Кристофър Уиткомб
Смъртни врагове (17)

16.

Петък, 18 февруари

06:08 по Гринуич

Президентския апартамент, Белия дом

— Той ще се оправи скоро — уверяваше доктор Хернандес първата дама. Виктория Венабъл поправи една възглавница зад гърба на съпруга си и отметна кичур коса от челото му.

— Благодаря ви, Елизабет — обърна се тя към вицепрезидента. — За първи път от много дни насам го виждам да си почива.

— Надявам се, разбирате, че нямахме друг избор — обясни Бийчъм. — В поведението му се проявиха признаци на…

— О, напълно разбирам. — Първата дама притвори плътно тежките завеси и издърпа кабела на телефона. — За това, което сте направили, се иска истинска смелост. Американският народ не бива да го вижда в такова състояние.

Докторът постави два пръста на китката на президента и засече пулса му с помощта на един златен „Ролекс Дейтона“.

— Жизнените му функции са наред — отбеляза той. — Утре по това време ще е отново на крака, сякаш нищо не се е случило.

— Благодаря ви, докторе — каза първата дама. — Мога ли да ви помоля да ни оставите за момент насаме с вицепрезидента?

Докторът прибра медицинската си чанта и излезе, като затвори плътно вратата след себе си.

— Какво би станало, ако това се разчуе? — запита тя Бийчъм веднага след като останаха сами. Бе живяла твърде дълго сред политическите среди и знаеше много по-добре от мнозина как понякога властта може направо да те премаже.

— Никой няма да разбере — рече Бийчъм. — Знаем само Андреа, Хавлок, генералът и аз. Разбира се, и докторът и хората от Сикрет Сървис, но никой не може да припари до тях.

— Кабинетът ще задава въпроси, особено след това, което се случи. Конгресът ще иска указания, а точно сега страната ще се нуждае от някакво изявление на президента.

— Позволете ми да се погрижа за това, Виктория — опита се да я успокои Бийчъм. Тя протегна ръка и прегърна загрижената жена през рамото. — Познавам този град и знам как да опазвам тайните. Когато Дейвид се събуди, ще сме готови да му предложим сценарий, с който той ще се гордее. И никой няма да изглежда по-авторитетен и по-мъдър от него.

— Благодаря ти — прошепна първата дама. — Той е добър човек, знаеш това.

— Знам — каза Бийчъм и двете се отпуснаха в спокойна прегръдка. „Точно затова ще ми бъде трудно да сторя това, което трябва да направя“ — добави наум вицепрезидентът.

 

 

Джеръми пристигна на национално летище „Рейгън“ в петък около два следобед и нае един среден по големина шевролет, използвайки фалшивата си самоличност. Елис ги бе закарал заедно с Кейлъб до Далас и ги бе инструктирал подробно през целия път.

— Хайде, хайде! — подвикна тихо Джеръми, притеснен от натоварения трафик по Четиринайсета улица — колите едва пълзяха около моста. Отгоре на всичко той бе заклещен в четирилентовата улица между една цистерна „Лаун Доктор“ и раздрънкан микробус.

Макар че Елис му бе разкрил само част от мащабната операция, Джеръми бе разбрал, че крайната им цел ще е мощна атака с катастрофални последици в района на Вашингтон. Събитията досега бяха грижливо организирани така, че за всичко да бъдат обвинени ислямските фундаменталисти, но от това, което бе научил в Тексас, истинската цел беше да се принуди правителството на Съединените щати да реагира остро и по този начин да се провокират ответни терористични акции не само от организации като „Ал Кайда“, но и от по-малки регионални групи.

— Точно като при Бостънското чаено парти — беше се изхилил Кейлъб, сравнявайки замисленото от баща му с прословутото нападение на Семюъл Адамс през 1773-та, при което „Синовете на свободата“, маскирани като индианци от племето мохоук, бяха изхвърлили в пристанището големи бали от скъпия английски чай „Дарджилинг“ на стойност хиляди златни долари. Това се помнеше като една от най-оригиналните и успешни психологически операции в историята на страната.

