Агата Кристи
Безмълвният свидетел (22)

Двайсет и втора глава
Жената на стълбите

На другата сутрин донесоха на ръка една бележка. Беше написана с необработен и несигурен почерк, наклонен леко надясно.

Скъпи мосю Поаро,

Разбрах от Елън, че вчера сте били в Литългрийн Хаус. Ще ви бъда задължена, ако днес намерите време да ме посетите.

Искрено ваша,

Вилхелмина Лосън

— Значи тя е тук? — изненадах се аз.

— Да.

— Чудя се защо ли е дошла?

— Едва ли е поради някаква зловеща причина — усмихна се Поаро. — В крайна сметка, къщата е нейна.

— Да, така е, разбира се. Знаете ли, Поаро, коя е най-лошата страна на тази ваша игра? Това, че всяко дребно нещо, което някой направи, предизвиква най-зловещи предположения.

— Вярно е, че ви внуших мотото си „подозирай всеки“.

— Все още ли мислите по този начин?

— Не, за мен нещата се сведоха до следното. Подозирам един конкретен човек.

— Кой?

— Мисля, че след като в момента имам само подозрения, а не конкретни доказателства, трябва сам да направите изводите си, Хейстингс. И не пренебрегвайте психологията. Тя е много важна. Характерът на убиеца, който определя поведението му при убийството. Това е съществено за разкриване на престъплението.

— Не мога да преценявам характера на убиеца, ако не зная кой е той!

— Не, не. Не разбрахте какво ви казах току-що. Ако помислите добре какъв характер е необходим, за да се извърши убийството, ще откриете кой би могъл да бъде убиецът!

— Наистина ли знаете, Поаро? — попитах аз с любопитство.

— Не твърдя, че зная, защото нямам доказателства. Следователно засега не мога да ви кажа нищо повече. Но съм сигурен, приятелю, че го открих чрез разсъжденията си.

— Е — засмях се аз, — дано той не ви изпревари! Би било трагедия!

Поаро сякаш се стъписа. Не прие думите ми на шега и промърмори:

— Прав сте. Би следвало да внимавам, много да внимавам.

— Трябва да носите ризница подкачих го аз. — И да си наемете дегустатор, за да не ви отровят. Всъщност нужна ви е непрекъсната въоръжена охрана, която да ви пази.

— Мерси, Хейстингс, но ще разчитам на собствените си способности.

После написа бележка на мис Лосън, в която я уведоми, че ще я посети в Литългрийн Хаус в единайсет часа.

Закусихме и се разходихме по площада. Беше около десет и петнайсет. Утрото бе горещо и тихо.

Бях се загледал във витрината на един антикварен магазин, на която бяха подредени няколко красиви стола в стил Хепълуайт, когато някой силно и много болезнено ме ръгна в ребрата. Чух остър и пронизителен глас да казва: „Здравейте!“

Извърнах се рязко и се озовах лице в лице с мис Пибоди. В ръката си държеше голям чадър с остър връх (инструмента, с който ме атакува).

Очевидно съвсем не я беше грижа за болката, която ми причини, защото възкликна с доволен глас:

— Ха! Сигурна бях, че сте вие. Рядко бъркам.

— Ъъъ… Добро утро. С какво мога да ви бъда полезен? — попитах студено аз.

— Можете да ми кажете докъде стигна с книгата си вашият приятел? Тази за живота на генерал Аръндел.

— Още не е започнал да я пише — отговорих аз. Мис Пибоди замълча за момент, а после доволно се разсмя и се разтресе като желе.

— Не мисля, че някога ще започне да я пише — отбеляза тя, когато смехът й утихна.

— Значи сте разбрали нашата малка измама? — усмихнах се аз.

— За каква ме мислите, за глупачка ли? — попита мис Пибоди. — Бързо се досетих какво цели вашият хитър приятел. Искаше да ме накара да говоря. Е, аз нямах нищо против. Обичам да говоря. Трудно е в днешно време да намериш някой да те изслуша. През онзи следобед доста се забавлявах. И за какво става дума, а? — стрелна ме лукаво с очи тя. — За какво?

