Агата Кристи
Безмълвният свидетел (15)

Петнайсета глава
Мис Лосън

— Поаро, трябва ли да подслушваме на вратите? — попитах го аз.

— Успокойте се, приятелю. Само аз подслушвах! Вие не сложихте ухото си на процепа, а само стояхте като истукан.

— Но, така или иначе, чух.

— Вярно. Не може да се каже, че мадмоазел шептеше.

— Защото си е помислила, че сме напуснали апартамента.

— Е, да. Извършихме малка измама.

— Не ги обичам тези неща.

— Моралът ви е безукорен! Но нека не се повтаряме. Споменахме го и по-рано. Каните се да ми кажете, че подслушването не е шега. А моят отговор е, че убийството също не е шега.

— Но тук не става въпрос за убийство.

— Не бъдете толкова сигурен.

— Да, може би някой е имал намерение да го извърши. Но в крайна сметка убийството и опитът за убийство не са едно и също нещо.

— От морална гледна точка те са съвсем еднакви. Но аз имах предвид дали сте сигурен, че си имаме работа само с опит за убийство?

Аз се втренчих в него.

— Но мис Аръндел е починала от естествена смърт.

— Повтарям отново — сигурен ли сте?

— Всички казват така!

— Всички? Oh, la, la^[1]!

— Докторът го потвърди — припомних му аз. — Доктор Грейнджър. Той би трябвало да знае.

— Да, би трябвало да знае — в гласа на Поаро се усети неудовлетворение. — Но спомнете си, Хейстингс, в случаите, когато се ексхумира тяло, винаги има подписан документ от лекаря, който е констатирал смъртта.

— Да, но мис Аръндел е починала от болестта, която е имала от дълго време.

— Да, така изглежда.

Отново усетих неудовлетворение в гласа му. Погледнах го с интерес.

— Поаро, ще ви попитам направо, сигурен ли сте? Сигурен ли сте, че професионалното усърдие не ви подвежда? Мислите, че е убийство и решавате, че наистина е убийство.

Той смръщи вежди и бавно поклати глава.

— Разумна мисъл, Хейстингс. Сложихте пръст в раната. Моята работа са убийствата. Приличам на добър хирург, който е специалист по, да речем, операции на апандисит или на нещо по-сложно. При този хирург идва пациент и той гледа на него единствено от позицията на своята област. Възможно ли е пациентът да страда от еди-какво си? И с мен е така. Непрекъснато се питам: „Възможно ли е да е убийство?“ И знаете ли, приятелю, почти винаги е възможно.

— Не бих казал, че в случая има подобна възможност — отбелязах аз.

— Но тя е умряла, Хейстингс! Не можете да избегнете този факт. Тя е умряла!

— Била е болнава. И над седемдесетте. На мен ми изглежда съвсем естествено.

— А естествено ли ви изглежда, че Тереза Аръндел така яростно нарече брат си глупак?

— Това пък какво общо има със случая?

— Много неща! Кажете ми, какво мислите за твърдението на мистър Чарлз Аръндел, че лелята му е показала новото си завещание?

— А вие какво мислите? — попитах внимателно аз.

Защо единствено Поаро трябва да задава въпроси?

— Смятам, че е много интересно, наистина много интересно. Както и реакцията на мис Тереза Аръндел. Двамата кръстосаха шпаги, което бе особено показателно.

— Хъм — изразих съмнение аз.

— Така се разкриват две самостоятелни линии на разследване.

— Двамата ми приличат на една прелестна двойка мошеници — отбелязах аз. — Готови са на всичко. Момичето изглежда великолепно. Колкото до младия Чарлз, той определено е привлекателен негодник.

Поаро махна на едно такси. То спря до нас и Поаро даде адреса на шофьора.

— Кланройдън Маншънс №17, Бейзуотър.

— Значи следващата е Лосън — отбелязах аз. — А после семейство Таниос?

— Правилно, Хейстингс.

— Каква роля ще изиграете там? — заинтересувах се аз, когато таксито наближи мястото. — Биограф на генерал Аръндел, потенциален купувач на Литългрийн Хаус или нещо по-тайнствено?

— Ще се представя просто като Еркюл Поаро.

— Какво разочарование! — подкачих го аз. Поаро само ме погледна и плати на шофьора на таксито.

