Кристофър Уиткомб
Смъртни врагове (3)

2.

Понеделник, 14 февруари

14:10 по Гринуич

Ранчо „Хоумстед“, Кървил, Тексас

Само три неща имаха значение за полковник Родерик Елис, наричан още Бък. Семейство, бог и родина. Но не задължително в този ред.

— Папи, папи! Погледни ме! — викна едно дете от заградения с не особено стабилна ограда корал. Най-голямата му внучка, шестгодишна лудетина на име Грейси, седеше на гърба на докараното вчера шотландско пони. Беше облечена в бяла пола тип „Гаучос“ и памучна блуза, а ботушките й, с големина на чаени чаши, тупаха от двете страни на понито. Тя бодро махаше с едната си ръка и здраво стискаше юздите с другата. Една миниатюрна каубойска шапка тип „Стетсън“ бе кацнала гордо над широко усмихнатото й лице. Приличаше на принцеса от родео, нетърпелива да получи по-голям кон.

— Язди го, каубойке! — викна в отговор полковникът на малкото си съкровище. Грейси приличаше много на красивата си майка и притежаваше увереността и енергията на таткото от Специалните сили.

— Слънцето ще е силно днес, полковник. Погрижете се по-добре за себе си.

Без да сваля поглед от Грейси, Бък Елис прегърна през рамо жената, отговорна за всичко това. Съпругата му с отдавна забравеното бащино име Патриша Маргарет Наш (винаги само Пат) му беше родила пет деца и му бе предлагала само и единствено отдадеността си — така беше през двайсет и деветте военни години, в единайсетте военни бази, в седемте страни, през безкрайните кръстосвания по моретата, както и когато загуби шестото им дете, докато той беше някъде „по работа“.

— Благодаря ти, скъпа — рече полковникът, връщайки се назад към празнуващите. Десетина дечурлига тичаха наоколо, лудуваха и пищяха между борове и декоративни лози, под цветните знаменца по случай рождения му ден. Неговите пораснали деца и техните съпрузи, съпруги и семейни приятели седяха покрай отрупаните с храна маси или стояха под лъчите на необикновено топлото за сезона слънце.

— Голяма гощавка си устроихме тук, нали? — изрече Елис, без да скрива гордостта си от голямото си шумно семейство.

Жена му — все още стегната и привлекателна за петдесет и осемте си години, го притисна силно към себе си и кимна. Всичко около тях — от конете и сгъваемите столове на поляната до всичките 360 декара на ранчото „Хоумстед“ — не означаваше нищо пред любовта им. Тя се радваше на ранчото, но не материалните неща бяха от значение. Важни за нея бяха преди всичко семейството и пречистващата вяра в Исус, която я поддържаше.

— Чудесно е, полковник. — Тя разцъфна в усмивка. — Не е ли прекрасно всичко?

Родени тексасци, те се бяха върнали в родния Кървил преди десетина години. Но не като пенсионери, а за да превърнат това, което беше останало от ранчото на прапрадядо му, в едно от най-добрите имения в околността, както и в изключителен тактически, оперативен и стрелкови учебен център, който обслужваше всекиго: от стари приятели от военната общност за специални операции до полицейските екипи за борба срещу тероризма и дори частни лица, желаещи да получат допълнителна подготовка. За него и семейството му „Хоумстед“ беше повече от дом, повече от място за работа. Беше начин на живот — призвание.

— Иска ми се да се бяхме събрали всички днес — каза Пат, обръщайки се към съпруга си. — Имаш ли вести от него?

— Не още. — Той се усмихна. Шумът от стрелбата, идващ от близките тренировъчни позиции, беше фон, с който всички бяха свикнали. — Но сега е доста зает. Ще се обади веднага щом има възможност.

Най-големият им син винаги бе проявявал съзнателност и силно чувство за отговорност. Не би пропуснал без особена причина семейно събиране като това.