Докато се колебаех как точно да й отговоря, се появи Поаро. Той й се поклони много почтително.

— Добро утро, мадмоазел. Очарован съм да ви видя.

— Добро утро — отвърна мис Пибоди. — Кой сте тази сутрин, Пароти или Поаро, а?

— Много бързо успяхте да ме разкриете — усмихна се Поаро.

— Нямаше какво толкова да разкривам. Не са много хората като вас, нали? Не зная дали това е хубаво или лошо. Трудно ми е да преценя.

— Мадмоазел, предпочитам да бъда единствен.

— Е, вие си знаете — отбеляза сухо мис Пибоди. — Мистър Поаро, в онзи следобед аз ви разказах всички клюки, които искахте да чуете. Сега е мой ред да задавам въпроси. Какво става? А? Какво става?

— Не ме ли питате нещо, на което вече знаете отговора?

— Едва ли — погледна го съсредоточено тя. — Завещанието ли поражда някакви съмнения? Или е нещо друго? Май се каните да изровите Емили, а?

Поаро не й отговори.

Мис Пибоди поклати бавно и замислено глава, сякаш бе получила отговор на въпросите си.

— Често се питам — продължи тя някак несвързано, — как ли би се чувствал човек… Когато четях вестници, понякога се чудех дали ще се случи някой от Маркет Бейзинг да бъде изровен… Не съм и помислила, че може да бъде Емили Аръндел… — тя рязко вдигна очи към Поаро. В погледа й се четеше въпрос. — Знаете ли, не би й харесало. Предполагам, че сте мислили за това?

— Да, мислил съм.

— Сигурно е така, вие не сте глупак. А и не смятам, че сте прекалено нахален.

— Благодаря ви, мадмоазел — поклони й се Поаро.

— Повечето хора не биха си го помислили, като ви гледат мустаците. Защо имате такива мустаци? Харесват ли ви?

Напуши ме смях и се обърнах, за да не ме види Поаро.

— За съжаление в Англия култът към мустаците се пренебрегва — каза Поаро и скришом поглади с ръка косматата украса на лицето си.

— О! Разбирам. Странно — продължи мис Пибоди. — Познавах една жена, която имаше гуша и се гордееше с нея. Не е за вярване, но е истина. Е, казвам само, че е истински късмет, ако човек е доволен от това, с което Господ го е дарил. Обикновено е обратно — тя поклати глава и въздъхна. — Никога не съм предполагала, че тук може да стане убийство. — Тя отново погледна въпросително към Поаро. — Кой от тях го е направил?

— Трябва ли да ви го съобщя на висок глас тук, на улицата?

— Отговорът ви вероятно означава, че не знаете. Или пък знаете? Е, лоша кръв… Лоша кръв. Бих искала да разбера дали онази Варли е отровила мъжа си или не. Важно е.

— Вярвате ли в наследствеността?

— Мисля, че е бил Таниос — рязко отвърна тя. — Чужденец. За жалост невинаги излиза така, както си мисли човек… Е, аз ще тръгвам. Виждам, че не възнамерявате да ми кажете нещо… За кого работите, между другото?

— Работя за мъртвата, мадмоазел — съобщи важно Поаро.

Със съжаление трябва да отбележа, че мис Пибоди силно се изсмя, като чу думите му. Обаче бързо се овладя и обясни:

— Извинете ме. Прозвучахте ми точно като Изабел Трип. Каква ужасна жена! Но мисля, че Джулия е още по-лоша. Толкова е вдетинена. Никога не съм разбирала жените, които се обличат като млади момичета. Е, довиждане. Видяхте ли се с доктор Грейнджър?

— Мадмоазел, имам да уреждам сметки с вас. Вие сте издали тайната ми.

Мис Пибоди се изсмя гърлено.

— Мъжете са наивни! Той така се беше вързал на лъжите, които сте му наприказвали. Как се ядоса, когато му обясних. Излетя вбесен. Тръгна да ви търси.

— Намери ме снощи.

— О! Как бих искала да съм там.