Но Семюъл Адамс и неговите съмишленици — саботьори бяха изхвърляли чай, а не бяха сваляли самолети.

— Да тръгваме! — викна Джеръми през страничния прозорец. Той натискаше клаксона си както всички останали и напредваше със сантиметри по претъпкания с коли мост. Вече минаваше два часа и задачата му трябваше да бъде изпълнена — не се допускаха никакви извинения. По залез Джеръми трябваше да „осигури“ една бетонобъркачка и да я закара до склад в югоизточната част на Окръг Колумбия. Друг от свещениците на Финеас — един от „самотниците“ — щеше да го посрещне там с допълнителни инструкции.

— Заради татуировката от вътрешната страна на клепача сме съгласни да те изпробваме — беше му казал Елис, — но ако наистина искаш да се присъединиш към нашата борба, трябва да се докажеш.

Очевидно това беше първото изпитание.

— Махнете това нещо от пътя! — викна един минаващ мотоциклетист.

Джеръми чак сега забеляза, че създалата се „тапа“ на моста бе причинена от две коли, които се бяха чукнали леко в другия му край. Пострадалите шофьори като че ли бяха заети главно с това да си разменят мръсни жестове, отколкото да се занимават с повредите на колите си.

„Откъде, по дяволите, ще взема бетонобъркачка?“ — мислеше си Джеръми, когато движението внезапно се ускори. Пред него се откри целият Вашингтон, мерна се върхът на паметника на Джордж Вашингтон, който се издигаше над мемориала „Линкълн“.

В главата му се въртяха десетина въпроса и половината от тях бяха свързани с редник Джейн.

Какво правеше тя в „Хоумстед“? Какво би могло да я свързва със същите мъже, които лично бе наредила да се ликвидират в Индонезия? Ако беше под прикритие, защо ЦРУ или ФБР не му бяха съобщили да я очаква? А ако играеше за двете страни, защо не го бе издала?

Джеръми настъпи педала на газта и зави в посока, за която не бе и помислял. Там някъде в града на монументите Кейлъб поставяше основите на големия катаклизъм. Той се похвали, че предишните атаки били само загрявка. Но това, което щяло да последва, щяло да се учи от децата в училище.

Децата.

Джеръми така стисна кормилото, че кокалчетата на пръстите му побеляха. При цялата тази бъркотия не беше си и помислял за евентуалните последици за семейството му. Каролайн и децата живееха само на шейсетина километра южно от града и очевидно щяха да бъдат изложени на голяма опасност.

— Мамка ви, копелета — изруга Джеръми, имайки предвид Елис и Кейлъб и цялата шайка свещеници на Финеас.

Обади се на Каролайн, това беше първата мисъл, която му хрумна в главата. Но какво би станало, ако Елис бе пратил някой да го следи? Ако това беше само тест за вярност?

Но как би могъл да узнае, замисли се отново Джеръми, позволявайки на чувствата да спорят с професионалната логика. И двамата с Каролайн имаха нови телефони „Куантис“, който можеха да бъдат подслушвани само от Джордън Мичъл и „Бордърс Атлантик“. Между другото Мичъл също знаеше за акцията му.

Джеръми измъкна решително мобилния телефон от джоба на якето си. Сега Каролайн би трябвало да е в службата си. Всичко, което трябваше да направи, бе да се обади у дома и да остави съобщение. Нещо просто, от рода „Махай се, по дяволите, от града, докато градът не е отишъл по дяволите!“

Той погледна през огледалото за задно виждане дали някой не го следи. Не забеляза нищо особено. Промени няколко пъти лентите, като се опитваше да забележи евентуална „опашка“ — надясно към Индипендънс авеню, после отново надясно към Инфант Плаза. Никой не го последва.

Направи го! — подтикваше се Джеръми. Моралистите, може би, щяха да спорят дали е имал право да се опитва да спаси само своето семейство, а не е помислил за хората от отряда или за приятелите си. Но пък на моралистите едва ли им се бе случвало да се изправят пред вероятната гибел на съпругите и децата си.

