Агата Кристи
Безмълвният свидетел (6)

Шеста глава
Отиваме в Литългрийн Хаус

Не зная как се чувстваше Поаро с палтото и шала си, но аз се сварих, още преди да излезем от Лондон. Една открита кола в натовареното улично движение съвсем не е най-прохладното място в горещ летен ден.

Щом напуснахме Лондон обаче и се озовахме на главния западен път, настроението ми се подобри.

Около дванайсет часа, след като бяхме пътували час и половина, пристигнахме в градчето Маркет Бейзинг. Първоначално селището е било на главния път, но наскоро беше направено модерно отклонение и сега то се намираше на около три мили от основния поток на колите. Но разстоянието беше достатъчно, за да се запази духът му на старомодно достойнство и спокойствие. Главната му улица и широкият пазарен площад сякаш ни казваха: „Някога бях важно място, а и все още съм за всеки човек с разум и добро възпитание. Нека този забързан свят да отминава по новите си модерни пътища. Аз бях построено, за да остана за вечни времена, в дните когато единството и красотата вървяха ръка за ръка.“

В средата на площада имаше паркинг, но на него се виждаха само няколко коли. Паркирах остина. Поаро съблече ненужната връхна дреха, увери се, че мустаците му са запазили симетричната си пищност, и ние бяхме готови да продължим.

За първи път първоначалните ни въпроси не получиха обичайния отговор: „Съжалявам, но не съм от тук.“ Наистина изглеждаше, че в Маркет Бейзинг няма чужди хора. Градчето създаваше такова впечатление. Имах чувството, че двамата с Поаро (особено той) се открояваме на фона на останалите. Като че ли не се вмествахме в дружелюбното обкръжение на малкото английско градче, съхранило традициите си.

— Литългрийн Хаус? — погледна ни замислено с големите си кръгли очи едрият мъж. — Вървете право нагоре по главната улица и няма как да я пропуснете. От лявата страна е. На вратата няма име, но тя е първата голяма къща след банката. — После той отново повтори: — Няма как да я пропуснете.

Проследи ни с поглед, докато вървяхме.

— Боже мой! Има нещо в този град, което ме кара да чувствам, че бия на очи — оплаках се аз. — Колкото до вас, Поаро, вие определено изглеждате екзотично.

— Според вас се забелязва, че съм чужденец, така ли?

— Фактът е крещящ — уверих го аз.

— Въпреки че дрехите ми са шити от английски шивач — промърмори Поаро.

— Дрехите не са всичко — казах аз. — Не може да се отрече Поаро, че имате забележителна външност. Често съм се чудил как не е попречила на кариерата ви.

Поаро въздъхна:

— Защото имате погрешната представа, че детективът непременно трябва да си слага фалшива брада и да се крие зад оградата — въздъхна Поаро. — Фалшивата брада е vieux jeu^[1], а проследяването извършват хората на най-ниското стъпало в професията ми. Тези като мен, приятелю, трябва само да седят на стола и да мислят.

— Което обяснява защо ние вървим по тази изключително гореща улица в тази изключително гореща сутрин.

— Мога да ви отговоря, Хейстингс, но трябва да призная, че спечелихте точка.

Сравнително лесно открихме Литългрийн Хаус, но ни очакваше изненада. На портата имаше обява на агенцията за недвижимо имущество. Докато я зяпахме, чух кучешки лай. От мястото, където бях, можех да видя кучето през редките храсти. Беше къдрав и рунтав териер. Краката му бяха леко раздалечени и той лаеше с видимо удоволствие. Действията му показваха, че го прави от най-добросъвестни подбуди.

„Виждате ли какъв добър пазач съм? — сякаш ни казваше той. — Не ми обръщайте внимание! Правя го за удоволствие! Е, разбира се, и по задължение. Просто трябва да показвам, че тук има куче. Ужасно скучна сутрин! Истинско щастие е, че сега се намери какво да върша. При нас ли идвате? Надявам се да е така. Ужасно е скучно. Бих се радвал да си поговорим.“

— Здравей, стари приятелю — поздравих го аз и му махнах с ръка.