Номер 17 бе на втория етаж. Една наперена прислужничка ни отвори вратата и ни покани в стая, която ни шокира с нелепия си вид в сравнение с тази, която преди малко бяхме напуснали.

Апартаментът на Тереза Аръндел бе почти празен. Жилището на мис Лосън толкова бе претъпкано с мебели и всякакви дреболии, че човек не можеше да се движи, без да изпита страх, че ще събори нещо.

Вратата се отвори и в стаята влезе доста закръглена жена на средна възраст. Мис Лосън изглеждаше така, както си я представях — енергична, но с доста глуповат израз на лицето. Побелялата й коса бе сресана небрежно и на носа й бе кацнало накриво едно пенсне. Говореше накъсано и често си поемаше дъх.

— Добро утро… ъъъ… Не мисля…

— Мис Вилхелмина Лосън?

— Да, да… така се казвам…

— Името ми е Поаро, Еркюл Поаро. Вчера разгледах Литългрийн Хаус.

— О, така ли?

Устата на мис Лосън леко се отвори и тя няколко пъти приглади без нужда разрошената си коса.

— Няма ли да седнете? — предложи ни жената. — Седнете тук, моля. О, Боже, боя се, че масата ви пречи. Малко е претрупано. Толкова е трудно! Тези апартаменти… Моят е тесничък, но е в центъра! На мен ми харесва да живея в центъра. А на вас?

Седна с въздишка на един викториански стол, който изглеждаше неудобен, а пенснето й все още стоеше накриво. После затаи дъх и погледна към Поаро с надежда.

— Ходих да разгледам Литългрийн Хаус като бъдещ купувач — продължи Поаро. — Но бих искал веднага да кажа, и то съвсем поверително…

— О, да — пое си дъх мис Лосън, очевидно приятно развълнувана.

— Поверително — повтори Поаро, — защото отидох там по друга причина… Вие може би знаете, че малко преди смъртта си мис Аръндел ми писа… — Той замълча за миг, после продължи: — Аз съм много известен частен детектив.

По лицето на мис Лосън се смениха няколко изражения и тя леко се изчерви. Зачудих се кое от всичките щеше да се окаже подходящо за разследването на Поаро. Тревога, вълнение, изненада, озадаченост…

— О! — възкликна тя и след кратка пауза отново повтори: — О! — После съвсем неочаквано попита: — За парите ли?

Дори Поаро леко се сепна, но внимателно отговори:

— Имате предвид за парите, които…

— Да, да. За парите, които изчезнаха от чекмеджето.

— Мис Аръндел не ви ли каза, че ми е писала за тези пари? — попита Поаро.

— Всъщност не. Нямах представа… Е, наистина трябва да призная, че съм много изненадана…

— Помислихте, че не го е споменавала пред никого?

— Естествено, че не съм си мислила подобно нещо. Виждате ли, тя много добре знаеше… — и мис Лосън отново замълча.

— Много добре е знаела кой е взел парите? — бързо попита Поаро. — Това имате предвид, нали?

Мис Лосън кимна и продължи почти без дъх:

— Не съм допускала, че тя би желала… Е, искам да кажа… тя сякаш смяташе…

Поаро отново прекъсна несвързаните й приказки.

— Беше семеен въпрос, така ли?

— Точно така.

— Но аз съм специалист по семейните въпроси. Виждате ли, аз съм много, много дискретен.

Мис Лосън енергично закима с глава.

— О! Разбира се? Тогава е различно. Не е като с полицията.

— Не, не. Съвсем не съм като полицаите.

— О, не! Скъпата мис Аръндел беше толкова горда жена. Разбира се, и преди е имала проблеми с Чарлз, но винаги си е мълчала. Веднъж, струва ми се, той трябваше да замине за Австралия.

— И какво? — попита Поаро. — Фактите в този случай бяха следните, нали? Мис Аръндел е държала някаква сума в едно чекмедже… — и той замълча. Мис Лосън побърза да потвърди думите му.

— Да, беше ги изтеглила от банката. За заплатите на прислугата и за книги.

— И колко пари липсваха?

— Четири банкноти по една лира. Не, не, сгреших, три банкноти по една лира и две по десет шилинга. Човек трябва да е точен, особено в подобен случай.

Мис Лосън го погледна сериозно и разсеяно побутна пенснето си. Изпъкналите й очи бяха ококорени.