— Предполагам, че си прав — кимна тя и се обърна, за да го целуне. — Но погледни се само. Ако не отидеш на сянка, ще изгориш до червено.

Годините на открито по време на военната служба бяха направили кожата на лицето му кафява и груба като кора на дърво, но тя все още продължаваше да се притеснява за него.

— Не се тревожи — каза полковникът, повдигна леко периферията на фермерската й шапка и я целуна между затворените очи. — Имам да се безпокоя за много по-важни неща от милото тексаско слънчице.

— Сега ме остави — добави след малко с усмивка. — Онова малко момиченце има нужда от дядо си, за да й покаже някои неща за язденето. Бягай обратно на партито и се погрижи за гостите… хайде.

Той шеговито я потупа по хълбока, така както би плеснал новообяздена кобила.

Когато жена му си тръгна, полковник Елис се насочи към корала, където няколко мъже тихо разговаряха. Звуците на смеха, празничната музика и играещите деца заглушаваха далечната стрелба. Той се опита да се съсредоточи върху широката усмивка на внучката си. Това трябва да е един щастлив ден, реши той, въпреки нахлуващите в ума му мрачни мисли.

 

 

Джеръми Уолър лежеше насред купчина чаршафи, пропити с потта му и разлятата бира. Единствената светлина, проникваща през щорите, бе от голямата неонова реклама, монтирана наблизо.

Банкок, разсъди той, опитвайки се да събере мислите си. Още една хотелска стая в един от многото чужди градове.

Бяха минали повече от четирийсет и осем часа от атаката в Ириан Джая, а той все още нямаше сигнал от своите контрольори.

Протегна се към нощното шкафче, взе оттам дистанционното, насочи го към малкия телевизор и започна да сменя каналите: попадна на „Апокалипсис сега“, озвучен на тайландски, после прехвърли още няколко филма от Боливуд^[1], бъкащи от негодници с черни мустаци и припадащи влюбени, на футболен мач от старо световно и на някакъв азиатски вариант на МТВ, където обвити в ярки воали жени танцуваха под звуците на екзотична музика.

Той скочи от леглото, отвори широко капаците на прозорците и шумът на кипящия отвън живот нахлу с пълна сила в стаята.

Още един екзотичен град, който само ще видя, без да мога да му се насладя.

Беше прикован към тази стая, в очакване на сигнал от своя шеф. Не можеше да прави нищо друго, освен да спи и да гледа телевизия. А трите хапчета „Амбиен“^[2], шестте бутилки „Цинтао“^[3] и безкрайните превъртания на барабана на магнума доведоха само до няколко прозевки.

— Какво ще кажеш за няколко лицеви опори? — предложи сам на себе си той, жаден да чуе познат глас. Чувстваше главата си празна, замаяна от хапчетата, махмурлука и безсънието. — Залагам пет долара, че няма да направиш двеста.

После се отпусна на колене и зае начално положение. Опря крака в ръба на леглото и започна поредица от перфектни лицеви опори, които тихо отброяваше в сякаш откъснатата от света стая.

Термит, помисли си той, когато бройката мина десет. Припомни си какво бе станало, след като редник Джейн изтича на малката поляна. Такава ослепителна светлина можеше да се предизвика само от „Термит“ — съединение на железен оксид, алуминий и калиев хиперманганат, примесени с глицерин.

Джеръми беше виждал последствията от „Термит“ по време на войната в Косово, но едва след като беше включен в екипа за борба с тероризма беше оценил цялата му сила. Специалистите от „Делта“ бяха демонстрирали тази запалителна бомба по време на ученията във Форт Брат миналата есен. При възпламеняване гранатата развиваше 2200 градуса и гореше като мълния.

„Предполагаше се, че това ще бъде просто залавяне на търсен от властите престъпник — помисли си той. — Просто сгащване на един терорист в скривалището му в джунглата“.