Той протегна врат през пръчките на оградата и ни подуши с подозрение, после леко замаха с опашка и излая кратко няколко пъти.

„Не ни представиха както би трябвало, разбира се! Но виждам, че знаете как да се отнасяте с мен.“

— Добро момче — похвалих го аз. „Джаф“ — излая дружелюбно териерът.

— Е, Поаро? — обърнах се аз към приятеля си, след като приключих разговора с кучето.

На лицето му бе изписано странно изражение, което не можех да разгадая напълно. Нещо, подобно на съзнателно потиснато вълнение, като че ли му подхождаше най-много като определение.

— Инцидентът с топката на кучето — измърмори той. — Е, поне намерихме кучето.

„Джаф“ — намеси се отново нашият нов приятел, после седна, прозя се широко и ни погледна с надежда.

— А сега накъде? — попитах аз. Кучето май зададе същия въпрос.

— Parbleu^[2] — господата… Кои са… Господата Гейблър и Стречър.

— Така е написано — съгласих се аз.

Обърнахме се и тръгнахме обратно, а новият ни четириног приятел ни изпрати с неколкократно разочаровано излайване.

Кантората на Гейблър и Стречър се намираше на площада. Влязохме в мрачна стая, където ни посрещна млада жена с мътни очи, на която й личеше, че има трета сливица.

— Добро утро — поздрави я любезно Поаро.

В момента жената говореше по телефона, но посочи един стол и Поаро седна. Аз намерих друг и го придърпах напред.

— Сигурна съм, че не мога да ви отговоря — говореше тя апатично в слушалката. — Не, не зная каква би могла да бъде цената… Моля? О, има вода, струва ми се, но, разбира се, не съм напълно сигурна. Много съжалявам, убедена съм… Не, той не е тук… Не, не мога да ви кажа… Да, разбира се, че ще го попитам… Да… 8135? Боя се, че не успях да го запиша. О… 8935… 39… О, 5135… Да, ще му предам да ви се обади… след шест… О, извинете, преди шест… Много ви благодаря.

Затвори телефона, записа 5319 в тефтерчето си и погледна въпросително, но без интерес към Поаро.

Той бързо започна:

— Видях, че се продава една къща в края на града. Мисля, че се казва Литългрийн Хаус.

— Моля?

— Къща, която се продава или се дава под наем — повтори Поаро бавно и отчетливо. — Литългрийн Хаус.

— О, Литългрийн Хаус — отговори разсеяно младата жена. — Литългрийн Хаус ли казахте?

— Да, точно така казах.

— Литългрийн Хаус — изрече младата жена, което очевидно й струваше неимоверни умствени усилия. — Предполагам, че мистър Гейблър знае за нея.

— Мога ли да го видя?

— Няма го — отговори младата жена с лек оттенък на задоволство, сякаш казваше: „Не ме интересува“.

— Знаете ли кога ще се върне?

— Не — отвърна младата жена.

— Нали разбирате, че търся къща в този район? — продължи Поаро.

— О, да — съгласи се незаинтересовано жената.

— Струва ми се, че Литългрийн Хаус е точно това, което търся. Бихте ли ми съобщили някои подробности?

— Подробности? — изненада се младата жена.

— Подробности за Литългрийн Хаус.

Тя неохотно отвори едно чекмедже и извади измачкана папка с документи.

После се провикна:

— Джон!

От ъгъла дългунест младеж вдигна глава и погледна към нея.

— Да, мис.

— Разполагаме ли с някакви подробности за… как казахте?

— Литългрийн Хаус — произнесе отчетливо Поаро.

— Тук имате голяма обява — отбелязах аз и посочих към стената.