— Благодаря ви, мис Лосън. Виждам, че имате чудесно чувство за деловите въпроси.

Мис Лосън леко се изпъчи и се засмя неловко.

— Мис Аръндел подозираше, без съмнение основателно, че за кражбата е виновен племенникът й Чарлз — продължи Поаро.

— Да.

— Въпреки че не е имало конкретно доказателство кой всъщност е взел парите?

— О, трябва да е бил Чарлз! Мисис Таниос не би направила подобно нещо, а съпругът й е чужденец и няма как да знае къде се държат парите. Всъщност и двамата не знаеха. А не смятам, че Тереза Аръндел е способна на такава постъпка. Тя има достатъчно пари и винаги се облича много красиво.

— Може да е бил някой от прислугата — предположи Поаро.

Мис Лосън изглеждаше ужасена от тази мисъл.

— О, не! Нито Елън, нито Ани не биха и сънували да извършат толкова ужасно нещо. И двете са много почтени жени. Убедена съм, че са абсолютно честни.

Поаро изчака минута-две, а после каза:

— Чудя се дали не бихте могли да ми дадете някаква идея, всъщност сигурен съм, че можете, защото ако някой е имал доверието на мис Аръндел, то това сте били вие…

— О, не зная… — промърмори смутено мис Лосън, но й пролича, че беше поласкана.

— Струва ми се, че сте в състояние да ми помогнете.

— О, разбира се, ако мога да направя нещо…

Поаро продължи:

— Поверително е…

На лицето на мис Лосън се появи леко глуповато изражение. Магическата дума „поверително“, изглежда, действаше като „Сезам, отвори се“.

— Имате ли някаква представа за причината, която е накарала мис Аръндел да промени завещанието си?

— Завещанието си? О, завещанието си?

Мис Лосън едва забележимо се сепна.

Поаро каза, като я наблюдаваше внимателно:

— Вярно е, нали, че малко преди смъртта си тя е направила ново завещание, с което оставя цялото си състояние на вас?

— Да, но аз не знаех нищо за него. Абсолютно нищо! — Мис Лосън потръпна възмутено. — За мен беше огромна изненада. Безспорно прекрасна изненада! Толкова мило от страна на скъпата ми мис Аръндел. А нито веднъж дори не ми намекна. С нищо! Бях толкова слисана, когато мистър Първис го прочете, че не знаех къде да погледна, дали да се смея или да плача! Уверявам ви, мосю Поаро, за мен беше шок. Разбирате ли, шок! Каква добрина, толкова учудваща добрина от страна на мис Аръндел. Аз естествено се надявах на нещичко, на някаква дребна сума, въпреки че тя нямаше причина да ми остави дори и една лира. Не съм работила при нея много дълго. Но това… беше като… беше като приказка! Дори и сега не мога да повярвам напълно, ако разбирате какво имам предвид. И понякога… понякога… не се чувствам спокойна. Искам да кажа… ами искам да кажа…

Пенснето й падна, тя го вдигна, повъртя го в ръцете си и продължи още по-несвързано:

— Понякога се чувствам… ами, все пак кръвта си е кръв… чувствам се неудобно, че мис Аръндел остави всичките си пари на мен и лиши семейството си от тях. Искам да кажа, че не изглежда редно, нали? Във всеки случай можеше да не бъдат всичките. Толкова голямо богатство! Никой нямаше представа! Но… ами… човек се чувства неудобно… а, знаете ли, хората започнаха да говорят… а аз никога не съм била лоша жена! Имам предвид, че не бих си и помислила да въздействам на мис Аръндел, по какъвто й да било начин. Нито пък бих могла. Честно казано, винаги малко съм се страхувала от нея! Беше така рязка, знаете ли, толкова склонна да се нахвърли върху човека. А понякога бе доста груба! „Не бъди такава глупачка“ — срязваше ме тя. А в крайна сметка, аз също имам чувства и понякога доста се разстройвах… И после изведнъж да открия, че през цялото време е била привързана към мен… Не е ли прекрасно? Но, разбира се, както ви споменах, имаше много недобронамерени приказки и човек се чувства… Искам да кажа, ами, изглежда за някои хора е доста тежко, нали?

— Искате да кажете, че бихте предпочели да преотстъпите парите? — попита Поаро.