Разбира се, това не беше първата му секретна операция и не за първи път му се случваше да убива. При подобна операция в Йемен миналата година на него и на ръководителя на екипа му — Хесус Смит, се наложи да елиминират няколко терористи. За съжаление между убитите имаше жени и деца. Джеръми все още се събуждаше изпотен, след като беше сънувал отново осемгодишното момче, излизащо иззад една завеса, здраво стиснало разваления „Калашников“ в малките си ръце, а в следващия миг тялото му отхвръква назад под тласъка на куршумите на Джеръми. Мъртво.

Двайсет и две, двайсет и три…

Джеръми разтърси глава, опитвайки се да прогони мрачните спомени. Мускулите му започваха да се наливат с кръв и това му напомни за тренировките, които толкова харесваше в Куонтико. Разбира се, точно там бе започнало всичко — там го включиха в елитния Отряд за освобождаване на заложници към ФБР, там преодоля двете седмици страховити учения, последвани от още шест месеца в Школата за нови оператори (ШНО) само за да го прехвърлят след това във флотската школа за снайперисти за още един месец „специализация“.

Трийсет, трийсет и едно…

След това последва мисията в Пуерто Рико, където терористи бяха отвлекли дъщерята на губернатора и щяха да я убият, ако не беше блестящо изпълнената операция от техния екип. Спомняше си как бе надникнал в дупката, където се бяха укрили заедно с момичето, и куршумите, излитащи отдолу, от тъмното. После се бе навел и бе отнесъл главата на стрелящия терорист с карабината си „М-5“.

Добра стрелба, бяха казали по-късно във ФБР при анализа на операцията.

„Да, добра стрелба беше. Поне беше по-добра от тази в Йемен — помисли си Джеръми. — Поне по-добра от тази, която можех само да наблюдавам от джунглата“.

Петдесет.

Джеръми направи няколко прочистващи вдишвания, понамести ръцете си на евтиния полиестерен килим и продължи.

Беше наблюдавал американците през окуляра на мерника си. Трима бели мъже, облечени със западни дрехи, трийсет — трийсет и пет годишни, с тридневни бради. И с бейзболните шапки на „Бас Про Шопс“. Когато бе казал това на Джейн, тя не го чу — вече тичаше през поляната.

Американци.

В началото не се случи нищо необикновено. Бойците от нападателния екип разделиха мъжете на две групи и ги накараха да коленичат. Пристегнаха ръцете им с белезници зад гърба и нахлупиха платнени торби на главите им. На всички, освен на Махар. Джеръми знаеше, че това беше техника, усъвършенствана в Ирак по време на войната. Специалният операционен екип, работещ с хората на ЦРУ, беше установил, че първоначалната дезориентация и последвалият страх значително помагат при разпитите на място.

Шейсет и едно…

На Джеръми му се стори нормално и тук, в джунглата, да се прилага същата процедура. Редник Джейн първо се приближи до Махар, коленичи до него и постави ръка на рамото му. Говори му няколко минути, той кимаше от време на време, но от позицията на Джеръми нямаше начин да се разбере какво й казва терористът.

След малко Джейн стана и се премести до втория индонезиец. Командирът на нападателната група — един сержант от „Делта Форс“, с прякор Французина, стоеше над него и мощната му пушка „М-4“ висеше отпусната в дясната му ръка. Французинът носеше камуфлажна униформа от времето на Виетнамската война, със запретнати ръкави, рейнджърска шапка и черни ръкавици.

Джейн не седна, а само приклекна, като че ли искаше да проведе съвсем кратък разговор.

Седемдесети две…

След известно време тя отиде към тримата западняци. Те стояха плътно един до друг.

Седемдесети пет…

Застана до този, който се намираше най-близо от лявата й страна, и дръпна платнената торба от главата му. Джеръми забеляза изключително бялата му коса и кожа и реши, че сигурно е албинос. Джейн му зададе няколко въпроса и си отбеляза нещо в малкия бележник, който бе извадила от джоба на якето си.