— Ало, обадихте се на семейство Уолър — гласчето на седемгодишната Мади изчурулика в ухото на Джеръми. Макар че й липсваха няколко зъбчета, тя все пак бе успяла да запише правилно съобщението. — Сега точно си играем навън, затова оставете съобщение след сигнала.

— Здравейте деца, татко е — каза той, опитвайки се да реши какво да им каже. — Виж, мила… нещо ще стане. Ще трябва да идеш при родителите си за няколко дни. Още довечера. Още довечера, разбираш ли? Ще се обадя, когато мога, но тръгвайте веднага. Обичам ви.

Той изключи телефона.

— Що за съобщение беше това? — промърмори недоволен от себе си Джеръми. Никога не успяваше да бъде добър в нюансите.

Но тогава колата до него забави малко ход и Джеръми обърна внимание на нюанс от съвсем друго естество. Шофьорът се бе вгледал твърде дълго в телефона му. Погледът му беше твърде напрегнат.

Станал си параноик, звънна гласът на емоцията в главата на Джеръми, но постепенно професионалната логика надделя. „Това, че страдаш от параноя, съвсем не означава, че те не са зад гърба ти“ — помисли си той, направи остър завой и се насочи към „Адамс Морган“^[1].

Сирад караше на север по Мерит Паркуей, опитвайки се да осмисли това, което Мичъл й беше казал. Въпреки че изпълнителният директор я беше направил отговорник на проекта „Куантис“, той продължаваше да не й разкрива някои от най-важните подробности. Отгоре на това, загадъчният й шеф още от самото начало знаеше за истинския й работодател — ЦРУ. „Бордърс Атлантик“, както и изненадващо голям брой от големите корпорации в САЩ от години сътрудничеха на разузнавателните агенции, предлагайки изпълнителски постове на действащи агенти. ЦРУ го наричаше неофициалното прикритие (НОП) — елитни шпиони биваха внедрявани в производствени, финансови, вносно-износни и комуникационни сектори и събираха информация, до която обикновените агенти просто не можеха да достигнат.

Но с времето нещата ставаха все по-трудни. По традиция агентите на ЦРУ бяха част от дипломатическите корпуси — така офицерите за свръзка в посолствата зад граница притежаваха служебни документи от Държавния департамент и се радваха на дипломатически имунитет, в случай че ги откриеха или „осветяха“. Но един НОП нямаше подобен имунитет — ако го откриеха, той отиваше в затвора до края на живота си или дори по-лошо.

Въпреки рисковете — или, може би, именно заради тях — елитните оперативни служители предпочитаха да работят като НОП. Чуждите правителства вече наблюдаваха дипломатите с толкова голямо внимание, че напълно ограничаваха възможностите им за събиране на разузнавателни данни — там агентите можеха само да си побъбрят по коктейлите, да разглеждат открити анкети или да разчитат на случайни наблюдения. Висшите корпоративни чиновници обаче имаха възможност да предлагат пари. И понеже парите изкушаваха алчните, а алчността надделяваше над строгото спазване на правилата дори и в най-подозрителните държави, НОП бяха свободни да правят подкупващи предложения и да купуват всеки, до когото не биха могли да стигнат по други пътища. В един свят, управляван от големите мултинационални корпорации, чийто капитал нерядко бе по-голям от брутния национален продукт на редица държави, бизнесът се въртеше именно така. Парите, а не верността към родината бяха ръководният принцип.

Сирад и нейният контрольор от ЦРУ — господин Хох, знаеха всичко това, когато Мичъл й бе възложил проекта „Куантис“. Но сътрудничеството на Мичъл с нейната агенция беше много по-дълбоко, отколкото тя предполагаше. Макар че отначало никой ней беше съобщил това, изпълнителният директор на „Бордърс Атлантик“ също беше търкал навремето наровете във Фермата. След като беше завършил университета в Дартмут в края на 60-те години, той бе ангажиран по времето на Студената война и бе внедрен първо в академичните среди в Перу, а след това бе навлязъл по-дълбоко и бе работил в международен търговски център в Чили.

