Агата Кристи
Безмълвният свидетел (3)

Трета глава
Инцидентът

Беше вторник следобед. Страничната врата към градината бе отворена. На прага стоеше мис Аръндел и подхвърляше топката на Боб по пътеката. Териерът се спускаше след нея.

— За последен път, Боб — каза. — Един хубав спринт.

Топката се затъркаля по земята и кучето се втурна след нея с все сила.

Върна я при краката на господарката си. Тя се наведе, взе я и влезе в къщата. Боб я последва. Мис Аръндел затвори вратата, отиде в дневната и прибра топката в чекмеджето. Териерът вървеше по петите й.

Мис Аръндел погледна към часовника на поставката над камината. Беше шест и половина.

— Мисля да почина малко преди вечеря, Боб.

Изкачи се по стълбите до спалнята си. Боб я придружи. Облегна се на голямото легло, застлано с кретон, и въздъхна. Кучето се настани в краката й. Доволна бе, че е вторник и гостите й щяха да си тръгнат на другия ден. През почивните дни не научи нещо, което да не бе чувала досега. По-скоро й беше неприятно, че не й позволиха да забрави това, което знаеше.

Каза си: „Мисля, че остарявам…“ А после с лека изненада се сети: „Та аз съм стара…“

Полежа половин час със затворени очи, докато застаряващата домашна прислужничка Елън й донесе гореща вода. Стана, за да се приготви за вечеря.

Тази вечер с тях щеше да бъде и доктор Доналдсън. Искаше й се да го изучи по-отблизо. Все още й изглеждаше невероятно, че ексцентричната Тереза възнамерява да се омъжи за този доста скован и педантичен млад мъж. А също й се струваше странно, че скованият и педантичен млад мъж желае да се ожени за Тереза.

С напредването на вечерта обаче нямаше чувството, че опознава доктор Доналдсън по-добре. Беше много любезен, много официален и, според нея, ужасно скучен. Помисли си, че оценката на мис Пибоди е съвсем вярна. През ума й се стрелна мисълта: „По наше време имаше по-свестни мъже.“

Доктор Доналдсън не стоя до късно. Тръгна си в десет часа. След като той се сбогува, Емили Аръндел заяви, че отива да си легне. Качи се горе, а младите й роднини я последваха. Тази вечер всички те изглеждаха някак покорни. Мис Лосън остана долу, за да изпълни задълженията си — да пусне Боб да се разходи, да загаси огъня, да заключи и да навие килимчето пред камината, за да не се запали.

След около пет минути влезе в стаята на работодателката си. Беше останала без дъх.

— Мисля, че донесох всичко — започна тя и постави на леглото прежда, торбичка за ръкоделие и една книга от библиотеката. — Надявам се, че книгата ще ви хареса. Библиотекарката каза, че няма нито една от списъка, който дадохте, но е сигурна, че тази ще ви допадне.

— Това момиче е глупачка — възмути се Емили Аръндел. — Не съм срещала човек с по-лош вкус от нейния, що се отнася до книгите.

— О, Боже! Съжалявам… Може би трябваше…

— Глупости, вината не е твоя — успокои я Емили Аръндел. — Надявам се, че си прекарала добре днешния следобед.

Лицето на мис Лосън се проясни. Изглеждаше възбудена и подмладена.

— О, да. Много ви благодаря. Толкова мило от ваша страна, че ме освободихте. Беше изключително интересно. Използвахме „Планшет“^[1] и наистина… изписаха се страшно любопитни неща. Имаше редица съобщения… Разбира се, не бе съвсем като другите сеанси… Джулия Трип е имала много успешни контакти с духовете. Съобщения от онези, които са преминали в отвъдното. Това… това наистина кара човек да се чувства безкрайно благодарен, че има тази възможност…

— Само да не те чуе викарият — каза с лека усмивка мис Аръндел.

— О! Но, мис Аръндел, наистина съм убедена… съвсем убедена, че няма нищо нередно. Само ако скъпият мистър Лонсдейл искаше да проучи въпроса. Струва ми се толкова тесногръдо да се заклейми нещо, с което дори не си запознат. Джулия и Изабел Трип са истински спиритистки.

— Прекалено спиритични, за да са живи — отбеляза мис Аръндел.

Джулия и Изабел Трип не я вълнуваха особено. Намираше дрехите им за смешни, вегетарианството им за абсурдно, а обноските им за превзети. Жени без потекло, без корени — всъщност без възпитание! Но прямотата им я забавляваше и тъй като бе с добро сърце, не лишаваше бедната Мини от удоволствието, което й носеше тяхното приятелство.

Бедната Мини! Емили Аръндел погледна компаньонката си с чувство на привързаност и задоволство. При нея бяха работили много от онези жени на средна възраст, всичките едни и същи — мили, шумни, раболепни и почти напълно безмозъчни.

Тази вечер Мини наистина изглеждаше доста възбудена. Очите й блестяха. Ходеше безцелно из стаята и пипаше това-онова, без да има и най-малката представа какво прави, а погледът й сияеше.