За момент ми се стори, че някаква сянка премина през бледосините, безчувствени очи на мис Лосън. Помислих си, че пред мен стои хитра и интелигентна жена, а не добродушна глупачка.

— Е — засмя се тя, — разбира, се има и друга страна… Искам да кажа, че всеки въпрос има две страни. Сигурно мис Аръндел е искала аз да получа парите. Тоест, ако не ги бях взела, щях да се противопоставя на желанието й. А не би било редно, нали?

— Труден въпрос — каза Поаро и поклати глава.

— Нали? Аз наистина много мислих. Мисис Таниос, Бела, е толкова приятна жена, а и милите й дечица! Искам да кажа, сигурна съм, че мис Аръндел не би желала тя да… виждате ли, чувствам, че скъпата мис Аръндел е разчитала на моята дискретност. Не е пожелала да остави директно пари на Бела, защото се е страхувала, че онзи мъж ще й ги вземе.

— Кой мъж?

— Съпругът й. Знаете ли, мистър Поаро, бедното момиче е изцяло под негова власт. Тя прави всичко, което той й нареди. Позволявам си да заявя, че би убила човек, ако той й заповяда! И се страхува от него, убедена съм, че се страхува от него. Един-два пъти съм я виждала да изглежда ужасена. Не е справедливо, мистър Поаро, не е справедливо.

Поаро се съгласи и продължи да пита.

— Що за човек е доктор Таниос?

— Ами — поколеба се мис Лосън, — той е много приятен човек — и тя млъкна неуверено.

— Но вие не му вярвате, така ли?

— Ами… не, не му вярвам. Не зная дали бих се доверила изобщо на който и да било мъж! Човек чува толкова ужасни неща! И всичко, което бедните им съпруги трябва да изтърпят. Наистина е отвратително! Разбира се, доктор Таниос се преструва, че е силно привързан към жена си и е много внимателен с нея. Обноските му действително са очарователни. Но аз нямам доверие на чужденци. Те са толкова хитри! Сигурна съм, че скъпата мис Аръндел не е искала парите й да попаднат в неговите ръце.

— Тежко е за мис Тереза Аръндел и за мистър Чарлз Аръндел да бъдат лишени от наследство — предположи Поаро.

По лицето на мис Лосън се разля червенина.

— Струва ми се, че Тереза има точно толкова пари, колкото са й нужни — отвърна остро тя. — Само за дрехи харчи стотици лири. А бельото й е ужасно неприлично! Като си помисли човек, че толкова много добри, възпитани момичета трябва да изкарват сами прехраната см…

Поаро довърши изречението вместо нея.

— Мислите, че няма да й се отрази зле и тя да се погрижи за прехраната си?

Мис Лосън го погледна сериозно.

— Може да й се отрази добре. Вероятно ще я вразуми. Нещастията учат на много неща.

Поаро кимна и продължи да я наблюдава съсредоточено.

— А Чарлз?

— Чарлз не заслужава и едно пени — отвърна строго мис Лосън. — Мис Аръндел го изключи от завещанието си, защото имаше сериозна причина. След всичките му злонамерени заплахи.

— Заплахи? — повдигна вежди Поаро.

— Да, заплахи.

— Какви заплахи? Кога я е заплашвал?

— Чакайте да помисля, беше… Да, разбира се, беше по Великден. Всъщност в неделя. Което го прави още по-ужасно!

— Какво й каза?

— Той й поиска пари, а тя отказа да му даде. Тогава той й заяви, че не е разумно от нейна страна и ако продължава да се държи по този начин, той ще… как точно се изрази… използва една много груба фраза… о, да, каза, че ще й свети маслото!

— Заплашил я е, че ще й свети маслото?

— Да.

— И как реагира мис Аръндел?

— Тя му заяви; „Мога да се погрижа за себе си. Мисля, че ще го разбереш, Чарлз.“

— Бяхте ли в стаята в този момент?

— Не точно в стаята… — отвърна мис Лосън след миг на колебание.

— Ясно — прекъсна я бързо Поаро. — А Чарлз, той какво й отговори?

— Каза й: „Не бъди толкова сигурна.“

— Мис Аръндел сериозно ли прие заплахата?

— Ами, не зная… нищо не ми спомена за нея… Не би споменала пред никого, сигурна съм.