Мичъл бе използвал 400000 долара, дадени му от ИТТ^[2], за да закупи един „Груман Гуз“, да наеме пилот и секретарка и да прехвърля към Съединените щати и обратно жизненоважна информация за южноамериканската държава. Работейки с мултинационалния ИТТ той бе помогнал и за свалянето и последвалото убийство на Салвадор Алиенде през 1972 г. В резултат на това ИТТ получи чилийската мед, от която толкова се нуждаеше за телефонните си линии, а ЦРУ разработи мрежа за разузнавателна информация в тази част от света, която отчаяно се опитваше да спаси от съветската експанзия.

Трийсет години по-късно „Бордърс Атлантик“ израсна като огромен хипопотам в средите на международния бизнес, разбира се, не и без помощта на милиардите долари, осигурени от Мичъл. Фирмата имаше представители в 117 страни и голяма мрежа от агенти. Кадрите НОП, работещи в „Бордърс Атлантик“, играеха и от двете страни на линията, предлагайки на компанията каквото й беше нужно, за да увеличава пазарния си дял, а на правителството на САЩ — необходимата информация, касаеща националната сигурност.

„Бордърс Атлантик“ е пълна с тайни, но те всички са мои.

Мичъл през цялото време е знаел, че някой от Белия дом бе в дъното на атаките срещу „Бордърс Атлантик“ — а защо не и самият президент? Но как? И защо бе пропилял толкова много време и усилия, насочвайки своите най-добри програмисти и криптолози да се занимават с това?

Какво се очакваше да разкрие самата тя? Цялата тази история за дуела, за умрелия отдавна държавник и за честа изглеждаше повече като акт на високомерие в облицованата в тъмно дърво заседателна зала.

„Бордърс Атлантик“ е пълна с тайни…

Сирад все още шофираше към офиса си, когато нещо привлече вниманието й. Беше само отражение, мигновен проблясък в ъгъла на страничното й стъкло, който обаче проблесна в главата й като мълния. И внезапно всичко доби смисъл — цялата суматоха, всички приказки за дуела и честта… дори и атаките срещу „Куантис“.

„Бордърс Атлантик“ може да е пълна с тайни — усмихна се тя, завивайки към охранявания вход, — но изглежда, че Джордън Мичъл най-накрая откри пред мен начин да запазя няколко от тях за себе си.

 

 

Никой не забеляза малкия самолет „Маунтийн Гоут“, който кръжеше над замръзналите гъсталаци на тундрата на стотици километри южно от Прадхоу Бей, Аляска. Тези издръжливи „работни коне“, предпочитани главно от пилотите контрабандисти, бяха позната гледка в този щат, в който имаше повече самолети на глава от населението от, където и да било. А и местността бе твърде изолирана — съвсем близо до Северния полярен кръг и на десетки километри от всяко населено място.

— А какво ще кажеш за онова снежно поле точно под нас? — попита помощник-пилотът и посочи плоската блестяща ивица загладен от вятъра сняг, която изглеждаше достатъчно надеждна, за да издържи самолета.

— Ти си навигаторът — отвърна пилотът, намали оборотите на единствения двигател и зави надясно, спускайки самолета надолу с лек наклон.

— Ти май започна да обичаш тези таратайки — каза помощник-пилотът, впечатлен от лекотата, с която колегата му управляваше малката машина. „Маунтийн Гоут“ — сравнително нова марка за авиокомпанията „Аляска Еър“, бе придобила известност с голямата си товароподемност и сравнително високата си скорост от 350 километра в час. Това правеше малкия самолет особено подходящ за полет като днешния.

— Трябва да се спуснем леко и едва да докоснем леда — обади се пилотът. — Никога не се знае какво има под ледената кора.

Но нямаше основание да се тревожи. Самолетът кацна леко, зави надясно и спря близо до гигантска стоманена змия, която се проточваше на хиляда и триста километра от Прадхоу Бей до Валдес.

— Имаме само двайсет минути — каза помощник-пилотът. Разузнавателните клетки бяха подготвили всяка подробност на тази операция — от графиците за инспекционни полети на компанията „Аляска Пайплайн Сървис“^[3] до прогнозите за времето.