Тя ме погледна студено. Не е справедливо да се играе двама срещу един, като че ли си помисли тя, и повика подкрепление.

— Ти нищо не знаеш за Литългрийн Хаус, нали, Джон?

— Не, мис. Всичко трябва да е в папката.

— Съжалявам — отвърна младата жена, но изражението на лицето й говореше обратното. — Предполагам, че сме разпратили всички подробности.

— C’est dommage^[3].

— Моля?

— Жалко.

— Предлагаме една хубава къщичка в Хемел Енд, с две спални и хол.

Говореше без ентусиазъм, но като човек, който иска да изпълни задълженията си към работодателя.

— Не, благодаря.

— Самостоятелна е и има малка оранжерия. Мога да ви дам подробности за нея.

— Не, благодаря. Бих желал да разбера какъв е наемът за Литългрийн Хаус.

— Не се дава под наем — отговори тя, като изостави позата си на пълна незаинтересованост относно Литългрийн Хаус за сметка на удоволствието да отбележи точка. — Продава се.

— На обявата пише: „Дава се под наем или се продава“.

— Не зная каква е обявата, но къщата е само за продан.

В този момент от битката вратата се отвори и в стаята влезе забързано мъж на средна възраст с побеляла коса. Огледа ни с войнствен блясък в очите. После въпросително повдигна вежди към служителката си.

— Мистър Гейблър — представи го жената.

Той отвори със замах вратата към кабинета си.

— Заповядайте тук, господа — покани ни той. Посочи ни с широк жест столове и се настани зад голямото си бюро.

— А сега с какво мога да ви бъда полезен?

— Искам да науча някои подробности за Литългрийн Хаус… — започна отново настойчиво Поаро, но не довърши, защото мистър Гейблър го прекъсна.

— А! Литългрийн Хаус — това се казва имот! Много е изгодно! Току-що го обявиха за продан. Ще ви кажа, господа, че рядко къща от такава класа се предлага на тази цена. Вкусовете се промениха. На хората им дойде до гуша от новите, построени как да е къщи. Искат нещо солидно. Хубави, стабилни сгради. Прекрасен имот, има собствен облик, собствена атмосфера. В стил, характерен за XVIII век. Отговаря на днешните предпочитания на хората към къщи от определени епохи, ако разбирате какво имам предвид. А, да, Литългрийн Хаус няма да се задържи дълго на пазара. Ще я грабнат, ще я грабнат! Миналата събота дойде да я разгледа един член на Парламента. Толкова му хареса, че отново ще дойде през почивните дни. Има и някакъв господин от фондовата борса. Хората търсят тишина, когато идват в провинцията. Да са далеч от главните пътища. Това място е много подходящо и привлича клиенти от класа. Да, къщата притежава класа! Трябва да признаете, че в онези дни са знаели как да строят за изискани господа. Наистина Литългрийн Хаус няма да се задържи дълго в нашите папки.

Мистър Гейблър, който, както ми се стори, живееше много щастливо, съчетавайки името^[4] с професията си, спря, за да си поеме дъх.

— През последните години често ли са се сменяли собствениците и? — попита Поаро.

— Напротив. Семейство Аръндел я притежаваше повече от петдесет години. Дами от старата школа винаги много са ги уважавали в града.

Той скочи, отвори вратата и се провикна:

— Подробностите за Литългрийн Хаус, мис Дженкиис. Бързо, моля! — И се върна на бюрото си.

— Търся къща горе-долу на такова разстояние от Лондон — обясни Поаро. — В провинцията, но не в глухата провинция, ако ме разбирате…

— Напълно… напълно. В отдалечената провинция не е толкова хубаво. На слугите не им харесва. Тук ще имате предимствата на провинцията без недостатъците й.

Мис Дженкинс нахълта с написан на машина лист хартия, който постави пред работодателя си, и той я освободи с кимване.