— И аз бих искал, мадмоазел — каза галантно Поаро.

Мис Пибоди се разсмя и се накани да си тръгва. Погледна през рамо към мен.

— Довиждане, млади човече. Не купувайте тези столове. Фалшиви са — и тя се отдалечи, хихикайки.

— Много умна възрастна жена — отбеляза Поаро.

— Въпреки че не се възхити на мустаците ви?

— Вкусът е едно, а умът друго — отвърна ми студено Поаро.

Влязохме в магазина, за да го разгледаме, и прекарахме вътре двайсет приятни минути. Излязохме, без да си купим нищо, и тръгнахме към Литългрийн Хаус.

Отвори ни Елън и ни поведе към гостната. Лицето й бе по-зачервено от обикновено. По стълбите се чуха стъпки и в стаята влезе мис Лосън. Беше задъхана и изглеждаше разтревожена. Косата й беше прибрана с копринена кърпа.

— Надявам се, че ще ме извините за вида, мосю Поаро. Разчиствах някои от шкафовете. Пълни са с толкова неща. Боя се, че възрастните хора са склонни да пазят какво ли не. И бедната мис Аръндел не правеше изключение. Косата ми се напраши. Знаете ли, странни вещи събират хората. Можете ли да си представите, намерих две дузини несесерчета с игли, две дузини.

— Искате да кажете, че мис Аръндел си е купила две дузини несесерчета с игли?

— Да, прибрала ги е и ги е забравила. Разбира се, иглите вече са ръждясали. Колко жалко! Подаряваше ги на прислугата за Коледа.

— Значи е забравяла, така ли?

— О, да. Особено, когато прибереше нещо. Знаете ли, подобно на кучето с кокала. Забута го някъде и го забрави. Често й казвах: „Само да не го забутате както кучето кокала.“

Тя се засмя, после изведнъж започна да киха и извади от джоба си малка носна кърпа.

— О, Господи! — възкликна през сълзи тя. — Толкова е неприлично да се смея тук.

— Много сте чувствителна — отбеляза Поаро. — Много дълбоко преживявате нещата.

— И майка ми твърдеше същото, мосю Поаро. „Всичко си слагаш на сърцето, Мини“ — ми казваше тя. Прекалената чувствителност, мосю Поаро, е голям недостатък. Особено когато човек трябва сам да си изкарва прехраната.

— Да, наистина, но това вече е минало. Сега сама сте си господарка. Можете да се забавлявате, да пътувате. Няма да имате абсолютно никакви тревоги или притеснения.

— Струва ми се, че сте прав — отговори колебливо мис Лосън.

— Разбира се, че е така. След като ми казахте, че мис Аръндел е забравяла, ми стана ясно защо писмото й до мен се е забавило толкова дълго.

Той обясни при какви обстоятелства е било намерено писмото. На бузите на мис Лосън се появиха червени петна и тя рязко заяви:

— Елън трябваше да ми каже! Да изпрати писмото, без да ми спомене нито една дума. Каква наглост! Трябваше първо да се посъветва с мен. Такава наглост! Да не ме уведоми. Срамота!

— О, уважаема госпожо, сигурен съм, че е направено с добри намерения.

— Е, аз пък смятам, че е много странно. Много странно. Слугите понякога вършат подобни неща. Елън е трябвало да си спомни, че сега аз съм господарката на дома — и тя важно се изпъчи.

— Елън е била много привързана към господарката си, нали? — попита Поаро.

— О, съгласна съм, че няма смисъл да се вдига шум, след като вече се е случило. Но все пак мисля, че Елън не е трябвало да върши нещо, без първо да попита — червенината на бузите й стана още по-силна.

Поаро помълча малко, а после отбеляза:

— Пожелахте да се срещнем днес. С какво мога да ви бъда полезен?

Гневът на мис Лосън изчезна така бързо, както се бе появил. Отново доби разтревожен вид и заговори объркано:

— Ами, знаете ли, чудех се… Да ви кажа право, мосю Поаро, пристигнах тук вчера и, разбира се, Елън ми съобщи, че сте идвали и се зачудих… Ами, не ми споменахте, че ще идвате… Стори ми се странно, защото не виждам…

— Не виждате каква работа имам тук — довърши вместо нея Поаро.