— Няма да се бавим — отвърна пилотът, вдигайки качулката на голямото си полярно яке над плетената вълнена шапка. — Тук е адски студено!

Двамата мъже изскочиха от самолета, нарамиха четирийсет килограмовите раници и тръгнаха в противоположни посоки. Всъщност работата им беше много проста. Петролопроводът „Транс Аляска“ може и да беше едно от инженерните чудеса на двайсети век, но беше съвсем уязвим дори и за най-елементарния саботаж. Беше дълъг 1300 километра, като при повече от седемстотин от тях тръбите бяха монтирани главно над повърхността и често пъти се крепяха на триметрови подпори, за да не пречат на мигриращите лосове и канадски елени да преминават безпрепятствено.

Повече от трийсет и пет милиона литра суров петрол преминаваха в огромната тръба със скорост десет километра в час, като налягането бе от сто грама на квадратен сантиметър. Петролът бе затоплен и със специални прибавки, които позволяваха да се намали вътрешното сцепление на течността и да се предотвратят нежелани задръствания. Тръбите бяха с диаметър около един метър и всяка двайсетметрова секция от бетон, стомана и изолация тежеше около трийсет и пет тона.

Първо сложиха експлозивите.

Всеки от мъжете се зае с няколко от поддържащите колони, разположени през двайсетина метра една от друга, като поставяха по два взрива на всяка подпора. За тях прикачаха и взривните капсули, а взривният фитил, който ги съединяваше, приличаше на тристаметров пиротехнически шнур за коледен фойерверк.

Атакуването на петролопровода щеше да бъде по-трудно, ако трябваше да се заемат със самата тръба, но поддържащите колони улесняваха нещата. Всичко, което правеха сега, беше да „подрежат“ тесните бетонни подпори и да оставят голямата тежест на петролопровода да срути цялото съоръжение. Когато специалистите във Валдес отчетяха изтичане на петрол и затвореха помпените станции на север и юг, вече щяха да са загубили няколко милиона барела от ценната течност.

Накрая се заеха с детонаторите. Това бяха прости уреди, задействани с помощта на радиовълни, обикновени батерии и запалителни механизми. От военна гледна точка те бяха изработени така, че лесно да бъдат свързани с взривните механизми, използвани при предишните атентати.

Мъжете се върнаха обратно в самолета с вдървени от студа ръце и лица. За щастие отоплението вътре беше повече от добро.

— Шибано време — каза пилотът. — Представяш ли си да живееш тук?

— Е, поне е красиво — каза партньорът му. Той се увери, че раниците са зад седалките, и огледа това, което бяха свършили.

— Но не задълго — каза пилотът, насочи носа на самолета срещу вятъра, който фучеше с петдесет километра в час, и запали двигателя. — Не им завиждам на ескимосите след час.

 

 

Хайди намери баща си в къщата на ужасите, където той юркаше школниците, упражняващи се в близък бой, и му подаде мобилния телефон. Полковник Елис веднага разбра, че става дума за нещо важно. Всички знаеха, че не обича да го безпокоят по време на обучение.

— Извинете ме, момчета — каза той, отстъпвайки встрани, като предаде ръководството на един от другите инструктори.

Елис взе телефона от дъщеря си, без да попита нищо, макар че по изражението й разбра, че имат някакъв проблем.

— Ало? — каза той в слушалката.

— Той се обади по телефона — каза един глас. Елис разпозна един от членовете на Клетка шест, бивш взводен командир от Десета планинска дивизия, който бе преместен към Окръг Колумбия, за да помага при последните етапи на операцията.

— Това проблем ли е? — попита полковникът, който вече беше изразил опасенията си за сигурността на операцията. Но Джеръми имаше свой живот и може би ставаше дума за някаква глупост.

— Смятам, че е проблем — отвърна мъжът кратко. По телефона Елис можеше да чуе гласовете на деца, играещи някъде наблизо.

— Е и?

— Кейлъб смята, че е много важно. Защото Джеръми направи нещо много странно.