— Ето — каза мистър Гейблър и зачете бързо и обиграно. — Сериозна къща: четири гостни, осем спални, обичайните сервизни помещения, удобна кухня с килер, обширни пристройки, конюшня и други. Централно водоснабдяване, стара градина, лесна за поддържане, около три акра, две беседки и така нататък. Цена — около 2850 лири.

— Ще ми дадете ли разрешително за разглеждане?

— Разбира се, скъпи господине — и мистър Гейблър започна да пише енергично. — Вашето име и адрес?

За моя изненада Поаро се представи като мистър Пароти.

— Имаме още един-два имота, които биха ни заинтересували — продължи мистър Гейблър.

Поаро му позволи да даде някои обяснения, после попита:

— По всяко време ли мога да разгледам Литългрийн Хаус?

— Разбира се, уважаеми господине. В къщата има прислуга. Може би за по-сигурно ще трябва да позвъни по телефона. Веднага ли възнамерявате да отидете? Или следобед?

— Може би следобед ще бъде по-добре.

— Разбира се, разбира се. Ще позвъня и ще предупредя да ви очакват около два, а? Удобно ли ви е?

— Да. Благодаря ви. Струва ми се, споменахте, че собственичка на къщата е някоя си мис Аръндел?

— Лосън. Мис Лосън. Така се казва настоящата собственичка. Мис Аръндел, съжалявам, че трябва да го кажа, почина неотдавна. Ето защо имотът се продава. И мога да ви уверя, че ще бъдете впечатлен. Не се съмнявам. Само между нас да си остане, ако предложите приемлива цена, ще направя всичко, за да ускоря нещата. Както вече ви споменах, има двама кандидати и няма да се изненадам, ако скоро получа предложение от единия или от другия. Виждате ли, всеки от тях знае, че съществува конкурент. А без съмнение съперничеството стимулира. Ха, ха! Не бих искал да се разочаровате.

— Разбирам, че мис Лосън няма търпение да я продаде.

Мистър Гейблър сниши тайнствено глас.

— Точно така. Къщата, е по-голяма, отколкото е нужно на една самотна жена на средна възраст. Иска да се освободи от имота и да си купи жилище в Лондон. Напълно разбираемо е. Ето защо имотът се продава на невероятно ниска цена.

— Тя сигурно е готова да приеме предложение?

— Такава е идеята, сър. Направете го и нещата ще тръгнат от само себе си. Уверявам ви, че няма да е трудно да се споразумеете за цена, близка до тази, която ви посочих. Невероятна е! В днешно време да се построи подобна къща би струвало около шест хиляди, да не говорим за земята и скъпата фасада.

— Мис Аръндел е починала внезапно, така ли?

— О, не бих казал. Годините си казват думата. Наскоро навърши седемдесет, пък и боледува от доста време. Беше последната от семейството. Може би сте чули нещо за тях?

— Познавам някои хора със същото име, които имат роднини в тази част на страната. Предполагам, че са от същата фамилия.

— Твърде вероятно. Бяха четири сестри. Едната се омъжи доста късно, а другите останаха да живеят тук. Дами от старата школа. Мис Емили бе последната от тях. Ползваше се с много голям авторитет в града.

Той се надвеси напред и подаде разрешителното на Поаро.

— Нали ще се отбиете пак, за да ми кажете какво мислите? Е, разбира се, сигурно тук-там ще има нужда от модернизиране. Може да се очаква, но аз винаги казвам: „Какво са една-две бани? Лесно се правят!“

Тръгнахме си и последното нещо, което чухме, бе вялият глас на мис Дженкинс:

— Мисис Самюълс се обади, сър. Би искала да й позвъните — Н-5391.

Доколкото си спомням, това не бе нито номерът, който мис Дженкинс записа в бележника си, нито номерът, който й съобщиха по телефона.

Бях убеден, че така мис Дженкинс си отмъщаваше, защото я бяха принудили да намери документите на Литългрийн Хаус.