— Вие, разбира се, сте знаели, че мис Аръндел подготвя ново завещание?

— О, не. Уверявам ви, беше изненада за мен. Не съм и сънувала…

— Не сте знаели съдържанието му — прекъсна я Поаро, — но ви е бил известен фактът, че се подготвя ново завещание.

— Ами… предполагах… Искам да кажа, че след като изпрати да повикат адвоката й, когато се разболя…

— Именно. Било е след падането й, нали?

— Да. Боб… Боб е кучето… Беше оставил топката си в горния край на стълбите, тя се спъна в нея и падна.

— Неприятна злополука.

— О, да, би могла лесно да си счупи крак или ръка. Докторът така обясни.

— Би могла лесно и да се убие.

— Да, наистина.

Отговорът й изглеждаше съвсем естествен и прям.

— Струва ми се, че се запознах с господаря Боб в Литългрийн Хаус — усмихна се Поаро.

— О, да, сигурно сте го видели. Той е мило малко кученце.

Нищо не ме дразни повече от това, да чуя някой да нарича „мило малко кученце“ един ловен териер. Ето защо, помислих си аз, Боб е презирал мис Лосън и е отказвал да изпълнява нарежданията й.

— И май че е много умен? — продължи Поаро.

— О, да, много е умен.

— Колко ли би се разстроил, ако знаеше, че едва не е убил господарката си?

Мис Лосън не отговори, а само поклати глава и въздъхна.

— Смятате ли, че е възможно падането да е подтикнало мис Аръндел да направи ново завещание?

Помислих си, че се доближаваме опасно близо до най-важния въпрос, но, изглежда, той се стори съвсем естествен на мис Лосън.

— Знаете ли, не бих се учудила, ако сте прав. То я шокира, сигурна съм. На възрастните хора не им се нрави мисълта, че могат да умрат. Но подобна злополука кара човек да се замисли. Или може би е имала предчувствие, че смъртта й не е далеч.

— Била е в съвсем добро здраве, нали? — попита Поаро.

— О, да. Наистина бе в добро здраве.

— Сигурно се е разболяла внезапно?

— Да, действително. Беше изненада. Същата вечер едни приятели ни бяха на гости… — мис Лосън замълча.

— Вашите приятелки, госпожиците Трип. Срещнах се с двете дами. Те са очарователни.

Лицето на мис Лосън се зачерви от удоволствие.

— Да, нали? Толкова културни жени! Такива широки интереси! И така одухотворени. Може би са ви споменали за нашите сеанси? Предполагам, че сте скептично настроен, но наистина много бих искала да ви разкажа каква неописуема радост получава човек, когато влезе в досег с тези, които са в отвъдното!

— Сигурен съм, че е така.

— Знаете ли, мистър Поаро, майка ми говори с мен, и то неведнъж. Толкова е приятно да знаеш, че скъпите ти хора все още мислят за теб и те наблюдават.

— Да, да. Мога да го разбера — отвърна кротко Поаро. — А мис Аръндел вярваше ли?

Лицето на мис Лосън леко помръкна.

— Имаше желание да бъде убедена — колебливо започна тя. — Но не мисля, че винаги подхождаше както трябва. Беше скептично настроена и не вярваше, а няколко пъти отношението й привлече един много неприятен дух! Имаше някои доста непристойни съобщения, които, убедена съм, се дължаха на отношението на мис Аръндел.

— Предполагам, че е било заради мис Аръндел — съгласи се Поаро.

— Но в онази последна вечер… — продължи мис Лосън. — Може би Изабел и Джулия са ви казали? Тогава се появи конкретно знамение. Всъщност начало на материализация. Ектоплазма. Сигурно знаете какво е ектоплазма?

— Да, да, запознат съм с нейното естество.

— Появява се, както ви е известно, от устата на медиума като лента и придобива форма. Убедена съм, мистър Поаро, че, без да знае, мис Аръндел е била медиум. В онази вечер ясно видях светеща лента, която излезе от устата на мис Аръндел. После главата й бе обгърната от светещ ореол.

— Колко интересно!

— А после за съжаление мис Аръндел изведнъж се почувства зле и трябваше да прекъснем сеанса.

— Кога повикахте лекаря?

— На другата сутрин.

— Той каза ли, че е нещо сериозно?