— Аз… ами… точно така. Не виждам — тя го погледна смутено, но настоятелно.

— Трябва да си призная нещо — отвърна Поаро. — Боя се, че ви заблудих. Вие предположихте, че писмото, което получих от мис Аръндел, се отнася за малката сума пари, взета най-вероятно от мистър Чарлз Аръндел.

Мис Лосън кимна.

— Но, виждате ли, в случая не е така… Всъщност за първи път чух за откраднатите пари от вас… Мис Аръндел ми писа по повод на злополуката си.

— Злополуката?

— Да, разбрах, че е паднала по стълбите.

— О, да… да… — Мис Лосън изглеждаше объркана. Погледна недоумяващо към Поаро и продължи: — Но… Съжалявам… Глупаво е от моя страна… Но защо е трябвало да ви пише? Разбирам… Всъщност струва ми се, вие споменахте… че сте детектив. Не сте… лекар. Нито пък човек, който лекува чрез вяра и молитва.

— Не. Не съм нито лекар, нито лечител. Но, както и лекарите, понякога се занимавам с така наречената смърт при злополука.

— Смърт при злополука?

— Да, с така наречената смърт при злополука. Наистина мис Аръндел не е умряла, когато е паднала, но е могло да се случи.

— О, Боже! И докторът каза така, но аз не разбирам…

Мис Лосън изглеждаше много объркана.

— Предполагаше се, че причината за злополуката е била топката на малкия Боб, нали?

— Да, да, така беше. Топката на Боб.

— Не е била топката на Боб.

— Но, извинете ме, мосю Поаро, аз я видях с очите си, когато всички изтичахме по стълбите.

— Да, сигурно сте я видели. Но тя не е била причината за злополуката. Причината, мис Лосън, е било едно въженце с тъмен цвят, опънато на трийсет сантиметра от пода в горния край на стълбите.

— Но… но едно куче не би могло…

— Точно така — бързо отвърна Поаро. — Едно куче не би могло да го направи, защото не е достатъчно интелигентно, или, ако повече ви харесва, не е толкова злонамерено… Човешко същество е сложило въженцето…

Мис Лосън бе станала мъртвешки бледа. Тя вдигна трепереща ръка към лицето си и промълви:

— О, мосю Поаро… Не мога да повярвам… Не искате да кажете… Но то е ужасно… наистина ужасно. Имате предвид, че е било направено нарочно?

— Да, било е направено нарочно.

— Но това е отвратително! То е почти… почти като убийство.

— Ако планът бе успял, щеше да бъде убийство. Съвсем преднамерено убийство.

Мис Лосън извика с писклив глас. Поаро продължи важно:

— В перваза е бил забит пирон, за да се върже въженцето. Пиронът е бил боядисан, за да не се забелязва. Кажете ми, не си ли спомняте да сте усетили миризма на боя, без да знаете откъде идва?

Мис Лосън отново изписка.

— О! Колко странно! Само като си помисля! Ама, разбира се! Но никога не съм и помисляла… не съм и сънувала… А как ли бих могла? И все пак тогава ми се стори необичайно.

Поаро се наведе напред.

— Значи… Можете да ни помогнете, мадмоазел. Отново можете да ни помогнете. C’est epatant^[1]!

— Като си помисли човек от какво е била. О! Ами, че то всичко съвпада.

— Кажете ми, моля ви, вие сте усетили миризма на боя, така ли?

— Да. Разбира се, не знаех от какво е. Помислих си, Боже мой, че е от боя, но повече приличаше на препарат за почистване на пода. А после реших, че сигурно си въобразявам.

— Кога беше това?

— Чакайте да си помисля… Кога ли беше?

— Не беше ли през великденските празници, когато къщата е била пълна с гости?