Седемдесет и осем…

След минута-две тя отново постави платнената торба на главата му и тръгна към Французина, с когото си размениха няколко думи. И в този момент нещата започнаха да се объркват.

Господи! — помисли си Джеръми.

Той спря упражненията си и примигна с очи, опитвайки се да прогони картините, които нахлуваха в паметта му.

 

 

Джордън Мичъл живееше, за да придобива. Всичко в неговия свят се свеждаше до простия въпрос какво още може да притежава и какво още може да купи — от компании, заграбени чрез подмолни преврати във фирмените управи, до тайни, събирани от правителствени източници и от „къртици“ в индустрията. И сега той бе изпълнителен директор и основен акционер в „Бордърс Атлантик“ — една от най-големите мултинационални корпорации в света, и човек, когото списание „Форбс“ класираше между петимата най-богати на планетата.

Според търговските предвиждания новият му проект „Куантис“, свързан със специализиран монопол върху клетъчните телефонни връзки в Близкия изток, му даваше възможност да се придвижи още по-нагоре.

— Тя тук ли е вече? — попита Мичъл, който седеше заедно с други четирима мъже пред масивна заседателна маса от червен дъб и галеше рядката трицевна пушка „Дримъл“, току-що закупена от един търговец на музейни експонати в Щутгарт. Превъзходното оръжие бе с инкрустиран приклад от розово бразилско дърво, хромиран магазин за патроните и предпазител за спусъка от слонова кост. Беше му се изплъзвала с години, но като при всички големи завоевания, чакането си заслужаваше.

— Да, вече е тръгнала насам — рече Траск. Шефът на персонала на Мичъл прелистваше купчина папки и се подготвяше за предстоящия натоварен ден. — Да поставя ли този „Дримъл“ в колекцията ви, г-н Мичъл?

Мъжете седяха в помещението, известно в компанията като „Бойната зала“ — светая светих, която беше украсена с ламперия от светъл орех, с осветителни тела от „Тифани“ и бе изпълнена с прокиснал мирис на страх. От пода до тавана имаше стъклени шкафове, в които бяха изложени стотици оръжия — пушки „Хенри“ за лов на биволи, карабини „Уинчестър“, прототипи на „Ремингтън“, белгийски „Браунинг“, изработени от дамаска стомана оръжия „Паркър“, старомодни кремъклии пушкала от Кентъки, известните модели на „Колт — Пийсмейкър“, блестящи от никел или синкава оксидирана стомана. Тази изключителна колекция от редки експонати, датиращи периоди на война и грабителство, предлагаше заплашително потвърждение за могъществото на Мичъл. И когато той канеше служителите си тук на заседание, очакваше от тях пълно подчинение. И ако, според някои, тези оръжия намекваха за „непредвидени“ последствия при неточно поведение, то нека си мислеха, че може да е така.

— Надявам се, че не съм ви забавила. Тичах в парка — каза Сирад, влизайки забързана в залата. Беше с разтворено светложълто яке, бяло поло, добре очертаващо формите й, и прилепнали панталони. Разтопеният сняг капеше от дрехите й, образувайки локвички по огромния килим „Ушак“ под краката й.

— Вън има вихрушка — напомни й Траск, като всячески се стараеше да не я зяпа съвсем открито.

— Знам — отвърна тя. — Много е красиво, нали?

Сирад избърса лицето си с една хавлиена кърпа, докато Мичъл внимателно поставяше красивата трицевка в калъф от кадифе. Единственият звук в залата идваше от парните радиатори, който свистяха упорито срещу хапещия въздух отвън.

— Казаха ли ти защо те викаме? — попита Мичъл. Както винаги, той бе облечен в ръчно ушит костюм и изглеждаше много елегантен.