Елис поклати глава. Винаги бе допускал вероятността от внедряване на враг в организацията — още по време на операциите „Финикс“ в джунглите на Индокитай и военните проекти в Пентагона. Сега смяташе, че контролните филтри, изградени в съпротивителната организация на Свещеничеството на Финеас, където нямаше ръководство, значително намаляват риска. Но може би се лъжеше.

— И какво по-точно? — попита той.

— Проследихме разговора му до една къща в Стафорд, Вирджиния — отвърна мъжът. — На пощенската кутия пише Уолър без „к“ — съобщи обаждащият се. — Смятаме, че това повдига сериозни въпроси. Този приятел наистина е пълен с изненади.

На Елис не му трябваше много време, за да обмисли възможностите.

— Добре знаеш какво мисля за изненадите — каза полковникът. — Направете каквото трябва, за да получим някакви отговори.

— Добре — въздъхна вицепрезидентът. — Имаме малко повече от дванайсет часа, за да се справим с положението. Е, какво е развитието?

 

 

Нейният непосредствен кръг от съветници се бе свил до три направления: опазване на реда, разузнаване и политика. Това означаваше, че освен началник-кабинета, която се грижеше за всичко и пазеше интересите на президента, съветът се състоеше от Олрид, Хавлок и генералът. Шефът на ЦРУ Вик и директорът на ДВС, както и целият министерски кабинет бяха оставени в резерв. Най-опасното нещо по време на криза беше загубата на контрол, затова всички тези ръководители на агенции и другите висши служители сега щяха само да са в тежест.

— Рано тази сутрин ООЗ удари укрепената къща в Кълъмбъс — каза Олрид. — Това беше най-сериозната ни надежда да докажем връзка между „Ансар инш Аллах“ и саудитците.

— Беше!? — попита Бийчъм. — Нищо ли не са открили?

Шефът на ФБР се размърда в мястото си.

— Нападнали са с два екипа отпред и отзад едновременно — каза той. — Срещнали са доста силна съпротива, но са си пробили път до компютърното помещение, където са взели хард диска. Пратихме го със самолет до нашата лаборатория в Куонтико и кибернетичният отдел го е разгледал с най-голямо старание.

— Превъзходно! — изтърси Хавлок.

— Не съвсем — направи гримаса Олрид. — Убихме петима от тях при нападението. Има трима оцелели, които се кълнат, че са мислили ООЗ за банда от хулигани с антиарабски настроения. Откакто започнаха терористичните атаки, постоянно са получавали смъртни заплахи, имало е опити за кражби и няколко нападения. Като предохранителна мярка са закупили оръжия и са поставили пазачи вътре в сградата. Твърдят, че просто са се опитвали да се защищават.

— Господи… — рече Бийчъм. — Искате да ми кажете, че не сте проверявали разрешенията им за оръжие.

— Проверихме — кимна Олрид. — Но какво от това? Законни или не — не бихме могли да четем в умовете им. А и ООЗ има по принцип разрешение да използва смъртоносна сила.

— А какво стана с хард диска? — попита Ошински. Очевидно всички тези приказки за убити и ранени въобще не го интересуваха.

— Текущи разходи, адреси на вярващи, акции за събиране на средства… все неща, които бихте намерили в един работен компютър. Имаше и някои молитви, които бе съхранил моллата, но нищо провокационно. Продължаваме да душим за следи, но май ще се окаже празна работа.

— Празна работа ли? — възкликна Чейз. — Искате да ми кажете, че всичко, с което разполагаме след пет дни разследване, са петима мъртви мюсюлмани и един компютърен диск, пълен с документи на „Ексел“? — Тя стана и удари с юмрук по облегалката на стола си. — Почакайте „Асошиейтед Прес“ да се добере до всичко това!

— Ние сме нападната страна, Андреа — припомни й Хавлок. — Все още вадим телата изпод развалините, за бога. Загубата на пет чалми не би трябвало да се превръща в национална новина.

— Ами връзките със Саудитска Арабия? — запита Бийчъм, пренебрегвайки това признание за Четвъртата власт. — Това беше главната причина да ги заподозрем, нали?