Мини измърмори доста нервно:

— Аз… Така ми се искаше и вие да бяхте там… Знаете ли, чувствам, че все още не вярвате. Но тази вечер имаше съобщение за… за Е. А., инициалите бяха съвсем отчетливи. Бяха от мъж, който е починал много, много отдавна, от един красив военен. Изабел го видя ясно. Сигурно е бил скъпият генерал Аръндел. Такова хубаво съобщение, изпълнено с толкова любов и утеха. В него се казваше как с търпение може да се постигне всичко.

— Тези чувства са така нетипични за татко — отбеляза мис Аръндел.

— О, но нашите скъпи покойници се променят в отвъдното. Там цари любов и разбирателство. А после на дъсчицата се изписа нещо за ключ, струва ми се, че беше ключът от кабинета му. Възможно ли е?

— Ключът от кабинета му? — Гласът на Емили Аръндел прозвуча рязко и въпросително.

— Предполагам. Помислих си, че може би става дума за важни документи или нещо подобно. Имаше един действителен случай, при който в съобщението се казваше да се търси в определен шкаф и наистина там се откри завещание.

— В кабинета нямаше завещание — отвърна рязко мис Аръндел. После продължи: — Лягай си, Мини. Уморена си. Аз също. Скоро ще поканим сестрите да ни посетят някоя вечер.

— О, ще бъде чудесно! Лека нощ, скъпа. Сигурна ли сте, че всичко си имате? Надявам се, че хората не са ви уморили. Ще кажа на Елън утре добре да проветри дневната и да изтупа завесите. От цигарения дим остава такава лоша миризма. Според мен е много мило от ваша страна, че позволявате на всички да пушат в дневната.

— Трябва да се направят някои отстъпки в името на съвременния начин на живот — каза Емили Аръндел. — Лека нощ, Мини.

След като компаньонката излезе от стаята, мис Аръндел се зачуди дали заниманията на Мини със спиритизъм са за нейно добро. Очите й сякаш щяха да изхвръкнат, изглеждаше толкова възбудена и напрегната.

Емили Аръндел си легна и си помисли, че съобщението за кабинета бе много странно. Усмихна се мрачно, като си спомни за една сцена от преди много години. Намериха ключа чак след смъртта на баща й и когато отключиха кабинета, в него се търкаляха празни бутилки от бренди. Незначителни подробности, които нито Мини Лосън, нито Изабел и Джулия Трип можеха да знаят, и ето защо в края на краищата те караха да мислиш, че има нещо в тези спиритически занимания…

Лежеше в леглото си с балдахин. Не й се спеше. Напоследък все по-трудно заспиваше. Но отклони внимателното предложение на доктор Грейнджър за сънотворни таблетки. Тези таблетки бяха за слабите, за хората, които не можеха да понесат дори болка в пръста или лек зъбобол, или тежестта на една безсънна нощ.

Тя често ставаше и блуждаеше безшумно из къщата, вземаше книга, прокарваше пръсти по орнаментите, преподреждаше цветята във вазите, написваше по някое и друго писмо. В тези часове на нощта имаше чувството, че къщата живее собствен живот. Нощните разходки не й бяха неприятни. Сякаш около нея бродеха духове, духовете на сестрите й Арабела, Матилда и Агнес, на брат й Томас, такъв какъвто беше, преди тази ужасна жена да го обсеби. Дори и духът на генерал Чарлз Лавертън Аръндел, домашния тиранин с очарователни обноски, който крещеше и ругаеше дъщерите си, но те въпреки всичко се гордееха с него и с участието му в потушаването на индийските бунтове и познанията му за света. Какво от това, че имаше дни, в които той бе „не съвсем добре“, както уклончиво се изразяваха дъщерите му?

Мислите й се насочиха към годеника на племенницата й и тя си каза: „Не мисля, че той някога ще започне да пие! Смята се за мъж, а тази вечер пи само вода! Само вода! А аз бях отворила от специалното вино на татко.“

Чарлз обаче добре уважи виното. О! Само ако можеше да се довери на Чарлз. Ако човек не го познаваше…

Мислите й се отклониха… Насочиха се към случките през почивните дни…

Всичко й изглеждаше толкова тревожно…

Опита се да изхвърли тези мисли от главата си.

Не успя.

Надигна се на лакът и в светлината на кандилото, което винаги гореше, погледна колко е часът.

Беше един, а изобщо не й се спеше.

Стана от леглото, обу си пантофите и наметна топлия пеньоар. Реши да слезе долу и да провери сметките за седмицата, за да ги плати на сутринта.

Измъкна се от стаята си и мина по коридора като сянка. Там през цялата нощ светеше малка електрическа крушка.

Застана в горния край на стълбите, протегна ръка към перилата и съвсем неочаквано се подхлъзна. Опита се да се задържи, но не успя, падна и се изтърколи надолу.

Шумът от падането й и викът, който издаде, разтърсиха спящата къща. Отвориха се врати, запалиха се лампи.