— Нещо относно проникване в системата „Куантис“ — каза Сирад и кимна на събраните около масата служители на „Бордърс Атлантик“. Те бяха свикани на това необичайно заседание поради твърде обезпокоителната новина.

— Има вероятност вашите алгоритми да са разкрити — каза й Мичъл. — Някой е открил съществуването на врата клопка.

— Невъзможно — възрази Сирад. — „Куантис“ е високо защитена система, непозволяваща проникване. Сигурни сме в това.

Тя мина през залата, дръпна един стол и седна. При други обстоятелства лекото й облекло и привлекателната й физика може би щяха да й спечелят някакво предимство, но в директорската зала красотата й всъщност работеше срещу нея. В „Бордърс Атлантик“ се ценяха умът и съобразителността. Стоейки тук с прилепналото влажно поло от ликра, тя се чувстваше разголена по странен и неудобен начин.

— Сигурни сме, че системата е непробиваема за всяко познато на нас проникване — съгласи се Мичъл. — Но всичко е относително. Някой очевидно мисли, че усилието си струва.

— Какво открихте? — попита Сирад. Тя се загърна с хавлиената кърпа, за да прикрие видимо набъбналите си от студа зърна. — Някой се опитва да презапише поток данни или се е насочил към самите кодиращи пароли?

— Нито едното, нито другото — гласеше отговорът. Сирад се обърна към Дитер Планк, шефът на сигурността на „Бордърс Атлантик“. Набитият, червендалест германец седеше срещу нея и бърчеше нос зад овалните си очила без рамки.

— Още не са се разкрили напълно — намеси се друг мъж. Сирад познаваше математика, но знаеше само първото му име: Рави. — Един от контрольорите на системата е открил съмнителна следа около четири часа тази сутрин.

— Следа ли? — сви рамене Сирад. — Контрольорите на системата откриват опити за проникване по всяко време и отвсякъде — от хакерите хлапетии до европейските конкуренти на компанията. Всички опити са безуспешни. Какво ви кара да мислите, че някой от тях наистина може да проникне в системата?

— Опитват се да преминат под комуникационната база на нашата защитна преграда — каза Рави. Тихо говорещият индус носеше небесносиньо сако и евтина памучна риза, закопчана до горе. Без връзка. — Тази „следа“ предполага много усъвършенствана софтуерна програма, предназначена да наподобява нашите контролни влизания. Това не е работа на случайни хакери.

Сирад прекара хавлиената кърпа по лицето си.

— За да преминат през преградите, трябва да знаят нашите кодиращи системи — каза тя. — Това означава, че е възможно да знаят и че можем да копираме потоци данни на клиентите.

— Така е — каза Мичъл. Той отключи затвора на пушката „Дримъл“ и погледна през пирамидално монтираните дула. — Но за нещастие има и друго. Още не си чула най-лошото.

 

 

Деветдесет и две…

Ръцете на Джеръми започнаха да пламтят от напрежението. Болката му даваше възможност да се съсредоточи, но нищо не можеше да спре ума му, който все още се връщаше назад към джунглата на Ириан Джая.

Всичко бе станало съвсем изненадващо. Джейн вече се бе отправила към Французина, когато сержантът от „Делта“ застана зад един от американците, постави карабината си „Марк IV“ зад тила му и натисна спусъка.

БУУМ!

Изстрелът от 223-калибровата пушка отекна силно над поляната.

Един от индонезийските приятели на Махар скочи и затича, като че ли под краката му гореше — препъвайки се със завързани зад гърба ръце и качулка на главата, той успя да направи едва четири или пет крачки, преди да се блъсне в един бидон и да рухне тежко на земята. Един от „тюлените“ пристъпи към него и го сграбчи за ръката, но мъжът се дърпаше отчаяно и се молеше на някакъв неразбираем за Джеръми език.