— Ами вечерта изпрати да повикат медицинска сестра, но той, струва ми се, се надяваше, че ще й мине.

— Не повикахте ли… извинете ме… роднините?

Мис Лосън се изчерви.

— Веднага им съобщихме, тоест, когато доктор Грейнджър обясни, че тя е в опасност.

— Каква бе причината за кризата? Някаква храна?

— Не, не мисля, че беше нещо определено. Доктор Грейнджър каза, че не е била много внимателна с диетата си. Смяташе, че кризата вероятно се дължи на настинка. Времето бе много променливо.

— Тереза и Чарлз Аръндел бяха там в края на седмицата, нали?

Мис Лосън сви устни и отговори:

— Да.

— Посещението не е било успешно — предположи Поаро, като я наблюдаваше.

— Не, не беше — добави тя и се намръщи. — Мис Аръндел знаеше за какво са дошли.

— За какво?

— За пари! — отсече мис Лосън. — Но не ги получиха.

— Така ли?

— Струва ми се, че и доктор Таниос преследваше същата цел — продължи тя.

— Доктор Таниос. Но той не е бил там тогава, нали?

— Беше. Пристигна в неделята, но стоя само около час.

— Изглежда, всички са се домогвали до парите на бедната мис Аръндел? — рискува Поаро.

— Според мен не е много прилично, нали?

— Не, наистина — съгласи се Поаро. — Сигурно е било шок за Чарлз и Тереза Аръндел при онова гостуване, когато са научили, че мис Аръндел изцяло ги е лишила от наследство!

Мис Лосън се втренчи в него. Поаро каза:

— Не е ли така? Тя не ги ли предупреди?

— Колкото до това, не мога да кажа. Не съм чула нищо по този въпрос! Нямаше никаква суматоха или нещо подобно, доколкото си спомням. Двамата, Чарлз и сестра му, си тръгнаха съвсем весели.

— А! Вероятно съм бил заблуден. Всъщност мис Аръндел е държала завещанието си вкъщи, нали?

Мис Лосън изпусна пенснето си и посегна да го вдигне.

— Не мога да ви кажа. Не, мисля, че беше при мистър Първис.

— Кой беше изпълнителят на завещанието?

— Мистър Първис.

— След смъртта й той идва ли да прегледа документите й?

— Да.

Поаро я погледна с интерес и й зададе един неочакван въпрос:

— Харесвате ли мистър Първис?

Мис Лосън беше потресена.

— Дали харесвам мистър Първис? Ами наистина е трудно да се определи, нали? Имам предвид… сигурна съм, че е много умен човек… Тоест умен адвокат. Но е с доста резки обноски! Искам да кажа, че невинаги е особено приятно някой да ви говори така, сякаш… Ами наистина не мога да ви обясня какво, имам предвид… Беше доста официален, а в същото време почти груб, ако разбирате какво искам да кажа.

— Трудно ви е било да се справите с положението — отбеляза със съчувствие Поаро.

— Да, така беше — въздъхна тя и поклати глава.

Поаро стана.

— Много ви благодаря, мадмоазел, за любезността и помощта.

Мис Лосън също стана. Гласът й звучеше малко развълнувано.

— Сигурна съм, че няма за какво да ми благодарите. Наистина! Толкова ще се радвам, ако съм могла да направя нещо… Ако има още нещо, което съм в състояние да направя…

Поаро се върна от вратата. Сниши глас.

— Мисля, мис Лосън, че има нещо, което трябва да научите. Чарлз и Тереза Аръндел се надяват да оспорят завещанието.

По бузите на мис Лосън изби ярка червенина.

— Те не могат да го направят — отвърна рязко тя. — Адвокатът ми го каза.

— А! — възкликна Поаро. — Значи сте се консултирали с адвокат?

— Естествено. Защо не?

— Няма причина да не го направите. Много разумна постъпка. Приятен ден, мадмоазел.

Когато излязохме на улицата, Поаро си пое дълбоко въздух.

— Хейстингс, mon ami, тази жена или наистина е такава, каквато изглежда, или е превъзходна актриса.

— Тя не вярва, че е възможно смъртта на мис Аръндел да не е естествена. Чухте го, нали?

Поаро не ми отговори. Има моменти, в които му е много удобно да се прави на глух. Помаха за такси.

— Хотел „Дърам“, Блумсбъри — каза той на шофьора.