Мис Лосън изскочи от стаята си, която се намираше точно до стълбите.

Като ахкаше и охкаше от уплаха тя затропа надолу по стълбите. Един по един се появиха и останалите. Чарлз, в блестящ халат, се прозяваше. Тереза бе загърната в тъмна коприна. Бела носеше морскосиньо кимоно, а на главата й стърчаха ролки.

Зашеметена и объркана, Емили Аръндел лежеше свита. Раменете и глезенът й я боляха. Цялото й тяло тръпнеше от болката. Осъзна, че над нея са се надвесили хора. Тази глупавичка Мини Лосън плачеше и кършеше безсмислено ръце. Тереза я гледаше втренчено с тъмните си очи, а Бела бе застинала с широко отворена уста. Гласът на Чарлз, който сякаш идваше някъде отдалеч…

— Това не е ли проклетата топка на кучето? Сигурно я е оставило тук и тя се е спънала в нея. Виждате ли? Ето я!

После усети, че някой авторитетно се намеси. Разбута хората и коленичи до нея. Пръстите му умело я опипаха.

По тялото й се разля чувство на облекчение. Сега всичко щеше да бъде наред.

Доктор Таниос каза с твърд и сигурен глас:

— Не, нищо няма. Няма счупени кости… Само е натъртена и зашеметена. Естествено изпаднала е в шок. Но е имала късмет, че не се е случило нещо по-лошо.

Помоли другите да се отдръпнат, вдигна я с лекота и я отнесе в спалнята й. Подържа китката й, за да провери пулса, после кимна с глава и изпрати Мини, която продължаваше да плаче и да създава суматоха, да донесе бренди и да стопли вода за грейката.

 

Объркана, стресната и измъчена от болка, в този момент почувства дълбока благодарност към Джейкъб Таниос и облекчение от усещането, че си попаднал в способни ръце. Той вдъхваше такава сигурност, такава увереност, каквато лекарят би трябвало да вдъхва.

Имаше нещо… нещо, което й се изплъзваше… нещо особено тревожно, но за него нямаше да мисли сега. Щеше да изпие това и да заспи, както й казаха.

Но със сигурност нещо липсваше… някой.

О, добре, няма да мисли сега… Раменете я боляха… Изпи до дъно течността в чашата, която й подадоха.

Чу доктор Таниос да казва с толкова успокоителен глас: „Ще се оправи.“

Тя затвори очи.

Събуди се от познат звук, от тих приглушен лай.

Разсъни се веднага.

Боб, ах този немирник! Лаеше отвън пред входната врата, по типичния в подобни случаи начин: „Колко ме е срам, че съм бил навън цялата нощ“. Лаеше раболепно, но упорито, изпълнен с надежда.

Мис Аръндел се заслуша. А, да, всичко беше наред. Чу Мини да слиза долу, за да му отвори. Чу скърцането на входната врата, смутеното тихо мърморене на Мини и безполезните й упреци:

— Ах, ти непослушно малко кученце. Ти, немирен малък Бобси…

После вратата на килера се отвори. Там под масата беше леглото на Боб.

В този момент Емили разбра какво бе онова, което подсъзнателно усещаше, че й убягва в момента на злополуката. Боб. Цялата суматоха, падането й, тичащите хора щяха да бъдат придружени от силния лай на Боб от килера.

Ето какво я тревожеше несъзнателно. Но сега имаше обяснение. Когато са го пуснали предната нощ, Боб безсрамно и умишлено се бе отдал на удоволствия. От време на време му се случваха такива малки бягства от добродетелното поведение. Но после се извиняваше и му прощаваха.

Значи вече всичко беше наред. Дали? Какво друго смътно я тревожеше и глождеше? Злополуката… Нещо, свързано със злополуката.

А, да, някой бе споменал… Чарлз… че се е спънала в топката на Боб, която той е оставил в горния край на стълбите…

Топката бе там… той я бе вдигнал и я бе показал в ръката си…

Главата я болеше. По раменете й пробягваха тръпки. Усещаше натъртените места по тялото си…

Но независимо от страданието умът й работеше ясно и отчетливо. Вече не бе зашеметена от шока. Паметта й бе съвсем бистра.

Прехвърли мислено всичко, което се бе случило след шест часа предната вечер… Проследи всяка стъпка, докато стигна до момента, в който застана на горния край на стълбите и започна да слиза…

Тялото й се разтресе от тръпка на ужас…

Но сигурно… сигурно бърка… Често след някоя случка човек си въобразява странни неща. Съсредоточи се и се опита да си припомни усещането за кръглата топка под крака си…

Но не си спомни за нищо подобно.

Вместо това…

— Само нерви — каза си на глас Емили Аръндел. — Небивалици.

Но здравомислещият й, проницателен викториански ум не го допусна дори и за момент. Викторианците не страдаха от глупав оптимизъм. Съвсем лесно можеха да повярват и в най-лошото.

Емили Аръндел повярва в най-лошото.