— Да, тогава беше… Но се опитвам да си спомня в кой ден… Не беше в неделя. Не, не беше и във вторник, деня, когато доктор Доналдсън дойде на вечеря. А в сряда всички си тръгнаха. Но, разбира се, че беше в понеделник. Лежах будна и бях доста разтревожена. Винаги съм смятала, че понеделникът след Великден е тежък ден. Студеното говеждо за вечеря едва стигна и се боях, че мис Аръндел ще се ядоса. Виждате ли, поръчах в събота месото и сигурно трябваше да поискам два килограма и половина, но си помислих, че два ще са достатъчни. Мис Аръндел бе много строга, когато нещо не стигаше… Беше много гостоприемна… — Мис Лосън замълча, за да си поеме дъх, и продължи: — И така, лежах и се чудех дали на сутринта тя ще спомене нещо, а си мислех и за разни други неща. Точно когато се унасях, някакъв шум ме разбуди, беше нещо като стържене или почукване. Седнах в леглото и усетих някаква миризма. Винаги съм се страхувала от пожари. Понякога по два-три пъти през нощта ми се струва, че усещам миризма на дим. Ужасно е човек да бъде хванат в капан от огъня, нали? Така или иначе усетих миризма, и то доста силна, но не беше на пушек или нещо подобно. Казах си, че по-скоро мирише на боя или на препарат за почистване на пода. Но откъде би могла да идва подобна миризма посред нощ? Беше много силна и аз дълго я усещах. После в огледалото видях нея…

— Видяхте нея? Кого видяхте?

— В огледалото на тоалетката. Знаете ли, много е удобно. Винаги оставям, вратата на стаята си леко открехната, за да чуя мис Аръндел, ако ме повика, а и да мога да я видя, ако тръгне да слиза по стълбите. В коридора постоянно свети лампа. Ето защо я видях. Беше клекнала на стъпалото. Тереза, искам да кажа. Бе на третото стъпало, надвесена над нещо. Точно си помислих: „Колко странно, дали не й е зле“, когато тя се изправи и си тръгна. Предположих, че се е подхлъзнала. Или пък навярно се беше навела, за да вдигне нещо. Но оттогава не съм се сещала за тази случка.

— Почукването, което ви е разбудило, може да е било от забиването на пирона — промърмори Поаро.

— Да, предполагам. Но, мосю Поаро, колко ужасно, колко ужасно! Винаги съм смятала, че Тереза е малко буйна, но да направи подобно нещо…

— Сигурна ли сте, че е била Тереза?

— Боже мой, да.

— Не е ли могла да бъде например мисис Таниос или някоя от прислужничките?

— О, не. Беше Тереза. — Мис Лосън поклати глава и измърмори няколко пъти: — О, Боже! О, Боже!

Поаро се бе втренчил в нея, но изражението му не издаваше какви мисли се въртят в главата му.

— Ще разрешите ли — подхвана ненадейно той — да проведем един експеримент? Нека да се качим горе и да се опитаме да възстановим сцената.

— Да я възстановим? О, наистина… Не зная… Искам да кажа, че не виждам…

— Аз ще ви покажа — прекъсна властно съмненията й Поаро.

Малко притеснена, мис Лосън се заизкачва по стълбите.

— Надявам се, че стаята ми е разтребена. Има толкова неща да се правят… — продължи несвързано тя.

Стаята наистина беше затрупана с най-различни вещи очевидно в резултат от разчистването на шкафовете. С присъщата си обърканост мис Лосън все пак успя да посочи къде точно се е намирала и Поаро можа сам да се увери, че част от стълбището се вижда в огледалото на тоалетката.

— А сега, мадмоазел — предложи той, — ще бъдете ли така добра да излезете на стълбите и да повторите движенията, които сте видели.

Като продължи да си мърмори: „О, Боже!“, мис Лосън излезе от стаята. Поаро я наблюдаваше отвътре.

Когато сценката приключи, той излезе в коридора и попита коя лампа свети през нощта.

— Ето тази тук. Точно пред спалнята на мис Аръндел.

Поаро се пресегна, отвъртя крушката и я разгледа.

— Виждам, че е четирийсет вата. Не е много силна.

— Не, само колкото в коридора да не е тъмно.

Поаро се върна към стълбището.

