната, е сериозност и увереност. Както и от президент, способен да действа решително и да подкрепя твърдите действия. Все пак кой би могъл да разбере цялата тази шпионска бъркотия.