Сто и пет…

„Тюленът“ довлече съпротивляващия се човек отново до мястото му. През оптичния си мерник Джеръми видя, че пленникът се беше подмокрил — тъмно неравномерно петно се разширяваше в горната част на панталоните му.

— Кейлъб?! — извика американецът отляво. Вече нямаше никакво съмнение в националността му. Джеръми ясно разпозна южняшкото произношение: Алабама или Джорджия.

— Стой спокойно, Франк — намеси се албиносът. Говореше с равен глас, почти с безразличие.

— Мисля, че тези копелета се готвят да ни у-убият — заекна Франк. — Трябва да направиш нещо, човече! Ще ни убият.

Редник Джейн приклекна до него и му каза нещо, което Джеръми не успя да чуе. Мъжът започна силно да клати глава назад-напред и да опъва гъвкавите си белезници.

— Бягайте, момчета! Ще ни избият всичките! — кресна Франк. Той се опита да се изправи на крака, но се подхлъзна и падна по лице в мръсотията.

Сто и двадесет…

Надигна се и един от индонезийците, но успя да направи само няколко крачки, преди да се спъне в едно от мъртвите кучета и да се стовари тежко в калта.

БУУМ!

Французина застреля Франк както бе паднал на земята. После настъпи истински хаос.

 

 

— Най-лошото ли? — повдигна вежди Сирад. — Какво по-лошо би могло да има?

— Вътрешната ни бариера е квазифизична величина — припомни й Рави. — И нарочно е отделена от останалите защити на данните. За да могат да я преодолеят, онези отвън би трябвало вече да са разгадали нашите ключови алгоритми, което означава, че са клонирали или откраднали копията на нашите генератори на случайни числа.

Сирад се облегна назад. Алгоритмите, защитната броня на цялата кодираща система на „Куантис“, се основаваха на онова, което навремето бе случайно генериране на големи прости числа — с от по 155 знака. Доскоро случайността — големият ограничител за теорията на кодирането — беше „увеличавана“ с използването на стохастична^[4] вариация на физически шум от източници като офисни клавиатури, градско движение и вятър. Въпреки полаганите големи усилия обаче, нямаше компютър, който да възпроизведе истинска случайност. Новите „числови генератори“ на „Бордърс Атлантик“ бяха променили това положение.

— Възможно е някой вече да е успял да копира наши потоци данни — предположи Планк. — Това би означавало, че заинтересувани организации или лица отвън биха могли да разкрият истината за взаимодействията ни със саудитците. Това, разбира се, би имало катастрофални последици.

Истината! Сирад знаеше, че основната причина да предложат на света защитени комуникации беше, че Мичъл искаше да ги подслушва. Докато всички — били те конкурентни корпорации, или чуждестранни правителства — смятаха, че разговорите и предаваните данни са надеждно защитени, „Бордърс Атлантик“ тършуваше свободно из техните най-съкровени тайни, като крадец в чекмедже с дамско бельо.

— Но как? — попита Сирад, обръщайки се към Рави. — „Куантис“ бе създадена и пусната в продажба едва преди дванайсет месеца. Твоите математици изчислиха, че и на най-мощните компютри ще са им нужни няколко години, за да разгадаят основните схеми.

Джордън Мичъл отговори вместо него.

— На този етап е важно едно-единствено нещо: че сме разкрити.

— За щастие те не разполагат с всичко необходимо, за да влязат в системата — добави Рави. — Но установихме четири различни опита за проникване… макар и никой от тях да не е доведен до край. Изглежда, че изпробват параметрите на системата — сякаш опипват слепешком в тъмна стая, за да намерят ключа за осветлението.

— Кой може да е това? — попита Сирад. — Фирма?

— Едва ли — рече Дитер. — Обикновените хакери се прицелват в познати мрежи. Проникване на такова съвършено равнище изисква оборудване и научен потенциал, с които разполагат само правителствата.