— Слаба работа — каза Хавлок. Той се пресегна и взе една папка с три метални ринга, на чиято корица имаше знак на Военновъздушните сили и златен надпис, който гласеше: Папка за специални материали.

— Имам всички доказателства, събрани по въпроса от Националната агенция по сигурността, от ЦРУ и ДСВ. Всичко! Подслушвания на телефонни разговори, сводки на отделни разузнавачи и банкови трансакции. Има някакво съмнение, че саудитците са прехвърляли пари по сметки, които можем да проследим пряко до симпатизанти на „Ал Кайда“ или до палестински сепаратисти.

— За какво са ни банковите преводи до симпатизанти на „Ал Кайда“? — попита Бийчъм. — Трябва ни нещо конкретно. Нещо, с което да се захванем.

— Нека да не забравяме за поемането на отговорност — отбеляза Олрид. — Разполагаме с видеокасетите: араби, които съобщават информация, която само истинските бомбаджии биха могли да знаят.

— По дяволите, дори аз мога да имитирам арабски акцент — подигра го Чейз. — Това би могъл да бъде всеки.

— Защо друг би поел отговорността за варварството, ако не е отговорен за него? — попита Олрид.

— Вижте резултата — каза Чейз. — Повече от три хиляди мъртви; западната част от страната е тъмна и студена; кметът на Лос Анджелис заплашва появилите се крадци с въвеждане на военно положение; гражданската авиация е парализирана; пазарите се сриват. За бога, в Маями един тип е застрелял човек, който проверявал водомерите, защото го помислил за терорист, мотаещ се из задния му двор! Не мислех, че някога ще кажа това, но може би сме изправени пред страхотен катаклизъм.

— Достатъчно — намеси се Бийчъм. — Гражданите на тази страна не са избрали правителство, което да вдига безпомощно ръце и да обвинява други за положението.

— Тя е права — обяви Ошински, имайки предвид Чейз. — Нашите части са пръснати из цял свят — Босна, Ирак, Афганистан. Операциите за събиране на разузнавателни данни са стигнали до критичното си напрежение — работи се в Корея, Иран и Китай. Но не можем да подслушваме саудитците, защото имат проклетите телефони „Куантис“ на Джордън Мичъл. Президентът дори не може да успокои американския народ, защото е под влиянието на успокоителни…

— Като ми напомняте тези неща, който не мога да контролирам, не допринасяте с нищо — излая Бийчъм. Сега и тя на свой ред се изправи. — Не ми трябват докладчици — искам да спра следващата вълна, преди тя…

— Извинете ме, Елизабет — каза Вик, втурвайки се в залата. — Вече е късно за това.

Той отиде до стената и включи телевизионния репортаж за последните лоши новини.

— Три нови инцидента: разбит е петролопроводът в Аляска, два контейнеровоза са потънали при устието на Мисисипи на север от Ню Орлиънс, а край Бостън има огромни пожари в резервоарите за природен газ. Човешките жертви са малко, но това са големи бедствия с тежки последици за икономиката и за околната среда.

На Бийчъм й причерня пред очите.

— Този петролопровод носи около петнайсет процента от нашия вътрешен добив на петрол — посочи Олрид. Повече от 80 процента от американската инфраструктура беше в частни ръце и той си спомни за протестите на Бюрото по този въпрос и изтъкването на евентуалните опасности. — Пристанището в Ню Орлиънс контролира транспорта по вода до Близкия изток през Мисури. Запасите от природен газ в Бостън са…

— Преместете президента долу в ПЦСО — нареди Бийчъм, пренебрегвайки думите му. Президентският център за спешни операции се намираше под Западното крило на другия край на постройката и бе устроен като бомбоубежище още по времето на Студената война. — Искам да приведете в готовност Националната гвардия заедно със запасните във всичките щати. Искам Пентагонът да отмени текущите операции и да обяви най-висока степен на бойна готовност срещу НЕИЗВЕСТЕН ПРОТИВНИК. Искам да се затворят финансовите пазари и цялата гражданска авиация да остане по летищата, както и да се призоват всички резервни екипи…

Тя спря и се замисли за момент, но после кимна, сякаш се съгласяваше с някаква налудничава мисъл.