— Ще ме извините, мадмоазел, но при тази слаба крушка и начина, по който пада сянката, едва ли сте могли да видите достатъчно ясно. Напълно ли сте сигурна, че е била мис Тереза Аръндел, а не някаква женска фигура, облечена в халат?

Мис Лосън се възмути.

— Не, мосю Поаро. Напълно съм сигурна! Мисля, че достатъчно добре познавам Тереза. Беше облечена в тъмния си халат и носеше голямата блестяща брошка с инициалите й. Видях всичко съвсем ясно.

— Значи няма съмнение. Видели сте инициалите.

— Да, Т. А. Добре познавам тази брошка. Тереза често си я слага. О, да, мога да се закълна, че беше Тереза. И ще го направя, ако потрябва!

Последните й думи прозвучаха твърдо и решително, което бе доста необичайно за нея.

Поаро я погледна. В очите му отново се появи нещо, което беше трудно за разгадаване. Сякаш правеше последните си преценки преди наближаващия край.

— Ще се закълнете, така ли? — попита той.

— Ако… ако… е необходимо. Но предполагам… Ще бъде ли необходимо?

Поаро отново я погледна преценяващо.

— Ще зависи от резултата след ексхумацията — отвърна той.

— Екс… ексхумация?

Поаро протегна ръка, за да задържи мис Лосън, която от вълнение щеше да се изтърколи надолу с главата по стълбите.

— Вероятно ще се наложи ексхумация.

— О! Колко неприятно. Сигурна съм, че роднините й остро ще възразят срещу подобна идея. Много остро!

— Може би ще го направят.

— Убедена съм, че няма да позволят!

— Но ако има заповед на Министерството на вътрешните работи?

— Но, мосю Поаро, защо? Искам да кажа, че няма…

— Няма какво?

— Че няма нищо нередно.

— Мислите ли?

— Да, да. Не може да има! Ако вземем предвид, че докторът и сестрата…

— Не се разстройвате — опита се да я успокои Поаро.

— О! Не мога да не се вълнувам! Бедната мис Аръндел! Но Тереза не беше там, когато тя умря.

— Не, не е била. Заминала си е в понеделника, преди леля й да се разболее, нали?

— Много рано сутринта. Така че, виждате ли, тя не би могла да има нищо общо с това.

— Да се надяваме — каза Поаро.

— О, Боже! — плесна с ръце мис Лосън. — Никога не съм допускала, че може да се случи такова ужасно нещо. Наистина, всичко се обърка.

Поаро си погледна часовника.

— Трябва да тръгваме. Връщаме се в Лондон. А вие, мадмоазел, ще останете ли дълго тук?

— Не… не… Нямам конкретни планове. Всъщност и аз ще се върна днес… Дойдох само за една нощ, за да пооправя някои неща.

— Разбирам. Е, довиждане, мадмоазел. Извинете ме, ако съм ви разстроил.

— О, мосю Поаро. Да ме разстроите? Та аз съм като болна! О, Боже… О, Боже, какъв зъл свят! Какъв ужасен свят!

Поаро прекъсна излиянията й, като решително си подаде ръката за довиждане.

— Напълно сте права. Все още ли сте готова да се закълнете, не сте видели Тереза Аръндел коленичила на стълбите в понеделник през нощта след Великден?

— О, да. Мога да се закълна.

— А можете ли да се закълнете също, че сте видели блестящ ореол около главата на мис Аръндел по време на сеанса?

Мис Лосън зяпна.

— О, мосю Поаро, не… не се шегувайте с тези неща.

— Не се шегувам. Напълно съм сериозен.

— Не беше точно ореол — важно отвърна мис Лосън, — а само нещо подобно. Приличаше на светеща лента. Струва ми се, че бе започнало да се оформя като лице.

— Изключително интересно. Au revoir^[2], мадмоазел, и моля ви, запазете разговора ни в тайна.

— О, разбира се, разбира се. Не бих си и помислила да постъпя по друг начин…

Последното, което видяхме, беше глуповатото лице на мис Лосън, гледаща след нас от входната врата.