— И при това само някои от тях — съгласи се Рави. — Нашето правителство разполага с такава техника, както и, разбира се, Англия, Китай и Индия.

Сирад кимна. Знаеше, че разузнавателните агенции на САЩ споделят технологическите новости с британците, Индия бе написала повечето от световните компютърни софтуери, а Китай ги беше откраднал.

— Ние, разбира се, очаквахме да се опитват да пробият защитата ни — рече Мичъл, — но не и нещо подобно — толкова широкообхватно, добре замаскирано и усъвършенствано.

За миг в залата настъпи затишие, преди да се намеси още един от присъстващите — Хамид, който вдигна ръка като първокласник. Като главен финансов анализатор на компанията, той по-добре от всеки друг знаеше каква би могла да е загубата, ако се осъществеше пробив в кодиращата система „Куантис“.

— Има нещо, което не сте забелязали — обади се той. — Довчера „Бордърс Атлантик“ държеше близо шейсет и седем процента от световния пазар на клетъчни телефони. Дори слухове за някакво проникване биха провалили пазарното ни предимство и биха ни стрували милиарди. Трябва да пазим в изключително строга тайна всичките си разследвания.

Сирад изглеждаше обезпокоена, но не от лошия поглед на бившия си любовник. Първо терористичните атаки в „Мол ъф Америка“, „Дисниленд“ и Атланта, а сега и кибератака срещу най-усъвършенстваната американска търговска кодираща технология. И то след като цели три години след трагедията от 11 септември нямаше никакви вътрешни инциденти. Какво ставаше всъщност?

— Трябва да открием хората, които се опитват да проникнат в системата, и то незабавно — каза Мичъл. Гласът му звучеше твърдо, но нито обвинително, нито панически. — Сирад, това е твоя програма, но трябва да съгласуваш отблизо нещата с хората от седемнайсети етаж.

Сирад кимна. Всички операции по сигурността минаваха през това, което в „Бордърс Атлантик“ наричаха „Заешката дупка“. Кадрите на Дитер Планк — учени, математици и бивши специалисти от Сикрет Сървис съперничеха на повечето правителства по отношение на средства и съвършена апаратура. Това, че Планк щеше да бъде нещо като меча на възмездието, щеше да усложни нещата за Сирад, но все пак тя бе в състояние да се справи. Той й правеше впечатление на напрегнат, недодялан мъж. Пълна досада.

— Разбира се, сър — съгласи се Сирад. Тя долови заплашителната усмивка на Дитер и я запомни.

— Искам веднага да ми съобщите, ако разберете нещо ново. — Мичъл се надигна да става. Траск вече се бе отправил към вратата, което подсили усещането на Сирад, че шефът на персонала може да чете мислите на своя началник.

— Искам да науча незабавно, ако се получат някакви необикновени въпроси от нашите задокеански клиенти. Използвайте всички необходими средства, за да приключите с това. Разбирате ли? Всички необходими средства!

С тези думи Джордън Мичъл напусна залата.

— Елате при мен в офиса ми след двайсет минути — каза Дитер, който също се готвеше да излезе. Рави, системният специалист, събра купчината си документи и ги натъпка в напукана пластмасова папка.

Сирад кимна, пренебрегвайки началническия му тон. Това беше сутрин, пълна с новини, почти всичките лоши. Поне снежната буря я беше разведрила.

 

 

Сто и трийсет…

Джеръми наблюдаваше мислено втория индонезиец, който беше започнал да крещи, но страхът и качулката правеха думите му неразбираеми. Този пленник дори успя да избяга по-надалеч от другите преди него, но скоро на гърба му се появиха две червени дупки. Първият индонезиец се опита да се изскубне още веднъж, но го сполетя същата съдба, щом редник Джейн изкрещя някакви заповеди към Французина и хората му.