— И искам да се свика пресконференция след двайсет минути.

— Пресконференция ли? — продума изумено Чейз. — Не може да водите пресконференция без президента.

— Разбира се, че мога! — викна Бийчъм. — Докато Дейвид се събуди, аз съм висшият служител в тази страна, която е под пряка атака. Имаме две възможности, Андреа: или да вдигнем президента от леглото, за да ни забавлява с някой химн, или да си надигнем задниците и да се захванем за работа. Време е да дадем отпор на тези копелета и това трябва да започне с шибаното Ен Би Си!

 

 

Кристофър гонеше Мади през отъпкания вече сняг пред къщата им, когато синият джип „Исузу Трупър“ бавно се зададе по Купърс Лейн.

— Хванах те, Мади! — викна той, държейки пред себе си дългата пръчка като пушка — Пуф! Пуф!

— Но не ме уцели! — викна в отговор сестра му, бягайки от въображаемите куршуми в играта на „специален отряд“. Баща им не позволяваше да си играят с оръжия, дори и да бяха само играчки, затова те използваха пръчки. — Аз те уцелих, не ти!

Кристофър хвърли въображаемата си пушка на земята и започна да хълца.

— Не е честно, Мади — оплака се той. Беше късно следобед и той беше малко кисел, защото не беше спал. — Винаги казваш, че не съм улучил.

— Защото си лош стрелец — каза Мади, насочвайки се обратно към малкото си братче. Обърна се и видя, че синият джип се приближава към тях по покритата със сняг ливада.

— Не съм пък — заспори Кристофър, все още хълцащ и разгневен.

— Добре де, улучи ме — отстъпи Мади. Тя вдигна пръчката и му я подаде. — Но сега е мой ред да те преследвам. Ще използвам укреплението.

Непознатият джип бе спрял и стъклото на страничната врата започна да се смъква.

— Ей, кой е там? — попита тя.

Кристофър не каза нищо, бе се вторачил в странното лице на шофьора.

— Това ли е домът на Уокър?

Кристофър се приближи към голямата кола, стиснал здраво въображаемата пушка в ръка. Майка му беше казала да не говори с непознати, но сега той имаше с какво да се защити и всичко му изглеждаше безопасно.

— Не Уокър, а Уолър — отвърна Кристофър. Той вдигна пръчката на равнището на очите си, както татко му беше показвал тайно, без да види мама.

— Ти пират ли си? — попита Мади. Беше виждала такива като него в книгите и по филмите. Мъжът имаше черна превръзка на едното си око и усмивка, която я караше да настръхва.

— Защо кожата ти е толкова бяла? — попита Кристофър, като продължи да се приближава, за да го види по-добре.

— Вкъщи ли е татко ви? — попита мъжът.

— Не се приближавай толкова, Кристофър — рече Мади. — Мама каза да не говорим с никого, когато татко отсъства от града. Особено с пирати.

Нито едно от децата не можеше да види 9-милиметровия пистолет в скута на мъжа, но усещаха опасността по изражението му.

— Не ми харесваш — обяви Кристофър. Може би заради превръзката върху окото на непознатия или защото кожата му беше бяла като снега, но нещо у него не беше наред. — Махай се оттук!

И Кристофър отново насочи пръчката към мъжа.

— Махай се, или ще стрелям!

Шофьорът вдигна дясната си ръка и направи жест, като че ли стреляше с пръсти.

— Ей, приятел — изръмжа той, като се опита да придобие най-зловещото пиратско изражение. — Не искам да се бия с такова пале като теб! — После посочи пак момчето с показалец, смъкна палеца си, сякаш натиска въображаемия спусък, и отново се ухили. — Но ще се върна, когато сте заспали, и тогава ще ви отвлека в моето леговище. Брррр! — Той натисна газта и потегли надолу по улицата.

— Хайде, ела — каза Мади, като гледаше насълзените очи на братчето си. На нея също й се плачеше, но не биваше да го прави, особено когато играеха на война.