Използвайки объркването, Кейлъб се изви бясно, отхвърли платнената торба от главата си и скочи на крака. Един „тюлен“ се доближи, за да го спре, но бледият пленник го срита с добре овладян удар и го повали. После бързо приклекна, грабна изтърваната пушка с все още вързани отзад ръце и стреля напосоки.

Джеръми отначало зяпна, неспособен да повярва на очите си. Албиносът сякаш бе упражнявал това движение хиляди пъти. Явно не беше аматьор.

Останалите от нападателния екип се хвърлиха да търсят укритие, а в това време Кейлъб стреляше срещу тях и тичаше към джунглата. Джеръми се опита да го хване в мерника си, но американецът вече беше изчезнал сред зеленината.

По дяволите, упрекна се снайперистът. Тази операция беше планирана седмици наред с участието на толкова много агенции. Никоя от тях не би искала да докладва, че е избягал пленник, и то американец.

Сто четиридесет и три…

Французина и един от „тюлените“ се втурнаха след Кейлъб, а Джейн се върна при Махар. Клекна точно пред него и излая нещо на родния му език. По интонацията Джеръми разбра, че му задава въпрос.

Махар отговори — очевидно не това, което тя желаеше да чуе. Редник Джейн измъкна един полуавтоматичен пистолет изпод блузата си, насочи дулото точно между очите на пленника и го застреля на място. Терористът падна назад и тялото му се изкриви гротескно. От раната изхвърча струя кръв, която бързо намаля и продължи само да капе.

Без да губи време, Джейн се зае със следващата си мрачна задача. Бръкна в широкия джоб на панталона си и извади груби ножици от черна стомана. Докато екипът нападатели още търсеше Кейлъб из джунглата, тя мина покрай всички тела, разтвори пръстите на десните им ръце и хладнокръвно отряза показалците им.

Всички пръсти — отрязани между втората и третата става, отиваха в една хладилна кутия „Циплог“, която Джейн прибра накрая в бездънните джобове на камуфлажната си униформа.

— Изгорете ги! — викна тя и се насочи към колибите.

Мъжете от щурмовата група примъкнаха телата към една от по-големите колиби, нахвърляха ги вътре и извадиха по една граната „Термит“. Бялата светлина избухна и ярко освети започналия отново дъжд.

Цялата база изчезна за секунди. Огненият ад обхвана генераторите, кутиите с бензин и алуминиевата сателитна чиния. Джеръми чу няколко изстрела в джунглата и видя как Французина и съпровождащият го „тюлен“ се връщат с празни ръце. После групата се събра около редник Джейн и…

БРРРЪН… БРРРЪН… БРРРЪН…

Джеръми прекъсна наблюдението си, когато телефонният звън наруши виденията му.

— Ало?

— Без имена — отвърна гласът от другата страна на линията. — Знаеш ли кой се обажда?

Джеръми знаеше. Седеше в края на леглото и дишаше тежко, без да казва нищо повече.

— Веднага се връщай — прозвуча гласът. — Довечера. Портиерката долу има един билет за теб.

„Да се връщам ли?!“ — учуди се Джеръми. Първоначалните инструкции бяха да лети следващата сутрин за Рамщайн, Германия, за да докладва за акцията, и след това да се прехвърли до базата в Багдад.

— Сигурно си гледал новините? — попита гласът.

Джеръми преглътна тежко, опитвайки се да възстанови нормалния си сърдечен ритъм. Грабна дистанционното и намери Би Би Си.

Картини на осакатени, прекършени тела. Бомба. Разрушение. Надписът, който течеше отдолу гласеше „Атланта“.

— Гледай да не изпуснеш самолета! — предупреди го мъжът отсреща. — Искаме те обратно в Щатите колкото се може по-скоро.

Джеръми чу как онзи затвори телефона. Обърна се към телевизионния репортаж за касапницата. Нещо здраво се беше объркало; нещо много по-голямо от това, което бе видял в джунглата. Празнотата в стомаха му подсказваше, че между двете събития има някаква връзка.